Ловецът на елени

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Ние оставихме обитателите на „замъка“ и „ковчега“ дълбоко заспали. Наистина веднъж или два пъти през нощта Ловецът или делауерът ставаха и оглеждаха спокойното езеро, за да се върнат на сламениците си, след като се убедяха, че няма опасност, и да заспят като хора, които не можеха да бъдат лишени лесно от естествената си почивка. Но щом се появиха първите признаци на зазоряването, белият стана и започна да се готви за настъпващия ден. А приятелят му, който напоследък не беше прекарвал спокойно нощите си, остана завит под одеялото си до пълното изгряване на слънцето. Тази сутрин и Джудит стана по-късно от обикновено, защото през ранните часове на нощта не беше успяла нито да си почине, нито да заспи. Но щом слънцето се показа над източните хълмове, и двамата бяха вече на крак, защото по тези места дори и ленивците ставаха от леглата си при появяването на голямото светило.

Чингачгук тъкмо обличаше своето горско облекло, когато Ловецът влезе в кабинета на „ковчега“ и му хвърли няколко груби, но леки летни дрехи на Хътър.

— Джудит ми ги даде за теб, вожде — каза той, като хвърли дрехите и панталоните в краката на индианеца. — Защото ще бъде твърде неблагоразумно и непредпазливо да се показваш тук в бойно облекло и с боядисано лице. Измий всички тия ярки черти от лицето си, облечи тези дрехи, а ето тук и една шапка, която ще ти придаде извънредно „нецивилизована цивилизованост“, както обичат да се изразяват мисионерите. Спомни си, че Вах-та!-вах е наблизо в че онова, което ще сторим за момичето, трябва да се предприеме едновременно с действията ни за останалите. Зная, че не ти е присъщо и е против твоята природа да носиш дрехи, които не са скроени и ушити по индиански маниер, но направи едно изключение и ги облечи веднъж, пък макар и да не ти е приятно.

Чингачгук или Змията погледна със силно отвращение дрехите, но схвана, че е в негова полза, ако не и абсолютно необходимо да се преоблече. Откриеха ли ирокезите, че в или около „замъка“ има червенокож, това можеше да засили тяхната бдителност и да съсредоточи подозренията им върху пленничката. А той беше готов на всичко само да освободи своята любима.

След като повъртя дрехите на всички страни и ги изследва със сдържана ирония, давайки си вид, че не умее да ги облече, и след като изрази по всички възможни начини отвращението си на млад дивак да пъхне крайниците си в тези „приспособления на цивилизования живот“, вождът се подчини на своя приятел и накрая остана — поне доколкото можеше да забележи окото — червен само поради цвета на кожата си. Но излишно бе да се опасяват, че тази малка подробност можеше да бъде забелязана, тъй като разстоянието от брега и липсата на далекогледи у индианците не им позволяваше да оглеждат по-точно всеки от жителите на „замъка“; а и лицето на самия Ловец, макар и с по-бяла кожа, беше така обгоряло от слънцето, че цветът му едва ли бе по-светъл от този на мохикана.

Недодяланите движения на делауера в новото му облекло неведнъж през този ден станаха причина неговият приятел да се усмихне. Но той внимателно се въздържаше от всички ония шеги, които обикновено се подхвърлят при подобни случаи сред белите, тъй като навиците на един вожд и достойнството му на воин при неговия пръв поход, както и сериозността на положението, в което се намираха, бяха достатъчни да направят сега неуместно всяко лекомислие.

Закуската на тримата островитяни, ако можем да ги наречем така, мина мълчаливо, сериозно и замислено. Видът на Джудит показваше, че докато двамата мъже са били заети с бъдещето и с неговите неясни и неизвестни събития, девойката е прекарала неспокойна нощ. През време на закуската между Ловеца и Джудит се размениха няколко учтиви думи, но никой не намекна за положението, в което се намираха.

Най-сетне Джудит, чието сърце беше изпълнено с топлота и чиито нови чувства предразполагаха разсъдъка й към по-благи и приятни мисли, отколкото обикновено, заговори на тази тема и стори това по начин, който ясно показваше колко много бе мислила през последната безсънна нощ.

— Ще бъде ужасно, Ловецо — възкликна тя изведнъж, — ако нещо сериозно сполети баща ми и Хети! Не бива да стоим тук спокойно и да ги оставим в ръцете на ирокезите, без да помислим как да им помогнем.

— Готов съм да им помогна, Джудит, както и на всички онези, които се намират в неволя, стига да знаех по какъв начин мога да сторя това. Не е малко нещо да попаднеш в ръцете на червенокожите и особено когато си тръгнал с такава цел, с каквато Хътър и Хари слязоха на сушата, а това се знае от всички. Не бих пожелал и на най-големия си враг да изпадне в такава беда, а още по-малко на онези, с които съм пътувал, ял и спал. Имате ли някакъв план, който бихте желала Змията и аз да се постараем да изпълним?

— Не зная друго средство за освобождението на пленниците, освен да се подкупят ирокезите. Те обичат да получават подаръци, а ние навярно бихме могли да им предложим достатъчно, за да ги накараме да мислят, че е по-добре да отнесат със себе си онова, което им се дава като богат дар, отколкото да отведат бедни пленници — ако прочее изобщо имат намерение да ги отвеждат.

— Това е много добре, Джудит… да, това е много добре, стига неприятелят да може да се подкупи, а ние да намерим подходящи стоки, за да извършим сделката. Баща ви има удобна колиба и нейното положение е изгодно, но тя не изглежда претъпкана с богатства, годни да го откупят. Пушката, която той нарича „Убиец на елени“, може да има известна стойност, а разбирам, че има и буре с барут, което положително би натежало на везните. И все пак двама напълно здрави мъже не могат да се откупят с някоя и друга дреболия. Освен това…

— Освен това какво? — запита нетърпеливо Джудит, когато забеляза, че младият човек се колебаеше да продължи, навярно понеже не желаеше да я наскърбява.

— Е, добре, Джудит, и французите предлагат награди, каквито се дават от наша страна, а с наградата за два скалпа ще може да се купи буре с барут и една пушка — макар и не толкова хубава, както този „Убиец на елени“, който баща ви хвали като нещо необикновено и несравнимо. Но все пак това ще е добър барут и доста точна пушка, а червенокожите не разбират много от огнестрелни оръжия и не винаги знаят да правят разлика между истинското и привидното.

— Това е ужасно! — промърмори девойката, поразена от грубия начин, по който събеседникът й беше свикнал да излага фактите. — Но вие изпускате из предвид моите собствени дрехи, Ловецо, а аз мисля, че те ще се харесат много на ирокезките жени.

— Без съмнение, без съмнение ще им се харесат, Джудит — отвърна младият мъж, като се вгледа в нея проницателно, сякаш искаше да се увери, че тя наистина е способна да направи такава жертва. — Но сигурна ли сте, девойко, че бихте могла да се разделите със собствените си накити в името на подобна цел? Мнозина мъже се мислят за храбри, докато се изправят лице с лице с опасността. А познавам и такива, които твърдяха, че са добри и че са готови да раздадат цялото си имущество на бедните, когато слушаха за коравосърдечието на други хора, но чиито пестници се свиваха алчно, когато дойдеше ред самите те да изпълнят обещанието си. Освен това, Джудит, вие сте хубава — и то необикновено хубава, с което всеки може да се съгласи, без да изопачи истината. А онези, които са надарени с хубост, обичат да имат неща, за да се кичат. Сигурна ли сте, че бихте намерила сили в себе си да се разделите с накитите си?

Ласкавият намек за личния чар на девойката дойде точно навреме, за да унищожи въздействието, предизвикано от недоверието, което младият човек прояви по отношение привързаността на Джудит към баща й. Ако някой друг на мястото на Ловеца би изрекъл всичко това, комплиментите му навярно щяха да бъдат пренебрегнати при наличността на негодуванието от изказаното недоверие. Но за девойката имаше обаяние дори и тази груба искреност, която често караше простосърдечния Ловец да разкрива мислите си. И като се зачерви и за миг очите й започнаха да мятат мълнии, тя не можа да открие достатъчно гняв в сърцето си, за да се разсърди наистина на човека, самата душа на който, изглежда, бе изградена от правдивост и мъжествена благост. Наистина в погледа й можеше да се прочете известен укор, но като овладя желанието си да възрази, девойката успя да отговори любезно и дружелюбно.

— Вие навярно пазите цялото си добро мнение за делауерските девойки, Ловецо, ако наистина мислите така за вашите бели сестри — каза тя, като се престори, че се смее. — Но изпитайте ме. Ако се уверите, че съжалявам за панделките или перата, коприната или муселина, тогава можете не само да мислите, каквото искате за мен, но и да казвате за моите чувства онова, което е в ума ви.

— Ето това е справедливо! Най-рядкото нещо на земята е истински справедливият човек. Тъй казва Таменунд, най-мъдрият ясновидец сред делауерите. И тъй трябва да разсъждават всички, които мислят, говорят и действат сред хората… Аз обичам един справедлив човек — Змията, неговият поглед никога не е помрачен, когато гледа към враговете си, а към приятелите му е изпълнен с лъчезарна светлина. Той си служи с разума, и то със съзнанието, че му е наредено да схваща нещата такива, каквито са, а не каквито му се иска да бъдат.

— Много право, Ловецо — отвърна Джудит, като прогони с топла усмивка от лицето си всяка следа на неудоволствие. — Много право. И аз се надявам, че вие ще действате със същата любов към справедливостта и по всички въпроси, които засягат мен. И се надявам на първо място, че вие лично ще ме оцените и няма да вярвате повече на всяка злобна клюка, разказвана може би от някой бъбрив лентяй като Бързия Хари и засягаща доброто име на една млада жена само защото тя има по-друго мнение за лицето и характера на тоя бъбрив мъж, отколкото самият той за себе си.

— Мислите на Бързия Хари не са неопровержими истини за мен, Джудит; но дори и по-лошите от него имат очи и уши — отвърна Ловецът сериозно.

— Стига за това — извика Джудит с гневно пламъче в очите, като лицето й се изчерви чак до слепите очи. — Нека говорим за баща ми и за неговия откуп. Така е, както казвате, Ловецо, индианците не биха се съгласили да върнат пленниците си, без да получат по-голям откуп, отколкото представляват моите дрехи и пушката и барутът на татко. Но ето, тук е и сандъкът.

— Да, тук е сандъкът, както казвате, Джудит, и когато става въпрос, дали да се пожертва една тайна, или пък скалповете, аз смятам, че повечето хора ще предпочетат да запазят второто. Получавала ли сте някога някакви преки заповеди от баща ви относно този сандък?

— Никога. Изглежда, че той всякога е смятал ключалките, стоманените обръчи и здравината му за негова най-добра закрила.

— Сандъкът е рядко хубав и с извънредно интересно устройство — отвърна Ловецът, като стана и се приближи към въпросния предмет, върху който седна, за да го разгледа по-удобно. — Чингачгук, това не е дърво от някоя гора, през която сме минавали ние с теб. Не е черен орех и все пак е също така красиво, ако не и повече, въпреки че пушеците и лошото отношение са го обезобразили.

Делауерът се приближи, докосна дървото, огледа жилките му, опита се да одраска повърхността с нокът и любопитно опипа с ръка стоманените обръчи, тежките ключалки и другите нови за него особености на масивния сандък.

— Не, по тези места не растат такива дървета — подхвана отново Ловецът. — Познавам всички видове дъб, клен, бряст, липа, орех и всяко дърво в сурово и обработено състояние. Но никога по-рано не съм виждал дърво като това! Джудит, дори само сандъкът може да купи свободата на баща ви, а ако това не стане, то значи любопитството на ирокезите не е толкова силно, колкото любопитството на останалите червенокожи, особено към предмети, изработени от дърво.

— Може покупката да излезе и по-евтина, Ловецо. Сандъкът е пълен и по-добре би било да се лишим от половината, отколкото от всичко. Освен това татко… не знам защо, но татко цени извънредно много този сандък.

— Навярно той цени повече съдържанието му, отколкото самия сандък, ако се съди по начина, по който се отнася с външността му и по който пази съдържанието му. Тук има три ключалки, Джудит, а няма ли ключ?

— Никога не съм го виждала. И все пак ключ трябва да има, тъй като Хети ни спомена тогава, че понякога е присъствала при отварянето на сандъка.

— И ключовете като хората не хвърчат във въздуха, нито плуват във водата, девойко. Ако съществува ключ, трябва да има и място, където се пази.

— Това е вярно и не ще бъде мъчно да то намерим, ако се осмелим да го търсим.

— Това е ваша работа, Джудит, напълно ваша работа. Сандъкът е ваш или на баща ви, а Хътър е ваш баща, а не мой. Любопитството, е женска, а не мъжка слабост и пред вас са причините. Ако сандъкът съдържа предмети за откуп, струва ми се, ще бъде разумно да се употребят те, за да спасят живота на притежателя му или дори да запазят скалпа му. Но този въпрос трябва да прецените вие, а не аз. Когато законният притежател на някоя примка или елен, или лодка отсъства, от негово име според всички закони на горите действа най-близкият му роднина. Ето защо ние предоставяме на вас да разрешите въпроса, да се отвори ли сандъкът, или не.

— Вие, надявам се, не вярвате, че ще се поколебая, когато животът на баща ми е в опасност, Ловецо!

— Е, всеки би предпочел да изтърпи една голяма кавга пред сълзите на траура. Много вероятно е, когато се види отново, в собствената си колиба, старият Том да намери за лошо онова, което сте сторила. Но в несъгласието на хората с онова, което е сторено за тяхно добро, няма нищо необикновено. И бих казал, че дори и луната би изглеждала по-различна, отколкото сега, ако бихме могли да погледнем другата й страна.

— Стига да намерим ключа, Ловецо, аз ви упълномощавам да отворите сандъка и да извадите от него онези вещи, които смятате, че могат да послужат за откупа на татко.

— Нека намерим най-напред ключа, девойко, после ще говорим за останалото… Змия, ти имаш остър поглед и рядко се лъжеш в преценките си; можеш ли да ни помогнеш да открием къде би могъл да скрие Плуващия Том ключа от сандъка, чието съдържание пази в такава тайна?

До момента, когато беше пряко запитан, делауерът не беше взел участие в разговора. Сега той се откъсна от сандъка, който продължаваше да привлича вниманието му, и започна да се оглежда наоколо за мястото, където би било вероятно да се скрие, ключ при такива обстоятелства. Джудит и Ловецът също не губеха време и скоро тримата бяха погълнати в щателното и напрегнато търсене.

Тъй като бе ясно, че желаният ключ няма да бъде скрит в някое от обикновените чекмеджета или из шкафовете, каквито имаше няколко в постройката, никой не търсеше там, а всички съсредоточиха вниманието си към такива места, които им се струваха удобни за скривалища или пък можеха да бъдат използвани за тази цел.

Тъй външното помещение беше претърсено основно, но без резултат, а след това тримата преминаха в спалнята на Хътър. Тази част от грубата постройка бе мебелирана по-добре от останалите и съдържаше няколко предмети, служили само на покойната жена на собственика. Но тъй като Джудит притежаваше всички останали ключове, помещението скоро беше претърсено, без въпросният ключ да излезе наяве.

Сега те влязоха в спалнята на дъщерите. Чингачгук тутакси бе поразен от разликата между вещите и подреждането им откъм половината, използвана от Джудит, и тази на Хети. От устата му се откъсна слабо възклицание и като посочи към двете половини, той тихо сподели е приятеля си своето впечатление на езика на делауерите.

— Така е, както мислиш, Змия — отвърна му на същия език Ловецът. — Точно така е, всеки може да види. И това е съвсем естествено. Едната сестра, тъй да се каже, прекалено много обича накитите, а другата е толкова смирена и скромна, колкото добрината и искреността, създадени от природата. Да, но въпреки всичко бих казал, че Джудит има своите добри качества, както и Хети — своите недостатъци.

— Значи Слабият ум е виждала сандъка разтворен? — запита Чингачгук, като погледна любопитно приятеля си.

— Разбира се. Чух това от собствените й уста, а също и ти; изглежда, че баща й е поверявал тайните на нея, а не на по-голямата си дъщеря.

— В такъв случай той сигурно е скрил ключа само от Дивата роза — каза Чингачгук, който в разговорите с приятеля си бе започнал да нарича така Джудит.

— Така е! Точно така е! На едната е имал доверие, а на другата — не. Това се среща и у червенокожите, и у белите, Змия. Всички племена и народи са склонни да вярват в нещо и отказват да вярват в друго. Зависи от характера и преценката.

— Къде другаде би могъл да бъде скрит един ключ от Дивата роза така, че най-малко да бъде намерен от нея, ако не между грубите дрехи?

Ловецът трепна и като се обърна възхитен към своя приятел, засмя се тихо, но сърдечно при тази негова находчивост и бързината, с която бе проявена тя.

— Ти заслужаваш напълно името си, Змия, да, напълно! Наистина, как би хрумнало на човек, който обича накитите, да търси между грубите и грозни дрехи на нещастната Хети? Бих казал дори, че откак Джудит се е запознала за пръв път с офицерите, нейните нежни пръсти никога не са се докосвали до толкова груба и зле скроена дреха като тази пола! И все пак кой знае? Ключът може да е някъде на тази закачалка, но и на съвсем друго място. Смъкни тая дреха, делауер, и дай да видим дали си наистина пророк.

Чингачгук изпълни желанието на приятеля си, но там не намериха никакъв ключ. На съседната закачалка висеше груба чанта, очевидно празна. Двамата мъже се заеха да прегледат и нея.

В това време и вниманието на Джудит беше привлечено в същото направление и тя се обърна към тях бързо, като човек, който иска да им спести ненужен труд.

— Това са дрехите на клетата Хети, милото простодушно момиче! — каза тя. — Онова, което търсим, не е между тях.

Но тия думи едва се откъснаха от хубавата уста на девойката, когато Чингачгук извади търсения ключ от чантата. Джудит схващаше твърде бързо, за да разбере защо нещо толкова просто и явно беше могло да се използва за скривалище. Кръв нахлу в лицето й както от досада, така и от срам. Тя прехапа устни, но замълча.

Ловецът и приятелят му от своя страна проявиха вроден такт, като нито се засмяха, нито пък издадоха с поглед, че разбират причините за избора на това тъй находчиво скривалище. Младият бледолик, който бе взел ключа от индианеца, тръгна към съседната стая и след като го опита в една от ключалките, потвърди, че наистина бяха намерили онова, което им трябваше.

Ключалките бяха три, но всяка от тях бе отворена без всякакви мъчнотии с тоя единствен ключ. Ловецът ги дръпна, махна резетата, повдигна малко капака, за да се увери, че се отваря, и след това се оттегли на няколко крачки от сандъка, като направи знак на приятеля си да го последва.

— Това е ваш семеен сандък, Джудит — каза той, — и навярно съдържа семейни тайни. Змията и аз ще отидем в „ковчега“ и ще прегледаме лодките, греблата и кормилото, докато вие го претърсите сама и видите дали между вещите се намират такива, които биха имали стойност при откупа, или не. Когато свършите, извикайте ни и ние ще дойдем да се посъветваме относно цената на предметите.

— Чакайте, Ловецо! — извика девойката, когато той се приготви да се оттегли — Аз не ще се докосна до нищичко — няма дори да повдигна капака, ако не присъствате и вие. Татко и Хети са намирали за добре да пазят в тайна съдържанието на този сандък от мен и аз съм твърде горда, за да надничам в техните скрити съкровища, освен ако това не е за тяхно добро. Но за нищо на света не бих отворила този сандък сама. Останете при мен. Искам да имам свидетели за онова, което върша.

— Струва ми се, Змия, че момичето е право. Доверието и упованието създават сигурност, а съмнението е способно да направи всички ни подозрителни. Джудит има право, да желае присъствието ни. Ако сандъкът съдържа някоя от тайните на мистър Хътър, тя ще бъде запазена напълно от двамата ни, тъй като по-мълчаливи от нас едва ли могат да се намерят. Ще останем при вас, Джудит; но позволете ни най-напред да огледаме езерото и брега, защото изпразването на сандъка ще отнеме доста време.

След това двамата мъже излязоха на площадката и Ловецът насочи далекогледа към брега, докато в същото време индианецът отправи погледа си към водата и горите, търсейки някакъв знак, който би издал намеренията на неприятелите. Но не се забелязваше нищо и уверени, че засега са в безопасност, тримата се събраха отново около сандъка с явно намерение да го отворят.

Откакто се помнеше, Джудит беше изпитвала странно страхопочитание към този сандък и неговото неизвестно съдържание. Нито баща й, нито майка й бяха споменавали нещо за него в нейно присъствие; и като че между тях съществуваше мълчаливо съгласие да избягват всякакъв намек за самия сандък, дори когато говореха за някои предмети близо до него или върху капака му. И навикът бе направил всичко това тъй естествено, че едва съвсем отскоро това обстоятелство бе започнало да се струва на девойката странно. Но между стария Хътър и по-голямата му дъщеря никога не бе съществувала достатъчна близост, за да се създаде доверие. Понякога той беше благ, но в повечето случаи — и особено към нея — строг и навъсен. И неговият авторитет бе упражняван така, че най-малко би дал на детето му смелост да стори това, което се готвеше да извърши сега, без да се опасява от последиците, макар да го правеше с желание да помогне на самия него.

Освен това Джудит не беше лишена и от известно суеверие относно съдържанието на този сандък, който бе нещо като свещено табу и реликва в очите й от детство до този час. И все пак настъпило беше времето, когато тази тайна щеше да бъде разкрита, и то при обстоятелства, които почти не й даваха право на избор.

Когато забеляза, че двамата събеседници наблюдават сериозно и мълчаливо нейните движения, Джудит постави ръка на капака и се опита да го повдигне. Но силите не достигнаха и на Джудит, която знаеше, че всички ключалки са отворени, се стори, че някаква свръхестествена сила й пречи да направи това светотатствено покушение.

— Не мога да повдигна капака, Ловецо — каза тя. — Няма ли да бъде по-добре да се откажем от този опит и да намерим друго средство за освобождаването на пленниците?

— Не, Джудит, не, девойко. Няма други толкова сигурни и достъпни средства, колкото добрият откуп — отвърна младият човек. — А колкото до капака, задържа го само собствената му тежест, която наистина е твърде голяма при такова парче дърво, обковано с желязо.

Още докато говореше, Ловецът прибави и собствените си сили и успя да вдигне капака и да го опре в гредите на стената, където грижливо го закрепи за една подходяща подпорка. Джудит просто трепереше, когато хвърли пръв поглед във вътрешността; и тя се успокои временно, когато откри, че парче плат с грижливо подвити краища напълно скриваше всичко, което се намираше под него. Очевидно сандъкът беше добре напълнен, тъй като платното се намираше само на един инч от капака.

— Той е пълен догоре — каза Ловецът, като погледна нареденото вътре в сандъка — и ние ще трябва да работим бавно и спокойно… Змия, донеси няколко стола, докато аз постеля на земята това одеяло, и тогава ще можем да започнем работата си, както трябва и с всички удобства.

Делауерът се подчини. Ловецът учтиво предложи на Джудит стол, притегли друг за себе си и започна да повдига покривното платно. Той стори това бавно и толкова внимателно, сякаш бе убеден, че отдолу се намират вещи с извънредно нежна направа. Когато платното бе вдигнато докрай, първите неща под него, които се хвърлиха в очи, бяха няколко мъжки дрехи. Те бяха ушити от хубава материя и според модата по онова време — с крещящи цветове и богати орнаменти. Една от дрехите беше яркочервена и илиците бяха извезани със свила. Обаче не беше военна, а част от облеклото на по-състоятелен гражданин от времето, когато обществените класи строго бяха държали на облеклото.

Когато Ловецът разтвори и вдигна това палто, за да го разгледат, Чингачгук не можа да сдържи един вик на задоволство. Защото въпреки цялото си придобито самообладание индианецът бе поразен от блясъка на тая великолепна странна дреха. Ловецът бързо се извърна и за миг погледна приятеля си неодобрително при тази проява на слабост от негова страна, а след това заговори сякаш на себе си, както правеше винаги, когато неочаквано го завладееше някое силно чувство.

— Това му е присъщо… да, присъщо е на един червенокож да обича накитите и не бива да го укоряваме за това. А и дрехата е наистина необикновена; изключителните вещи предизвикват изключителни чувства. Мисля, че това ще стигне, Джудит, защото едва ли някое индианско сърце в цяла Америка би устояло на цветове и на блясък като тия. Ако тази дреха е била шита за баща ви, вие с право сте наследила от него добрия си вкус.

— Тази дреха не е била правена за татко — бързо отвърна девойката, — тя е много дълга, а татко е нисък и широкоплещест.

— Имало е много сукно, а и свилата тогава е била евтина — отвърна Ловецът със свойствения си тих и весел смях. — Змия, тази дреха е правена за човек е твоя ръст и бих искал да я видя на раменете ти.

Чингачгук на драго сърце се съгласи да я опита и хвърли настрана грубия и износен жакет на Хътър, за да облече дрехата, предназначена на времето си положително за някой благородник. Промяната наистина беше смешна. Но тъй като на мъжете рядко прави впечатление комичността в собствения им вид и още по-малко в държането им, то делауерът се залови да изследва с голям интерес тази промяна в малко огледало, пред което Хътър беше навикнал да се бръсне. В този миг индианецът мислеше за Вах-та!-вах и в интерес на истината сме длъжни да кажем, макар това да противоречи малко на строгия характер на един воин, че много му се искаше тя да го види именно сега.

— Сваляй я, Змия, сваляй я! — подхвана непреклонният Ловец. — Такива дрехи ти приличат толкова малко, колкото биха приличали и на мен. На теб подхождат най-добре шарките по тялото и соколовите пера, наметалата и вампума, а на мен — кожени дрехи, груби гамаши и здрави мокасини. Казвам мокасини, Джудит, защото, макар да съм бял, при живота си сред лесовете трябваше да привикна с някои както по-практични, тъй и по-евтини неща.

— Не виждам защо някой да не може да носи червена дреха, както я носят другите, Ловецо — отвърна девойката. — Бих искала да видя и вас облечен в тази чудесна дреха.

— Да ме видите в дреха, подходяща за някой лорд ли? О, Джудит, ако се надявате това да стане, то ще трябва да чакате, докато загубя разума и паметта си. Не, не, момиче. С вродените си привички ще живея и с тях ще умра, пък дори да не улуча вече нито един елен или да не уловя нито една лакерда. И в какво съм се провинил пред вас, та искате да ме видите облечен в такава суетна дреха, Джудит?

— Смятам, Ловецо, че не само лъжливите и безсърдечни млади благородници от гарнизона трябва да се явяват окичени с хубави парадни униформи, а и правдивостта и честността имат право да бъдат зачитани и уважавани.

— А каква чест ще бъде за мен, Джудит, да се накича с тия алени одежди като някой главатар на мингосите, който току-що е получил подаръци от Квебек? Не, не, добре съм си такъв, какъвто съм. А ако не е достатъчно, то по-добър не мога да стана… Остави дрехата долу, върху одеялото, Змия, и нека видим какво друго има в сандъка.

Изкусителната дреха, която положително не бе предназначена за Хътър, беше оставена настрана и търсенето продължи. Мъжкото облекло, което по качество отговаряше на дрехата, скоро се привърши и беше последвано от дамско. Появи се хубава рокля от брокат, леко повредена поради непазене. Този път силен вик на задоволство се откъсна от устата на Джудит. Въпреки че се беше интересувала много от хубави дрехи и бе имала щастието да види някои по-сполучливи модели у жените на разните коменданти и у други дами от фортовете, пред очите на девойката никога по-рано не се бяха мяркали такава златна везба и такива цветове. Възторгът й беше почти детински. И тя не позволи да продължат търсенето, докато не се облече в една рокля, която не отговаряше нито на нейните навици, нито на жилището. Оттегли се в своята стая, където набързо свали спретнатата си ленена рокля, и излезе стъкмена в тази от великолепния пъстър брокат. Роклята отиваше напълно на красивото закръглено тяло на Джудит. И сигурно никога не бе украсявала по-надарено от природата същество, чрез което да изпъкне още по-добре високото качество на хубавата тъкан и на нейните пъстри багри. Когато Джудит се върна, Ловецът и Чингачгук, които бяха използвали краткото й отсъствие, за да хвърлят още един поглед на мъжката дреха, бяха смаяни и от устата на двамата неволно се изтръгнаха възгласи на учудване и задоволство, тъй недвусмислени, че очите на Джудит заблестяха още повече и лицето й тържествуващо поруменя. Но като се престоря, че не забелязва впечатлението, което направи, девойката седна на своя стол с великолепието на кралица и пожела да продължат прегледа на сандъка.

— Няма по-добър начин да се справим с мингосите, девойко — извика Ловецът, — освен да ви изпратим на брега такава каквато сте, и да кажем, че при тях е пристигнала самата кралица. При една такава гледка те веднага ще освободят и стария Хътър, и Хари, а също и Хети.

— Смятам, че езикът ви не е способен да ласкае, Ловецо — отвърна девойката, по-зарадвана от възхищението му, отколкото желаеше да покаже. — Една от най-главните причини да ви уважавам много е вашата обич към истината.

— Но това е истина, Джудит, и то чиста истина и нищо повече. Никога очите ми не са се спирали на толкова красиво създание, каквото сте вие в този миг! През живота си съм виждал хубавици, и бели, и червенокожи, за които се говореше надлъж и нашир из страната. Но никога не съм виждал такава, която да би могла да се сравни с вас в този благословен миг, Джудит. Никога!

Радостният поглед, който девойката хвърли на искрения Ловец, ни най-малко не намали красотата й и тъй като в нейните влажни очи проблесна и чувство, Джудит навярно никога не беше изглеждала тъй истински хубава, колкото в онзи миг, който младият човек бе нарекъл „благословен“. Той поклати глава, остана за миг надвесен над отворения сандък, сякаш се колебаеше, а след това продължи претърсването.

Показаха се няколко по-незначителни вещи от дамско облекло, които по качество отговаряха напълно на роклята. Наредиха ги мълчаливо до краката на Джудит, като че ли тя имаше естествени права да ги притежава. Девойката вдигна някои от тях — като ръкавици и дантели — и ги прибави към своето и без това разкошно облекло е привидна шеговитост, но със скритото намерение да завърши своя тоалет, доколкото позволяваха обстоятелствата.

Когато тези забележителни мъжки и дамски дрехи се привършиха, появи се друга покривка от платно — тя отделяше останалите вещи от онази част от сандъка, която бяха заемали дрехите. Щом забеляза това, Ловецът спря, сякаш се колебаеше дали е редно да продължи претърсването.

— Всеки човек си има тайни — каза той. — И всеки има право сам да се радва на своите тайни. Според мен ние ровихме доста дълбоко в този сандък и намерихме, каквото желаехме. Струва ми се, че ще бъде по-добре да не продължаваме, като оставим само мастър Хътър да знае онова, което се намира под тази покривка.

— Нима смятате да предложите тия дрехи на ирокезите като откуп? — бързо запита Джудит.

— Разбира се. Че за какво друго ще ровим в чужд сандък, ако не за да помогнем на неговия собственик колкото можем по-добре. Само тази дреха е достатъчна да завърти главата на главатаря на тези влечуги. А ако се случи жена му или дъщеря му да е с него тук, то роклята би разнежила сърцето на всяка жена, която живее между Олбъни и Монреал. И според мен за търговията ни не е нужна повече стока.

— Възможно е да ви се струва така, Ловецо — отвърна разочаровано девойката, — но каква полза ще има една индианка от подобна рокля? Тя не би могла да я носи в гората, между клоните на дърветата, а мръсотията и пушекът във вигвама скоро ще я съсипят; и как биха изглеждали червените й ръце, пъхнати в тия къси дантелени ръкави?

— Всичко това е много право, девойко, вие бихте могла също тъй да продължите и да прибавите, че тази рокля вече е излязла от мода, че не подхожда за тия места и за това годишно време и тъй нататък. Но какво ни интересува нас какво ще стане с тези изискани дрехи, щом като ще ни свършат работа? Аз не виждам те да потрябват на баща ви и е добре, че той притежава вещи, които не представляват за него някаква стойност, а ще бъдат високо оценени от други. Но не бихме могли да извършим по-изгодна сделка от тази, като предложим срещу свободата му въпросните вехтории. А като прибавим още някоя и друга дреболия, ще вземем отгоре и Хари.

— Значи вие мислите, Ловецо, че Томас Хътър няма в семейството си никого — нито дете, нито дъщеря, на която да прилича тази рокля и която вие от време на време да пожелаете да видите стъкмена в нея, пък макар и много рядко, и то само на шега?

— Разбирам ви, Джудит… да, сега вече напълно разбирам точно какво искате да кажете. И, струва ми се, мога да прибавя: схващам напълно желанието ви. Готов съм наистина да призная, че сте толкова величествена в нея, колкото слънцето при изгрев или залез през топъл октомврийски ден, и че вие й приличате, е по-вярно, отколкото че тя ви прилича. Но и облеклото, както и другите вещи, трябва да отговарят на природните дарования на човека. Смятам, че воин, тръгнал на първия си боен поход, не бива да се кичи със същите ужасни краски като някой вожд, който вече е дал доказателства за своята храброст и който от опит знае, че не ще се посрами. Така е и с всички нас — червени или бели. Вие сте дъщеря на Томас Хътър, а тази рокля, е шита за детето на някой губернатор или за някоя лейди от знатен род. Тя е била направена, за да се носи сред красиви мебели и отбрани хора. В моите очи, Джудит, скромното момиче е най-красиво, когато е прилично стъкмено. И нищо, което не е в тон с характера, не е хубаво. Освен това, девойко, ако в цялата Колония има същество, което да може да мине без накити и да разчита само на природната си хубост и на привлекателното си лице, това сте вие.

— Ей сега ще сваля тези дрипи, Ловецо — извика момичето, като скочи, за да напусне стаята, — и не искам никога вече да ги виждам облечени от някого.

— Те всички са такива, Змия — каза младият човек, като се обърна със смях към приятеля си, щом хубавицата изчезна. — Обичат накитите, но повече от всичко държат на естествения си чар. Все пак съм доволен, че момичето се съгласи да остави тази рокля, защото е неразумно девойка в нейното положение да носи толкова скъпи неща. Пък и, както й казах, тя е достатъчно хубава, за да няма нужда да се кичи. Вах-та!-вах също би изглеждала необикновено красива, облечена в такава рокля, делауер!

— Вах-та!-вах е червенокожа девойка, Ловецо — отвърна индианецът. — И като малка гълъбица тя трябва да се кичи само със собствените си пера. Аз бих минал край нея и не бих я познал, ако беше облечена в такава премяна. Най-умното е винаги да бъдем натъкмени тъй, че да няма нужда приятелите ни да ни питат как се казваме. Дивата роза е много привлекателна, но не би станала по-красива от толкова много цветове.

— Точно така е и това дава истинското основание да обичаш и да закриляш. Когато спира да откъсне дива ягода, човек не очаква да намери диня, а когато пожелае диня, разочарован е, ако тя се окаже тиква, макар понякога тиквите да са по-привлекателни за очите от дините. Така е, и то значи: бъди верен на дарованията си и дарованията ще ти бъдат верни.

После двамата започнаха да се съвещават дали да продължат да търсят още в сандъка на Хътър, когато Джудит се появи отново, свалила натруфената рокля и облечена пак в собствените си прости ленени дрехи.

— Благодаря ви, Джудит — каза Ловецът, като я хвана нежно за ръка, — защото зная, че е против природата на жената да изостави толкова пищно облекло, сякаш е купчина парцали. Но вие сте по-приятна за окото сега, да, положително, дори ако преди малко имахте корона и в косите ви бяха вплетени скъпоценности… Сега въпросът е дали да вдигнем тази покривка, за да изберем кое ще бъде наистина най-подходящото за откупуването на мастър Хътър. Защото ние трябва да действаме така, както смятаме, че би действал той, ако беше на наше място.

Джудит изглеждаше много щастлива. Свикнала на ласкателства, тя беше изпитала от скромната почит на Ловеца повече задоволство, отколкото от думите на който и да било друг мъж досега. Но не думите, с които бе изразено възхищението, създадоха това силно впечатление у нея, защото те бяха съвършено прости. Не я трогна нито тяхната необикновеност, нито топлотата им, нито някоя от ония особености, които обикновено придават стойност на похвалата. Само несломимата искреност на младия човек беше отнесла думите му право в сърцето на девойката. И това е едно от големите преимущества на прямите постъпки и искреността. Постоянният и лукав ласкател може да има успех дотогава, докато не започнат да бият с неговите камъни по неговата глава и докато подобно на други сладкиши предлаганата от него храна не започне да отвращава поради изобилието си. А онзи, който действа честно, макар и понякога да обижда по необходимост, притежава силата, давана единствено от искреността, тъй като неговите думи проникват право в сърцето и намират подкрепа в разума.

Тъй беше и с Ловеца, и с Джудит: тъй бързо и тъй дълбоко внушаваше простодушният Ловец на всички, които го познаваха, убеждението за несломимата си честност, че всяка дума, произнесена след това от него като комплимент, доставяше с положителност удоволствие — точно тъй, както и всеки негов укор уязвяваше и възбуждаше враждебност там, където неговият характер не му бе спечелил уважението и топлото чувство, които да направят укора му осезаем и мъчителен. През по-късните години, когато дейността на това прямо и необразовано същество го постави в допир с висши офицери и други люде, на които бяха поверени интересите на държавата, неговото влияние се разшири още повече — дори генералите слушаха неговите похвали с удоволствие, каквото често не успяваха да предизвикат и по-висшите им началници. Може би Джудит беше първото същество от неговата раса, което се поддаде на искреността и прямотата на Ловеца. Тя наистина беше жадувала за похвалата му и сега я беше получила, и то в най-подходяща форма за своя начин на мислене. Последиците от всичко това ще видим в по-нататъшните страници на тази повест.

— Ако знаехме цялото съдържание на този сандък, Ловецо — отвърна девойката, когато се посъвзе малко от непосредственото въздействие на неговата похвала за външния й вид, — бихме могли да решим най-добре какво да сторим.

— Това е все пак разумно, девойко, макар да е по-присъщо на белите, отколкото на червенокожите да надничат в чуждите тайни.

— Любопитството е нещо естествено и трябва да се очаква, че всички човешки същества имат човешки недостатъци. Когато бях в гарнизоните, все ми правеше впечатление, че повечето хора във и около тях винаги жадуват да научат тайните на съседите си.

— Да, и понякога, като не успеят да ги открият, да си ги измислят. Такава е разликата между индианския и белия джентълмен. Змията например би извърнал главата си настрана, ако, без да иска, надникне във вигвама на някой друг главатар, докато в колониите, където всички се смятат все за големи хора, повечето се опитват да доказват, че са по-добри от останалите, като ги одумват и приказват за работите им. Уверявам ви, Джудит, вие не бихте могла да накарате Змията да признае, че в неговото племе има друг, толкова по-важен от самия него, че да стане предмет на мислите му. Той не би се занимавал с приказки за това, къде ходят, какво правят и с какво се хранят другите, нито с другите незначителни неща, които запълват времето на човека, когато не е зает е по-значителни задължения. Онзи, който върши това, не е по-добър от истинския подлец, а тия, които го подбуждат, са от същата пасмина, пък ако ще да носят и най-хубавите дрехи с най-ярки цветове.

— Но това не е чужд вигвам, този дом принадлежи на баща ми; тези вещи са негови и сега са необходими за негово добро.

— Вярно е, девойко, вярно е и, разбира се, не е без значение; ние наистина ще можем да отсъдим най-добре кое да предложим за откуп и какво да запазим, когато видим всичко.

В действителност Джудит не бе толкова безразлична, колкото се преструваше. Тя помнеше, че по отношение на сандъка любопитството на Хети е било удовлетворявано, а нейното — пренебрегвано. И не съжаляваше, че й се беше представил случай да се изравни в това със слабоумната си сестра. Тъй като изглеждаше, че всички са съгласни претърсването на сандъка да продължи, Ловецът се зае да вдигне и втората покривка от плат.

Когато завесата над тайните на сандъка бе дръпната отново, най-отгоре се виждаха чифт пистолети със странна сребърна обковка. В някой град те биха имали забележителна стойност, но в гората пистолети се употребяваха рядко или почти никак — може би само от някой офицер, пристигнал, както правеха мнозина, от Европа, за да обиколи колониите, и убеден в съвършенството на лондонските нрави и обичаи дотолкова, че да не смята за нужно да ги остави дори в граничните области на Америка. Какво стана при откриването на тези оръжия, ще разкажем в следващата глава.