Ловецът на елени

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

В последната глава оставихме борците да си поемат дъх на тясната арена. Свикнал с грубите състезания — борба и скачане, упражнявани често по онова време в Америка и особено в граничните области, Хари имаше още едно преимущество освен огромната си сила и то донякъде изравняваше силите в борбата. Това единствено му беше дало възможност да издържи толкова дълго срещу многото си противници, защото индианците съвсем не се отличават със сила или сръчност в атлетическите упражнения. До този миг никой не беше сериозно ранен, макар неколцина от диваците да бяха жестоко ударени, а онзи, който беше захвърлен на платформата, би могъл да се смята временно за изваден от строя. Някои от останалите накуцваха, а и самият Марч не се беше отървал от няколко натъртвания, макар поемането на въздух да беше единственото нещо, от което и двете страни се нуждаеха засега.

Но при положението, в което се намираха враговете, примирието, каквато и да беше причината за настъпването му, не можеше да продължи дълго. Арената беше твърде малка и опасението от неочаквано нападение — твърде голямо, за да позволи това. И в разрез с очакванията, Хари беше първият, който поднови враждебните действия. Невъзможно е да се определи дали причина за това беше мисълта, че би спечелил известни изгоди, като се нахвърли внезапно и неочаквано върху враговете си, или пък действието му бе плод на ярост и на неугасимата му омраза към червенокожите. В първия миг обаче неговото нападение беше страхотно и помете всичко пред себе си. Той хвана най-близкия хурон през кръста, вдигна го и го запрати във водата, сякаш беше дете. Половин минута по-късно още двама се намериха при първия, като единият се удари силно, падайки върху тялото на предхождащия го съплеменник. Оставаха само четирима и Хари вярваше, че ще успее да се справи с това число неприятели при ръкопашен бой, в който нямаше да бъдат употребени оръжия.

— Ура, стари Том! — извика той. — Скоро ще изпратя всички негодници да плуват в езерото.

Докато изричаше тези думи, той отблъсна със силен ритник в лицето отново във водата ранения индианец, който се беше хванал за края на платформата и се опитваше да се покатери на нея. След схватката всички видяха през прозрачната вода на Глимърглас неговото кафяво тяло, проснато на песъчливото дъно край „замъка“ с разперени ръце и вкопчени във водораслите пръсти, сякаш това конвулсивно действие е щяло да спаси живота му.

Също такъв силен ритник в стомаха на друг от червенокожите го накара да се превие като премазан червей; на Хари остана да се разправя само с двама невредими противници. Единият от тях обаче бе не само най-едрият и най-силният от хуроните, но и най-опитният от тази група воини — човек, мускулите на когото бяха закрепнали в битки и походи по пътеката на войната. Този човек беше оценил напълно гигантската сила на противника си и грижливо беше пестил своята. Той бе облечен и най-подходящо за подобни случаи — само с панталон, и представляваше истински образец на красива гола статуя, изобразяваща ловкост и мощ. Необходима беше голяма сръчност и необичайна сила, за да бъде обезвреден. Но Хари не се поколеба да се нахвърли върху опасния си противник и да се опита да блъсне и него във водата. Борбата, която последва, беше наистина страхотна. Още от първия миг тя стана тъй ужасна и движенията на борците бяха толкова бързи, че дори ако имаше желание, останалият дивак просто не можеше да се намеси; той стоеше като втрещен от възхищение и страх. Беше неопитен младеж и кръвта му просто замръзна, докато наблюдаваше жестоката и толкова необикновена борба. Хари пръв се опита да повали противника си. Той го хвана за гърлото и за едната ръка и го препъна с бързината и силата, присъщи на американските погранични жители. Резултатът беше осуетен от сръчните движения на хурона, който се хвана за дрехите на белия, а краката му се противопоставиха на опита с бързина, равна на тази, с която той бе предприет. След това в продължение само на няколко мига крайниците и телата на борците измениха на толкова пъти положенията си, че бе невъзможно да бъдат следени всичките им извивки. Тази объркана и страшна борба продължи обаче по-малко от минута, когато Хари, разярен от това, че силите му изневеряват поради сръчността и голотата на неговия неприятел, направи отчаяно усилие и отхвърли хурона от себе си, като запрати тялото му с всички сили към гредите на колибата.

Ударът беше толкова силен, че за миг замая индианеца. Болката изтръгна от устата му дълбок стон — нещо необичайно за червенокож във вихъра на битката. И все пак той се втурна напред да пресрещне отново неприятеля си, защото знаеше, че спасението му зависи от неговата решителност. Този път Хари го сграбчи през кръста, издигна го над площадката и после се стовари с цялата си тежест връз тялото му. Новият удар така зашемети червенокожия, че гигантският му бял противник вече бе пълен господар над него. И като сключи ръце около гърлото на своята жертва, той стисна хурона като с клещи и с дяволска сила заизвива главата му надолу през ръба на площадката. Само още един миг беше достатъчен, за да се постигне победата. Очите на победения изпъкнаха силно напред, езикът му се подаде от устата и ноздрите му се разшириха до пръсване. Но именно в този миг около двете ръце на Хари ловко се обви едно въже от лико е примка накрая. Примката веднага се стегна и лактите на белия ловец бяха извити зад гърба му със сила, на която цялата му гигантска мощ не можеше да устои. Дори и при тия обстоятелства ожесточеният граничар почти не искаше да разтвори ръце от смъртоносната хватка, защото у него сега бушуваха всички зли страсти. Ала почти в същия миг втора примка се стегна около коленете му и тялото му беше изтъркаляно към средата на площадката безпомощно като пън. Спасеният му противник обаче не се надигна. Докато възстановяваше дишането си, неговата глава все още висеше безпомощно от ръба на гредите и отначало изглеждаше, че шията му е пречупена. Той се съвземаше бавно и постепенно и минаха часове, докато можа отново да се изправи на крака. Някои смятаха, че нито тялото, нито умът му са се възстановили напълно след това приближаване към смъртта.

Поражението и пленяването на Хари се дължеше на напрежението, с което беше съсредоточил всичките си сили върху своя паднал противник. Докато беше зает с него, двама от хвърлените във водата индианци се изкачиха върху оградата, минаха по нея и се присъединиха към своя другар на площадката. А през това време той се беше съвзел дотолкова, че беше грабнал въжетата и ги беше приготвил за употреба тъкмо когато другите двама пристигнаха. И ги използваха по описания начин, докато Хари, притиснал с цялата си тежест своя противник, се бе отдал единствено на страхотното намерение да го удуши.

Тъй в един-единствен момент положението се измени — онзи, който бе толкова близо до победата, за която щеше да се говори с векове в преданията на цялата страна, сега лежеше безпомощен, вързан и пленен. Действията на бледоликия бяха толкова страшни и силата, показана от него, толкова огромна, че дори когато лежеше вързан като овца пред тях, индианците го гледаха с уважение и страх. Тялото на най-силния им воин все още бе проснато безпомощно на площадката, а когато насочиха погледите си към езерото, за да потърсят своя приятел, блъснат така безцеремонно от Хари, те с общо смущение забелязаха тялото му, вкопчено във водораслите на дъното, както вече описахме. Тези няколко обстоятелства направиха победата на хуроните почти толкова тъжна, колкото и едно поражение.

Чингачгук и любимата му бяха следили цялата борба от „ковчега“. Когато тримата хурони се канеха да хвърлят въжето около ръцете на проснатия Хари, делауерът грабна пушката си. Но преди да успее да я употреби, белият вече беше вързан. Наистина той би могъл да убие един от неприятелите, но невъзможно беше да вземе скалпа му. И младият вожд, който на драго сърце би рискувал живота си, за да получи такъв трофей, се поколеба да убие врага си, без изгледи да притежава доказателството за своя успех. Един поглед към Вах-та!-вах и споменът за онова, което можеше да последва, спря всяко негово временно желание за мъст.

Читателят знае вече, че макар да беше извънредно опитен в гребането, Чингачгук почти не умееше да си служи с кормилото на „ковчега“. Делауерът съзнаваше много добре критичното положение, в което се намираха сега той и Вах-та!-вах в случай, че хуроните използват лодката, която все още се намираше под тайния вход, и се отправят към тях. За миг помисли да се прехвърли с Вах-та!-вах в кануто, което бе вързано за „ковчега“, и да се упъти към източните планини с надежда да избяга и да стигне до делауерските села. Но в ума му изникнаха много съображения и го предпазиха от тази неблагоразумие постъпка. Беше почти сигурно, че двете страни на езерото се пазят от разузнавачи и никаква лодка не може да приближи брега, без да бъде забелязана от хълмовете. Освен това следата не би останала скрита за индианските очи, а силите на Вах-та!-вах не бяха достатъчни, та двамата да успеят да избягат, преследвани от опитните воини. Намираха се в една част от Америка, където индианците не използваха коня, и всичко зависеше от физическата енергия на бегълците. Последни, но не най-маловажни съображения бяха тези, свързани с положението на Ловеца. Не можеха да изоставят в беда един приятел.

В известни отношения Вах-та!-вах разсъждаваше и дори чувстваше по-иначе, макар и да стигна до същото заключение. Опасността, която съществуваше за самата нея, я тревожеше по-малко, отколкото грижата й за двете сестри, на които силно съчувстваше. По времето, когато борбата на платформата бе прекратена, лодката на девойките се намираше на около триста метра от „замъка“. Там Джудит беше престанала да гребе, тъй като бе забелязала борбата. Тя и Хети стояха прави, като развълнувано се стараеха, но не можеха да разберат какво се е случило, тъй като постройката закриваше до голяма степен мястото на борбата.

До този миг двете групи на „ковчега“ и в лодката дължаха своята безопасност само на жестокото нападение на Хари. При друг, по-обикновен случай двете девойки веднага щяха да бъдат пленени и ако не бе унизителното поражение, нанесено на дръзките хурони в последната схватка, това би станало много лесно, след като диваците разполагаха вече с кану. Трябваше им малко време да се съвземат от тази жестока сцена, особено защото най-силният боец от тяхната група беше пострадал толкова зле.

И все пак крайно важно беше Джудит и сестра й незабавно да потърсят убежище на „ковчега“, където стените на колибата представляваха поне временно укритие и първата стъпка беше да се намери начин за повикването им. Вах-та!-вах застана на задния край на сала и напразно започна да ръкомаха и да прави най-различни знаци на девойките да заобиколят отдалеч „замъка“ и се приближат по-скоро към „ковчега“ от източна посока. На тези знаци не беше обърнато внимание или пък те бяха криво разбрани. Възможно бе също така Джудит все още да не съзнаваше истинското положение на нещата. И затова, вместо да постъпи тъй, както искаха от нея, тя се отдалечи още повече, като гребеше бавно на север — към най-широката част на езерото, където щеше да има най-просторен хоризонт и най-голямата възможност за бягство. Точно по това време слънцето се издигна над боровете по източното било на планината и както винаги в този час, повя лек южен бриз.

Без да губи време, Чингачгук веднага разпусна платното. Както и да се развиеха събитията, несъмнено най-разумно беше да отстрани бързо „ковчега“ толкова от „замъка“, че да се намали възможността да бъде настигнат с лодката, която поради нещастния случай беше попаднала в ръцете на индианците.

Появата на издутото платно бе навярно първото нещо, което, изтръгна хуроните от тяхното безразличие. Но за нещастие вятърът отклони носа на сала в нежелана посока и го приближи с няколко метра към платформата — така че Вах-та!-вах скоро трябваше да предупреди любимия си да се прикрие, защото противникът можеше да открие огън. Тази опасност трябваше да се избегне на всяка цена, особено след като делауерът се увери, че Вах-та!-вах не ще влезе в колибата до онзи миг, когато не се заслони и той.

Ето защо Чингачгук остави сала да се движи, накъдето го отнесе вятърът, след това накара Вах-та да се прибере в колибата и веднага подир нея залости здраво вратата. Едвам тогава се огледа, за да прецени обстановката.

Положението на различните групи в езерото сега беше толкова своеобразно, че заслужава да го опишем по-подробно. „Ковчегът“ се намираше на около шестдесет стъпки от „замъка“, малко на юг от него, с издуто платно и изоставено кормило. За щастие кормилото не беше затегнато и не оказваше голямо влияние на рачешкото движение на неуправлявания плавателен съд. Малко по малко, въпреки че на няколко пъти „ковчегът“ бе връщан назад, платното се изду напълно и постепенно усили скоростта на сала, който благодарение на своето плоско дъно почти се плъзгаше по повърхността на водата.

Ако беше с кил, „ковчегът“ неизбежно би се блъснал с носа си в площадката и навярно нищо не би могло да спре хуроните да се прехвърлят на него, тъй като платното щеше да им послужи за прикритие. Но при това положение салът бавно се завъртя, като едва се докосна до тази част на постройката. След това обаче носът на бавно движещия се плавателен съд попадна между два от коловете, които се издаваха на няколко метра напред, и спря.

В този миг делауерът беше застанал зад една от бойниците, готов за стрелба, а хуроните във вътрешността на къщата се готвеха за същото. Пострадалият в борбата воин се беше облегнал на стената на колибата, тъй като другарите му не бяха успели да го преместят; а Хари лежеше безпомощен като пън по средата на площадката, вързан като овца, водена на заколение. Чингачгук можеше всеки миг да убие червенокожия, но и сега не би могъл да снеме скалпа му. Младият воин смяташе за недостойно да нанася удар, който не би му донесъл нито почести, нито полза.

— Вземи един от прътите, Змия, ако ти си на сала — каза Хари сред стоновете, които силно пристегнатите въжета бяха започнали да изтръгват от устата му, — вземи един прът и освободи носа на сала, за да се отдалечиш по-скоро оттук; а когато сториш това добро на себе си, довърши тоя недоудушен злодей заради мен.

Ала този повик на Хари имаше за резултат само едно — той привлече вниманието на Вах-та!-вах към неговото положение. Разумната девойка го схвана с един-единствен поглед. Глезените на гиганта бяха вързани здраво с дебело лико, а ръцете — силно стегнати зад гърба над лактите, можеха да движат само китките и пръстите си. Като приближи уста до една от бойниците, девойката пошепна тихо, но достатъчно ясно:

— Защо не се търколиш насам така, че да паднеш върху сала? Чингачгук ще убие хурона, ако ти попречи!

— Бог да те благослови, девойко, идеята ти неистина е разумна и ще бъде осъществена, стига задният край на сала да се приближи още малко насам. Подложете там нещо, че да падна на меко.

Тия думи бяха изречени в благоприятен момент, защото индианците, на които беше омръзнало да чакат, изпразниха бързо пушките си, без да улучат някого, макар няколко куршума да пролетяха през бойниците.

Вах-та!-вах чу част от казаното от Хари, но всичко останало бе заглушено от силния пукот на огнестрелните оръжия. Тя дръпна резетата на вратата, която водеше към задната част на сала, но не посмя да се покаже навън. През това време носът на „ковчега“ се задържаше леко в коловете, а задната му част бавно се извърташе и все повече се приближаваше към площадката.

Сега Хари лежеше с лице към „ковчега“, като от време на време се гърчеше и извиваше сякаш от силни болки, а всъщност зорко следеше какво става. Най-после той забеляза, че плавателният съд се освободи и започна бавно да се движи, търкайки се в коловете. Опитът щеше да бъде отчаян, но той създаваше единствената възможност да се избягнат мъченията и смъртта и подхождаше на безразсъдната дързост на неговия характер. Като изчака последния миг, когато задната част на сала докосна площадката, той отново започна да се гърчи и извива сякаш от нетърпими болки, като проклинаше всички индианци изобщо и хуроните в частност, а после неочаквано и бързо се търколи по посока на сала. Ала за нещастие раменете на Хари бяха много по-широки от вързаните му крака, ето защо, когато стигна края на площадката, първоначалната посока се бе изменила дотолкова, че той се намери съвсем настрана от сала. И тъй като моментът и критичното му положение не позволяваха никакво бавене, той предпочете да падне във водата.

В този миг Чингачгук, изпълнявайки съвета на своята любима, отвърна на огъня на хуроните и никой от тях не забеляза как онзи, когото те всъщност смятаха здраво вързан и безпомощен, беше изчезнал. Но Вах-та!-вах не преставаше да следи живо за успеха на този смел план и наблюдаваше движенията на Хари тъй, както котка следи мишка. В същия миг, когато той започна да се търкаля, тя предвидя какъв ще бъде резултатът, още повече, че сега салът бе ускорил движението си. И девойката трескаво напрягаше ума си, за да намери средство да го спаси.

Почти инстинктивно тя отвори вратата на кабината точно когато пушечните изстрели заглушиха ушите й, и прикривайки се зад кабината тъй, че тя да остане между нея и неприятелите, се озова на задната част на сала точно навреме, за да види падането на гиганта в езерото. В това време кракът й несъзнателно беше стъпил на единия край на корабното въже, привързващо платното в задната част на сала. И като улови излишната част на въжето, с което беше привързан този край, тя го хвърли на безпомощния Хари с несръчността, но и с щедрата решителност на жена.

Въжето падна върху главата и тялото на потъващия човек и той не само успя да се улови за него с ръце, но дори стисна единия му край със зъби. Хари бе опитен плувец и тъй като беше вързан, прибягна към единствения способ да се задържи над водата, който разумът му продиктува в този миг. Беше паднал във водата по гръб и вместо да прави отчаяни опити да се държи над водата, като се извива и рита — при което би се удавил, остави тялото си да потъне, колкото може повече, и вече се беше изгубил под водата, когато въжето падна върху него. В това положение, ако не беше получил друга помощ, той навярно щеше да се задържи и да не потъне, докато хуроните го измъкнат, действайки с ръце тъй, както рибите с перките си, но движението на „ковчега“ скоро опъна въжето и бавно го повлече напред. Това теглене му помагаше да задържи лицето си над повърхността на водата, а добрият плувец може да бъде теглен и цяла миля по този чудноват, но прост начин.

Споменахме вече, че хуроните не забелязаха внезапното изчезване на Хари. При сегашното му положение от техните погледи го скриваше платформата, а после, когато „ковчегът“ бавно се задвижи напред, теглен наново от издутото платно, той беше прикрит от оградата. Всъщност хуроните бяха твърде заети в усърдието си да улучат своя враг — делауера, през някоя от бойниците или пукнатините и изобщо не мислеха за онзи, когото смятаха толкова добре вързан. Освен това тяхното внимание беше съсредоточено изцяло върху това, дали „ковчегът“, чието движение беше забавено поне наполовина от търкането в оградата, ще успее да се откъсне от нея. Ето защо те се прехвърлиха в северната страна на „замъка“, търсейки отново възможност да открият огън към бойниците от тази страна на сала. Чингачгук беше зает със същото и като неприятелите си дори не подозираше положението на Хари. Докато „ковчегът“ продължаваше да се трие в оградата, и от двете страни на прикритията се появиха бели облачета, но противниците бяха действали твърде бързо, за да нанесат поражения. Най-после за огорчение на едната и за радост на другата страна салът се откачи напълно от коловете на оградата и значително по-бързо се отправи на север.

Едва сега Чингачгук научи от Вах-та!-вах за критичното положение на Хари. Да излезе сега някой от тях на задната част на сала би означавало сигурна смърт, но за щастие краят на въжето, за което се държеше Марч, беше отпред, при основата на платното. Делауерът успя да го отвърже и Вах-та!-вах, която вече беше готова, веднага започна да го издърпва. В този миг Хари се намираше на петдесет или шестдесет стъпки зад сала и само лицето му се подаваше над водата.

Когато беше изтеглен така извън прикритието на дървената ограда, хуроните за пръв път го забелязаха, нададоха страшни крясъци и откриха огън по плуващото му тяло. Това стана в същия миг, когато Вах-та!-вах започна да тегли въжето към себе си — обстоятелство, което допринесе за спасяването на живота на Хари толкова, колкото и неговото самообладание и сръчността му на пограничен скитник.

Първият куршум попадна точно там, където в прозрачната вода се виждаше широкият гръден кош на младия гигант, и може би щеше да го улучи в сърцето, ако ъгълът, под който бе изстрелян, беше по-остър. Обаче, вместо да се забие във водата, той отскочи от спокойната повърхност и рикошира, като се удари в една от гредите на колибата, близо до мястото, където Чингачгук се беше появил минутка преди това, за да развърже въжето. Последваха втори, трети и четвърти куршум, и всички срещаха същата съпротива на водната повърхност, макар че Хари действително чувстваше силата на техните удари върху езерото съвсем близо до гърдите си.

Щом разбраха несполуката си, хуроните промениха своята тактика и започнаха да се мерят в лицето му. Но Вах-та!-вах вече дърпаше въжето, целта се отдалечаваше и смъртоносните куршуми продължаваха да се сипят във водата. След миг тялото беше изтеглено до борда на сала и се скри зад него. Колкото до делауера и Вах-та!-вах, те работеха прикрити добре зад кабината и за по-кратко време, отколкото е необходимо да се разкаже, изтеглиха грамадното тяло на Хари. Чингачгук чакаше с острия си нож и като се наведе от сала, преряза бързо ликото, което свързваше крайниците на граничаря. Съвсем не беше лесна работа да го издърпат нагоре, за да стигне борда на плавателния съд, и да му помогнат да се изкачи на него, тъй като Хари все още почти не можеше да движи ръцете си. Но всичко стана тъкмо навреме, защото щом стъпи на сала, освободеният човек залитна и падна ничком върху гредите на сала, изтощен и безпомощен.

Тук ние ще го оставим да възвръща силите си и да раздвижва кръвта си и ще продължим разказа за събитията, които се струпаха наоколо ни и не позволяват никакво отлагане.

Щом тялото на Хари се изгуби от очите им, хуроните нададоха разочарован вик и трима от най-бързите между тях се спуснаха към долния вход и влязоха в лодката. Но все пак се забавиха малко, докато вземат оръжията си, намерят греблата и излязат от „пристанището“. През това време Хари вече беше на сала и делауерът отново бе заредил пушките за стрелба. Тъй като „ковчегът“ по необходимост следваше посоката на вятъра, по това време той се беше отдалечил на около двеста крачки от „замъка“ и всеки миг се отдалечаваше повече и повече от него, макар и с толкова леко движение, че почти не раздвижваше водата след себе си.

В същото време лодката на девойките се намираше на около четвърт миля от „ковчега“ и очевидно бягаше по-настрана от него, тъй като двете момичета не знаеха какво се беше случило и се страхуваха да се приближат. Те се бяха насочили към източния бряг, като същевременно се стремяха да останат по средата между „замъка“ и „ковчега“, сякаш още не можеха да разберат коя от двете групи трябва да считат за приятелска и коя — за враждебна. От дълъг опит девойките умееха да си служат отлично с веслата, а Джудит често беше печелила при спортните надбягвания с лодки, когато някои младежи бяха посещавали езерото.

Щом излязоха иззад дървената ограда и се намериха в откритото езеро, за да се приближат незащитени към „ковчега“, въодушевлението на тримата хурони бързо изстина. В лодката те не разполагаха с никакво прикритие, а индианската мъдрост е против такова явно жертване на живота, до каквото неминуемо би се стигнало при всеки опит да се нападне неприятел с такива здрави позиции, каквито несъмнено притежаваше делауерът. Ето защо, вместо да се спуснат след „ковчега“, тези трима воини се насочиха към източния бряг, като се придържаха на почтително разстояние от пушечните изстрели на Чингачгук. Тази маневра обаче направи твърде критично положението на девойките. Тя заплашваше да ги постави ако не между два огъня, то поне между две опасности, защото те смятаха, че и „ковчегът“ е пълен с врагове и за да не позволи на хуроните да я натикат в готвената примка, Джудит незабавно започна оттеглянето си в южна посока, и то недалеч от брега. Не смееше да слезе на сушата. И ако изобщо се решаваше да прибегне към това средство, щеше да го стори само в крайна нужда.

Отначало индианците не обръщаха почти никакво внимание на другата лодка. Знаеха много добре кой е в нея и пленяването й им се струваше маловажно, докато „ковчегът“ с въображаемите съкровища, с делауера и Хари и като средство за придвижване наистина ги изкушаваше. Но освен изкушения този „ковчег“ криеше и опасности и след като изгубиха близо цял час в двоумение, като непрекъснато се държеха на необходимото разстояние от пушките, хуроните изведнъж взеха решението си и бързо се насочиха след девойките.

Щом беше възприет този нов план, положението на трите страни, свързано със съответните им позиции, изведнъж се промени. Тласкан от вятъра, „ковчегът“ беше изминал около половин миля и се намираше приблизително на същото разстояние северно от „замъка“. Като забеляза, че девойките го отбягват, делауерът, който не беше в състояние да управлява сам своя сал и съзнаваше, че е безполезно да бяга от леката лодка на индианците в случай, че се втурнат да го преследват, сви платното с надежда, че това ще накара сестрите да променят от своя страна плана си и ще потърсят убежище на сала. Но единствената последица от това бе, че салът остана по-близо до развилите се действия и позволи на хората в него да наблюдават преследването. Лодката на Джудит се намираше на около четвърт миля южно от кануто на хуроните, малко по-близо до източния бряг и приблизително на същото разстояние южно от „замъка“. Ето така бяха разположени трите групи, когато преследването започна.

В момента, когато хуроните тъй неочаквано промениха тактиката на нападението си, тяхната лодка не беше в най-добро състояние. На нея имаше само две весла и третият човек представляваше излишен товар. Освен това разликата в тежестта между двете сестри и тримата индианци почти се уравновесяваше с по-голямата сила на хуроните. Ето защо състезанието в бързина съвсем не беше толкова неравно, колкото изглеждаше на пръв поглед. Джудит почака малко, за да се убеди в действителните намерения на червенокожите, а след това прикани Хети да й помогне с цялата си сръчност и сила.

— Защо да бягаме, Джудит? — запита малоумната девойка. — Хуроните не са ми сторили никакво зло и не мисля, че някога ще ми сторят.

— Колкото до теб, това може да е вярно, Хети, с мен обаче работата е съвсем друга и затова трябва да ми помогнеш да избягаме.

Скоро лодката започна да се движи бързо, но и преследваните, и преследвачите не се решаваха да напрегнат всички сили, тъй като знаеха, че гонитбата ще бъде трудна и продължителна. Като два военни кораба, които се готвят за стълкновение, те, изглежда, най-напред искаха да установят бързината на противниците си, за да знаят как да действат при решителния удар. Няколко минути бяха достатъчни да покажат на хуроните, че девойките владееха отлично веслата и че ще бъде нужно да вложат цялата си сръчност и сила, за да ги настигнат.

В началото на гонитбата Джудит се беше насочила към източния бряг със смътното решение да слезе на сушата и да потърси последно убежище в гората, но когато наближи брега, убеждението, че разузнавачи наблюдават всяко нейно движение, я накара да се разкае, задето бе взела толкова неразумно решение. Освен това тя все още беше бодра и самоуверено хранеше надеждата, че може да избяга от преследвачите си. Ето защо наблегна силно с едното весло и отдалечи лодката от крайбрежния гъсталак, към сянката на който се беше приближила доста, след което насочи носа й към средата на езерото.

Това, изглежда, беше благоприятният момент за хуроните да се заловят с всички сили за веслата. Сега пред тях се простираше грамадният воден простор на езерото, и то в най-широката му част. И вече лодките хвърчаха, като Джудит наваксваше липсата на достатъчно сили със своята голяма сръчност и самообладание. В продължение на половин миля индианците не спечелиха нито метър разстояние, но положените усилия в продължение на толкова много време се отразиха чувствително върху всички гребци. Тогава хуроните прибягнаха към един способ, който им даваше възможност да почиват — почнаха да се сменят и по този начин не изтощаваха силите си.

От време на време Джудит поглеждаше назад и видя, че този способ помогна на преследвачите. Това я накара да се усъмни в крайния резултат, тъй като не можеше да издържи толкова, колкото тези хора, които имаха възможност да си почиват, но продължи да гребе и не позволи на отчаянието да я завладее веднага.

До този миг индианците не бяха успели да се доберат на по-малко от двеста метра от девойките, но скоро Джудит забеляза, че постепенно хуроните започват да се приближават чувствително, а тя и Хети бяха още далеч от средата на езерото. Не беше малко момиче, за да се отчае, но за миг й мина през ум да се предаде, обзета от желанието да я отведат в лагера, където знаеше, че се намира Ловеца; скоро обаче мисълта за средствата, с които се надяваше, че ще може да го освободи, надви това мигновено желание и й даде нови сили. И ако някой бе наблюдавал движенията на двете лодки, би забелязал веднага, че кануто на Джудит неочаквано се откъсна от преследвачите си, тъй като девойката бе загребала бодро, докато умът й се занимаваше с нейните собствени пламенни и самопожертвователни планове. През следните пет минути разстоянието между лодките наново се увеличи доста и хуроните започнаха да се убеждават, че ще трябва да напрегнат всички сили, за да не понесат големия срам да бъдат победени от жени. Изгарян от тази мисъл, един от най-силните им гребци наблегна яростно върху своето весло и го счупи в минутата, когато го беше взел от приятеля си, за да му позволи да си почине. С това въпросът веднага бе разрешен — невъзможно бе за една лодка с трима души и само с едно весло да настигне бегълци като дъщерите на Томас Хътър.

— Ето, Джудит! — възкликна Хети, която видя какво се бе случило. — Спасени сме! Хуроните счупиха едно от своите гребла и вече не могат да ни настигнат!

И наистина неприятелите им изведнъж се отказаха от преследването — също като кораб, изгубил една от мачтите си. Вместо да продължават след кануто на Джудит, което сега леко се плъзгаше по водата в южна посока, хуроните насочиха носа на своята лодка към „замъка“, където скоро пристигнаха и слязоха на площадката му.

Страхувайки се, че около къщата може да се намери някое запасно гребло, девойките продължиха да се отдалечават; и не спряха, докато не се намериха на такова разстояние от неприятелите си, че да могат да избягат с положителност в случай, че преследването бъдеше подновено.

По всичко изглеждаше, че диваците нямаха такова намерение. След около час девойките забелязаха кануто им — пълно с хора — да напуска „замъка“ и да се насочва към брега.

Двете момичета нямаха храна, в своята лодка и затова сега се приближиха малко повече към къщата и „ковчега“, тъй като най-после бяха разбрали от маневрите на сала, че на него се намират приятели.

Въпреки демонстративното напущане на „замъка“ от страна на червенокожите Джудит се приближаваше към него извънредно предпазливо. Сега „ковчегът“ се намираше на около миля северно, но също тъй се насочваше към „замъка“, и то със съвсем правилни движения, от което Джудит се увери, че при кормилото му е застанал бял човек. Когато се приближиха на около стотина крачки от къщата, девойките почнаха да я обикалят, за да се уверят, че е празна. Наблизо нямаше никаква лодка и това ги окуражи да се приближат постепенно, докато най-после стигнаха дървената ограда и площадката.

— Влез в къщата, Хети — каза Джудит, — и виж дали диваците са си отишли. Те няма да ти сторят зло. А ако някои от тях са още тук, дай ми веднага знак.

Хети стори, каквото й наредиха, и веднага, щом стъпи на площадката, Джудит се оттегли на няколко метра от нея, готова да побегне. Но това не се наложи; не измина и минута, и Хети се завърна, за да съобщи, че всичко е в ред.

— Влизах във всички стаи, Джудит — каза сериозно девойката, — и те са празни освен татковата; той спи в своята стая, макар не точно тъй, както бихме желали ние.

— Да не би да му се е случило нещо? — запита бързо Джудит, когато кракът й стъпи на площадката, тъй като нервите й и без това бяха извънредно напрегнати.

Хети изглеждаше загрижена и се огледа тайно, като че ли не искаше никой освен сестра й да чуе това, което ще й съобщи.

— Нали знаеш какво става с татко понякога, Джудит — каза тя, — когато е пийнал малко повече алкохол. Тогава не знае какво говори, нито какво прави; изглежда, че и сега е пил.

— Чудно! Нима диваците са пили с него и след това са го оставили? Но за едно дете е ужасно да вижда пороците на баща си, Хети, и затова няма да се приближаваме до него, докато не се събуди.

Силен стон от вътрешността на колибата я накара да промени решението си и девойките се осмелиха да влязат при баща си, когото често бяха намирали в състояние, принизяващо човека до животно. Той седеше, облегнат в един ъгъл на тясната стая, с рамене, опрени в стената, и глава, оборена тежко на гърдите.

Измъчвана от лоши предчувствия, Джудит пристъпи напред и дръпна ленената шапчица, нахлупена на главата му тъй, че скриваше цялото му лице до раменете. В момента, когато я свали, показаха се треперещо, голо месо, изпъкнали вени и мускули и всички други отвратителни признаци, които свидетелстват за одиране на кожата и които сочеха, че старецът е скалпиран, но още жив.