Ловецът на елени

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА

Картината, която след това представляваше полуостровът, избран от злополучните хурони за техен последен лагер, едва ли трябва да бъде възстановявана пред очите на читателите. За щастие на по-малодушните и мекосърдечните сред тях стъблата на дърветата, листата и димът скриха много от онова, което се беше случило, а скоро нощта спусна воала си над езерото и над цялата безкрайна девствена гора, която тогава се простираше почти без прекъсване от крайбрежието на Хъдсън до бреговете на Тихия океан. Нашата задача ни отвежда към следния ден, когато светлината озари земната шир отново — тъй лъчезарна и сияйна, сякаш не се беше случило нищо необикновено.

Когато на другата сутрин слънцето изгря, всички следи от враждебните действия бяха изчезнали от долината на Глимърглас. Страхотните събития от предишната вечер не бяха оказали никакво влияние върху спокойната водна шир, а неуморните часове се нижеха все тъй невъзмутимо, както от векове насам. Птиците отново се спущаха над езерото и леко докосваха повърхността му или пък широко разперили криле, кръжаха високо над върховете на най-големите планински борове, готови да се спуснат стремглаво надолу, подчинени на неотменимите закони на своята природа.

С една дума, не се беше променило нищо, ако не се смята оживлението, настъпило сега в „замъка“ и околността му. А тук наистина имаше промяна, която би поразила и най-ненаблюдателното око. По площадката с отмерени крачки се движеше часовой с ярка пехотинска униформа, а около двадесет души от същия отряд почиваха или бяха насядали в „ковчега“. Оръжията им, събрани на пирамида, се намираха до техния другар, застанал на пост.

Двама офицери изследваха брега с толкова често споменавания далекоглед. Гледаха към онзи съдбоносен полуостров, дето между дърветата и храстите все още можеха да се забележат червени униформи и където с помощта на далекогледа можеше да се различи, че се работи с лопати и че неприятният дълг за погребението на мъртъвците още не е привършен.

По някои от редниците личеха доказателства, че противниците им не се бяха оставили да бъдат победени без каквато и да било съпротива, а ръката на по-младия от двамата офицери на площадката почиваше върху превръзка. Събеседникът му, командирът на отряда, беше излязъл по-щастлив. И сега той именно използваше далекогледа, за да извършва наблюдението, с което бяха заети двамата.

Един сержант се приближи да докладва. Той нарече по-възрастния от офицерите капитан Уорли, а другия — лейтенант Торнтън. За читателя веднага ще стане ясно, че първият бе офицерът, споменат с такова вълнение в разговора при раздялата между Джудит и Хари. В действителност беше точно този, с когото злите езици от гарнизона бяха свързали красивата, но дръзка девойка — човек с решителни черти и червендалесто лице, около тридесет и пет годишен, но с войнишко държане и с външност, която лесно би пленила въображението на същество като Джудит, запознато толкова малко със света.

— Крейг сигурно ни обсипва с благословии — забеляза този човек, като се обърна към младия си лейтенант, свали c безразличие далекогледа от очите си и го подаде на ординареца си — и нека признаем истината, не без основание. Положително по-приятно е да бъдеш тук, в компанията на мис Джудит Хътър, отколкото да погребваш индианци на един полуостров край езерото, колкото и романтична да е околността и бляскава — победата… Впрочем, Райт, още ли е жив, Дейвис?

— Почина преди около десет минути, ваше благородие — отвърна сержантът, към когото беше отправен този въпрос. — Знаех, че ще стане така, щом открих, че куршумът е засегнал стомаха му. Никога не съм виждал човек да издържи дълго с дупка в стомаха си, сър.

— Да. Това не позволява там да се задържи нищо по-хранително — забеляза Уорли и се прозина. — Дяволска работа е да останеш две нощи без сън, Артър. Оглупял съм като някой холандски пастор в Мохоук. Надявам се, че ръката ти не те боли много, момчето ми?

— От време на време ме кара да поизкривя лице, сър, и както предполагам, сам виждате това — отвърна момъкът, като се смееше точно в същия миг, когато лицето му беше свито от болка. — Но понася се. Предполагам, че Грейъм скоро ще остане свободен за няколко минутки, за да прегледа и моята рана?

— В крайна сметка много симпатично същество е тази Джудит Хътър, Торнтън, но не ще бъде моя грешка, ако не стигне до богатите салони и паркове, за да й се възхищават — подхвана отново Уорли, който почти не мислеше за раната на събеседника си. — A-а, вашата ръка! Много добре — идете в „ковчега“, сержант, и кажете на доктор Грейъм, че аз желая да прегледа раната на лейтенант Торнтън веднага, щом свърши с оня нещастник със счупения крак. Да, симпатично създание. А с брокатената рокля, с която я намерихме, приличаше на кралица. Сварих тук всичко променено — и бащата, и майката загинали. Сестрата — на смъртно легло, ако не е починала вече и от цялото семейство останала само хубавицата! Щастлива излезе тази експедиция и обещава да завърши още по-добре, отколкото изобщо свършват сраженията и гонитбите на индиански банди.

— Предполагам, сър, че се готвите да дезертирате от големия отряд на ергените и да завършите този така успешен поход с нещо като брак?

— Аз, Том Уорли, да се оженя! Честна дума, момчето ми, ти малко знаеш за отряда, за който говориш, щом си въобразяваш такива неща. Вярно е, че в колониите има жени, които един капитан няма защо да презира. Но те не се срешат тук, горе, край планинските езера, нито долу, край холандската река, където се намира нашият гарнизон. Наистина моят чичо, генералът, на времето ми направи честта да ми избере съпруга от Иоркшир, но тя не беше красива, а пък аз не бих се оженил дори за принцеса, ако е грозна.

Хирургът, придружил отряда, беше зает с нещо твърде различно от онова, което предполагаше капитанът. Когато след нападението събраха убитите и ранените, намериха клетата Хети между втората група. Пушечен куршум бе пронизал тялото й и беше причинил рана, която още от пръв поглед можеше да се окачестви като смъртоносна. Никой не знаеше как бе ранена девойката, навярно това беше една от онези случайности, които винаги съпровождат сцени като описаната от нас в миналата глава.

Сумак и всички възрастни жени, както и някои от хуронските девойки, бяха паднали прободени от щикове или сред суматохата на битката, или поради невъзможността да се различават мъжете от жените при тяхното толкова просто облекло. По-голямата част от воините загинаха на място. Все пак неколцина успяха да избягат, а двама-трима бяха пленени невредими.

Що се отнася до ранените, при тях щиковете спестиха доста главоболия на доктора. Разцепеният дъб беше оцелял, но ранен и пленен. Капитан Уорли и лейтенантът минаха край него, когато се отправиха към „ковчега“. Индианският вожд седеше горд и мълчалив на единия край на сала — ръцете и краката му бяха вързани, но той не проявяваше никакви признаци на униние или отчаяние. Положително скърбеше за загубите на племето си. Но правеше това така, както най-добре подобаваше на един истински воин и вожд.

Двамата офицери намериха хирурга в главното помещение на „ковчега“. Той тъкмо напущаше леглото на Хети и на неговото сурово, изровено от сипаница шотландско лице беше изписано истинско състрадание — нещо, което рядко можеше да се забележи у този човек. Всичките му усилия бяха отишли напразно и сега вече беше изгубил надежда, че девойката ще остане жива повече от няколко часа.

Доктор Грейъм беше навикнал да гледа смъртта и обикновено такива сцени не му правеха впечатление. Но случаят с нещастната Хети беше оказал влияние върху него и това беше ясно изписано върху разстроеното му лице.

— Няма ли надежда да оздравее от раната? — запита го Уорли и обърна поглед към бледата Джудит, чиито страни бяха пламнали в същия миг, когато офицерът влезе в помещението.

— Не повече, отколкото и за Чарли Стюарт да стане крал35 на Англия! Приближете се и отсъдете сами, джентълмени… Лейтенант Торнтън, сега съм на ваше разположение. Можем да видим ръката ви в съседната стая и да пофилософстваме на воля за сложността на човешкия дух.

Лекарят и лейтенантът се оттеглиха и Уорли има възможност да се огледа по-спокойно и да разбере по-добре настроението и чувствата на хората, събрани в помещението.

Нещастната Хети беше поставена полуседнала на простото си легло. Приближаването на смъртта бе ясно изписано на лицето й, макар че от време на време се смекчаваше странно от проблясъци, в които сякаш беше съсредоточен целият разсъдък на това същество. Джудит и Вах-та!-вах бяха близо до нея. Сестра й седеше, потънала в дълбока скръб, а индианката — готова да окаже всяка една от ония нежни грижи, на които са способни само жените.

Ловецът — лично той невредим — беше застанал до края на леглото, облегнат на „Убиеца на елени“; цялата войнственост, която доскоро блестеше върху лицето му, беше отстъпила пред обичайния му честен и доброжелателен вид, смекчен сега още повече от дълбоко съчувствие и печал. Голямата змия се намираше в дъното на помещението — изправен и неподвижен като статуя, но тъй наблюдателен, че дори и мигване с клепач не би се изплъзнало от острия му поглед.

Хари допълваше групата — седнал на ниско столче до вратата, като човек, който се чувства излишен в тази среда, но се срамува да я напусне, без да го поканят да стори това.

— Кой е този човек с червените дрехи? — запита Хети веднага, щом капитанската униформа привлече погледа й. — Кажи ми, Джудит, този ли е приятелят на Хари?

— Той е командирът на частта, която спаси всички ни от ръцете на хуроните — отвърна тихо сестра й.

— Нима и аз съм спасена? Нали казаха, че съм улучена от куршум и скоро ще умра? Мама почина, мъртъв е и татко. Но ти остана жива заедно с Хари, Джудит. Страхувах се, че ще убият Хари, когато го чух да вика между войниците.

— Нищо, нищо, мила Хети! — прекъсна я Джудит в желанието си да запази тайната на своята сестра, още повече в един такъв момент. — Хари е добре, и Ловецът е добре, а добре е също и делауерът…

— Как можаха да улучат една бедна девойка като мен и да оставят толкова мъже невредими? Никога не предполагах, че хуроните са толкова лоши, Джудит.

— То е станало случайно, клета Хети… Било е наистина нещастна случайност! Никои не би желал нарочно да те рани.

— Щастлива съм, че е така. Струваше ми се чудно. Аз съм слабоумна и червените хора никога преди това не ми бяха причинявали зло. Щях да съжалявам, ако останех с впечатлението, че са се променили. И щастлива съм, Джудит, че не раниха Хари. Ловецо, радвам се, че съдбата не позволи някой да пострада! И после голямо щастие беше, че войниците дойдоха навреме, защото огънят би те изгорил.

— Истинско щастие беше това, сестро!

— Мисля, Джудит, че ти познаваш някои от офицерите, ти познаваше толкова много от тях.

Джудит не отговори, тя скри лице в ръцете си и заплака. Хети впери учуден поглед в нея. Но като предположи, че причина за тази скръб бе собственото й положение, тя направи опит да успокои нежно сестра си.

— Не тъжи за мен, Джудит — каза развълнуваната и чистосърдечна девойка. — Аз не съжалявам, че може да умра. Ех, и татко, и мама са мъртви, а каквото стана с тях, може да стане и с мен. Нали знаеш, че струвам по-малко, отколкото кой да е друг от семейството ни, малцина ще си спомнят за мен, след като ме спуснете в езерото.

— Не, не, не… Нещастна, мила, мила Хети! — извика, Джудит, овладяна от необуздана скръб. — Аз поне ще мисля винаги за теб. И как на драго сърце, о, как на драго сърце бих сменила мястото си с тебе, за да бъда чистото, прекрасно, невинно същество, каквото си ти!

До този миг капитан Уорли бе стоял, облегнат на вратата на кабината. Но когато този порив на чувства и може би на разкаяние обхвана красивата девойка, той бавно и замислено се отдалечи, без дори да забележи своя лейтенант, който пъшкаше под грижите на лекаря.

— Нещо става с очите ми, Джудит — подхвана след малко Хети. — Изглеждаш ми замъглена и сякаш си някъде далеч, а също и Хари — сега, когато гледам към него. Никога не бих повярвала, че Хенри Марч може да изглежда толкова мрачен! Защо ли, Джудит, виждам днес толкова зле — аз, за която мама винаги казваше, че имам най-добрите очи от цялото ни семейство? Да, така беше; умът ми беше слаб — такива хора ги наричат малоумни, но очите ми бяха толкова силни!

Джудит отново изстена. Този път не егоистични чувства, не спомени от миналото причиниха болката й. Проявяваше се чистата, сърдечна мъка на сестринската любов, засилвана още повече от съзнанието за кротката смиреност и съвършената искреност на съществото, което се намираше пред нея. В този миг тя с радост би дала живота си, за да спаси Хети. Но тъй като това беше извън човешките възможности, оставаше й единствено да тъжи.

Тласкан от вътрешен порив, на който не можеше да устои, Уорли се върна в помещението, макар същевременно да чувстваше, че е готов да напусне завинаги американския континент, стига да беше възможно. Вместо да спре при вратата, сега той се приближи към леглото на страдащата и се открои по-ясно в нейния помътен взор.

Хети все още можеше да различава по-големите предмети и погледът й скоро се спря върху него.

— Вие ли сте офицерът, който дойде с Хари? — запита тя. — Ако сте вие, всички трябва да ви благодарим, защото, макар че аз съм ранена, останалите спасиха живота си. Хенри Марч ли ви каза къде да ни намерите и колко много се нуждаем от вашата помощ?

— Новината за индианците научихме от един бързоходец — отвърна капитанът, щастлив, че и самият той може да се успокои малко чрез този приятелски разговор — и незабавно бях изпратен да отрежа пътя им за отстъпление. Наистина щастливо обстоятелство беше, че срещнахме Бързия Хари, както го наричате вие, защото той ни послужи като водач. И не по-малко щастие беше, че чухме стрелба, която, както разбрах сега, е била за упражнение, но тогава не само ни накара да побързаме, а ни насочи и точно към онзи край на езерото, дето трябваше да се озовем. Делауерът ни видя на брега навярно с далекогледа; и той, и Вах-та!-вах, както разбрах, че се нарича съпругата му, ни направиха великолепна услуга… Това беше наистина щастливо стечение на обстоятелствата, Джудит.

— Не ми говорете за щастие, сър! — отвърна девойката пресипнало и отново скри лице в ръцете си. — За мен светът е пълен с нищета. Никога вече не искам да чувам нищо за мишени, пушки, войници или изобщо за мъже!

— Познавате ли сестра ми? — запита Хети, преди смъмреният офицер да намери време за отговор. — Откъде знаете, че името й е Джудит? Вие сте прав, тя се казва така, а аз съм Хети Хътър, по-малката дъщеря на Томас Хътър…

— За Бога, мила сестро… заради мен, миличка Хети! — прекъсна я умолително Джудит. — Недей, престани, не говори повече за това!

Хети изненадана я погледна, но свикнала да се подчинява, тя прекъсна своите неудобни и мъчителни въпроси към Уорли и впери очи в библията, която още държеше в ръцете си тъй, както друга биха държали при корабокрушение или пожар кутийка със скъпоценности.

Последва дълго мълчание, което продължи повече от два часа. През това време Уорли на няколко пъти влиза и излиза от колибата — вън се чувстваше неудобно и все пак не издържаше дълго вътре. Командирът издаде различни заповеди, които хората му се заеха да изпълняват. И в отряда настъпи раздвижване, особено когато подпоручик Крейг привърши с неприятната си задача да погребе мъртъвците и изпрати човек от брега за нареждания какво да прави по-нататък със своето отделение.

През това време Хети поспа малко, а Ловецът и Чингачгук напуснаха „ковчега“, за да обсъдят заедно някои неща. Но малко след това лекарят се появи на площадката. И с вълнение, каквото приятелите му никога по-рано не бяха забелязвали у него, съобщи, че ранената бързо се приближава към своя край.

При тази вест групата се събра отново. Джудит беше съвсем отпаднала от скръб и Вах-та!-вах трябваше да се нагърби сама с всички услуги, които са тъй необходими за умиращите. У самата Хети не беше настъпила никаква друга явна промяна освен общо отпадане, което сочеше за близкия й край. Инак разсъдъкът й бе съвършено ясен и дори в някои отношения по-жив от обикновено.

— Не тъгувай толкова много за мен, Джудит — нежно продума умиращата, след като беше мълчала известно време. — Скоро ще видя мама; струва ми се, че и сега я виждам. Лицето й е също тъй мило и усмихнато, както обикновено!… Но колко тъмно стана изведнъж наоколо! Нима толкова бързо се спусна нощ? С мъка виждам дори тебе, сестро… А къде е отишла Вах-та!-вах?

— Тук аз, бедно момиче. Защо ти не виждаш мен?

— Виждам те. Но не бих могла да кажа дали си ти, или е Джудит. Струва ми се, че не ще те виждам още дълго, Вах-та… Къде е Голямата змия! Искам да говоря с него; дайте ми ръката му — така. Чувствам я… Делауер, ти ще обичаш и покровителстваш тази жена. Знам колко много те обича тя и ти трябва също да я обичаш. Не се отнасяй с нея така, както някои воини от вашето племе се отнасят с жените си; бъди й истински съпруг… А сега нека Ловецът дойде при мен. Дайте ми ръката му.

Молбата й беше изпълнена и Ловецът застана до леглото, като се подчиняваше на желанията на девойката с кротостта на дете.

— Чувствам, че ти и аз не се разделяме завинаги. Странно чувство. Никога по-рано не съм го изпитвала. Може би… Сестро! Къде си, сестро? Не виждам нищо освен мрак. Трябва наистина да е настъпила вече нощта.

— О, Хети! Тук съм, до теб, ето, прегръщам те с ръцете си! — изхълца Джудит. — Говори, мила! Имаш ли нещо, което да искаш да кажеш или да сториш в този страшен миг?

Зрението беше напуснало съвсем Хети. Ала смъртта пристъпваше към нея с по-малко от своите ужаси, сякаш се бе смилила над недоразвитите й сетива. Девойката беше бледа като платно, но дишането й бе леко и непрекъснато, а гласът й, макар понижен почти до шепот, остана ясен и разбираем.

Когато сестра й зададе този въпрос, лека червенина обля лицето на умиращата девойка — наистина толкова лека, че почти не можеше да се забележи. Никой освен Джудит не съзря тази едва забележима проява на вълнение и на женска чувствителност дори пред смъртта. За Джудит обаче тя не остана скрита, нито остана тайна причината.

— Хари е тук, миличка Хети — прошепна сестра й, приближила дотолкова лицето си до умиращата, че думите й да не бъдат доловени от другите. — Да му кажа ли да дойде да се сбогува с теб?

Слабо стисване на ръката й послужи вместо утвърдителен отговор и след това Хари беше доведен до леглото. Може би този красив, но груб горски скитник никога не се беше намирал в по-неловко положение, макар, че влечението, което Хети изпитваше към него, беше твърде чисто и необвързващо, за да създаде и най-малкото съмнение в неговия ум. Той позволи на Джудит да постави твърдата му грамадна ръка между ръцете на Хети и застана в очакване сред неловкото мълчание, което се бе въдворило.

— Това е Хари, мила — прошепна Джудит, като се наведе над сестра си, срамувайки се да произнесе думите така, че да ги чуе и сама, — говори му и го пусни да си иде.

— Сбогом, Хари! — промълви девойката, като леко притисна ръката му. — Много бих искала да се опиташ да заприличаш повече на Ловеца!

Тези думи бяха произнесени с мъка; за миг върху лицето на девойката изби слаба червенина, след това тя пусна ръката на гиганта и извърна лице настрана, слаба и немощна, сякаш бе разчистила сметките си с целия свят. Тайнственото чувство, което я беше привързвало към младия човек — толкова нежно, че беше останало почти незабележимо за самата нея — и което не би съществувало никога, ако разумът й беше притежавал повече власт над чувствата, се замени от мисли, които, макар по-възвишени, едва ли биха могли да бъдат по-чисти.

— За какво мислиш, мила сестро? — прошепна Джудит. — Кажи ми, за да ги помогна поне в този миг.

— Мама… виждам мама и светли същества стоят около нея в езерото… Но защо го няма татко?… Странно е, че виждам мама, когато не мога да те видя теб!… Сбогом, Джудит!…

Последните думи бяха произнесени след кратко мълчание и сестра й остана известно време надвесена над нея, твърде развълнувана, за да забележи, че нежният дух вече беше напуснал тялото.

Тъй умря Хети Хътър, едно от ония тайнствени звена между материалния и духовния свят, които изглеждат лишени от толкова много ценни и необходими неща, ала всъщност дават прекрасна представа за правдивост, чистота и невинност.