Ловецът на елени

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА

— Неразумно постъпихме, Змия — да, Джудит, неразумно постъпихме, като отнехме само заради суетата си един живот! — възкликна Ловецът, когато делауерът вдигна за крилете грамадната птица и всички видяха нейните угасващи очи, вперени в неприятелите й с онзи характерен поглед, който безпомощните винаги отправят към своите мъчители. — Горко ми! За наказание ще ви напусна веднага. А когато се намеря сам сред онези кръвожадни мингоси, сигурно ще имам случай да си припомня, че животът е сладък дори за горските зверове и за птиците. Ето, Джудит! Вземете „Убиеца на елени“! Приберете го на мястото му и го пазете за някоя ръка, по-достойна да притежава такава пушка.

— Не познавам друга, която да я заслужава толкова, колкото вашата, Ловецо — побърза да отговори девойката, — и единствено вашата ще я има.

— Ако зависеше само от умението, може би наистина сте права, девойко, но би трябвало да знаем кога следва да употребяваме оръжия, също така, както ни е известно как да ги употребяваме. А изглежда, че не съм научил още първото, ето защо запазете я, докато се науча. Видът на това нещастно, умиращо същество, макар то да е само птица, събужда полезни мисли в главата на един човек, който не знае кога ще удари собственият му час и все пак е доста сигурен, че този час ще настъпи, преди да залезе слънцето днес. Още в тоя миг бих се отказал от всичките си суетни чувства и от гордостта от ръката и окото си, ако само този нещастен орел би могъл да се върне отново здрав и читав в гнездото на своите малки.

Слушателите се смутиха от неочакваното разкаяние на Ловеца, което при това се отнасяше за нещо тъй обикновено, че хората рядко се спират да преценят последиците му или да помислят за физическите страдания, които може да причини на безобидните и беззащитните. Делауерът разбираше казаното, макар че едва ли долавяше чувствата, породили тези думи и за да прекрати страданията на птицата, извади острия си нож и отдели главата от тялото и.

— Какво нещо е силата! — продължи Ловецът. — И какво нещо е да я имаш и да не знаеш как да я използваш! Нима е чудно, Джудит, че големите люде толкова често грешат, след като за дребните и скромните е толкова трудно да постъпват правдиво и да избягват несправедливостите?

— Щастлива съм, че казвате това, Ловецо — забеляза Хети. — И аз, докато стреляхте, си мислех, че е грехота да се убиват невинните птици, и смятах да ви го кажа, но не зная как стана — толкова бях любопитна да видя дали ще улучите орела при такава голяма височина, че изобщо забравих да говоря, докато злото не беше сторено.

— Така е — точно така е, мила Хети. Всички ние осъзнаваме нашите грехове и грешки, когато е твърде късно да ги осуетим! Но щастлив съм, че не казахте нищо, защото, струва ми се, точно в онзи миг думите ви не биха могли да ме спрат.

Докато се осъждаше сам в своята справедлива и искрена душа, Ловецът дори не подозираше, че точно този грях щеше да изиграе голяма роля в собствената му съдба. Рано е още да се описва как и кога стана това, защото и двете неща ще бъдат разказвани в следващите глави.

Сега обаче младият горски скитник бавно напусна „ковчега“ и седна мълчалив на площадката, като човек, дълбоко разкаян за злото, което е сторил. През тава време слънцето вече се беше издигнало над планините. Слънчевите лъчи наред с чувствата, които изпитваше в този миг, накараха Ловеца да се приготви за тръгване. Веднага, щом забеляза намерението на своя приятел, делауерът приготви лодката му, а Вах-та!-вах се зае да я подреди, за да бъде удобно пътуването му. След като свършиха, двамата се върнаха при Джудит и Хети, които не бяха мръднали от мястото, дето седеше младият човек.

— И най-добрите приятели често трябва да се разделят — подхвана Ловецът, когато видя, че всички се бяха събрали около него. Да приятелството не може да промени пътищата на съдбата и каквито и да са нашите чувства, ние трябва да се разделим. Често съм мислил, че има мигове, когато думите ни остават в паметта по-продължително и съветите се запомнят точно, защото устата, която ги дава, едва ли може да ги повтори вече. Никой не знае какво ще се случи на този свят; ето защо е хубаво, когато приятели се разделят по-задълго, да разменят по няколко топли думи за спомен. Бих искал да поговоря с всеки от вас насаме и, което е по-важно, да чуя какво ще ми отговорите — защото лош съветник е онзи, който не се вслушва в чуждото мнение със същата готовност, с която дава своето.

Разбрали намека на младия човек, двамата индианци незабавно се оттеглиха и оставиха при него сестрите, които все още не се помръдваха от местата си. Един поглед на Ловеца накара Джудит да му обясни причината.

— Вие ще можете да дадете съвета си на Хети, когато слезете на сушата — каза тя бързо. — Смятам тя да ви съпроводи на брега.

— Разумно ли е това, Джудит? Наистина при обикновени обстоятелства слабоумните се ползват с особена закрила у червенокожите. Но когато те са възбудени и склонни към отмъщение, мъчно може да се каже какво би се случило. Освен това…

— Какво точно искахте да кажете, Ловецо? — запита Джудит, чийто благ глас и държане стигаха почти до нежност, макар че се стараеше с всички сили да подтисне вълнението и уплахата си.

— Е, исках да кажа просто, че има гледки и деяния, на които е по-добре да не присъстват дори хора, надарени с толкова малко разум и памет, колкото Хети. Така че, Джудит, ще сторите по-добре да ме оставите да сляза на сушата сам и да задържите сестра си тук.

— Не се страхувайте за мен, Ловецо — намеси се Хети, която разбра насоката на разговора. — Аз съм слабоумна, а казват, че това ми дава право да ходя навсякъде. Индианците не ще ми сторят нищо.

— И аз мисля, че няма ни най-малка причина да се страхуваш от зло, Хети — отвърна сестра й, — и затова настоявам да отидеш заедно с нашия приятел в лагера на хуроните. Твоето присъствие там не може да причини зло на самата теб, но може да бъде от голяма полза за Ловеца.

— Сега не е време да спорим, Джудит, правете, каквото искате — отвърна младият човек. — Пригответе се, Хети, и влезте в лодката, защото имам да кажа на сестра ви няколко думи при раздялата.

Джудит и събеседникът й останаха мълчаливи, докато Хети се подчини и ги остави сами. И тогава Ловецът пристъпи направо и много делово към въпроса.

— Думите, произнесени при раздяла, които биха могли да бъдат последните, чути от някой приятел, не се забравят скоро — повтори той още веднъж — и затова, Джудит, възнамерявам да ви говоря като брат, понеже не съм достатъчно възрастен, за да ви бъда баща. На първо място, искам да ви предупредя за вашите врагове, два от които, може да се каже, ви преследват по петите и препречват пътя ви. Първият е необикновената ви красота — толкова опасен враг за някои млади жени, колкото цяло племе мингоси. Тя изисква голяма предпазливост — не бива да се възхищаваме от нея и да я хвалим, а да я гледаме със съмнение и да я отбягваме. Да, красотата може да бъде отбягвана и чудесно надхитрена. За да сторите това! трябва само да запомните, че се стопява като снеговете. А изчезне ли веднъж, никога вече не се връща. Дава се за кратко време през младостта, за да се използва, но не за да се злоупотребява с нея; и понеже никога не съм срещал друга жена, към която природата е била толкова щедра в това отношение, колкото към вас, Джудит, предупреждавам ви, тъй да се каже, с последния си дъх, да се пазите от този свой приятел или неприятел, според това, как ще използвате този дар.

Джудит беше толкова доволна от недвусмисленото признание на хубостта й, че бе готова да прости много неща на човека, който го беше изказал, независимо кой беше той.

— Разбрах мислите ви, Ловецо — отвърна девойката със свенливост и скромност, които доникъде изненадаха събеседника й, — и се надявам, че съм в състояние да извлека полза от съвета ви. Но вие споменахте само единия враг, от който трябва да се пазя; кой или какъв е другият?

— Другият, както виждам, е отстъпил пред здравия ви разум, Джудит; да, той не е толкова опасен, колкото предполагах. Но щом отворихте дума, добре е да довършим. Първият неприятел, от който трябва да се пазите, както вече ви казах, Джудит, е вашата необикновена красота, а вторият е съзнанието за това. И ако първото е лошо, второто съвсем не го поправя и още повече заплашва сигурността и душевното спокойствие.

Не е лесно да се каже колко би продължил да говори младият човек — просто и незлобиво, но доброжелателно, ако не беше прекъснат от девойката, която изведнъж избухна в плач и даде отдушник на чувствата си, задържани с толкова мъка до тоя миг. Отначало воплите й бяха тъй силни и невъздържани, че Ловецът малко, се изплаши и се натъжи, когато откри колко голямо е въздействието от думите му. Дори строшите и сурови хора омекват при изблик на разкаяние у другите, но Ловецът не се нуждаеше от проява на толкова силни чувства, за да разбере угризенията на девойката. Той скочи като ухапан от змия и едва ли гласът на майка, убеждаваща своето дете, би бил по-нежен от неговия сега, когато съжаляваше, че е отишъл толкова далеч.

— Не исках да ви наскърбя толкова, Джудит — подхвана той, — казах го с добри намерения. Прекалих със съветите, виждам това; да, прекалих и ви моля за извинение. А понеже наистина ви уважавам, радвам се, като мога да ви кажа, че се оказахте много по-добра, отколкото ви виждах с моята суетност и надменност.

Джудит дръпна ръце от лицето си; сълзите й бяха пресекнали и толкова привлекателна усмивка озари лицето й, че за миг младият човек впери очи в нея с безмълвно възхищение.

— Не говорете повече, Ловецо! — прекъсна го бързо тя. — Боли ме, когато вините себе си. Познавам много добре всичките си недостатъци и виждам сега, че и вие ги открихте. Не ще забравя урока, макар че за миг ми се стори суров. Но нека не говорим повече за тия неща, защото не се чувствам достатъчно смела за подобно начинание, а не бих искала делауерът или Вах-та!-вах, или дори Хети да забележат моята слабост. А сега сбогом, Ловецо!

Джудит си беше възвърнала дотолкова превъзходството, което се дължеше на доброто й възпитание, весел нрав и друга качества, че запази изгодното положение, което толкова неочаквано беше спечелила и успешно предотврати всяко връщане към темата, прекъсната тъй странно, както и чудновато бе подета. Младият човек й позволи да прави всичко, каквото иска и когато тя стисна коравата му ръка между двете си длани, той не се възпротиви, а прие милувката спокойно, като нещо най-обикновено. Страните на девойката бяха пламнали, цялото й лице сияеше от любов и красотата й никога не беше изпъквала толкова ярко, колкото когато хвърли прощален поглед към младия човек, поглед, изпълнен с безпокойство, обич и смирена тъга. В следващия миг тя се прибра бързо в колибата и след като съобщи през един от прозорците на Вах-та!-вах, че белият й приятел я чака, не се показа повече вън.

— Ти познаваш достатъчно характера и обичаите на червенокожите, Вах-та!-вах, за да разбереш какви са условията на моя отпуск — започна Ловецът на делауерски, когато търпеливата и смирена девойка се приближи тихо към него, — и затова най-добре ще разбереш колко малка е вероятността да говоря някога отново с тебе. Малко нещо имам да ти кажа, но и това малко се основава на дългия ми живот сред твоето племе и на наблюденията и опознаването на неговите обичаи. Дори в най-добрия случай животът на една жена е тежък. И без да държа страната на моята раса, трябва да призная, че сред индианците той е още по-тежък, отколкото между бледоликите. Обаче всички жени имат своите изпитания. Носи товара си, както подобава, Вах-та!-вах, и ако той се окаже малко по-тежък, спомни си колко по-лек е той от товарите на другите индианки. Аз познавам Голямата змия добре — той никога не ще се покаже тиранин към онази, която обича, макар че ще очаква да се отнасят към него като към главатар на мохиканите. Предполагам, че ще има и облачни дни във вашата колиба, защото това се случва навсякъде и между всички хора, но когато прозорците и сърцата са разтворени, винаги ще се намери място да проникне достатъчно слънчева светлина. Ти самата произлизаш от голям род, а от такъв род е и Чингачгук. Не ми се вярва някой от вас да забрави някога това и да посрами дедите си. Дано почвата на вашето брачно щастие черпи животворни сили от росата на обичта ви.

— Моят бледолик брат е много мъдър! Вах-та!-вах ще запази в ума си всичко, което й говори неговата мъдрост.

— Това е умно и присъщо на жените, Вах-та!-вах. Да внимават, когато изслушват някого, и да проявяват смелост при изпълнението на добър съвет — това е голямото преимущество на жената. А сега кажи на Голямата змия да дойде да поговори с мен за минута и отнеси със себе си моите най-добри пожелания. Ще мисля за тебе и за твоя бъдещ съпруг, Вах-та!-вах.

Младата индианка не заплака при раздялата. Черните й очи сияеха от чувствата, пламнали в нейната гръд, и блестяха с решителност, която беше в странно и пълно противоречие с присъщата й благост.

Само минута по-късно делауерът се приближи към своя приятел с леките и безшумни стъпки на индианец.

— Ела насам, Змия, тук, по-далеч от погледа на жените — започна Ловецът, — защото имам да ти казвам някои неща, които не бива да бъдат дори подозирани, а още по-малко дочути от тях. Познаваш твърде добре отпуските и мингосите, за да не се съмняваш нито за миг какво ще стане с мен, когато се върна в лагера. Малко думи са достатъчни. На първо място, вожде, искам да ти поговоря малко за Вах-та!-вах и за отношението, което вие, червенокожите, имате към своите жени. Съгласен съм, че за вашата раса е присъщо жените да работят, а мъжете да ходят на лов. Но всяко нещо има мярка, а Вах-та!-вах произлиза от твърде добър род, за да работи като обикновена слугиня. Човек с твоите средства и положение никога не ще почувства нужда от жито, картофи или от каквито и да било плодове на полето, ето защо, надявам се, че мотиката никога не ще попадне в ръцете на коя да е твоя жена. Ти знаеш, че не съм съвсем беден и всичко, което притежавам, като муниции, кожи, оръжия или басми, оставям на Вах-та!-вах, ако не дойда да си го поискам до края на лятото. Това ще й помогне в началото и ще я освободи от тежката работа за доста време. Предполагам, че няма нужда да ти казвам да обичаш младата жена, защото ти я обичаш отсега, а щом чувствата ти към нея са наистина искрени, ще съумееш да я покровителстваш и да й създаваш щастие.

— Моите уши са отворени — отвърна сериозно делауерът, — думите на моя брат влязоха толкова навътре, че никога вече няма да се изгубят. Те са като гривна, която няма край и не може да падне. Нека той продължи да говори. Песента на славея и гласът на приятеля никога не изморяват.

— Ще ти поговоря още малко, вожде, но ще ме извиниш в името на нашето старо приятелство, че те занимавам сега със себе си. Ако се случи най-лошото, от мен едва ли ще остане нещо повече от купчина пепел. Така че да ми се прави гроб, би било безсмислено и, бих казал, суетно. Не държа много на това, но би било добре да се огледат остатъците от кладата и ако се намери някоя кост или парче, по-добре е да се съберат и да се заровят, вместо да бъдат оставени на вълците да ги глозгат и да вият около тях.

— Всичко ще бъде сторено, както казва брат ми — отвърна индианецът сериозно. — Нека той излее в сърцето на един приятел онова, което се е събрало в мозъка му.

— Благодаря ти, Змия. Сега вече ти посочих, каквото считах за най-важно. Ето ръката ми, делауер; знаеш, че е приятелска. Стисни я, макар никога да не ти е сторила и половината от доброто, което нейният притежател е желал.

Индианецът стисна топло подадената му ръка. А след това, възприел отново привичното си стоическо държане, което мнозина приемаха за пълно безразличие, отстъпи назад и се приготви да се раздели достойно със своя приятел. Но Ловецът бе по-естествен. Той изобщо не би прикривал чувствата си, ако неотдавнашното поведение и думи на Джудит не бяха създали у него, макар и смътно предчувствие, че тя ще съпроводи изпращането му с бурна сцена. Младият човек бе твърде скромен, за да си представи действителните чувства на красивата девойка, но същевременно и твърде наблюдателен и борбата, която беше водила със себе си и която често я бе довеждала почти до разкриването на нейната тайна, не беше убегнала от очите му. За него бе съвършено ясно, че в гърдите на девойката се таи нещо необикновено. И с такт, който би направил чест и на най-образован човек, той избягваше всяко разкриване на тая тайна, което може би щеше да стане причина по-късно девойката да съжалява. Ето защо Ловецът реши сега да потегли, и то без всякакви други прояви на чувства нито от своя страна, нито от страна на другите.

— Сбогом, Змия! Сбогом! — извика Ловецът, когато лодката се отдели от края на площадката. — Кой знае кога и как ще се срещнем отново. Ще смятам, че съм благословен от съдбата и че съм получил пълно възмездие за малкото добрини, които съм правил на тоя свят, ако ние се видим пак и можем да бъдем такива приятели и занапред, каквито бяхме толкова продължително време досега в тези хубави гори!

Чингачгук махна с ръка за сбогом. А след това, като загърна глава с лекото одеяло, както римлянин би скрил своята мъка в туниката, той бавно се оттегли на „ковчега“, за да се отдаде сам на тъгата и мислите си.

Ловецът не проговори нито дума, докато лодката не измина половината път до крайбрежието. Но тогава нежният музикален глас на Хети го накара да престане да гребе.

— Защо се връщаш обратно при хуроните, Ловецо? — запита девойката. — Казват, че съм слабоумна и на мен не ще сторят зло. Но ти имаш толкова ум, колкото и Бързия Хари, а Джудит смята, че имаш дори и повече, макар аз да не разбирам как може да бъде така.

— О, Хети, преди да слезем на сушата, трябва да поговоря с теб, дете и то по въпроси, които засягат главно твоето собствено щастие. Спри да гребеш или, за да не сметнат мингосите, че замисляме нещо срещу тях и да се отнесат с нас по същия начин, потапяй само леко веслата си и давай съвършено лек тласък на лодката. Това ще ги заблуди, че се движим. Нека си позволим тази малка хитрост, преди да стигна края на моята пътека, която се оказа твърде къса.

— А защо идва толкова бързо краят на твоята пътека, Ловецо?

— Защото, драга девойко, отпускът ми скоро свършва. А между него и края на живота ми няма голямо разстояние — единият следва другия по петите като нещо неизбежно.

— Не разбирам какво искаш да кажеш, Ловецо — отвърна девойката, като го гледаше малко учудена.

— Добре тогава, Хети, простата истина е тази. Знаеш, че сега аз съм пленник на хуроните, а пленниците не могат да правят, каквото си искат…

— Но как може да си пленник — прекъсна го развълнувана девойката, — когато се намираш тук, сред езерото, в татковата лодка, а индианците са в гората и нямат изобщо никаква лодка? Това не може да бъде вярно, Ловецо!

— С цялото си сърце и душа бих желал ти да беше права, а аз — крив, Хети. Но макар в твоите очи да изглеждам свободен, всъщност съм вързан и за ръцете, и за краката.

— Голямо нещастие е да си без разум. Ето сега не мога да видя, нито да разбера, че си пленник или вързан по някакъв начин, Ловецо. Ако си вързан, с какво са стегнати ръцете и краката ти?

— С отпуска, девойко. Той е ремък, по-здрав от всяка верига. Защото едрото може да се счупи, другото — не. Въжетата и веригите могат да се прережат или счупят, или развържат, а отпускът никога не може да бъде прерязан, нито строшен, нито отстранен с измама.

— Какво нещо е това, отпуск, Ловецо, щом като е по-здрав от въже и желязо?

— Струва ми се, че би могла да разбереш какво значи да дадеш обещание, мила ми Хети?

— Разбира се. Обещание е, когато кажеш, че ще сториш нещо, и то те обвързва наистина да изпълниш думите си. Мама винаги удържаше обещанията си към мен и казваше, че ще бъде лошо, ако не изпълнявам моите към нея или към когото и да било другиго.

— Ето това е наистина обещание и, както каза самата ти, то трябва да се удържа. Е, добре, миналата нощ аз попаднах в ръцете на мингосите и те ме пуснаха да видя приятелите си и да им предам някои вести при условие, че ще се завърна днес, когато слънцето се издигне, и ще понеса всякакви мъчения, които може да измисли тяхната отмъстителност и омраза, за да получат удовлетворение за живота на воина, прострелян от моята пушка, както и за младата девойка, убита от Хари, а също и за всички нещастия по езерото и около него. Вярвам, че сега разбираш положението, Хети?

Известно време девойката не отговори, но престана съвсем да гребе, сякаш поразена от тази нова мисъл.

— Предполагаш ли, че хуроните ще имат сърце да сторят това, което казваш, Ловецо? — запита тя.

— Не смятам, че ме мразят специално заради някое от вече извършените дела, защото това би било, тъй да се каже, самохвалство пред прага на гроба, но не е суетно да се вярва едно: те знаят, че един от най-добрите и най-хитрите им вождове падна от моята ръка. И понеже е така, племето би ги укорило, ако не успеят да изпратят духа на бледоликия да съпровожда духа на техния червен брат. Ето защо, Хети, не очаквам от техните ръце милост.

— Хуроните не ще ви сторят зло, Ловецо! — извика крайно развълнувана девойката. — Това е долно и жестоко! Аз нося със себе си Библията и ще им го докажа.

— Хети, не спрях гребането, за да приказваме за моите лични нещастия и несгоди, а за да поговорим малко по-искрено, и то по въпроси, които засягат теб, девойко. Смятам, че не си забравила толкова скоро Бързия Хари, нали?

— Аз!… Аз да забравя Хари Марч ли! — възкликна Хети стресната. — Защо да то забравям, Ловецо, когато той е наш приятел и ни напусна едва миналата нощ? Голямата и ярка звезда, която мама толкова често обичаше да гледа, бе точно над върха на онзи огромен планински бор, когато Хари влезе в лодката. А когато ти го откара до сушата близо до източния залив, тя се бе отдалечила от върха на бора само колкото дължината на най-хубавата панделка на Джудит.

— Но откъде знаеше ти колко сме пътували и къде съм свалил на сушата Хари, след като не беше с нас и ние бяхме толкова далеч, за да не говорим за нощния мрак?

— О, много добре зная всичко — твърдо отвърна Хети. — Не един начин има, за да се пресмята времето и разстоянието. А когато мозъкът се напрегне, той е по-добър от часовник. Зная, че умът ми е слаб, Ловецо, но за всичко, което се отнася за клетия Хари, той действа безпогрешно. Джудит никога няма да се омъжи за Марч, Ловецо.

— Това е въпросът, Хети, тъкмо това е въпросът, до който исках да стилна аз. Сигурно знаеш, че е естествено за младите хора да изпитват нежни чувства един към друг, и още повече, когато се случи да бъдат момък и девойка. Ето какво — една девойка на твоите години, която няма нито баща, нито майка и живее сред горския пущинак, посещаван само от ловци и трапери, трябва да се пази много, защото могат да я сполетят злини, за които не е и сънувала.

— Какао зло може да очаква човек от ближния? — отвърна простодушно Хети.

— Ах, остави всичко това, девойко, и ми отговори само на един въпрос: смяташ ли, че имаш достатъчно разум, за да станеш съпруга и майка?

— Това не е подходящ въпрос към млада жена, Ловецо, и няма да отговоря на него — отвърна с укор девойката. — Ако имаш да ми кажеш нещо за Хари, ще те изслушам, но не бива да говориш лошо за него. Той не е тук и не е хубаво да се говорят лоши неща за отсъстващите.

— Твоята майка ти е дала толкова добри съвети, че вече не ме е страх за тебе тъй, както преди, девойко. Но при все това за едно момиче, останало без родители, с твоето състояние на ума и все пак с привлекателен вид винаги съществува опасност в този край без закони. Не ще кажа нищо против Хари. Той, общо взето, не е лош човек, но трябва да знаеш едно нещо, което може би не е съвсем приятно да ти се каже. Марч обича твърде много сестра ти Джудит.

— Е, какво от това? Всеки се възхищава от Джудит. Тя е толкова хубава и Хари неведнъж ми е казвал, че много иска да се ожени за нея. Но това никога няма да стане, защото Джудит не харесва Хари. Тя обича другиго и бълнува за него насън. Но няма смисъл да ме питаш кой е той, защото всички съкровища на земята не биха ме изкушили да издам неговото име.

— Разбира се. Аз и не искам да ми го казваш, Хети. Не би било кой знае каква полза за един умиращ човек да го научи. Нито главата, нито сърцето са отговорни за това, което езикът казва, когато умът е заспал.

— Бих искала да знам защо Джудит говори толкова много насън за офицери, за честни сърца и лъжливи езици, но предполагам, че няма да ми каже, защото съм слабоумна. Не е ли странно, Ловецо, че Джудит не харесва Хари — най-смелият момък, който някога е идвал край езерото и който е красив колкото самата нея?

— Ах, нещастна Хети, няма смисъл да се говори на хора, които не разбират, ето защо няма да ти кажа нищо повече, макар мислите ми да тежат. Раздвижи отново греблото, девойко, и насочи лодката към брега, защото слънцето се е издигнало и отпускът ми е почти към края си.

Лодката се плъзна напред и се насочи към онзи полуостров, където Ловецът знаеше добре, че го очакваха неговите неприятели; беше започнал да се опасява, че ще закъснее и не ще удържи дадената си дума. Като забеляза нетърпението му, макар и да не схващаше съвсем ясно причината, Хети удвои своите усилия и много скоро стана напълно ясно, че ще пристигнат навреме. Тогава, но едва тогава младият човек забави гребането. А Хети отново почна да бъбри наивно и доверчиво: не беше изречено нищо, което заслужава да се спомене.