Ловецът на елени

ГЛАВА ВТОРА

На нашите двама скитници не предстоеше още много път. Намерил полянката и извора, Бързият Хари вече знаеше посоката и сега водеше напред със сигурните крачки на човек, комуто е известно къде отива.

В гората, естествено, владееше мрак, но сега вече тя не беше задръстена от храсталаци и кракът стъпваше по твърда и суха почва. След като изминаха близо миля, Марч спря и почна да се оглежда изпитателно — изследваше грижливо околните предмети и от време на време се взираше по-продължително в стеблата на падналите дървета, с които беше осеяна земята, както често се случва в американските гори, особено из ония части на страната, гдето дървеният материал все още не се, цени.

— Това трябва да е мястото, Ловецо — проговори най-сетне Марч. — Ето буката в съседство с оня хемлок20 и недалеч от тях три бора, а отвъд е и бялата бреза с пречупения връх. При все това не виждам нито скалата, нито ония нарочно извити надолу клони, за които ти бях споменал.

— Не е разумно да се използват за знак пречупени клони, защото и най-неопитният знае, че клоните рядко се чупят от само себе си — отвърна неговият събеседник. — Освен това те възбуждат подозрение и издават следите. Делауерите никога не се осланят на пречупени клони освен през мирно време, и то само по общоизвестните пътеки. А пък колкото до буките, боровете и хемлока, можеш да ги видиш, накъдето се извърнеш — не само по две или по три дървета, а с десетки и със стотици.

— Много право, Ловецо, но ти май не държиш сметка за това, как са разположени. Ето ти тая бука и до нея хемлок…

— Да, а ето ти там още една бука и хемлок, които са се прегърнали като брат и сестра или, по-право казано, по-влюбено и от брат и сестра; а ей там, отвъд, има друга, защото в тая гора не липсват нито един вид дървета. Страхувам се, Хари, че повече те бива да поставяш капани за бобри и да стреляш по мечки, отколкото да проследиш докрай една не съвсем ясна следа. Ха! Ето го най-сетне и онова, което желаеш да намериш!

— Е, Ловецо, ти почна пак да се перчиш с делауерската си самонадеяност. Обеси ме, ако виждам нещо друго освен все едни и същи дървета, които сякаш никнат като омагьосани наоколо и ни объркват.

— Погледни нататък, Хари — ето там, право към черния дъб. Не виждаш ли извитата фиданка, която е вплела клоните си в липата до нея? Е добре, на времето тази фиданка е била засипана от сняг и се е превила под тежестта му; но тя положително не е могла да се изправи сама и да се залови за клоните на липата тъй, както я виждаш. За това й е помогнала човешка ръка.

— И тази ръка беше моята! — възкликна Хари. — Намерих нежното младо дръвче приведено до земята като някое клето същество, смазано от нещастие, и го изправих тъй, както го виждаш… Е, Ловецо, в края на краищата трябва да призная, че си станал вече извънредно наблюдателен в гората.

— Погледът ми се изостря, Хари, изостря се, признавам това; но сравни ли се с очите на някои хора, които познавам, все още прилича на детски поглед. Ето например Таменунд: при все че е толкова стар, та малцина си го спомнят в разцвета на силите му, нищо не убягва от неговия поглед, който може да се сравни по-скоро с обонянието на куче, отколкото с човешко зрение. После Ункас, бащата на Чингачгук, законният вожд на мохиканите — и край него е почти невъзможно да се промъкнеш незабелязан. Моето зрение се изостря, признавам, но засега още далеч не е съвършено.

— А кой е този Чингачгук, за когото все току приказваш, Ловецо? — запита Хари, като тръгна към изправената фиданка. — Без съмнение в най-добрия случай той е някой червенокож скитник.

— Не е така, Хари. Той е най-добрият сред червенокожите скитници, както ги наричаш ти. И ако разполагаше с правата си, щеше да бъде велик вожд. Но при това положение той е само храбър и справедлив делауер. Вярно е, почитат го и за някои неща го слушат, но все пак той е от едно загиващо племе и целият му народ е в упадък. Ах, Хари Марч, как би се развълнувало сърцето ти, ако седнал през зимна вечер в някоя от техните колиби, чуеш преданията за древното величие и мощ на мохиканите!

— Слушай, приятелю Натаниъл — каза Бързият Хари, като внезапно спря и се извърна с лице към спътника си, за да придаде по-голяма тежест на своите думи. — Ако човек вярва всичко, което хората намират за нужно да изтъкват в своя полза, може да си състави прекалено добро мнение за тях и прекалено лошо за себе си. Тия червенокожи са забележителни самохвалци и според мен повече от половината техни легенди са празни приказки.

— В думите ти има истина, Хари, не отричам това, защото го видях и се уверих. Те действително се хвалят. Но с тая черта ги е надарила самата природа, а да вървиш срещу вродените си дарби е погрешно. Виж — ето мястото, което ти искаше да намериш.

Тази забележка сложи край на разговора и сега двамата мъже съсредоточиха цялото си внимание върху онова, което се намираше непосредствено пред тях. Ловецът посочи на своя спътник стъблото на огромната стара липа, която се бе повалила от собствената си тежест. Като милионите си събратя и това дърво лежеше там, дето бе паднало, и гниеше под бавното, но сигурно въздействие на атмосферните условия. Но гниенето явно бе нападнало сърцевината му още тогава, когато дървото се беше издигало стройно сред великолепието на своята шума. Гниенето беше разрушило дървото тъй, както понякога болестта разрушава вътрешностите на някое животно, при все че за очите на наблюдателя външността му е още красива. Стъблото бе проснато на близо тридесет метра и острото око на Ловеца бързо откри споменатата особеност в него. От нея и от някои други обстоятелства той заключи, че тъкмо това бе дървото, търсено от Марч.

— Да, точно каквото ни трябва! — извика Бързият Хари, оглеждайки стъблото откъм дебелия край. — Всичко се е запазило толкова добре, сякаш е било скътано в скрина на някоя бабичка. Хайде, Ловецо, помогни ми и след половин час ние вече ще плуваме.

След тоя призив Ловецът пристъпи към своя приятел в двамата се заловиха за работа уверено и умело като хора, привикнали към тоя род занимания. Най-напред Бързият отмести няколко парчета дървесна кора, поставени пред голямата хралупа на дървото. За тях другарят му заяви, че както са наредени, по-скоро ще привлекат вниманието на някой случайно минаващ скитник, отколкото да замаскират скривалището. Сетне двамата измъкнаха от хралупата едно кану от дървесна кора, скрито там заедно със седалките, греблата и всички други принадлежности, та дори рибарски въдици и пръти. Тази лодка съвсем не бе малка, но тя бе така лека, а силата на Бързия Хари — тъй исполинска, че той нарами кануто без всякакво затруднение, отказвайки каквато и да била помощ дори при вдигането му, въпреки неудобното положение, в което беше принуден да носи лодката.

— Върви сега напред, Ловецо — каза Марч, — и разтваряй с ръце храсталаците; останалото мога да свърша сам.

Другарят му се подчини и двамата мъже напуснаха полянката. Ловецът разчистваше пътя пред Бързия Хари и свиваше вляво или вдясно, според неговите указания. След десетина минути двамата внезапно се озоваха под ярките лъчи на слънцето на нисък песъчлив нос, плискан от три страни от водите на езерото.

Ловецът нададе вик на изумление, когато, стигнал езерния бряг, зърна внезапно открилата се пред него гледка — ала това възклицание бе тихо и въздържано, защото беше привикнал на много по-голяма предпазливост и бдителност, отколкото безразсъдният Хари.

Гладката действително бе толкова поразителна, че заслужава да се опише накратко. На еднакво равнище с песъчливия полуостров се простираше обширна водна площ — така спокойна и прозрачна, че сред рамката на околните хълмове и гори приличаше на слой от чистия планински въздух. Дълга беше около седем мили, а ширината й се менеше — срещу носа тя стигаше до три мили, може би дори повече, а малко по на юг от тава разстояние се скъсяваше почти наполовина. Крайбрежието, естествено, не беше еднакво навсякъде, прорязано от заливи и многобройни издадени ниски полуостровчета. Откъм северния, най-близкия край то бе преградено от самотна планина, а западно и източно от нея се простираха низини, приятно смекчаващи очертанията на местността. При все това общият характер на цялата околност беше планински — високи хълмове или пък ниски планини се издигаха внезапно от самия бряг на езерото в девет десети от неговата обиколка. Изключенията всъщност само разнообразяваха малко общия изглед, а дори и зад сравнително ниските части от брега, макар и доста отдалечени, се издигаха пак възвишения.

Но най-поразителното в тая картина бе пустинната величественост и сладостният покой, който владееше наоколо. Накъдето и да извърнеше очи човек, погледът му срещаше само огледалната повърхност на езерото, спокойното небе и плътната рамка на гората. Толкова пищна и гъста бе тая гора, че едва ли сред нея би могла да се забележи някоя полянка — цялата видима земя, от закръгления връх на планината до самата вода, представляваше плътен плащ от непрекъсната зеленина. И растителността сякаш бе недоволна от своето тъй пълно тържество, защото дърветата се надвесваха и над самото езеро, устремили върховете си към светлината. Покрай източния бряг човек би могъл да плува цели мили с лодката си под клоните на тъмни рембрандовски21 хемлоци, трепетливи осики и печални борове. С една дума, никога досега човешка ръка не бе обезобразявала или загрозявала дори частица от тая природна гледка, която се простираше окъпана в слънчева светлина — прекрасна картина на пищното горско великолепие, смекчавана от юнското благоухание и оживявана от прелестното разнообразие, което създаваше близостта на толкова много вода.

— Величествено!… Прекрасно!… Само като го гледа, човек ще се облагороди! — възкликна Ловецът, докато, облегнат на пушката, се взираше наляво и надясно, на север и юг, нагоре и надолу и изобщо навсякъде, накъдето можеше да насочи поглед. — Както виждам, нито едно дърво не е повалено дори от ръката на червенокож, всичко е предоставено на волята на природата, живее и умира според нейните правила и закони! Хари, твоята Джудит би трябвало да е дълбоко нравствена и умна девойка, ако е прекарала сред такова прекрасно място дори само половината от времето, което ти спомена.

— Това е чиста истина, но все пак момичето си има своите прищевки. Във всеки случай не е живяла тук през цялото време. Преди да се запозная със стария Том, той имал навик да прекарва зимите или в съседство със заселниците, или зад оръдията на фортовете. Не, не, Джуд е възприела от поселниците и особено от ония превзети офицери повече, отколкото е полезно за нея.

— Дори да е така… дори да е така, Хари… това място тук е школа, гдето духът й би укрепнал пак. Но какво виждам право насреща ни? Твърде малко изглежда, за да бъде остров, и твърде голямо за лодка, при все че се намира сред водата.

— Е, тъкмо него ония галантни благородници от фортовете наричат „Замъка на Водния плъх“. Дори старият Том се усмихва, като чуе това наименование, макар че то говори зле за характера и привичките му. Този е неподвижният му дом, защото той разполага с два. Тоя никога не се движи, а другият плава — ту към един, ту към друг край на езерото. Втория дом наричат „ковчега“, макар че не бих могъл да ти кажа точно какво означава тая дума в случая.

— Трябва да е дошла от мисионерите, Хари — чувал съм ги да говорят и да четат за нещо такова. Те казват, че някога си земята била заляна от вода и че Ной и децата му се спасили от удавяне, като построили голям кораб, наречен „ковчег“, и се качили на него, когато станал потопът. Някои делауери вярват в тая легенда, други я отричат; но ние с теб, които сме бели по рождение, би следвало да вярваме в нейната истинност… Впрочем виждаш ли някъде тоя „ковчег“?

— Той без съмнение е отплавал на юг или пък е закотвен в някой от заливите. Но нашето кану е готово за път и чифт весла като твоето и моето могат да го закарат за петнайсет минути до замъка.

След тази забележка Ловецът помогна на своя спътник да подредят различните вещи в лодката, която вече бе спусната във водата. Щом сториха това, двамата гранични обитатели скочиха в лодката и с мощен тласък я отблъснаха на четиридесет-петдесет метра от брега. Сетне Хари се настани в задния й край, а Ловецът седна при носа и с бавни, но силни удари на греблата кануто се плъзна по тихата водна повърхност към крайно чудноватата постройка, която Бързият бе нарекъл „Замъка на Водния плъх“.

На няколко пъти двамата мъже преставаха да гребат, за да се наслаждават на гледката около себе си; защото иззад полуостровчетата се откриваха нови и нови картини и младите хора имаха възможност да видят по-далечните краища на езерото или да огледат по-добре гористите планини. Единствените промени обаче се състояха в новите форми на хълмовете, в различните извивки на заливите, в разширяването на долината на юг и цялата земя изглеждаше накичена с празнични одежди от листа.

— Тая гледка стопля сърцето на човека! — възкликна Ловецът, когато спряха тъй за четвърти или пети път. — Езерото сякаш е създадено, за да прозрем по-дълбоко хубостите на девствените гори, водата и сушата. Значи, Хари, ти казваш, че всички тия прелести нямат законен собственик?

— Никой освен кралят не ги владее, момчето ми. Той може да предяви известни права от тоя род, но е толкова далеч, че претенциите му никога няма да обезпокоят стария Том Хътър, който си е присвоил владението и навярно ще го запази до края на живота си. Том не е скуотър22, тъй като не живее на сушата. Аз го наричам плувец.

— Завиждам на тоя човек! Зная, че не е хубаво, и се боря срещу това чувство, но все пак завиждам му! Не смятай, Хари, че кроя някакви планове да го изместя — в ума ми не е скрита подобна мисъл. Но просто не мога да сподавя малка завист. Това е естествено чувство, а в края на краищата и най-добрите измежду нас са чеда на природата и понякога проявяват подобни чувства.

— Достатъчно е да се ожениш за Хети и ще наследиш половината от имението — извика Бързият през смях. — Момата е хубавичка — ех, да не беше прелестта на сестра й, тя би минавала дори за красива, а пък и разумът й е толкова малко, че лесно ще я приучиш да разсъждава за всичко като теб. Ти само поеми от стареца грижата за Хети и сигурен съм, че той ще ти даде дял от всяка сърна, която успееш да убиеш на разстояние от пет мили около езерото.

— А има ли тук много дивеч? — запита внезапно другарят му, който почти не обръщаше внимание на закачките на Марч.

— Та тъкмо тук е царството му. Едва ли срещу тоя дивеч е натискан някога спусък, а колкото за траперите, те рядко посещават местността. Самият аз нямам кой знае колко работа тук; но Джуд тегли на една страна, а бобрите — на друга. През последните два сезона това същество ми струва над сто испански долара23 и все пак не мога да сподавя желанието си да видя още веднъж лицето й.

— А червенокожите често ли посещават езерото, Хари? — продължи Ловецът, като следваше нишката на собствените си мисли.

— Е, идват и си отиват… кога на групи, кога поединично. Изглежда, че тая земя не принадлежи на определено туземно племе — и тъй попадна в ръцете на Хътъровото племе. Старецът ми разправи, че някакви хитреци се мъчели да изкопчат от мохоуките24 документ, та да получат от Колонията права над земята. Но от тая работа не излязло нищо, защото с нея досега не се заел човек, достатъчно влиятелен, за да я свърши. Така че тоя пущинак все още си остава за вечно ползване на ловците.

— Толкова по-добре… толкова по-добре, Хари. Да бях крал на Англия, бих заточвал в далечни и пустинни места, дето не стъпва дори четириного животно, всеки, който отсече някое от тия дървета, без сам да се нуждае от дървен материал. Много се радвам, че Чингачгук определи срещата ни край това езеро, защото никога досега очите ми не са се любували на такава гледка.

— Това е, защото си се въртял само при делауерите, а в техните земи няма езера. По на север и по на запад има води в изобилие, а ти си млад и сигурно ще доживееш да ги видиш. Но при все че съществуват други езера, Ловецо, никъде няма да намериш друга Джудит Хътър!

При тази забележка неговият спътник се усмихна, а сетне, съобразявайки се с нетърпението на влюбения, потопи веслото си във водата. Сега двамата почнаха да гребат усилено, докато се озоваха на стотина ярда от „замъка“, както Бързият Хари наричаше шеговито Хътъровия дом. Тогава пак престанаха да гребат и обожателят на Джудит прояви повече склонност да обуздае своето нетърпение, тъй като забеляза, че в момента жилището е необитаемо. Това ново спиране даде възможност на Ловеца да разгледа странната постройка, чиято направа бе толкова необичайна, че заслужава да се опише подробно.

„Замъкът на Водния плъх“ — както някой шегобиец-офицер духовито беше нарекъл дома — се намираше сред езерото, на четвърт миля от най-близкия бряг. От всички други страни водната площ бе много по-просторна — точното разстояние беше около две мили до северния край на езерото и около една миля до източния бряг. Тъй като нямаше и следа от някакъв остров, а домът бе построен върху дебели колове над повърхността на водата, Ловецът, който вече беше открил, че езерото е извънредно дълбоко, се принуди да поиска обяснение за това странно обстоятелство. Бързият Хари му обясни, че тъкмо на това място тясна продълговата плитчина се простирала на неколкостотин ярда от север към юг. Тя била само на шест или осем фута под повърхността на езерото и Хътър забил колове в нея и изградил жилището си върху тях, за да може да живее в безопасност.

— Сухоземната къща на стареца беше опожарявана на три пъти при стълкновенията между индианци и ловци, а при една схватка с червенокожите той изгуби своя единствен син и оттогава за по-голяма сигурност се оттегли сред езерото. Тук никой не може да го нападне без лодка, а плячката и скалповете едва ли биха си стрували труда да дълбаеш кану от дънера на някое дърво. Пък и съвсем не е сигурно кой ще пострада повече при подобна схватка, защото старият Том поддържа винаги добър запас от оръжия и боеприпаси, а замъкът, както виждаш сам, е построен от достатъчно здрави греди, за да запази човека от куршуми.

При все че никога не му се бе случвало да вдига яростно ръка срещу своите ближни, Ловецът имаше вече известна представа за начина, по който се водеше войната, в пограничните области. Той видя, че от военна гледна точка Бързият Хари не преувеличаваше здравината на тази позиция, защото не беше лесно тя да се атакува, без нападателите да се изложат на огъня на обсадените. Голямо умение беше вложено и в подреждането на гредите, от които бе построен домът — те даваха много по-добро укритие, отколкото обикновените укрепени колиби на пограничните жители.

Стените и ъглите се състояха от стъбла на грамадни борове, прерязани на височина около девет фута и подредени отвесно вместо водоравно, както обикновено се правеше по ония места. Тези греди бяха издялани от трите страни, а във всеки край бяха снабдени с по един голям шип. Върху техните краища бяха закрепени други масивни напречни греди с изгладена нарочно за целта горна повърхност, гдето бяха издълбани гнезда и в тях набити здраво долните шипове на отвесните греди, които по този начин не можеха да мръднат в основата си. Талпите, поставени в горните краища на отвесните греди, бяха стегната по същия начин, а многобройните ъгли на постройката се заздравяваха с допълнително врязване и приковаване на гредите и талпите. Подът беше от по-тънки и също тъй издялани греди, а покривът се състоеше от леки, здраво свързани помежду си пръти, грижливо покрити с дървесна кора.

В резултат целият този остроумен строеж създаваше на собственика жилище, до което можеше да се стигне само по вода и чиито стени се състояха от греди, плътно пристегнати помежду си и дебели два фута в най-тънките си краища. Само целенасочена, усилна работа на човешки ръце или пък бавното влияние на времето можеше да ги разруши.

Тъй като гредите не бяха еднакво дебели, отвън постройката изглеждаше грубовата и неравна. Ала издяланите им вътрешни страни придаваха и на пода, и на стените гладкост, приемлива както за живеене, тъй и за окото. Не по-малко забележителен бе коминът на „замъка“ — Хари привлече вниманието на спътника си върху него и му обясни как е бил изграден. Като материал използвали гъста глина, стягана в калъп от пръти и оставяна да се втвърди последователно — част по част — като се почне от основата. След като по тоя начин издигнали целия комин и го пристегнали здраво с външни подпори, запалили в огнището силен огън и го поддържали дотогава, докато коминът се изпекъл като тухла. Това съвсем не било лека работа и не им се удало напълно. Но като запушили пукнатините с глина, в крайна сметка се получило добро огнище с комин. То се намираше върху дървения под, подсилен отдолу с допълнителна подпора.

— Какво ли не хрумва на стария Том — добави Бързият Хари. — Той беше вложил душа и сърце в успешното изграждане на своя комин, който неведнъж заплашваше да се срути изцяло. Но явно е, че постоянството надвива дори и дима; сега Том разполага с удобна колиба, при все че в началото имаше всички изгледи коминът да се окаже само пукната тръба, от която да излизат пламъците и да заплашват с пожар.

— Изглежда, Хари, че ти знаеш цялата история на „замъка“, та дори и на стените и на огнището му — каза усмихнат Ловецът. — Нима любовта завладява човека дотолкова, че го кара да изследва историята на жилището на любимата си?

— Отчасти е така, момчето ми, а отчасти познанията ми се дължат и на наблюдение — отвърна със смях добродушният гигант. — През лятото, когато старецът строеше, ние — доста голяма група — бяхме дошли тук, край езерото, и му помогнахме в работата. Значителна част от ония изправени греди пренесох на собствените си рамене, а мога да те уверя освен това, мастър Нати, че брадвите здравата фучаха, когато се намирахме сред дърветата на брега. Старият дявол не е свидлив по отношение на храната и понеже често бяхме яли на неговата трапеза, решихме, че не ще бъде зле да го настаним в удобен дом, преди да заминем с насъбраните кожи за Олбъни. Да, много храна съм погълнал аз в колибите на Том Хътър. А Хети, макар и малко слабоумна, умее да си служи чудесно с тигана и скарата!

Докато двамата разговаряха така, тяхното кану постепенно се приближи до „замъка“ толкова, че беше необходим само още един-единствен удар с греблата, за да се озоват до малкия пристан. Той представляваше дървена платформа пред входа, около двадесет стъпки дълга и толкова широка.

— Старият Том нарича този своеобразен кей „преден двор“ — забеляза Бързият Хари, докато връзваше лодката, след като той и спътникът му я бяха напуснали, — а пък ония превзети благородници от фортовете го кръстиха „касъл корт“ — съдилището на „замъка“ — при все че не ми побира умът за какво съдилище25 може да става дума тук, дето няма и помен от закони. Впрочем излезе точно така, както предполагах — вътре няма жива душа, а цялото семейство е тръгнало да пътешества!

Докато Бързият се въртеше из „предния двор“ и оглеждаше остротите, въдиците, мрежите и останалите необходими принадлежности към една погранична колиба, Ловецът, чийто характер бе, общо взето, по-сдържан и спокоен, влезе в дома, овладян от любопитство, необичайно за човек, привикнал тъй отдавна с индианските обичаи.

Вътрешността на „замъка“ беше толкова безукорно спретната, колкото странна бе външността му. Цялата площ — около двадесет на четиридесет стъпки — бе разделена на няколко малки спални. Първото помещение, в което той влезе, служеше на обитателите едновременно и за дневна, и за кухня. Подредбата представляваше странна смесица, каквато обикновено се срещаше в самотните колиби от онова време по границата. По-голямата част от покъщнината се отличаваше с груба и крайно примитивна изработка. Ала в единия от ъглите имаше часовник в красива кутия от тъмно дърво и два или три стола, маса и писалище, явно дошли от жилище с по-претенциозна подредба. Часовникът тиктакаше усърдно, но грубите му оловни стрелки оправдаваха нескопосния си вид, сочейки единадесет часа, макар слънцето ясно да показваше, че пладне вече бе минало.

В стаята се намираше още и стар, масивен сандък. Кухненските съдове бяха от най-простите и далеч не многобройни, но всички бяха на мястото си и свидетелстваха за най-старателни грижи, полагани за поддържането им.

След като огледа външното помещение, Ловецът вдигна дървеното резе и влезе в тесен коридор, който разделяше вътрешността на дома на две равни части. Тъй като нравите в тия погранични места не се отличаваха с особени предразсъдъци, а неговото любопитство бе силно възбудено, младият човек отвори една от вратите и се намери в спалня.

Само един поглед беше достатъчен, за да му покаже, че това помещение се обитава от жени. Завивката бе почти претъпкана с пух от диви патици, но тя се намираше върху грубо изработен нар, който се издигаше само на един фут над земята. От едната му страна, по дървени закачалки, бяха подредени различни дрехи от много по-добро качество, отколкото можеше да се очаква на такова място — по тях имаше панделки и други украшения. Не липсваха и хубави обувки с изящни сребърни токи, носени обикновено от по-заможните жени. А не по-малко от шест пъстроцветни ветрила бяха оставени полуразтворени, така че привличаха окото с причудливите си багри. Дори възглавницата върху по-близкия край на леглото беше покрита с по-хубава калъфка, отколкото съседната и украсена по края с тясна набрана лентичка. Над нея висяха шапчица, кокетно украсена с панделки, и чифт дълги ръкавици, каквито рядко се използваха по онова време от трудещите се слоеве; те бяха закачени суетно, сякаш с намерение да бъдат изложени поне там, щом като не можеха да се покажат върху ръцете на своята собственичка.

Ловецът видя и огледа всичко това с бързина, която би направила чест дори на наблюдателните му приятели, делауерите. От очите му не убегна и разликата между двете половини на леглото, горният край на което опираше в стената. На отсрещната страна всичко бе скромно и непривлекателно — изпъкваше единствено съвършената му спретнатост. Няколкото рокли, които висяха на дървените закачалки до него, бяха от най-груб плат, със съвсем обикновена кройка и нищо по тях не свидетелстваше, че са приготвени за показ. По тях нямаше нито една панделка; нямаше и други шалки или кърпи за глава освен ония, които наистина подхождаше да носят дъщерите на Хътър.

Години бяха изминали, откакто Ловецът бе влизал в стая, нарочно предназначена за жени от неговата раса. Гледката пробуди в ума му рой детски спомени и той се забави в стаята, овладян от нежно чувство, каквото отдавна не го беше обземало. То му припомни за неговата майка — сети се как беше виждал скромните й дрехи по закачалки като тия, които сега чувстваше, че трябва да са на Хети Хътър. И си спомни за сестра си — нейният вроден вкус към хубавото бе почнал да се развива и проявява като тоя на Джудит, макар и в по-малка степен. Тия леки сходства събудиха в него отдавна скрити чувства и той напусна стаята угнетен. Без да се оглежда повече, младият мъж се върна бавно и замислено в „предния двор“.

— Старият Том се е заловил за нов занаят и опитва сега щастието си с капани — извика Бързият Хари, който хладнокръвно беше изследвал принадлежностите на пограничния жител. — Ако намеренията му наистина са такива и ти си склонен да останеш по тия места, можем да прекараме великолепно ловния сезон. Докато ние със стареца търсим бобрите, ти можеш да ловиш риба и да биеш елени, за да не умрем от глад. И на най-непохватния ловец ние винаги сме давали половин дял, а такъв способен и точен стрелец като тебе може с право да очаква цял.

— Благодаря ти, Хари… От все сърце ти благодаря! Но и самият аз бих участвал в лова на бобри, стига да ми се удаде случай. Вярно е, че делауерите ме наричат „Ловеца на елени“, но това име получих не толкова защото оръжието ми е съдбоносно за дивеча, а защото, макар да съм избил толкова сърни и елени, никога досега не съм отнел живота на човешко същество! Те казват, че в преданията им не се споменавало за друг, пролял толкова животинска и нито капка човешка кръв.

— Дано само не те смятат за страхливец, момчето ми. Малодушният мъж е като бобър без опашка.

— Не вярвам да ме смятат за прекалено страхлив, Хари, дори и да не ме смятат за прекалено смел. Но не съм свадлив, а сред ловците и червенокожите това е най-добрият способ да не опетниш с кръв ръцете си. То запазва неопетнена и съвестта, Хенри Марч.

— Е, ако питаш мен, аз смятам дивеча, червенокожия и французина за едно и също нещо, макар че съм свадлив толкова, колкото и всеки друг в Колонията. Ненавиждам кавгаджиите като презрени псета. Но дойде ли време да се стреля, човек не бива да му мисли чак толкова!

— Смятам за истински мъж онзи, който постъпва колкото може по-справедливо, Хари. Но това място е величествено и очите ми никога не ще се наситят да го гледат.

— Ти виждаш за пръв път езеро; в такъв момент на всички ни идват подобни мисли. Но в края на краищата езерата си приличат — повечко вода, а около нея — суша и заливи и полуострови.

Тъй като това определение съвсем не отговаряше на чувствата, завладели младия ловец, той не отговори веднага, а остана мълчаливо и възторжено загледан в тъмните хълмове и кристално чистата вода.

— Надявам се, че то няма име — каза Ловецът, — или поне още няма име, дадено от бледоликите. Защото кръстят ли някоя местност, това винаги предвещава опустошението и разорението й. Обаче червенокожите, а също и траперите и ловците сигурно наричат някак това езеро. Трябва да се очаква, че са му дали разумно и подходящо название.

— Колкото до индианските племена, всяко си има свой език и назовава нещата по своему. В тази част на света те едва ли постъпват иначе. А ние помежду си го нарекохме „Глимърглас“ — Блестящото огледало, защото често околните борове се отразяват в повърхността му с върховете надолу, сякаш то иска да отхвърли от себе си хълмовете, надвиснали над него.

— От езерото трябва да изтича река — зная това, защото всички езера имат оттоци, а и скалата, дето е срещата ни с Чингачгук, се намирала близо до оттока. Нима колонистите не са нарекли вече някак поне него?

— В това отношение те имат преимущество пред нас, защото в техни ръце се намира по-широкият край на оттока. А на него те са дали име, което лека-полека е стигнало до извора на реката — имената на реките почти винаги се движат срещу течението. Не се съмнявам, Ловецо, че долу, в делауерските земи, ти си виждал Съскуихана, нали?

— Виждал съм я и стотици пъти съм ловувал по бреговете й.

— Е, Съскуихана и тоя отток тук са едно и също нещо и, предполагам, носят едно и също име. Радвам се, че са се принудили да запазят названието, дадено от червенокожите, защото би било твърде жестоко да им се ограби и земята, и името.

Ловецът не отговори. Продължаваше да стои облегнат на пушката си и се взираше в гледката, която толкова много му бе допаднала. Но нека читателят не смята, че само нейната хубост приковаваше толкова силно вниманието му. Наистина околността беше много красива и тъкмо тия мигове бяха особено благоприятни за наблюдението й, защото повърхността на езерото бе огледално гладка и прозрачна като чист въздух — тя отразяваше планините, обрасли с тъмни гори по цялата източна окрайнина, дърветата от полуостровчетата се свеждаха почти хоризонтално над нея, а тук-там, под естествените зелени арки и сводове, живописно обкичени с клони и листа, блещукаха заливи. Именно дълбокият покой, самотата, която говореше за девствени кътчета и гори, недокосвани още от човешка ръка, с една дума, пълното господство на природата доставяше на младия човек чиста наслада.