Ловецът на елени

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА

Всеки, свикнал да наблюдава небесните светила, би забелязал, че на слънцето трябваха само две или три минути, за да се издигне до зенита, когато Ловецът слезе на полуострова срещу „замъка“, където хуроните бяха разположили сега своя лагер. Мястото приличаше на вече описаното, с това изключение, че почвата тук не беше толкова равна и имаше по-малко дървета. И точно поради тези две обстоятелства беше по-подходяща за целта. Пространството под най-долните клони на дърветата приличаше на поляна сред гъста гора. Поради доброто й разположение и близкия извор тя често биваше използувана от червенокожи и ловци и на местата, където бяха палени огньове, бе порасла трева, образуваща тук-там полянки — твърде необичайно украшение на девствените гори. И крайбрежната ивица не беше обрасла с храсти, както на много други места по брега. Още с пристигането на сушата тук погледът проникваше в гората и можеше да наблюдава почти целия, полуостров.

Ако за индианския воин е въпрос на чест да удържи своята дума, когато е обещал да се върне и да посрещне смъртта си в уречения час, също такъв въпрос на достойнство е той да не проявява женска нетърпеливост и да се яви в определения миг колкото е възможно по-точно. Добре беше да не се прекалява с благоволението на неприятеля, но още по-добре — да се използва то до минутка. Нещо от тоя драматичен стремеж към ефекти се примесва към повечето от сериозните обичаи на първите жители на Америка и без съмнение и у тях се основава на същия естествен принцип, както и у по-изтънчените и образовани хора. Всички ние обичаме чудните и необичайни неща и когато са съпроводени от рицарско самопожертвование и на първо място изпъква строгото съблюдаване на честта, те стават двойно по-привлекателни за възхищението ни.

Колкото до Ловеца, въпреки че с гордост изтъкваше бялата си кръв и често се отклоняваше от нравите на червенокожите, понякога той се увличаше несъзнателно в техните обичаи и още по-често в чувствата, тъй като беше свикнал с преценките и вкусовете им. В случая той не желаеше да прояви трескава привързаност с твърде преждевременно завръщане, защото това би било мълчаливо признание, че срокът, поискан от него, е бил по-продължителен от необходимия; от друга страна обаче, ако се беше сетил, той би ускорил малко движенията си, за да избегне драматичното завръщане точно в мига, определен като краен срок за отсъствието му. Но случайността осуети последното, защото, когато кракът на младия човек стъпи на полуострова и той се отправи с твърди крачки към групата главатари, които се бяха разположили с достойнство на едно паднало дърво, най-старият от тях отправи поглед нагоре към една пролука сред клоните на дърветата и посочи на другарите си удивителния факт, че слънцето тъкмо навлиза в пространството, известно като негов зенит.

Общо, но тихо възклицание на изненада и възхищение се изтръгна от устата на всички и суровите воини се спогледаха, едни със завист и разочарование, други смаяни от точността на своята жертва, а трети обладани от по-благородни и благосклонни чувства.

Американските индианци винаги ценяха най-много моралните си победи и при мъчение стенанията и писъците на пленника им се струваха по-важни, отколкото неговия скалп, а самия трофей — по-ценен, отколкото живота му. Ето защо у тях не се смяташе за славно да убиеш и да не донесеш доказателство за победата си. Тия груби и диви горски жители, също като своите изтънчени и образовани братя от дворците и военните лагери, имаха определени показатели по въпросите на честта, справедливостта и разума.

Не всички хурони бяха проявили единодушие в предвижданията си относно завръщането на пленника. Повечето от тях наистина не бяха очаквали, че е възможно един бледолик да се завърне доброволно и да понесе твърде добре известните страдания при индианско мъчение. Но неколцина от по-възрастните очакваха, че човекът, който се бе показал тъй необичайно хладнокръвен, храбър и честен, ще прояви благородство и сега. Всъщност ирокезите бяха взели решение да пуснат пленника не толкова защото смятаха, че обещанието ще бъде изпълнено, а защото се надяваха, че ще могат да опозорят делауерите чрез постъпката на човек, отрасъл сред тях. Естествено, те хиляди пъти биха предпочели Чингачгук да е техен пленник и да се окаже такъв подлец, но и бледоликата издънка на омразните им врагове подхождаше за целите и намеренията им срещу древното племе. За триумфа си по случай незавръщането на Ловеца в определения час бяха свикали дори всички свои воини и съгледвачи и цялата група — мъже, жени и деца — сега бе събрана на малкия полуостров, за да присъства на очакваната сцена. Тъй като се намираше точно насреща им и съвсем не беше далеч, „замъкът“ лесно можеше да се наблюдава при дневна светлина. И понеже се смяташе, че сега негови обитатели са само Хари, делауерът и двете девойки, нямаше опасност те да избягат незабелязани. Голям сал с бруствер от греди бе построен и в пълна готовност да се използва според случая срещу „ковчега“ или „замъка“ веднага, щом съдбата на Ловеца бъде решена, тъй като старейшините на групата смятаха, че вече става опасно да забавят оттеглянето си в Канада повече от следната нощ. Накратко, мингосите чакаха само това събитие, за да доведат нещата до развръзка, и се готвеха след това да потеглят към далечните води на Онтарио.

Обстановката, сред която се намери сега Ловецът, беше наистина внушителна. Всички по-стари воини седяха на стъблото на едно паднало дърво и с тържествено достойнство чакаха приближаването на горския скитник. Отдясно стояха въоръжените млади мъже, докато лявата страна бе заета от жените и децата. По средата бе оставено доста широко пространство, над което се разпростираха надвесените клони, но където храстите, изсъхналите съчки и всички други пречки бяха грижливо почистени. Това празно пространство навярно беше използвано неведнъж от други индиански групи при престоя им край езерото, защото човек наистина би казал, че тук има поляна. Дори и по обед горските сводове хвърляха мрачните си сенки над мястото и единствено слънчевите лъчи, които едва се промъкваха през гъстия листак, смекчаваха тъмнината.

Двама вождове с почти еднакъв сан деляха примитивната власт, упражнявана над тези горски деца — нещо, което често се случва у племената и скитащите групи на първобитните хора. Наистина имаше още неколцина, които можеха да оспорват достойнството на вождове, но двамата, за които става дума, дотолкова превъзхождаха останалите, че постигнеха ли съгласие, никой не дръзваше да оспорва решението им, а ако не можеха да се разберат, всички се разколебаваха. Добро съвпадение, а и естествено беше, че влиянието на единия от вождовете се опираше на разума му, докато другият дължеше авторитета си изключително на физическите си качества. Единият беше старейшина, ненадминат в споровете, мъдър в съвета и предпазлив в действията си, докато великият му съперник беше храбър, прославен във войните, известен с жестокостта си, а колкото до умствените му способности, забележителен само със своята лукавост и владеене на военните хитрости.

Първият беше Разцепения дъб, когото вече представихме на читателите, а вторият се наричаше Пантерата. Както можеше да се очаква, името на войнствения вожд съответстваше на личните му качества, защото най-присъщите му черти бяха необуздаността, хитростта и предателството. Беше наречен така от французите и много се гордееше с това, защото в много неща индианецът е склонен да зачита по-голямата интелигентност на бледоликите.

Разцепеният дъб и Пантерата седяха един до друг и очакваха приближаването на своя пленник, когато обутият в мокасини крак на Ловеца стъпи на брега. Никой от тях не се помръдна и не проговори нито дума, докато младият човек не се намери в средата на поляната и не извести гласно за своето пристигане. Той стори това твърдо, но просто — нещо, в което се отразяваше целият му характер.

— Ето ме, мингоси — каза той на диалекта на делауерите — език, който повечето от присъстващите разбираха, — ето ме, а ето къде е и слънцето. Както единият е верен на законите на природата, тъй и другият доказа, че е верен на думата си. Аз съм ваш пленник; правете с мен, каквото желаете. Моите отношения с хората и с всичко земно са уредени.

При тези думи се изтръгна одобрителен шепот дори от устата на жените и за миг почти у всички преобладаваше силното желание да приемат в своето племе един толкова храбър мъж. Но имаше и такива, които не бяха съгласни с това, и по-важни от тях бяха Пантерата и сестра му, Сумак34, наречена така заради многото си деца. Тази жена беше вдовицата на Риса, за когото се знаеше, че е паднал убит от ръката на младия пленник.

Вродената жестокост пречеше на Пантерата да се примири, а разяждащото желание за мъст не позволяваше да се породят по-благородни чувства у жената. Но не беше така с Разцепения дъб. Този вожд се изправи, протегна любезно ръка на младия пленник и му изказа своите приветствия със спокойствие и достойнство, на което би завидял дори някой княз. И тъй като в тази група нямаше съперници по мъдрост и красноречие, той знаеше, че единствено негов дълг бе да отговори пръв на речта на бледоликия.

— Ти си честен, бледолик — каза ораторът на хуроните. — Хората ми са щастливи, че са пленили мъж, а не страхлива лисица. Сега те познаваме и ще се отнесем към теб като към храбрец. Ако си убил един от нашите воини и си помогнал в убиването на други, ти имаш свой собствен живот, който си готов да дадеш в замяна. Някои от моите млади хора мислеха, че кръвта на бледолик е твърде рядка и не ще посмее да потече под хуронските ножове. Ти искаш да ми покажеш, че не е така; твоето сърце е силно, както е могъщо и тялото ти. Истинско удоволствие е да заловиш такъв пленник. И ако воините ми кажат, че смъртта на Риса не бива да бъде забравена, че той не може да пътува сам към страната на духовете и че врагът му трябва да се изпрати след него, за да го настигне, те ще си спомнят също така, че той падна от ръката на храбрец, и ще те изпратят след него с такива знаци на приятелство, които няма да го карат да се срамува от твоето присъствие. Аз свърших. Ти знаеш какво означават думите ми.

— Вярно, минго — отвърна искрено Ловецът. — Смея да кажа, че вашият воин, Риса, беше смел, храбър и достоен за приятелството и уважението ви, но не се чувствам недостоен да бъда наред с него, и то без каквито и да било препоръки от вас. Но както и да е, аз съм тук, готов да получа присъдата на вашия съвет, ако, разбира се, съдбата ми не е била решена още преди да се завърна при вас.

— Старейшините на моето племе не биха се съветвали за един бледолик, докато не го видят изправен пред себе си — отвърна Разцепеният дъб и хвърли наоколо малко ироничен поглед, — те казват, че би било все едно да се свика съвет заради ветровете, които отиват, където желаят, и се връщат, когато поискат. Имаше един глас, който говори в твоя полза, Ловецо, но той беше сам, както песента на славейчето, когато другарката му е грабната от ноктите на сокола.

— Благодаря на този глас, който и да е бил той, минго, и ще кажа, че той е бил толкова прав, колкото останалите — криви. За честния бледолик отпускът е толкова свят, колкото и за червенокожия, а дори и да не беше така, никога не бих опетнил името на делауерите, сред които, може да се каже, получих своето възпитание. Но няма полза от думи, те водят до самохвалство. Ето ме тук; правете с мен каквото искате.

Разцепеният дъб махна с ръка в знак на съгласие, а след това между двамата главатари се поведе кратък разговор. Щом той завърши, трима или четирима от младите мъже се отделиха от въоръжената група и изчезнаха. След това на бледоликия бе даден знак, че е свободен да се разхожда където иска из полуострова, докато съветът реши съдбата му. Обаче това доверие беше само привидно, защото споменатите вече млади хора бяха преградили пътя от полуострова към сушата, а да се избяга от друго място бе абсолютно невъзможно. Дори и лодката беше преместена отвъд тази линия на часовите и скрита на сигурно място. Предпазните мерки бяха взети не поради липса на доверие, а поради обстоятелството, че пленникът бе изпълнил обещанието си с всичките условия и сега вече бягството му от неприятелите би се сметнало като достоен подвиг. В подобни случаи индианците правеха толкова тънко разграничение, че често даваха възможност на своите жертви да избягат от мъченията, защото с право смятаха, че залавянето или надхитряването на побягнал пленник, който полага всички усилия да опаси живота си, заслужава същата почит, каквато се следва и на човека, успял да надхитри засилената бдителност.

Самият Ловец също тъй добре знаеше и помнеше своите права и възможности и ако би му се представил удобен случай за бягство, не би се поколебал нито миг да го използва. Но положението му изглеждаше отчаяно. Той знаеше за поставените часови, а също и това, колко мъчно бе да си пробие път през тяхната линия невъоръжен човек. В езерото не можеше да се дири спасение, защото с лодката враговете му щяха да го настигнат много лесно. Инак за него не би представлявало никаква трудност да доплува до „замъка“.

Докато се разхождаше тъй из полуострова, той го огледа най-подробно, за да види не би ли могъл да се скрие някъде, но полуостровът бе открит, малък, а и стотиците зорки погледи, вперени в него, макар че всички се правеха, че не го виждат, не допускаха подобно начинание. Страхът и позорът от неуспех не оказваха влияние върху Ловеца, който смяташе дори за чест да разсъждава и чувства като бял вместо като червенокож и който смяташе за свой дълг да стори всичко, за да спаси живота си, щом то бе по силите му и не бе против неговите принципи. Но все пак той се колебаеше, защото същевременно схващаше, че преди да предприеме нещо, трябва да види някакви изгледи за успех.

През това време работата в лагера продължаваше привидно редовния си ход. Главатарите се съветваха настрани, като допуснаха в съвета си само пострадалата Сумак, защото тя, вдовицата на убития воин, имаше изключителни права да бъде изслушана в дадения случай. Младите мъже сновяха наоколо лениво и безгрижно и чакаха резултата с индианско търпение, а жените подготвяха пиршеството за отпразнуване края, който щеше да донесе щастие или нещастие на нашия герой. Никой не се вълнуваше и суетеше и освен острата бдителност непредубеденият наблюдател не би забелязал нищо друго, което да му подскаже истинското състояние на нещата. Две-три стари жени разговаряха, приближили глави, и по заканителните им погледи и гневни движения личеше, че думите им не бяха в полза на Ловеца. Но група индиански девойки бяха очевидно развълнувани от други пориви и това се виждаше от скритите им погледи, които изразяваха съчувствие и съжаление. При това положение в лагера един час бързо измина.

Заплашителната неизвестност е може би най-непоносимото от всички чувства. Когато слезе на сушата, Ловецът очакваше след няколко минути да бъде подложен на мъчения и бе готов да срещне съдбата си мъжествено, ала забавянето се оказа далеч по-мъчително. Ето защо бъдещата жертва се замисли сериозно за някой отчаян опит за бягство, и то чисто и просто от желание да сложи край на събитията, когато неочаквано бе повикана да се яви още веднъж пред своите съдии, които отново се бяха разположили в предишния ред, за да го посрещнат.

— Убиецо на сърни — започна Разцепеният дъб веднага, щом пленникът му застана пред него, — моите старейшини изслушаха мъдри думи; те са готови да говорят. Ти си един от ония хора, чиито бащи дойдоха отвъд изгряващото слънце; ние сме деца на залязващото слънце, когато гледаме към нашите села, ние извръщаме лица към Големите сладки езера. По посока на утрото земята може би е изпълнена с мъдрост и богатства, но истински приятна е тя по направление на вечерта. Ето защо ние обичаме да гледаме нататък. Извърнем ли очи към изток, страх изпълва сърцата ни, защото лодка след лодка докарва по следите на слънцето нови и нови ваши хора, сякаш земята ви е толкова препълнена, че вече прелива. Червените хора останаха малко, те имат нужда от помощ. Една от най-хубавите ни колиби напоследък се изпразни, защото господарят й загина. Дълго време ще изтече, докато синът му порасне достатъчно, за да заеме мястото му. Ето неговата вдовица. Тя ще има нужда от дивеч да храни себе си и своите деца, защото синовете й са още като малките червеношийки, преди да напуснат гнездото. Тази голяма беда я сполетя от твоята ръка. И затова ръката ти има две задължения — едното към Риса и другото към децата му. Скалп за скалп, живот за живот, кръв за, кръв — това е един закон; да се хранят децата на убития — друг. Ние те познаваме, Убиецо на сърни. Ти си честен; кажеш ли нещо, то е така. Ти имаш само един език и той не е раздвоен като на змиите. Твоята глава никога не е скрита в тревата, всички могат да я видят. Каквото кажеш, това правиш. Ти си справедлив. Ако си сторил грешка, желанието ти е да я поправиш отново, колкото се може по-скоро. Ето Сумак; тя е сама в своя вигвам и деца около нея плачат за храна. А там има пушка; тя е заредена и готова за стрелба. Вземи пушката, върви и убий една сърна, донеси дивеча и го остави пред вдовицата на Риса, нахрани децата й, наречи се неин съпруг. След това сърцето ти не ще бъде делауерско, а хуронско. Ухото на Сумак не ще чува повече плача на децата и броят на моите хора ще бъде пак, както преди.

— Страхувах се от това, Разцепен дъб — отвърна Ловецът, когато другият престана да говори, — да, страхувах се, че ще стигнем дотам. Обаче ти ще научиш бързо истината и с нея ще се сложи край на всички очаквания. Не смятам, че някога ще се оженя. И ако въпреки желанието ми това стане, то в моя вигвам ще живее само бяла жена. Колкото до изхранването на децата на вашия убит воин, бих правил това на драго сърце, стига да можех да го върша, без да опетня името си, но това не може да стане, тъй като не мога да живея в едно село с мингосите. Нека вашите мъже се погрижат да набавят дивеч на Сумак. А когато тя се омъжи отново, нека си вземе съпруг, чиито крака да не прекрачват в чужда земя. Ние водихме честна борба и той падна; не стана нищо повече от онова, което всеки храбрец очаква и трябва да е готов всякога да посрещне. А колкото до надеждите ви, че моето сърце може да стане като вашите, ще доживеете по-скоро до дни да видите косите на главата на някое дете да посивеят или къпини да вържат на някой бор. Не, не, хурон, що се отнася до женитбата, аз съм бял, а в индианските си навици съм делауер.

В същия миг, когато тия думи се изтръгнаха от устата на Ловеца, общ ропот изрази недоволството, с което бяха изслушани. Най-буйно беше негодуванието на възрастните жени. Дори и спокойната Сумак, жена, достатъчно възрастна, за да бъде майка на нашия герой, не се посвени да заплашва и обвинява високо. Но всички други прояви на разочарование и недоволство бяха нищо пред буйната ярост на Пантерата. Жестокият главатар беше смятал, че се унижава, позволявайки изобщо на сестра си да стане съпруга на бледолик, и бе дал неохотно съгласието си, което впрочем не беше нещо необичайно сред индианците само поради изричната молба на безутешната вдовица. И сега, когато виждаше своята снизходителност пренебрегната и честта, която с толкова съжаление беше позволил да се накърни, поругана, той побесня. Дори животното, от което беше получил името си, не гледа своята бъдеща жертва с по-ужасяваща жестокост от тая, с която неговият поглед се беше впил в пленника. И беше явно, че ръката му не ще се поколебае да стане отдушник на страхотния гняв, който изгаряше гърдите му.

— Бледолико псе! — извика той на ирокезки. — Върви да виеш между псетата в твоите проклети ловни полета.

Тази закана незабавно беше последвана от действие. Още докато говореше, ръката на червенокожия се вдигна и запрати томахавката.

За щастие силният вик на Пантерата беше привлякъл погледа на Ловеца към него, инак това щеше да бъде краят на неговия живот. Опасното оръжие беше запратено с такава точност и с толкова смъртоносно намерение, че щеше да разцепи черепа на пленника, ако той не беше протегнал напред ръка и не бе хванал дръжката при едно от превъртанията й със същата забележителна сръчност, е каквато беше запратена. Но силата на хвърлянето беше тъй голяма, че за да задържи томахавката, ръката на Ловеца се издигна над главата му точно в подходящо положение да отвърне на нападението.

Трудно би могло да се твърди дали защото неочаквано се оказа в това застрашено положение въоръжен, младият човек се изкуши да отвърне със същото, или пък внезапна ярост взе връх над неговото търпение и предпазливост. Но очите му блеснаха и върху бузите му избиха малки червени петна, когато той съсредоточи цялата си сила в движението на ръката и захвърли обратно оръжието срещу своя нападател. Изненадата от удара способства за неговия успех. Пантерата нито вдигна ръка, нито наведе главата си, за да го избегне. Малката остра брадва улучи жертвата точно между очите и буквално разцепи черепа му. И като се хвърли напред тъй, както змията се спуща върху неприятеля си, дори когато е смъртно ранена, този грамаден човек се просна с цялата си дължина сред празното кръгло пространство в предсмъртно гърчене. Всички се втурнаха натам. За миг пленникът остана ненаблюдаван от тълпата и реши веднага да направи отчаян опит, за да опаси живота си. Той побягна с бързината на елен. Секунда след тава цялата група — млади и стари, жени и деца — изоставиха безжизненото тяло на Пантерата, нададоха тревожни викове и се втурнаха да преследват Ловеца.

Макар страшното събитие, което накара Ловеца да предприеме отчаяния опит, да беше настъпило съвсем неочаквано, умът му беше почти подготвен за него. През целия изминал час той бе преценил всички възможности за подобен опит и беше обмислил всички подробности, които можеха да доведат успех или провал. Ето защо още след първия скок умът му насочи тялото и всичките му усилия в най-подходящо направление и изключи всяко колебание или нерешителност. Само на това дължеше той своето първоначално голямо предимство — че можа да премине невредим през линията на часовите. Макар и прост, начинът, по който стана това, заслужава да се опише:

Бреговете на полуострова не бяха обрасли с шубраци, както на повечето други места по езерото, и то се дължеше изключително на обстоятелството, че това място много често се използваше от ловци и рибари. Храстите започваха при началото на полуострова, бяха гъсти, както навсякъде, и се простираха надлъж на север и на юг. Ловецът се отправи в тази посока и тъй като часовите бяха разположени малко по-навътре от началото на гъсталака, беглецът успя да се скрие в него още преди те да разберат за вдигнатата тревога в лагера. Но не можеше да става и дума за бягане между храстите, ето защо Ловецът нагази във водата и измина четиридесет или петдесет метра по нея; тя стигаше едва до коленете му и забавяше преследвачите му толкова, колкото и самия него. А щом стигна до удобно място, младият човек се хвърли сред ивицата храсти и навлезе в гората.

Няколко пушки бяха изпразнени след Ловеца още докато бе във водата и още повече куршуми го последваха, когато се намери сравнително изложен на изстрелите сред рядката гора. Но тъй като посоката на неговото бягство се кръстосваше отчасти с тази на куршумите и освен това оръжията бяха насочвани набързо, а лагерът беше обладан от общ смут, изстрелите не причиниха вреда. Куршумите свистяха зад Ловеца и много от тях чупеха клоните до него, но нито един не засегна дори дрехите му. Забавянето, което произлезе от тези безплодни опити, помогна извънредно много на беглеца, който се намираше вече на цели сто метра пред първите хурони. Не можеше да се мисли за преследване с пушки в ръка и след като изпразниха оръжията си със смътната надежда да ранят своя пленник, най-добрите бегачи сред индианците ги захвърлиха и извикаха на жените и момичетата да ги приберат и заредят колкото се може по-скоро.

Ловецът разбираше много добре колко отчаяна борба бе започнал и затова не губеше нито един от ценните мигове. Той знаеше също тъй, че единствената му надежда беше да тича в права посока; започнеше ли да криволичи, преследвачите несъмнено щяха да го настигнат, защото бяха повече и можеха да се пръснат. Поради това той продължи да бяга в диагонална посока по склона, който не бе нито висок, нито много стръмен, но все пак достатъчно изморителен. Тук беглецът намали скоростта, за да си поеме дъх и продължи да се движи с бърз ход или лек бяг по най-трудните части от пътя. Хуроните крещяха и тичаха след него, но той не обръщаше внимание на това, защото знаеше, че преди да стигнат височината, на която вече се намираше, и те трябва да преодолеят трудностите, с които се беше справил той. Върхът на първия хълм беше вече доста близо и от характера на местността Ловецът дойде до заключението, че преди да стигне следващия връх, ще трябва да се спусне в дълбок дол. И затова, докато c движеше бавно към върха, той се оглеждаше тревожно във всички посоки и търсеше прикритие. Ала местността не предлагаше нищо. Близо до него се намираше само едно паднало дърво, отчаяните обстоятелства обаче изискват отчаяни действия. Дървото лежеше успоредно с долината, на самия гребен на хълма. Да скочи на върха на хълма и след това да притисне тялото си колкото може по-плътно до най-ниската част на поваленото дърво беше работа само за миг. Но преди да изчезне от очите на преследвачите си, Ловецът застана на височината и нададе тържествуващ вик, сякаш се възхищаваше от гледката, която се бе разстлала пред него. В следния миг той се просна до дървото.

Щом се намери на земята, младият човек почувства по силното пулсиране на кръвта си колко отчаяни са били собствените му усилия. Чуваше как сърцето му бие, а дишането приличаше на действието на мях, който бързо се свива и разпуща. Но младият човек скоро регулира дъха си и сърцето му престана да се блъска тъй, сякаш искаше да разбие гърдите му.

Вече се чуваха стъпките на онези, които изкачваха отвъдния склон на хълма, и скоро гласове и стъпки възвестиха пристигането на преследвачите. Щом се добраха до-върха, първите нададоха силни викове, след това уплашени, че неприятелят им ще опечели преднина по надолнището, запрескачаха един след друг падналото дърво и се спуснаха по урвата, като се надяваха да съгледат беглеца, преди да е стигнал дъното й. Така един след друг хуроните минаваха над него, докато най-сетне Нати почна да се надява, че всички са го отминали. Но последваха нови, докато броят на онези, които прескочиха дървото, нарасна на четиридесет души. Той ги броеше, за да установи колко са останали на отвъдната страна. Скоро всички стигнаха дъното на дола на разстояние около сто крачки под Ловеца, а някъде дори вече бяха изкачили част от средния склон, когато стана ясно, че обсъждат в каква посока се е отправил беглецът. Моментът беше критичен. И човек с по-слаби нерви и воля би скочил и би побягнал. Но Ловецът беше друг. Той продължи да лежи спокойно, като внимателно следеше всичко, което ставаше долу, и почти възстанови нормалното си дишане.

Сега хуроните приличаха на объркана хайка кучета. Те не говореха много, но всички тичаха наоколо и изследваха падналите по земята листа тъй, както кучетата търсят изгубената следа по миризмата й. Голямото число мокасини, минали вече оттам, затрудняваха търсенето, при все че стъпалото на един индианец много лесно може да се различи от по-свободната и по-широка следа на белия човек.

Уверен, че зад гърба му няма други преследвачи, и с надежда, че ще може да се измъкне незабелязан, Ловецът изведнъж се прехвърли от другата страна на дървото и се намери откъм по-високата част на хребета. По всичко изглеждаше, че тази маневра сполучи и надеждата накара сърцето на беглеца да затупти по-бързо. След като се вслуша в шумовете, които долитаха откъм долината, той се понадигна на ръце и крака и за да провери дали не са го видели, се изкатери до най-високата част на хълма — разстояние от десетина крачки — убеден, че щом върхът бъде между него и преследвачите му, ще го скрие от техните погледи. Когато сполучи и в това, той бързо скочи на крака и бързо и сигурно се втурна покрай хребета в посока, противоположна на оная, която бе взел отначало. Но скоро виковете откъм долината го накараха да се усъмни и той пак се изкачи нагоре, за да разузнае положението. Щом се озова на билото, преследвачите му го зърнаха и гонитбата започна отново. Тъй като по равното можеше да тича по-бързо, Ловецът продължи бягството си по самото било, а част от хуроните, съобразявайки, че тоя път ще го отведе неизбежно към края на долината, се спуснаха по нейното дъно, за да го изпреварят по този начин. Същевременно неколцина от тях се отклониха на юг, за да отрежат пътя му в тая посока, а други преградиха възможността му да се оттегли покрай водата.

Сега положението на Ловеца беше по-критично от когато и да било. Всъщност бе заобиколен вече от три страни, а от четвъртата се намираше езерото. Но той бе обмислил добре всичките си възможности и дори когато бягаше с всички сили, хладнокръвно съобразяваше какво е най-изгодно да стори. Като всеки як жител на пограничните области, той беше в състояние да надбяга всеки от индианците поотделно. Заплашителен в момента беше броят им и благоприятното положение, в което се намираха; той не би се поколебал да побегне в права посока, ако всички бяха зад него, както преди. Сега обаче случаят не беше и не можеше да бъде такъв и когато се увери, че билото се спуска към долината, той рязко сви вдясно по склона и с необикновена скорост се спусна към брега. Някои от преследвачите се втурнаха задъхано право след него, повечето обаче продължиха по дъното на долината с надежда да го настигнат в края й.

Сега Ловецът имаше друг, макар и отчаян план. Изоставяйки всичките си надежди да избяга през гората, той се насочи с най-голяма бързина към лодката. Знаеше къде беше скрита. Ако успееше да стигне до нея, оставаше само да се запази от куршумите на няколкото пушки и успехът щеше да бъде сигурен. Никой от воините не носеше със себе си оръжие, тъй като то би забавило бързината му, и затова тази опасност щеше да дойде или от несигурните ръце на жените, или от някой по-голям младеж, макар че повечето от тях вече се бяха втурнали в преследването. Всичко изглеждаше благоприятно за изпълнението на плана и тъй като пътят непрекъснато се спущаше, младият човек напредваше с бързина, която обещаваше скорошен успех.

Преди да се добере до полуострова, Ловецът префуча край няколко жени и деца, но макар индианките да се опитваха да го спънат със сухи клони, ужасът им от неговото дръзко отмъщение срещу Пантерата бе толкова силен, че никоя от тях не посмя да се приближи достатъчно, за да му попречи сериозно. Ето защо той премина безпрепятствено край тях и стигна ивицата от храсти. Като се промъкна през шубраците, нашият герой се намери още веднъж на езерния бряг, на около петдесет крачки от лодката. Тук той престана да тича, защото разбираше много добре, че сега дъхът му е особено важен за него. Дори се наведе и без да спира, освежи пресъхналата си уста, като загреба вода с шепата си и я изпи. Но времето бързо напредваше и скоро той се намери при лодката. От пръв поглед, разбра, че греблата липсваха! Това беше горчиво разочарование след всичките му усилия и за миг той помисли да се обърне, да се изправи лице в лице срещу враговете си и да тръгне с достойнство към центъра на техния лагер. Но адски вик, какъвто само американският дивак може да нададе, му възвести бързото приближаване на най-близкия от неговите преследвачи и инстинктът за живот надви. Той бързо се приготви, насочи правилно носа на лодката, втурна се към водата и като блъсна с всички сили лодката пред себе си, хвърли се напред така, че падна на дъното на лекия плавателен съд, без да забави чувствително бързината й. Тук остана да лежи по гръб, за да успокои дишането си и да се скрие от смъртоносните куршуми на пушките.

Лекотата на лодката, която инак при гребането представлява значително преимущество, сега оказа неблагоприятно влияние. Материалът беше лек като перо, ето защо тя не получи нужната инерция, инак силният тласък по тази спокойна и гладка водна повърхност би я отпратил на такова разстояние от брега, че да направи безопасно гребането с ръце. Ако би могло веднъж да се стигне до това положение, Ловецът смяташе, че ще може да навлезе достатъчно навътре в езерото, за да привлече вниманието на Чингачгук и на Джудит, които веднага щяха да му се притекат на помощ с друга лодка — обстоятелство, което обещаваше твърде много.

Легнал на дъното на лодката, младият човек наблюдаваше нейното движение, като следеше върховете на дърветата по планинския склон и съдеше за изминатото разстояние по времето. Сега откъм брега се чуваха множество гласове и той долови, че се казва нещо за сала, който за щастие на беглеца се намираше на значително разстояние от другата страна на полуострова.

Може би през целия ден положението на Ловеца не беше толкова критично и дори наполовина мъчително, както в този миг. Две или три минути той лежа съвършено неподвижен, като се уповаваше единствено на слуха си, уверен, че шумът във водата на езерото, ако някой се опита да доближи лодката с плуване, сигурно ще стигне до ушите му. Веднъж-дваж му се стори, че чува плискането на вода от предпазливите движения на някаква ръка, но после схвана, че това е ромонът в крайбрежните камъни, защото подобно на океана тези малки езера рядко са съвършено спокойни и почти винаги по бреговете им има слабо вълнение.

Изведнъж виковете секнаха и наоколо се въдвори толкова пълна тишина, сякаш всичко беше лишено от живот. По това време лодката се беше отдалечила дотолкова, че Ловецът, който лежеше по гръб, виждаше пред себе си само чисто синьо пространство и няколко от онези светли лъчи, които се дължат на слънчевото великолепие.

Тази неизвестност не можеше да продължава дълго. Младият човек знаеше много добре, че пълната тишина не предвещава добро, тъй като индианците мълчат само когато се готвят за удар — с това напомнят пълзенето на пантерата преди скок. Той извади ножа си и се приготви да пробие дупка в борда на лодката, за да може да погледне оттам към брега, но спря изплашен, че с това свое действие ще се издаде и ще посочи на своите неприятели накъде да изпращат куршумите си.

В този миг се разнесе пушечен изстрел и куршумът проби двете страни на лодката само на осемнадесет инча от мястото, дето се намираше главата му. Положението беше опасно, но нашият герой току-що бе преживял много по-опасни положения, за да се уплаши. Той полежа така още половин минута, а след това съзря, че към неговия хоризонт се приближава бавно върхът на дъб.

Неспособен да си обясни това обстоятелство, Ловецът не можа да се сдържи повече. И като се протегна крайно предпазливо, доближи око до дупката, пробита от куршума, откъдето за щастие полуостровът можеше да се наблюдава много добре.

Тласкана от едно от онези незначителни течения, които често решават съдбата на хората, лодката се беше отклонила в южна посока и бавно се движеше към долния край на езерото. За щастие Ловецът я беше блъснал достатъчно силно и преди да се отклони нататък, тя беше оставила зад себе си полуострова, иначе неминуемо щеше да се удари в брега. Сега тя плуваше достатъчно близо до сушата, за да може в обзора на младия човек да влязат върховете на две-три дървета. Разстоянието не беше повече от сто стъпки, но за щастие се появи лек югозападен ветрец и бавно започна да отдалечава леката лодка от брега.

Сега Ловецът почувства крайна необходимост да приложи някакъв способ, за да се отдалечи още повече от враговете си и по възможност да извести на своите приятели за положението, в което се намираше. Второто беше много мъчно поради голямото разстояние, а първото — наложително поради близостта на полуострова.

Както обикновено при такива плавателни съдове, на всеки край на лодката бе поставен по голям объл камък. Тези камъни служеха едновременно за седалка и за баласт. Единият от тях се намираше до краката на беглеца. Той успя да го достигне с крака и да го премести дотолкова, че да го хване с ръце, а след това го претърколи на другия край при носа, където двата камъка трябваше да поддържат равновесието на леката лодка, докато самият той измести тялото си колкото бе възможно по-назад.

Преди да напусне брега и веднага, щом забеляза, че липсват греблата, Ловецът бе хвърлил в лодката сух клон и сега можеше да го стигне с ръце. Като свали шапката си, той я постави на края на клона и я подаде съвсем малко над ръба на лодката, колкото можеше по-далеч от себе си. Само миг след прилагането на тази хитрост младият човек можа да се увери колко много беше подценил качествата на своите неприятели. В отговор на тази толкова плоска и обикновена маневра един куршум мина точно през насрещната страна на лодката и одраска кожата му. Той смъкна шапката и миг след това я вдигна пак — този път над главата си като щит. Но навярно втората хитрост не бе забелязана или пък — което е по-вероятно — хуроните, сигурни, че ще успеят да заловят наново пленника си, искаха да го оставят жив.

Ловецът полежа неподвижно още няколко минути, приближи окото си до една от дупките, пробити от куршуми. И се зарадва много, когато видя, че постепенно се отдалечава от брега. Когато погледна нагоре, върховете на дърветата бяха изчезнали. Но скоро забеляза как лодката бавно се извръща така, че можеше да вижда през своите наблюдателници само двата края на езерото.

Сега той си спомни за клона, който беше извит и му даваше възможност да гребе, без да се надига в лодката. Опитът успя по-добре, отколкото дори се беше надявал, макар че с голяма мъка му се удаваше да поддържа права посока.

Че новата му маневра бе забелязана веднага, стана явно от глъчката, която се вдигна от брега и един куршум проби задния край на лодката, прекоси цялата и дължина и като изсвири между ръцете на нашия герой, излезе през носа. Това даде на беглеца да разбере, че се отдалечава със значителна бързина, и го накара още повече да увеличи усилията си. Но тъкмо когато натискаше още повече клона, друг оловен пратеник от полуострова пречупи пръта вън от лодката и изведнъж го лиши от греблото му. Все пак, успокоен от това, че гласовете все повече и повече се отдалечаваха, Ловецът реши да предостави съдбата си на течението, докато разбере, че се намира извън обсега на куршумите.

Всичко това силно опъна нервите му, но представляваше единствената добра възможност, на която можеше да разчита и младият човек се ободри и реши да я използва, особено когато почувства върху лицето си лъх от вятъра — доказателство, че сега се беше засилил.