ГЛАВА ПЕТА

Ранената сърничка плаче… Остави я!

А здравата избяга — прав й път?

Открай е тъй и няма оправия —

едни се излежават, други бдят!

Шекспир

При носа на сала се състоя още едно съвещание, на което присъстваха и Джудит и Хети. Тъй като сега вече никаква опасност не можеше да ги връхлети незабелязано, прякото безпокойство беше отстъпило място на загрижеността от съзнанието, че по бреговете има значителни неприятелски сили и че тия врагове без съмнение ще използват всички възможни средства за тяхното унищожение. Естествено, Хътър чувстваше това най-дълбоко, тъй като дъщерите му по навик се осланяха на него, пък и знаеха твърде малко, за да преценят трезво всички опасности, които ги чакаха; колкото за двамата мъже, те можеха да го напуснат във всеки миг, който сметнеха за удобен.

Още от първата забележка на стареца пролича, че той си дава сметка за последното обстоятелство, и проницателният наблюдател би доловил голямата му тревога тъкмо от това.

— Ние имаме голямо преимущество над ирокезите или които и да са неприятелите ни — каза той. — Защото се намираме на вода. Зная къде са скрити всички лодки край езерото и тъй като твоята е вече тук, Хари, на сушата остават само още три, а те са тъй добре прибрани в хралупи, че не вярвам индианците да успеят да ги намерят, колкото и да ги търсят.

— Не бива да се твърди такова нещо… Никой не може да бъде положителен — намеси се Ловецът. — Едва ли и кучето следва дирята толкова уверено, колкото червенокожият, щом се надява, че от това ще има някаква облага. Посочи само на тези негодници скалпове или плячка, или слава — тоест онова, което според техните схващания е слава — и надали някое кухо стъбло ще смогне да скрие от очите им лодка.

— Прав си, Ловецо! — извика Хенри Марч. — По тези въпроси та си безпогрешен и аз се радвам, че моята лодчица е на сигурно място тук, непосредствено до нас. Смятам, че ако имат сериозно намерение да те опушат като лисица в дупката, стари Том, до утре вечер те ще пипнат останалите лодки. Ето защо няма да е зле да поразвъртим греблата и да им попречим.

Хътър не отговори веднага. Цяла минута той мълча и оглежда небето, езерото и пояса от гори, плътно обгърнал водната площ — взираше се изпитателно, сякаш се стараеше да разбере какво предвещават. Но не откри тревожни предзнаменования. Безкрайните гори тънеха в дълбокия покой на природата. Небето беше ясно, все още осветено от лъчите на залязващото слънце, а езерото изглеждаше още по-приветливо и по-тихо, отколкото през целия изтекъл ден. Картината бе съвсем успокояваща, тя беше в състояние да умиротвори и най-силните чувства. Но доколко оказа такова въздействие върху групата мъже на „ковчега“, ще се види от по-нататъшния ни разказ.

— Джудит! — извика баща й, след като свърши с внимателния, но бърз оглед на всички тия признаци. — Вече се мръква. Приготви за нашите приятели да хапнат нещо! Те трябва да са огладнели от продължителното пътуване. Вземи и сестра си да ти помогне. Искам да поговоря малко с вас, приятели — продължи той веднага, щом дъщерите му се отдалечиха достатъчно, за да не го чуят, — а не желаех момичетата да присъстват. Виждате положението ми. Бих искал да чуя какво според вас е най-добре да се стори. Моята колиба е изгаряна досега три пъти, но тогава се намираше на брега и откак построих „замъка“ и пуснах във водата „ковчега“, се чувствах в пълна безопасност. Но по-раншните нещастия се случиха с мен в мирно време и не бяха нищо повече от злополуки, каквито човек трябва да очаква в гората. Сега обаче работата изглежда сериозна и много ще се успокоя, ако чуя какво мислите.

— Според мен, стари Томе, ти, а заедно с теб колибите, капаните и целият ти имот сте в отчаяно положение — отвърна деловият Хари, който не намираше смисъл да крие мнението си. — Доколкото мога да преценя, днес те не струват и половината от онова, което са стрували вчера. И аз не бих дал за тях повече, дори ако би ми предложил да заплатя с кожи.

— А освен това имам и деца! — продължи бащата и подхвърли този намек така, че и най-безучастният наблюдател трудно би преценил дали думите му бяха уловка, или пък израз на бащинска загриженост. — Аз имам дъщери, както сам знаеш, Хари, и макар да съм техен баща, мога да кажа: те са добри момичета.

— Много неща може да каже човек, мастър Хътър, особено когато времето и обстоятелствата го принуждават. Ти, както спомена, имаш дъщери и хубостта на едната от тях няма равна на себе си по цялата граница независимо от това, какво е поведението й. Що се отнася до бедната Хети, тя си е Хети Хътър и човек едва ли може да каже нещо повече за нещастното същество. Ако държането на Джуд бе като външността й, бих я поискал за жена.

— Виждам, Хенри Марч, че не си приятел, на който може да се разчита в тежки моменти. И предполагам, че и спътникът ти разсъждава като теб — отвърна старецът с известно достойнство. — Добре, тогава ще се уповавам само на себе си.

— Ако сте разбрал от думите на Хари, че той е с намерение да ви изостави — каза Ловецът сериозно и просто, а това подсилваше още повече неговата убедителност, — то струва ми се, грешите, както съм сигурен, че се лъжете и по отношение на мен, предполагайки, че бих го последвал, ако той излезе толкова подъл да изостави в такава нужда едно близко семейство. Дойдох при това езеро, мастър Хътър, за да се срещна с един приятел, и бих желал той да бе вече тук. Но тъй като не се съмнявам, че утре до залез слънце ще пристигне, то ние ще имате в подкрепа още една пушка — наистина неопитна като моята, трябва да призная това, но пушка, която толкова често е доказвала годността си срещу едър и дребен дивеч, че бих гарантирал и за действието й срещу хора.

— Значи мога да разчитам, че вие ще подкрепите мен и дъщерите ми, Ловецо? — запита старецът с бащинска загриженост на лицето.

— Можете, Плуващи Том, ако ми позволите да ви наричам така — тъй както брат защитава сестра си, съпругът — жена си, и годеникът — своята любима. При опасното положение, в което сте изпаднал, можете да разчитате на мен при всички беди; а мисля, че Хари би изневерил и на характера, и на желанията си, ако не ви помогне.

— Той ли? — извика Джудит, като подаде хубавото си лице от вратата. — Неговият характер е припрян като името му и той ще побегне веднага, щом подуши, че красивата му външност се намира в опасност. Нито „старият Том“, нито „момичетата“ му ще разчитат много на мастър Марч сега, когато го познават; но те ще се уповават на вас, Ловецо, защото вашето честно лице и честна душа ни говорят, че ще изпълните онова, което обещаете.

В тия думи се криеше може би толкова престорена язвителност към Хари, колкото и искреност. Във всеки случай те не бяха изречени с безразличие. Красивото лице на Джудит достатъчно ясно доказваше, че е така и ако, докато то бе обърнато към Хари, на гузния Марч се стори, че никога не е виждал в него по-силно презрение — чувство, на което хубавицата беше склонна да се отдава, сега същото лице изразяваше изключителна женственост и нежност, щом пленителните сини очи се извърнаха към спътника му.

— Остави ни на мира, Джудит! — заповяда Хътър строго още преди някой от младите мъже да успее да отговори. — Остави ни! И не се връщай, докато не бъдат готови дивечът и рибата… Това момиче се разглези от ухажванията на офицерите, които идват понякога насам, мастър Марч, и вярвам, че ти няма да се обидиш от глупавите й приказки.

— Никога не си казвал по-верни думи, стари Томе — отвърна Хари, жегнат от забележката на Джудит. — Тези хлапаци от гарнизона я развалиха с дяволските си езици! Вече не искам да знам за Джудит и скоро ще почна да обожавам сестра й, която напоследък ми се харесва много повече.

— Радвам се, като чувам това, Хари, и виждам от него, че си започнал да поумняваш. Хети би била много по-вярна и разумна другарка в живота, отколкото Джуд и много повече може да се очаква, че ще се вслуша в ухажването ти, докато, страхувам се, офицерите объркаха главата на сестра й.

— Никой не би могъл да си пожелае по-вярна съпруга от Хети — каза Хари със смях, — макар да не гарантирам, че ще бъде и най-разумната. Но както и да е. Ловецът не се излъга в мен, като ти каза, че ще остана на поста си. Не ще те изоставя тъкмо сега, чичо Том, независимо от това, какви са чувствата или намеренията ми спрямо твоята по-голяма дъщеря.

Сред познатите си Хари беше прочут със своето безстрашие и Хътър изслуша обещанието му с нескрито задоволство. Голямата физическа сила на Бързия представляваше значителна подкрепа дори само за движението на „ковчега“, а колко по-ценна би била тя при ръкопашните боеве, които не бяха рядкост в горите. И едва ли някой командир, притиснат здраво от неприятеля, би се зарадвал повече от вестта за пристигането на подкрепления, отколкото тоя опитен пограничен жител, когато разбра, че могъщият му помощник не ще го напусне. Само допреди минутка Хътър на драго сърце бе готов да се примири е опасността и да я ограничи, предприемайки изключително отбранителни действия. Ала щом се почувства в известна безопасност, неспокойният човешки дух го изкуши да се замисли за пренасяне на войната върху територията на неприятеля.

— И двете страни26 предлагат големи награди за скалпове — забеляза той е мрачна усмивка, в която пролича както силното изкушение, което изпитваше, тъй и желанието му да си даде вид, че не намира за съвсем удобно да се печелят пари по начин, който внушава отвращение у всички цивилизовани хора, дори когато го възприемат. — Може би не е право да се взима злато заради човешка кръв и все пак, щом като хората и без това са тръгнали да се избиват едни други, не е голямо зло към плячката да се прибавят и няколко парчета кожа. Какво смяташ за това, Хари!

— Че много грешиш, като наричаш изобщо дивашката кръв човешка, старче. Аз не правя голяма разлика между скалпа на червенокож и ушите на вълк и бих взел на драго сърце пари както за едното, тъй и за другото. Виж, друг е въпросът с белите, защото те чувстват естествено отвращение към това да бъдат скалпирани, докато вашите индианци с готовност бръснат главите си със своите ножове и оставят само един кичур коса, като че ли за предизвикателство — да бъде хванат и отрязан.

— Ето това се казват мъжки думи; аз още отначало си знаех, че е достатъчно да те привлечем на наша страна, и ще имаме и сърцето, и ръката ти — отвърна Том, изгубил цялата си сдържаност, щом се увери отново в настроението на своя приятел. — От това нападение може да излезе нещо повече, отколкото са очаквали самите те. Ловецо, аз съм убеден, че и ти мислиш като Хари и не правиш разлика между парите, спечелени по този начин, и парите, добити от лов или траперство.

— Не, не мисля и не бих желал да мисля така — отвърна младият човек. — Не съм способен да скалпирам. Ще те подкрепям и на „ковчега“, и в „замъка“, и в лодката или в гората, старче. Но не ще погубя човешкото у мен, като си служа със средствата, отредени от природата за друга раса. Ако на теб и Хари е хрумнало да печелите по този начин злато от Колонията, вървете тогава да го търсите и оставете мен да се грижа за жените. Колкото и много да се различавам от вас двамата по отношение на склонностите, неприсъщи за белия човек, то все пак всички ще сме съгласни, че дълг на силния е да се грижи за слабия, особено когато слабият е от онзи пол, който природата е отредила да бъде покровителстван и утешаван от мъжа и от неговата благост и сила.

— Ето, Хари, това е урок, който трябва да научите наизуст и да прилагате на дело! — чу се откъм кабината сладкият, но въодушевен глас на Джудит, доказателство, че беше подслушвала всичко, изречено до този момент.

— Стига, Джудит! — извика баща й сърдито. — Прибери се вътре. Ние говорим за веща, които една жена не бива да чува.

Все пак Хътър не отиде да се увери дали тя го беше послушала, а понижи малко глас и продължи да говори.

— Младият човек има право, Хари — каза той. — Може да оставим децата под негови грижи. Прочее ето каква е идеята ми и ти, мисля, ще се съгласиш, че е разумна и правилна. На брега има голяма група диваци; и макар да не го казах преди малко пред момичетата — защото те са милостиви и могат да попречат тъкмо когато трябва да се върши истинска работа — между червенокожите има жени. Разбрах това по следите от мокасини; и възможно е в края на краищата те да се ловци и да са били далеч от племето си толкова дълго, че да не знаят нищо от войната или за наградите, обявени за техните скалпове.

— Но защо тогава, стари Томе, още с първия си поздрав се опитаха да ни прережат гърлата?

— Не знам дали намеренията им са били толкова кръвожадни. За индианеца е естествено и присъщо да устройва засади и изненади. Затова без съмнение те имаха намерение най-напред да нахълтат в „ковчега“ и след това да кажат какво искат. А това, че после, разочаровани, стреляха срещу нас — то си е в реда на нещата и аз не му отдавам голямо значение… Пък и колко често са опожарявали колибата ми или крали капаните, или дори стреляли срещу мен — и то през съвсем мирни времена?

— Да, съгласен съм, че тези главорези вършат такива неща, и ние ще им платим със съвършено същата монета. Прочее думите ти са прави, защото индианците положително не биха взели със себе си на война жени.

— Но ловците никога не се боядисват с бойни цветове — забеляза младият им събеседник. — Видях мингосите и зная, че са тръгнали на лов за хора, а не за бобри или елени.

— Ето ти на, стари приятелю — каза Хари, — колкото за зоркото око, аз се уповавам напълно на младия човек и му вярвам толкова, колкото вярвам и на най-стария поселник в Колонията. Щом казва, че са били боядисани, значи е било така.

— В такъв случай срещнали са се ловджийска и военна група, защото сигурен съм, че с тях има жени. Куриерът мина оттук с тревожните вести само преди няколко дни. Възможно е някои воини да са били изпратени да приберат жените и децата и да нанесат един от първите удари.

— Тези думи са чиста истина! — извика Хари. — Сега вече всичко ти е ясно, стари Томе, и аз бих желал да чуя какво предлагаш да правим.

— Да спечелим наградата — отвърна старецът, като погледна своя събеседник хладно и мрачно. В погледа му обаче се четеше много повече безразсъдна алчност и безогледност, отколкото чувство на озлобление или жажда за мъст. — Щом при тях има жени, значи има и деца, а и големите, и малките притежават скалпове и Колонията плаща еднакво за всички.

— Позор за нея, ако постъпва така! — прекъсна го Ловецът.

— Вслушай се в гласа на разума, момчето ми, и не викай, преди да си разбрал нещо — отвърна невъзмутимият Хари. — Щом диваците скалпират своите приятели — делауерите, мохиканите или които и да са те, защо да не скалпираме и ние? Признавам, че ти и аз не бихме постъпили справедливо, ако отидехме в поселищата на белите и вземехме скалпове оттам, но съвсем иначе стоят нещата, когато става дума за индианци. Който взима скалпове, трябва и сам да е готов при случай да бъде скалпиран. „Както постъпват с тебе — тъй постъпвай!“ — това го знае цял свят. Ето то е нещо разумно!

— Ах, мастър Хари — прекъсна го отново звънливият глас на Джудит, — нима е разумно според вас да се твърди, че на злото трябва да се отвръща със зло?

— Аз никога не ще споря с теб, Джуди, защото ти ме побеждаваш с красотата, а не с разума си. Ето на, щом канадците плащат на своите индианци за скалпове, защо да не плащаме и ние…

— На нашите индианци! — възкликна девойката и се засмя весело. — Татко, татко, остави тия мисли и се вслушай в съвета на Ловеца, защото той има съвест, а за Хенри Марч не мога да ти кажа такова нещо.

Този път Хътър стана и като влезе в кабината, накара дъщерите си да се приберат в съседното помещение, после затвори двете врати и се върна. След това той и Хари продължиха разговора си; тъй като резултатът от всичко, което уговориха помежду си, ще се види в нашата повест, не е необходимо да го предаваме тук в подробности. За читателя обаче не ще бъде трудно да си представи високата нравственост, преобладаваща при това съвещание. Казано без заобикалки, тя бе оная нравственост, която под една или друга форма ръководи повече от делата на хората и главният принцип в която е, че едно зло оправдава друго зло. Техните врагове плащаха за скалпове и това беше достатъчно, за да оправдае Колонията, загдето отвръща със същото. Наистина тоя аргумент използваха и французите и тъкмо това — както Хари побърза да отбележи в отговор на едно от възраженията на Ловеца — доказвало правотата му, защото според нето едва ли враговете щели да прибягват към една и съща мярка, ако тя не била добра. Но нито Хътър, нито Хари бяха хора, склонни да се спират пред дреболии като правата на туземните жители — впрочем един от резултатите на враждебността е, че тя задушава съвестта, тъй като този е единственият начин за нейното успокояване. Дори и в най-мирни дни между индианците се водеше нещо като война, особено между племената от Канада, а в момента, когато беше обявена истинска война, тя се явяваше като средство за законно отмъщение за хиляди злодеяния — действителни и въображаеми. Така че в принципа за разплатата, от който Том и Хари искаха да се възползват, имаше както известна правдивост, тъй и доста самоуспокоение и двамата се позоваваха на тях, за да оспорят възраженията на своя събеседник.

— Трябва да биеш противника със собствените му оръжия, Ловецо! — извика Хари на своето грубо наречие и с присъщия си навик да разглежда категорично всички нравствени въпроси. — Ако неприятелят ти е жесток, ти трябва да бъдеш още по-жесток. Ако е смел, трябва да бъдеш още по-смел. Ето само така можеш да се оправиш и с християни, и с индианци. Вървиш ли по тоя път, най-бързо ще стигнеш, закъдето си тръгнал.

— Това противоречи на учението на моравските братя, според което за всеки човек трябва да се съди според вродените му дарби и разбиранията му. За индианеца — като за индианец, а за белия — като за бял. Някои от техните учители казват, че ако те ударят по едната буза, твой дълг е да извърнеш и другата и да изтърпиш още един удар, вместо да отмъщаваш, и от това аз разбирам…

— Достатъчно! — изкрещя Хари. — Не ми е необходимо повече, за да разбера колко струва едно учение! Я кажи сега, колко време ще бъде необходимо според тия правила, за да изриташ някого от единия до другия край на Колонията?

— Не ме разбирай криво, Марч — отвърна с достойнство младият ловец. — Единственото, което смятам аз, е, че да се постъпва тъй е най-добре, стига да е възможно. Отмъщението е присъщо на индианците, а прошката — на белите. Това е всичко. Прощавай, колкото се може повече — ето това е смисълът, и не отмъщавай винаги, когато можеш. Що се отнася до ритниците от единия до другия край на Колонията, мастър Хари — и докато продължаваше, обгарялото лице на Ловеца поруменя, — то беше казано ни в клин, ни в ръкав, защото никой не е възнамерявал и вероятно никой не би се занимавал с подобно нещо. Аз исках да кажа само едно: фактът, че червенокожите скалпират, не оправдава белите да вършат същото.

— Постъпвай с другите тъй, както те постъпват с теб, Ловецо. Пасторите все тая песен пеят.

— Не, Хари. Аз питах за това нещо моравските братя, и то съвсем не гласи така. „Постъпвай с другите тъй, както би искал те да постъпят с тебе“ — ето как гласи според техните думи истинското учение. А хората се ръководят от изопачаването. Моравските братя смятат, че всички колонии правят грешка, като предлагат награди за скалпове и че тия мерки не ще доведат до нищо добро. Повече от всичко друго те забраняват отмъстителността.

— По дяволите твоите моравски братя! — извика Хари и щракна с пръсти. — Те май приличат най-много на квакерите. И ако човек вярва всичко, което му разправят, тогава от милост не би посмял да одере дори и кожата на воден плъх. А къде се чуло и видяло да проявяваш милост към плъховете?

Презрителният тон на Хари предотврати какъвто и да било отговор; той и старецът почнаха отново да разискват своите планове — но вече по-тихо и по-сдушено. Съвещанието продължи до появата на Джудит, която поднесе проста, но вкусна вечеря.

Марч забеляза с известна изненада, че тя постави най-избраните късчета пред Ловеца и че с всички дребни, безмълвни любезности, които бе в състояние да окаже, проявяваше съвсем явно желанието си да му покаже, че го счита за почетен гост. Но свикнал на капризите и кокетството на хубавицата, той не се угрижи много от това откритие и започна да яде с апетит, несмущаван от никакви нравствени задръжки.

Един час по-късно всичко наоколо им се беше променило много. Наистина езерото все още беше спокойно и огледално гладко, но сега лекият полумрак на лятната вечер бе заменен от тъмнината на късния час и всичко сред мрачната рамка на гората почиваше в пълния покой на нощта.

Откъм гората не долиташе нито песен, нито вик, нито дори шепот. Стихнала тържествено, тя се беше спотаила по хълмовете, заобикалящи красивия воден басейн, и единственият шум, който можеше да се долови, бе равномерното потапяне на веслата, с които Ловецът и Хари лениво гребяха и насочваха „ковчега“ към „замъка“. Хътър се беше оттеглил на задния край на сала, за да управлява с кормилото, но като видя, че младите мъже гребат равномерно и умеят да поддържат и сами желаното направление, той изостави кормилото свободно във водата, седна на края на сала и запали лулата си.

Не бяха изминали и няколко минути, откакто старецът се бе разположил там, когато Хети се измъкна крадешком от кабината или „къщата“ — както наричаха обикновено тази част от сала — и се настани до краката му на малко столче, което донесе със себе си. Тъй като подобни постъпки съвсем не бяха необичайни за слабоумната девойка, старецът не й обърна особено внимание. Той само сложи нежно ръка на главата й, а момичето прие тая милост смирено и мълчаливо.

След като помълча така няколко минути, Хети започна да пее. Гласът й беше тих и треперещ, но звучеше сериозно и тържествено. Думите и мелодията бяха най-обикновени — химн, който тя беше научила от майка си, озвучен с една от ония непринудени мелодии, които допадат на всички и всякога, защото извират от чувствата и говорят на чувствата. Винаги, когато чуеше тая проста мелодия, Хътър се разнежваше — и вътрешно, и външно. Дъщеря му знаеше много добре това и често се бе възползвала от тоя способ, ръководена от онзи инстинкт, който осенява слабоумните, особено когато се стремят да сторят добро.

Само няколко мига след като тихият и нежен глас на Хети се разнесе, веслата престанаха да се потапят и мелодията се издигна самотна сред стихналия покой на девствената местност. Сякаш почерпила смелост от химна, девойката продължи с още по-силен глас; и макар в нейната мелодия да не бе примесено нищо вулгарно или шумно, силата и тъжовната й нежност се набиваше в ухото, а въздухът се изпълни с невинното славословие на една душа, която изглеждаше почти съвършена в своята непорочност.

Че мъжете при носа на сала не останаха безучастни към тази трогателна мелодия, пролича от тяхното бездействие и те не потопиха веслата си във водата дотогава, докато и последните нежни звуци не замряха сред странните брегове, които в този чаровен час биха отнесли и най-тихия човешки вопъл на разстояние повече от миля.

Трогнат бе и самият Хътър, защото колкото и да бе загрубял от някогашния си начин на живот и колкото и жесток да го бе направило продължителното му стълкновение с навиците и обичаите в тая дива страна, все пак характерът му представляваше смесица от добро и зло, толкова присъща изобщо за нравственото устройство на хората.

— Ти си тъжна тази вечер, дето ми — каза бащата. Когато беседваше с тази своя дъщеря, в държането и езика му обикновено се прокрадваше нещичко от изтънчеността и достойнството на цивилизования живот, който той беше водил на младини. — Та нали току-що се отървахме от неприятелите и би трябвало по-скоро да се радваме.

— Ти не можеш да сториш, каквото си намислил, татко! — каза Хети тихо и укорно, взимайки между дланите си неговата груба мазолеста ръка. — Ти дълго говори с Хари Марч, но никой от двама ви не ще има сърце да го стори.

— Тия неща не са за твоя ум, глупаво дете. И без това ти си постъпила достатъчно лошо, като си ни подслушвала — иначе не би знаела нищо от нашия разговор.

— Защо двамата с Хари ще убивате хора, и то жени и деца?

— Тихо, дете, тихо! Сега е война и трябва да постъпваме с враговете си тъй, както и те биха постъпили с нас!

— Не е така, татко. Чух, когато Ловецът каза как трябва да бъде. С враговете трябва да постъпваш тъй, както би желал те да постъпват с тебе. Никой не желае враговете му да го убият.

— През време на война ние избиваме неприятелите си, дете, за да не ни избият те. Все някой трябва да почне, а който почне пръв, има по-големи изгледи да спечели победата. Ти не разбираш тия неща, клета Хети, и по-добре е да си мълчиш.

— Джудит казва, че това не е хубаво, татко. Ако аз нямам разум, Джудит има.

— Джудит много добре разбира, че не бива да ми говори за тия неща, защото, както казваш сама, тя има разум и знае, че няма да позволя такова нещо. Какво би предпочела ти, Хети — да смъкнат собствения ти скалп и да го продадат на французите или пък ние да избием враговете си и да им попречим да ни сторят зло?

— Не е така, татко! Не ги убивай и не допускай да ни убиват. Продавай кожите на животните и ако можеш, събери още, но не търгувай с човешка кръв.

— Хайде, остави това, дете. Нека по-добре да говорим за неща, които разбираш. Радваш ли се, като виждаш, че старият ни приятел Марч се е върнал отново при нас? Ти харесваш Хари и трябва да знаеш, че един ден той може да ти стане брат, ако не и по-близък.

— Това е невъзможно, татко — отвърна девойката след продължително мълчание. — Хари си е имал вече и баща, и майка, а никой не може да има и други родители.

— Да, трудно е да го разбереш със слабия си разсъдък, Хети. Когато Джудит се омъжи, бащата на съпруга й ще стане и неин баща, а сестрата на съпруга й — нейна сестра. Ако тя се омъжи за Хари, той ще ти стане брат.

— Джудит никога няма да вземе Хари — отвърна девойката кротко, но уверено. — Джудит не обича Хари.

— Ти не можеш да знаеш, това, Хети. Хари Марч е най-красивият, най-силният и най-смелият млад човек от всички, които са идвали някога край езерото. И тъй като Джудит е най-голямата хубавица, не виждам защо да не се оженят. Той вече, кажи-речи, ми обеща да вземе участие в работата, за която говорихме, при условие, че дам съгласието си за женитбата.

Хети започна да се люшка напред-назад и да изразява и иначе душевното си вълнение, но повече от минута не каза нищо. Свикнал с нейното държане, неподозиращ някаква особена причина за безпокойството й, баща й продължи да пуши със спокойствието, присъщо на пушачите.

— Хари наистина е хубав, татко — обади се Хети, като простодушно наблегна на тези думи, нещо, което сигурно не би сторила, ако беше в състояние да държи сметка за изводите на другите.

— Нали и аз ти казах това, дете — процеди старият Хътър, без да вади лулата от зъбите си. — Той е най-красивият момък по тези места, а Джуд е най-красивата жена, която съм срещал, откак клетата й майка беше в разцвета на младостта си.

— Лошо ли е да си грозна, татко?

— Има и по-лоши грехове. Но ти съвсем не си грозна, макар да не си красива като Джуд.

— А по-щастлива ли е Джудит, като е толкова хубава?

— Може да е, а може и да не е, дете. Но да говорим за други неща, защото ти едва ли разбираш тези, бедничката ми Хети. Как ти се нрави нашият нов познат, Ловеца?

— Той не е хубав, татко. Хари е далеч по-красив от него.

— Това е вярно. Но казват, че е прочут ловец. Славата му беше стигнала до ушите ми, още преди да го видя и се надявах, че като воин ще прояви толкова твърдост, колкото сръчност показва при лова на елени. Но не всички мъже са еднакви, дете, и както знам от опит, трябва да мине време, докато човешкото сърце се закали от живота сред пущинаците.

— Закалило ли се е моето сърце, татко? А Хари — закалено ли е вече неговото сърце?

— Странни въпроси задаваш понякога, Хети.

— Защо Джудит има повече разум от мене, татко?

— Небето да ти помага, дете! Това е повече, отколкото мога да отговоря. А нима ти искаш да имаш повече разум?

— Не. И малкото, който имам, ми създава тревоги. Колкото по-усилено размишлявам, толкова по-нещастна се чувствам. Не смятам, че мисленето е полезно за мен, но много бих желала да бъда красива като Джудит!

— Защо, клето дете? Хубостта може да създаде на сестра ти неприятности, както на времето на майка ти. Не е голямо предимство, Хети, да се отличаваш с нещо така, че да станеш предмет на завист или пък да бъдеш предпочитана пред другите.

— Ето мама беше и красива, и все пак добра — отвърна момичето и от очите му бликнаха сълзи, както се случваше винаги, когато споменаваше покойницата.

Макар и да не се развълнува толкова при това напомняне за жена му, старият Хътър се замисли и умълча. Той продължи да пуши и не прояви склонност да отговори, докато слабоумната му дъщеря не повтори своята забележка тъй, че показа безпокойството си да не би баща й да не е съгласен с нея. Тогава той изтърси пепелта от лулата и като постави с недодялана нежност ръка на главата на девойката, отговори:

— Майка ти беше прекалено добра за този свят — рече той, — макар че някои не мислят така. Нейната красота обаче не я спаси от беди и ти не бива да тъжиш, че не си хубава колкото нея и сестра си. По-малко мисли за красотата и повече за своите задължения, дете, и тогава тук, сред езерото, ти ще бъдеш толкова щастлива, колкото би била и в царски палат.

— Зная, татко. Но Хари казва, че за една млада жена хубостта е всичко.

Хътър недоволно измърмори нещо и се отправи през къщата към предната част на сала. Простодушното признание, с което Хети издаде слабостта си към Марч, го обезпокои във връзка с един въпрос, за който никога по-рано не беше помислял. И той реши да изясни този въпрос незабавно с госта си, защото прямият език и решителността в обноските бяха две от най-ценните качества на това грубо същество, у което семената на едно по-добро възпитание като че непрекъснато се стремяха да си пробият път нагоре, задушавани от плодовете на живота, през който тежката борба за съществуване и безопасност бе загрубила чувствата и ожесточила характера.

Когато се намери на предната част на сала, той си даде вид, че иска да смени Ловеца от греблото и му нареди да заеме неговото място при кормилото. В резултат на тази смяна старецът и Хари отново останаха сами, а младият човек бе отпратен на другия край на „ковчега“.

Когато Ловецът стигна до новия си пост, Хети беше изчезнала и за известно време той направляваше сам бавно плаващия сал. Но не мина много и от кабината излезе Джудит, сякаш с намерение да прояви дължимото внимание към непознат, който се беше поставил в услуга на нейното семейство. Звездната светлина бе достатъчна, за да могат да се различават поне близките предмети, и за младия човек не бе трудно да открие, че в сияещите очи на девойката имаше нежност, когато те срещнаха неговите. Дългите гъсти коси засенчваха одухотвореното й, но все пак кротко лице и го правеха още по-прекрасно в този час — както розата е най-красива сред сенките и контрастите на собствените си листа.

В горите няма много формалности при започване на разговорите. А поради възхищението, което будеше у всички, Джудит бе придобила умение да завързва разговор с лекота и при все че това не достигаше у нея до дързост, то в никакъв случай не прибавяше към нейните чарове плахата свенливост, която поетите особено обичат да възпяват.

— Струваше ми се, че ще умра от смях, Ловецо — подхвана хубавицата внезапно, но кокетно, — като видях само как оня индианец цамбурна в реката. При това беше красив дивак — девойката винаги изтъкваше хубостта, сякаш тя бе особена заслуга. — И все пак не ми остана време да поспра, за да видя дали боите му ще се разтворят във водата, или не.

— А пък аз помислих, че червенокожите ще ви убият с оръжията си, Джудит — отвърна Ловецът. — Извънредно опасно бе за една жена да излезе лице с лице срещу цяла дузина мингоси.

— Това ли накара и вас да изскочите от колибата въпреки пушките им? — запита девойката и в гласа й прозвуча повече искрена заинтересованост, при все че инак държането й беше съвсем безразлично — резултат от доста упражнения и от вродена ловкост.

— Мъжете не могат да гледат жени в опасност, без да им се притекат на помощ. Това го знаят дори и мингосите.

Тези думи бяха изречени с толкова външна непринуденост и вътрешна чистосърдечност и Джудит ги възнагради с толкова сладка усмивка, че дори Ловецът, който гледаше с известно предубеждение на девойката поради думите на Хари за нейното лекомислие, почувства чара й, при все че половината от подкупващата му привлекателност се губеше поради слабата светлина. Това тутакси породи някакво особено доверие помежду им и когато разговорът продължи, у Ловеца беше изчезнало ясното съзнание за характера на тази горска кокетка.

— Виждам добре, че сте човек на делата, а не на думите, Ловецо — продължи хубавицата, сядайки близо до мястото, гдето беше застанал той, — и отсега предвиждам, че ще станем много добри приятели. Бързият Хари има дълъг език и макар че е гигант, говори повече, отколкото върши.

— Марч е ваш приятел, Джудит, а когато не са заедно, приятелите трябва да говорят добре един за друг.

— Ние знаем колко струва приятелството на Хари. Остави го да върши всичко, каквото поиска, и той е най-добрият момък в Колонията, но почнеш ли да му противоречиш, той вече е господар на всичко около себе си освен на самия себе си. Аз не обичам много Хари, Ловецо; и бих могла да кажа с доста голяма положителност, че ако истината би излязла наяве и приказките му по мой адрес се повторят, то ще излезе, че и неговото мнение за мене не е по-добро от моето за него.

Последните думи бяха произнесени с известно смущение и ако събеседникът на девойката беше по-обигран, би забелязал по извърнатото встрани лице, по нервното движение на красивия малък крак и по други белези, че по някаква необяснима причина мнението на Марч не й беше толкова безразлично, колкото се стараеше да изкара тя. Дали това не бе нищо повече от обикновена женска суетност, която е жива дори тогава, когато жените се стремят изобщо да не проявяват чувствителност, или пък произлизаше от дълбоко внедреното у нас съзнание за правда и неправда, благодарение на което можем да различаваме доброто от злото, ще стане ясно на читателя в по-нататъшните страници на повестта. Ловецът бе смутен. Той добре си спомняше за жестоките обвинения на подозрителния Марч. И при все че не искаше да попречи на ухажванията на своя приятел, като възбуди негодувание срещу него, от друга страна, езикът му никак не умееше да лъже. И бе наистина трудно да отговори, без да каже повече или по-малко, отколкото желаеше.

— Марч говори, както си знае, за всичко на тоя свят — и за приятелите, и за враговете си — отвърна бавно и предпазливо Ловецът. — Той е от онези хора, които казват, каквото им дойде на езика, а често пъти то се различава от онова, което биха казали, ако си дадат труд да помислят. А ето делауерите, Джудит, са хора, които разсъждават и размишляват. Постоянните опасности са ги направили благоразумни и край огъня на техния съвет бъбривите езици не се гледат с добро око.

— Струва ми се, че езикът на Марч е прекалено бъбрив, когато започне да одумва Джудит Хътър и сестра й — каза девойката и се изправи с безразличие и презрение. — Доброто име на млади жени е приятна тема за някои, конто не биха посмели да си разтварят толкова широко устата, ако имаха насреща си брат на тия девойки. На мастър Марч може да се струва забавно да ни одумва, но рано или късно той ще се разкайва!

— Е, Джудит, прекалено сериозно взимате тая работа. На първо място Хари никога не е прошепвал дори и сричка срещу доброто име на Хети.

— Разбирам, разбирам — прекъсна го буйно Джудит. — Аз съм единствената, която той намира за подходящо да хули с отровния си език! Наистина, Хети… Клетата Хети! — продължи тя и гласът й се понижи до тихи и глухи тонове, които замираха почти още при изговарянето. — Да, тя е извън и над обсега на коварните му злословия! Клетата Хети! Не е имало на земята по-чисто същество от Хети Хътър, Ловецо.

— Вярвам… да, мога да повярвам, Джудит. И от сърце се надявам, че същото може да се каже и за нейната хубава сестра.

В гласа на Ловеца се чувстваше ласкава искреност и тя трогна Джудит; и намекът за нейната хубост не намали това въздействие върху девойката, която много добре знаеше и сама силата на своя чар. Ала тихият глас на съвестта все пак не беше замлъкнал напълно в нея и й подсказа отговора, който тя даде, след като се позамисли малко.

— Предполагам, че Хари е подхвърлил някои от подлите си намеци за хората от гарнизона — каза тя. — Той знае, че те са хора от по-добро общество и никога не е в състояние да прости някому, че представлява нещо, което той чувства сам, че никога не ще бъде.

— Да оставим настрана кралските офицери, Джудит, защото Марч няма склонност към такова поприще. Но ако погледнем нещата както са си, защо един ловец на бобри да не бъде почитан също тъй, както се почита губернаторът? Щом като заговорихте сама за това, не ще откажа: наистина той се оплакваше, че вие, девойка със скромно потекло, сте често в компанията на червените куртки и копринените шарфове. Но тогава в него говореше ревността и, струва ми се, той скърбеше за своите мисли тъй, както майката би скърбила за собственото си дете.

Може би Ловецът не съзнаваше изцяло значението на онова, което бе казал така сериозно. Но положително е едно, че той не забеляза червенината, която обагри цялото красиво лице на Джудит, нито пък откри непреодолимата болка, която само за миг по-късно замени руменината с мъртвешка бледност.

Минута или две протекоха в пълно мълчание и плясъкът на водата беше единственият доловим звук. След това Джудит стана и почти конвулсивно сграбчи ръката на Ловеца.

— Ловецо — каза тя бързо, — радвам се, че ледът между нас се разчупи. Казват, че внезапните приятелства водели до дълги вражди, но аз не вярвам това да се случи с нас. Не знам как да го обясня, но вие сте първият мъж, който няма желание да ме ласкае, няма желание да ме погуби, който не ми е скрит враг. Не ми се сърдете и не споменавайте за това пред Хари, а някога ние ще поговорим пак.

И като пусна ръката му, девойката изчезна в колибата и остави смаяния млад човек, застанал до кормилото неподвижно като някой от боровете на хълма. Мислите му го бяха погълнали дотолкова, че преди да успее да се опомни напълно, от предната част на сала прозвуча гласът на Хътър, за да му напомни да държи кормилото в правилна посока.

Загрузка...