Ловецът на елени

ГЛАВА ОСМА

И двете девойки не проговориха, когато Ловецът застана пред тях сам, с лице, на което бяха изписани всичките му опасения за двамата отсъстващи участници в експедицията.

— Баща ми? — извика най-после Джудит, сякаш успя да произнесе тия думи с отчаяно усилие.

— Сполетя го нещастие и няма смисъл това да се крие — отвърна Ловецът с присъщата си прямота и простодушие. — Той и Хари попаднаха в ръцете на мингосите и само небето знае какъв ще бъде краят. Успях да прибера на сигурно място лодките и това е единствената утеха, тъй като негодниците сега ще трябва да плуват или да строят салове, за да стигнат дотук. Към залез слънце ние ще разполагаме и с подкрепата на Чингачгук, ако успея да го взема с една от лодките и мисля, че двамата с него ще можем да защитаваме „ковчега“ и „замъка“, докато някой от офицерите в гарнизона чуе за този индиански набег. А това рано или късно ще стане и тогава ще можем да разчитаме на помощ поне от тая, ако не от друга страна.

— Офицерите! — възкликна нетърпеливо Джудит, като се изчерви още по-силно и очите й изразиха живо, но краткотрайно вълнение. — Кой мисли или говори сега за тия безсърдечни франтове? Ние и сами сме достатъчни да защитаваме „замъка“, но какво стана с моя баща и с клетия Хари?

— Напълно естествено е да се безпокоите за баща си, Джудит, а, струва ми се, също тъй естествено е да се безпокоите и за Бързия Хари.

След това Ловецът кратко, но ясно разказа за всичко, което се беше случило през нощта. Девойките слушаха съсредоточено и внимателно, но никоя от тях не прояви типичното женско малодушие и вълнение, както неизбежно би станало, ако подобно съобщение се направеше на хора, несвикнали с опасностите и случайностите, на които са изложени пограничните жители. За изненада на Ловеца Джудит изглеждаше по-сломена; Хети жадно поглъщаше всяка дума, но вместо да прояви външно своите чувства, размишляваше върху фактите, потънала в тъжно мълчание. Младият човек отдаде вълнението на Джудит както на интереса й към Хари, така и на обичта към баща й, а явното безразличие на Хети приписа на нейната умствена слабост, която помрачаваше до известна степен разсъдъка й и навярно не й позволяваше да предвиди резултатите, от случилото се…

Ала и двете сестри не казаха почти нищо, а се заеха да приготвят закуската. Свикнали с тази работа, те я вършеха по навик и механично, дори и сред най-големите си страдания н грижи. Тримата пристъпиха към простата, но хранителна закуска сред мрачно мълчание. Девойките едва се докоснаха до нея, Ловецът обаче прояви още едно от качествата на добрия войник — да запази апетита си сред най-тревожните и трудни положения.

Закуската бе почти привършила, без никой да произнесе думица, но ето че Джудит заговори възбудено и бързо — както става винаги, когато чувствата избухнат изведнъж, надвивайки външната сдържаност, която е станала по-мъчителна и от проявата на вълнение.

— Тази риба би се усладила на татко! — възкликна тя. — Той казва, че езерната лакерда е почти толкова вкусна, колкото морската.

— Говорят, че баща ви познавал добре моретата, Джудит — отвърна младият човек и не можа да се сдържи да хвърли изпитателен поглед към девойката, защото, както всички, които познаваха Хътър, и той изпитваше известно любопитство към неговото далечно минало. — Бързият Хари ми спомена, че някога си той бил моряк.

Отначало Джудит го погледна смутено, после, повлияна от съвсем нови за нея чувства, изведнъж стана общителна и както изглеждаше, твърде много се заинтересува от разговора.

— Ако Хари знае нещо за татковата история, то съжалявам, че не ми е разказал! — извика тя. — Понякога и аз мисля, че на времето е бил моряк, а друг път — че не е бил. Ако този сандък бе отворен или можеше да говори, той би могъл да ни посвети в цялото му минало. Но неговите ключалки са прекалено здрави, за да могат да се скъсат като канап.

Ловецът се извърна към въпросния сандък и за пръв път го разгледа по-внимателно. Макар избелял и покрит със следи от много небрежно отношение към него, по материал и изработка той беше по-хубав от всички други сандъци, които младият човек беше виждал по-рано. Дървото бе тъмно, благородно и на времето си великолепно полирано, макар че небрежното отнасяне към него не беше оставило много лак по повърхността му; всевъзможните драскотини и побити места свидетелстваха, че сандъкът е бил грубо блъскан в предмети, по-твърди от него. Ъглите му бяха здраво обковани с грижливо и богато гравирана стомана, а формата и изработката на ключалките, които бяха най-малко три, както и формата на дръжките, би привлякла внимание дори и в някой магазин за луксозни мебели. Сандъкът беше голям, а когато стана и се опита да го повдигне откъм единия край с масивната дръжка, Ловецът установи, че тежестта му напълно съответства на външния вид.

— Никога ли не сте виждала този сандък отворен, Джудит? — запита младият човек с характерната непринуденост на пограничните жители, защото по онова време, па даже и сега, между тия хора, в самия край на цивилизования свят, почти не съществуваше изтънченост по такива въпроси.

— Никога. Татко нито един път не го е отварял в мое присъствие, ако изобщо го отваря. Никой освен татко не е виждал неговия капак вдигнат. А дори и за самия него не съм сигурна.

— Сега вече грешиш, Джудит — отвърна спокойно Хети. — Татко е отварял капака и аз съм виждала това.

Чувството за мъжко достойнство накара Ловеца да замълчи. При въпросите си към по-голямата сестра той не би се поколебал да премине далеч отвъд границите на благоприличието според нашите схващания, ала му бе съвестно да използва слабоумието на по-малката. Джудит обаче нямаше защо да се смущава от подобни съображения. Тя бързо се извърна към Хети и продължи разговора.

— Къде и кога си виждала сандъка отворен, Хети?

— Тук, и то много пъти. Татко го отваря, когато теб е те няма, а от моето присъствие не се смущава и аз виждах всичко, което правеше, и чувах какво говореше.

— Какво правеше и какво говореше той?

— Не мога да ти кажа, Джудит — отвърна девойката: тихо, но решително. — Татковите тайни не са мои.

— Тайни!… Тогава още по-чудно е, Ловецо, че татко ги е поверил на Хети, а не на мен.

— За това има причина, Джудит, макар ти да не я знаеш. Но сега татко не е тук, за да ти отговори, и аз не ще кажа нито дума повече.

Джудит и Ловецът гледаха смаяни и за минута девойката изглеждаше огорчена. Но изведнъж тя се опомни и като обърна гръб на сестра си, сякаш я съжаляваше за нейното слабоумие, каза на младия човек:

— Вие ни разказахте вашата история само до половината и прекъснахте на мястото, когато сте легнал да спите в кануто, или по-право сте се надигнал да чуете крясъка на чаплата. Ние също го чухме и помислихме, че предвещава лошо време, макар че през тоя сезон не сме свикнали на бури по езерото.

— Ветровете духат и бурите се извиват понякога през едно, понякога през друго годишно време — отвърна Ловецът, — а чаплите надават крясъците си тъй, както ги ръководи тяхната природа. По-хубаво щеше да бъде, ако и хората бяха толкова честни и прями… След като останах, за да се вслушам в птичите писъци, и разбрах, че това не може да бъде знак от страна на Хари, легнах отново и заспах. А на разсъмване станах и като се разкърших, както обикновено, хванах се за веслата, та да прибера двете лодки, преди да са попаднали в ръцете на мингосите.

— Но вие не ни разказвате всичко, Ловецо — рече сериозно Джудит. — Ние чухме изстрели в подножието на източните планини. Ехото беше силно и продължително и стигна до нас толкова скоро след самите гърмежи, че те сигурно са били дадени на брега или съвсем близо до него. Нашите уши са навикнали на тия неща и не могат да бъдат излъгани.

— И са изпълнили добре дълга си тоя път, девойко… да, добре са изпълнили дълга си. Тази сутрин наистина стана нужда да се вдигнат пушките и да се натиснат спусъци, макар и не толкова често, колкото би могло да бъде. Един воин се пресели в щастливите ловни полета — това е всичко. От човек с кръвта и дарованията на бялата раса не бива да се очаква, че ще се хвали с подвизите си и ще се кичи със скалпове.

Джудит слушаше, затаила дъх. А когато Ловецът поиска с присъщата си скромност да приключи въпроса, тя се изправи и като прекоси стаята, седна до него. В държането на момичето нямаше нищо натрапчиво, макар в него да се проявиха веднага чувства, породени от женския инстинкт и предразполагащата любезност на благосклонна жена. Тя дори взе грубата ръка на Ловеца и я стисна между своите длани, може би без сама да съзнава, и същевременно се взря сериозно и донякъде укорно в обгорилото му лице.

— Вие сте се сражавал с диваците, Ловецо, съвсем сам, без ничия помощ — каза тя. — В желанието си да ни защитите — Хети и мен може би — вие смело сте влязъл в бой с неприятелите, без да има наблизо човек, който да ви окуражи в подвизите ви или да бъде свидетел на вашата гибел.

— Сражавах се, Джудит, да, сражавах се с неприятеля, и то за пръв път в живота си. Това са неизбежни неща и донасят със себе си смесено чувство на печал и на тържествуване. Според мен човешката природа е войнствена, защото всички народи се избиват помежду си, а ние трябва да устояваме правата си и да бъдем верни на нашата природа. Какво е станало досега, не е толкова важно. Но ако Чингачгук дойде тази вечер при скалата, както сме уговорили помежду си, и успея да го взема оттам незабелязано за диваците — или пък, дори ако ни открият, независимо от желанията и намеренията им, тогава вече всички можем да очакваме, че ще се води сражение, преди мингосите да сложат ръка на „замъка“, „ковчега“ или вас.

— Кой е този Чингачгук? Откъде идва и защо идва тук?

— Въпросите ви, струва ми се, са естествени и справедливи, при все че този момък е получил вече голямо име в оня край на страната, където живее. По кръв Чингачгук е мохикан, а по стар обичай се е присъединил към делауерите, както и мнозина от племето му, разбито доста отдавна при нахлуването на нашата раса. Той е от семейство на велики вождове — Ункас, негов баща, е бил най-уважаваният воин и член на съвета в племето. Дори старият Таменунд почита Чингачгук, при все че го смятат още за твърде млад, за да предводителства през време на война; пък и тяхното племе така се е пръснало и толкова е намаляло, че званието вожд сега почти е изгубило значение… И така, когато тази война започна сериозно, делауерът и аз си определихме среща за днес по залез слънце при прочутата скала в долния край на това езеро с намерение да започнем първия си враждебен поход срещу мингосите. Защо избрахме да минем точно оттук обаче, е наша тайна, но както ще предположите и самите вие, разумните млади хора, тръгнали по пътеката на войната, не правят нищо без определено намерение и цел.

— Към нас един делауер не може да има неприятелски намерения — каза след мигновено колебание Джудит, — пък и нали знаем, че вие сте наш приятел.

— Предателството, надявам се, е последното престъпление, в което мога да бъда обвинен — отвърна Ловецът, засегнат от пламъчето на недоверие, блеснало в ума на Джудит, — и най-малко от всичко — предателството към хора с моя цвят на кожата.

— Никой не се съмнява във вас, Ловецо! — извика девойката буйно. — Не, не! Вашето честно лице би било достатъчен залог за доверието на хиляди сърца! Ако всички мъже имаха честен език като вас и не обещаваха неща, които не възнамеряват да извършат, на света щяха да бъдат сторени по-малко злини и парадните униформи и червените мундири нямаше да служат като извинение за подлостта и измамата.

Девойката говореше със силно чувство, дори с възбуда, а когато привърши, хубавите й очи, обикновено тъй нежни и привлекателни, мятаха мълнии. Ловецът не можеше да не забележи това необичайно душевно вълнение, но с такт, който би направил чест на всеки придворен, той не само избегна какъвто и да било намек, но успя да прикрие и въздействието, което оказа върху самия него това откритие.

Джудит постепенно се успокои и тъй като явно гореше от желание да се издигне в очите на младия човек, тя много скоро беше в състояние да поднови хладнокръвно разговора, сякаш не се беше случило нищо, което можеше да я разтревожи.

— Нямам право да се меся във вашите тайни или в тайните на приятеля ви, Ловецо — продължи тя, — и съм готова да приема за вярно всичко, което казвате. Ако в този миг на изпитание ние наистина можем да се сдобием с още един съюзник, и то мъж, за нас това ще бъде голяма помощ и дори храня надеждата, че ако разберат, че сме в състояние да защитаваме езерото, диваците сами ще ни предложат да се откажат от пленниците си в замяна на кожи или, най-малкото, срещу буренцето барут, което имаме тук, в къщи.

Думите „скалпове“ н „награди“ бяха вече на устните на младия човек, но той реши да не тревожи дъщерите на стареца и да не намеква за възможната съдба на баща им. Все пак Ловецът беше толкова неопитен в изкуството да лъже, че схватливата Джудит, чийто ум се беше развил сред опасностите на неспокойния живот, долови истината от изразителното му лице.

— Разбирам какво искате да кажете — продължи бързо тя — и какво бихте казал, ако не се опасявахте, че ще наскърбите мен… тоест нас, защото и Хети не по-малко от мен обича татко. Но ние не мислим тъй за индианците. Те никога не скалпират пленник, ако не е ранен, и предпочитат да го отвлекат жив със себе си — стига, разбира се, да не вземе у тях връх ужасното желание да го подложат на мъчения. Аз не се страхувам за скалпа на баща си, а още по-малко за живота му. Ако червенокожите биха могли да се промъкнат при нас нощем, то може би всички ни щеше да сполети тая страшна съдба, но хора, пленени в открита борба, рядко биват скалпирани — поне докато настъпи времето за мъченията им.

— Признавам, че обичаят е такъв и че в повечето случаи става така. Но знаете ли, Джудит, с какви намерения тръгнаха срещу диваците баща ви и Хари?

— Зная и намеренията им бяха жестоки. Но какво искате вие? Мъжете винаги си остават мъже и дори онези, които се перчат със златните и сребърни ширити по своите мундири и носят в джобовете си кралски патент29, също не са лишени от тази жестокост.

Очите на Джудит отново пламнаха, но след отчаяна борба със себе си успя да се овладее.

— Кръвта ми кипва, като си помисля само за всички несправедливости, вършени от мъжете! — прибави тя и се помъчи да се усмихне, което й се удаде само донейде. — Но това са глупости! Стореното си е сторено и с вайкане не можеш да го поправиш. Индианците обаче толкова малко мислят за кръвопролития и толкова ценят смелите постъпки на мъжете, че ако знаят намеренията, с които техните пленници са слезли на сушата, по-скоро биха ги обсипали с почести, отколкото да им сторят зло.

— За известно време да, Джудит, признавам, че е така — за известно време. Но щом това чувство изчезне, ще се породи желанието за мъст. Ние — Чингачгук и аз — ние ще трябва да се опитаме да видим какво можем да сторим, за да освободим Хари и баща ви. Защото мингосите без съмнение ще се повъртят край езерото няколко дни, за да изтръгнат колкото се може повече успехи.

— Смятате ли, че на този делауер може да се разчита, Ловецо? — попита замислено девойката.

— Тъй, както и на самия мен. А вие казахте, че не се съмнявате в мен, нали, Джудит?

— Във вас ли! — възкликна девойката, като хвана отново ръката му и я стисна с такава топлота в своята, че с това би възбудила суетата на всеки друг човек, недотам простодушен и убеден малко повече в личните си качества. — Бих се съмнявала по-скоро в брат си! Аз ви познавам едва от вчера, Ловецо, но вие спечелихте доверието ми, сякаш се познаваме цяла година. А и името ви съвсем не ми е непознато, защото франтовете от гарнизона често споменават за уроците по лов, които сте им давал, и всички изтъкват вашата честност.

— А говорят ли и за стрелбата, девойко? — запита Ловецът живо, след като известно време се смя тихо, но сърдечно. — Споменават ли някога и за стрелбата? Не искам да чувам за моята, защото, ако не е била оценена досега по всички тия места, няма голяма полза да бъдеш сръчен и точен. Но какво разправят офицерите за самите себе си — за своята стрелба? Оръжието, както казват те, е техният занаят и при все това сред тях има хора, които твърде слабо умеят да го използват.

— Надявам се, че няма да е така с вашия приятел, Чингачгук, както го назовавате вие. Какво значи името му, преведено на английски?

— Голямата змия — наречен тъй заради своята мъдрост и хитрост. А истинското му име е Ункас — всички от тяхното семейство се наричат така, докато спечелят с подвизите си друго име.

— Щом като е толкова мъдър, значи ще можем да очакваме в негово лице полезен приятел, освен ако личните му работи в тази част на страната не му попречат да ни помогне.

— Е, в края на краищата не виждам голяма беда, ако ви разкрия какви са намеренията му и тъй като вие може би ще намерите средства да ни помогнете, ще поверя на вас и на Хети цялата история, като разчитам, че ще пазите тайната тъй, както бихте я пазили, ако е ваша. Трябва да знаете, че Чингачгук е красив индианец и младите жени от неговото племе го харесват и му се възхищават — както заради рода му, така и заради самия него. А има един вожд, чиято дъщеря е наречена Вах-та!-вах — преведено на английски, то значи „тихо-о!-тихо“ — и тя е най-красивата девойка сред делауерите, най-уважаваната и желаната за съпруга от всички млади воини на племето. Е, добре, и Чингачгук като другите се влюби във Вах-та!-вах, и Вах-та!-вах се влюби в Чингачгук.

Ловецът спря за миг, защото, когато разказът му стигна дотук, Хети Хътър стана, приближи се и се настани внимателно до коляното му, както дете се приближава до майка си, за да слуша приказки.

— Да, той я хареса и тя го хареса — продължи Ловецът, след като хвърли дружелюбен и одобрителен поглед към невинното заинтересувано момиче. — А когато е така и възрастните са съгласни, рядко се случва младата двойка да се раздели. Ала наред със завоюването на този успех Чингачгук си спечели и врагове между ония, които желаеха девойката също толкова много, колкото и самият той. И един от тях — Брайърторн или Бодил, както го наричаме на английски, или още Йокомон, както е името му на индиански, се почувства особено засегнат и подозираме, че той има пръст в събитията, които последваха. Преди два месеца Вах-та!-вах отиде с баща си и майка си да лови лакерда в западните реки, където според всички има най-много риба. И през време на това пътуване девойката изчезна. В продължение на няколко седмици нямахме никаква вест за нея, но ето преди десет дни през земите на делауерите мина бързоходец и ни съобщи, че Вах-та!-вах е била отвлечена — предполагаме, макар и да не сме сигурни, с помощта на коварния Бодил — и че сега се намирала у неприятелите, които я осиновили в племето си и искали да я омъжат за един млад минго. Съобщението гласеше, че групата възнамерява да ловува и събира храна по тия места около месец-два, преди да се върне обратно в Канада, и че, ако успеем да попаднем на дирята им, може да ни се удаде да освободим девойката.

— А какво засяга това вас, Ловецо? — запита леко обезпокоена Джудит.

— Засяга ме тъй, както ме засяга всичко във връзка с приятеля ми. Аз съм тук, за да помогна на Чингачгук и ако ние успеем да освободим младата девойка, която той обича, ще се зарадвам почти толкова, колкото и ако си бих възвърнал собствената любима.

— А къде е вашата любима, Ловецо?

— В гората, Джудит… Виждам я сред клоните на дърветата, когато ръми дъжд, в росата по ливадите, в облаците, които плуват по синьото небе, в птиците, които пеят в леса, в сладкия извор, където утолявам жаждата си, и във всички други величествени дарове на природата.

— Искате да кажете, че никога досега не сте любил жена и обичате най-много вашите горски скитания и живота, който водите, така ли?

— Да, така е. Аз съм бял, имам сърце на бял и не мога да обичам индианска девойка, която има сърце и чувства на червенокожа. Не, не, не съм се разболявал още от тая болест и се надявам да остана здрав — най-малкото, докато свърши тази война. Времето ми и без това е достатъчно погълнато от работите на Чингачгук, за да не мисля за свои собствени, преди да се уреди неговият въпрос.

— Девойката, която в края на краищата ще ви спечели, Ловецо, ще спечели най-малкото едно честно сърце — сърце, което не познава подлостта и измамата и това ще бъде победа, за която много от нейните другарки ще й завиждат.

Красивото лице на Джудит доби тъжно изражение, докато изговаряше тия думи, а около устата й, която никакво свиване на мускулите не можеше да загрози, заигра горчива усмивка. Събеседникът й забеляза промяната и макар да не умееше да разбира добре женските сърца, той притежаваше достатъчно вродена изтънченост, за да долови, че е по-добре да изостави този въпрос.

Тъй като до часа на срещата с Чингачгук все още оставаше много време, Ловецът можеше спокойно да проучи състоянието на отбранителните средства и да предприеме такива допълнителни мерки, каквито бяха по силите му и каквито нуждата на момента налагаше. Опитът и предвидливостта на Хътър бяха оставили твърде малко да се допълни в това отношение. Все пак и на младия човек, за когото би могло да се каже, че е изучил изкуството на граничната война от разказите и легендите на народа, при който бе живял тъй дълго, хрумнаха някои предпазни мерки. Разстоянието между „замъка“ и най-близката точка на брега изключваше всякаква опасност от пушечни изстрели, дадени от сушата. Наистина къщата донякъде беше в обсега на мускетните изстрели, но за точен прицел не можеше да става и дума и дори Джудит смяташе напълно изключена подобна заплаха. И така, докато останеха господари на крепостта, те бяха в безопасност, освен ако нападателите намереха средства да преплават езерото и да я превземат с огън или с щурм, или посредством някоя друга индианска хитрост или подлост.

Хътър беше взел достатъчно мерки срещу пожар. Цялата сграда, с изключение на покрива, мъчно можеше да бъде подпалена. На няколко места подът беше прорязан и ведрата, завързани с въжета, които се използваха всекидневно, бяха готови да послужат и при подобно критично положение. Дори само една от девойките можеше лесно да изгаси пожар, който би избухнал, при условие, че не ще му остане време да се разрасне много. Джудит, която, изглежда, бе посветена във всички отбранителни планове на баща си и която притежаваше достатъчно смелост, за да вземе доста голямо участие в тяхното изпълнение, обясни тия подробности на младия човек и спести по този начин много време и работа при изследванията му.

През деня почти нямаше от какво да се страхуват. Лодките и „ковчегът“ бяха в техни ръце, а по езерото нямаше никакъв друг плавателен съд. Обаче Ловецът знаеше много добре, че бързо се прави сал и тъй като около водата можеха да се намерят в изобилие повалени дървета, то ако решеха сериозно да поемат рисковете на нападението, диваците лесно щяха да се сдобият е необходимите средства. Прославената американска брадва, инструмент почти без съперник, тогава не беше много разпространена и диваците почти не умееха да си служат със сечивата, които я заместваха. Но все пак те имаха достатъчно опит от прекосяването на реките със салове, така че положително щяха да си направят сал, стига да помислеха, че е необходимо да се подложат на опасностите на едно нападение. Смъртта на техния воин можеше да ги подбуди за това, а можеше и да ги накара да станат предпазливи; във всеки случай Ловецът смяташе, че през следната нощ е повече от вероятно събитията да стигнат до своята критична точка. Това впечатление го караше да желае горещо присъствието и помощта на своя приятел — мохикана, и да очаква с все по-голямо нетърпение залеза на слънцето.

Тъй като денят напредваше, обитателите на „замъка“ обмислиха плановете си за защита и извършиха необходимите приготовления. Джудит беше много дейна и, изглежда, й доставяше удоволствие да се съветва и да дава сведения на новия си познат, чието безразличие към опасността, преданост към нея и сестра й, искрено държане и неподправени чувства бързо бяха спечелили както мислите, тъй и предразположението й. Макар на Ловеца часовете да се струваха дълги, за Джудит не беше така и когато слънцето започна да се спуща към обраслите с борове върхове на западните хълмове, тя почувства и прояви изненадата си, че денят тъй бързо се бе приближил към своя край.

Хети пък беше замислена и мълчеше. Тя изобщо не беше словоохотлива, а ако проявеше случайно повече общителност, това ставаше под влиянието на някое временно вълнение, което възбуждаше наивния й ум. Но през този толкова важен ден в продължение на цели часове беше сякаш съвсем онемяла.

И двете сестри като че не се страхуваха много за баща си. Никоя от тях сякаш не се опасяваше сериозно, че го заплашва нещо по-лошо от пленничество. А когато заговори веднъж или два пъти, Хети изрази надеждата, че Хътър ще намери начин да се освободи сам. Макар да не беше толкова уверена в това, Джудит също каза, че се надява индианците да поискат откуп веднага, щом разберат, че „замъкът“ устоява на всичките им нападения и хитрости. Ловецът обаче гледаше на тия предположения като на нелепи момичешки хрумвания и мечти. Той извършваше усърдно своите приготовления и гледаше на бъдещето толкова сериозно, сякаш девойките не му бяха казали нищо.

Най-после настъпи часът, когато той трябваше да се отправи към мястото на своята среща с мохикана или делауера, както обикновено наричаха Чингачгук. Тъй като планът бе зряло обмислен от Ловеца и съобщен изцяло на момичетата, и тримата се заеха дружно и старателно с изпълнението му. Хети слезе в „ковчега“, завърза две от лодките една за друга и като влезе в една от тях, прекара ги през нещо като вход в оградата от колове, която заобикаляше жилището. Там тя ги завърза под къщата с вериги, чиито краища се намираха горе във вътрешността на постройката. Оградата, за която споменахме, се състоеше от големи дървесни стъбла, които, здраво забити в тинята, заобикаляха малкия двор, използван както за обикновени цели, тъй и за да държи поне на известно разстояние всеки враг, който би се приближил е лодка. Настанени така „на док“, лодките бяха скрити до известна степен от погледите на неприятеля и тъй като вратата се затваряше и залостваше здраво, дори ако бъдеха видени, нямаше да е лесно да се задигнат. Преди да залостят вратата обаче, Джудит вкара зад оградата и третата лодка, като остави Ловеца да се занимава със залостването на вратите и прозорците в самия дом над главата й.

Тъй като всичко беше масивно и здраво и за резета се използваха стъбла от млади фиданки, след като Ловецът привърши, щяха да бъдат необходими не по-малко от два часа, за да се нахлуе в сградата, дори ако нападателите пуснеха в ход всякакви сечива с изключение на брадвата и не срещнеха никаква съпротива. Тази грижа за безопасността се дължеше на факта, че през време на честите си отсъствия от дома Хътър на два пъти бе ограбван от бели разбойници, които скитаха из тия погранични места.

След като всичко във вътрешността на жилището беше залостено, Ловецът се появи при един люк в пода, през който слезе в лодката на Джудит. Щом стори това, той затисна вратата с масивно дърво и я заключи със здрав катанец. После изкараха кануто извън оградата и приеха в него и Хети. Следната предпазна мярка се състоеше в това — да се заключи портата и да се приберат ключовете в „ковчега“. Така сега тримата се намираха извън жилището, където можеше да се проникне само със сила, или пък по същия път, изминат от младия човек, когато го напускаше.

Бяха извадили предварително далекогледа и Ловецът най-напред внимателно проучи всички брегове на езерото, доколкото му позволяваше мястото, на което се намираше. Не се виждаше живо същество освен няколко птички, но дори и те прехвърчаха само сред сенките на дърветата, сякаш се бояха да се изложат на горещината на знойния следобед. Ловецът подложи на особено строг оглед всички най-близки полуострови, за да се увери, че там не се строи някакъв сал. И навсякъде се повтаряше същата картина на спокойна пустота.

Само няколко думи са достатъчни, за да обяснят извънредно затрудненото положение, в което се намираха тримата защитници на „замъка“. Самите те бяха изложени на наблюдението на всички зорки погледи, а движенията на неприятелите им бяха скрити зад завесата на гъстата гора. И докато тяхното въображение бе склонно да изпълни леса с повече воини, отколкото имаше в действителност, собствената им слабост беше очевидна за всеки, който хвърлеше поглед към тях.

— Нищо не се помръдва! — възкликна Ловецът, когато най-после свали от очите си далекогледа и се приготви да влезе в „ковчега“. — Ако подготвят нещо лошо, тия негодници са достатъчно хитри да не се издават. Вярно е, че може да строят сал и в гората, но досега поне не са го смъкнали в езерото. Те и не предполагат, че се готвим да напуснем „замъка“. А и да се досетят, нямат начин да узнаят накъде смятаме да се отправим.

— Това е толкова вярно, Ловецо — отвърна Джудит, — че сега, когато всичко е готово, трябва да потеглим смело и без да се страхуваме от преследване — иначе може да закъснеем.

— Не, не. Работата трябва да се свърши предпазливо, защото, макар и да не знаят още нищо за Чингачгук и срещата ни при скалата, диваците имат очи и крака и като видят накъде се насочваме, положително ще ни последват. Аз обаче ще се постарая да ги заблудя, като отправям сала във всички възможни посоки — ту към един, ту към друг бряг, докато краката им се изморят и им омръзне да ни гонят.

Ловецът изпълни думите си, доколкото зависеше от него. За по-малко от пет минути тримата се намериха в „ковчега“ и той потегли. Откъм север вееше лек ветрец и като разпъна смело платното, младият човек обърна носа на тромавия сал в такава посока, че след като се пресметнеше едно доста значително, но необходимо отклонение поради течението, той щеше да стигне сушата няколко мили по-надолу, и то откъм източния край на езерото.

„Ковчегът“ никога не се беше отличавал с голяма бързоходност, но тъй като се плъзгаше по повърхността на водата, не беше особено мъчно да го пуснеш в движение и да плаваш с него със скорост от три или четири мили в час. Разстоянието между „замъка“ и скалата беше малко повече от две левги. И понеже познаваше акуратността на индианците, Ловецът беше разчел времето точно, като си беше оставил малко повече, отколкото бе необходимо, за да се стигне до мястото на срещата, та според нужда пристигането да може да се забави или ускори.

Когато младият човек разпъна платното, слънцето се бе наклонило към западните хълмове — от височината, на която се намираше то, можеше да се заключи, че до края на деня остават малко повече от два часа. И само след няколко минути Ловецът със задоволство установи, че скоростта на сала отговаряше на очакванията му.

Беше прекрасен юнски следобед. Никога тихата водна площ не беше приличала по-малко на арена за жестоки борби и кръвопролития. Лекият ветрец почти не докосваше самото езеро, а се носеше над него, като че не искаше да пречи на дълбокото му спокойствие и да вълнува огледалната повърхност. Дори гората изглеждаше задрямала на слънцето, а няколко купчини рунести облаци се бяха разположили от часове на северния хоризонт, сякаш закачени нарочно във въздуха, за да украсяват гледката. Няколко водни птици се докосваха от време на време до водата, а един самотен гарван се виеше високо над горите, вперил зорко поглед под себе си, за да открие там някое живо същество, което тайнственият лес можеше да му предложи като плячка.

Читателят навярно вече е забелязал, че независимо от прямотата и рязкостта в държането, усвоени от Джудит поради живота по границата, езикът й беше по-изискан от онзи, с който си служеха мъжете около нея, включително и баща й. Разликата беше както в произношението, така и в подбора на думи и изрази. Може би нищо не издава толкова бързо възпитанието и средата, колкото начинът на изразяване, и малко достойнства подкрепят толкова чара на женската хубост, колкото приятният говор; а, от друга страна, нищо не предизвиква по-скоро разочарованието от несъответствието между външност и държане, както лошата интонация на гласа или пък употребата на просташки думи.

Джудит и Хети представляваха забележителни изключения сред момичетата по цялата граница, а офицерите от близките гарнизони често бяха говорили ласкателно на по-голямата сестра, че малко дами, дори и в градовете, умеят да се държат по-добре от нея в това толкова важно отношение. Думите им, разбира се, не бяха чиста истина, но все пак бяха достатъчно близо до фактите, за да дадат основание за подобни комплименти. Това преимущество девойките дължеха на майка си. През своето детинство те бяха получили добро възпитание — нещо, което мъчно може да се придобие дори при най-голямо старание и усилие, ако е пренебрегнато през ранните години на живота. Коя бе тяхната майка, никой освен Хътър не знаеше. Преди две години тя беше умряла и, както спомена Хари, беше погребана в езерото — дали поради някакъв предразсъдък, или от липса на желание да й се изкопае гроб, това беше въпрос, по който грубите жители в околността много спореха.

Джудит никога не беше ходила на това място, но Хети беше присъствала на погребението и често пъти по залез слънце или на лунна светлина отиваше там с някоя от лодките и се взираше в прозрачната вода с надежда, че ще може да съзре поне за миг частичка от тялото, което бе обичала с толкова нежност от детинството си до тъжния час, когато се бе разделила с него.

— Трябва ли да стигнем при скалата точно в момента, когато залязва слънцето? — запита Джудит младия човек, докато стояха близо един до друг и Ловецът държеше кормилото, а тя бродираше с игла някаква шевица за рокля — която всъщност беше прекалено елегантна за девойка като нея и изобщо бе новост в гората. — Има ли значение дали ще бъдем там няколко минути по-рано или по-късно? Би било твърде рисковано да останем дълго време близо до брега край тази скала!

— Ето, Джудит — точно това е най-голямата мъчнотия. Скалата се намира на пушечен изстрел от полуострова и няма да бъде благоразумно да се въртим дълго и много близо около нея. Когато си принуден да имаш работа с индианец, трябва да пресмяташ и да бъдеш предпазлив, защото червенокожите много обичат разни хитрости. Ето виждате ли, Джудит, сега аз съвсем не отправям сала към скалата, а на изток, за да накарам диваците да се втурнат в тази посока и да се изморят без всякаква полза.

— Значи вие мислите, че те ни виждат и следят движенията ни, Ловецо? А пък аз се надявах, че са се оттеглили навътре в гората и ще ни оставят няколко часа на спокойствие.

— Така може да мисли само жена. Когато индианците се намират на пътеката на войната, тяхната бдителност никога не отслабва. В тази минута също ни следят очи, макар езерото да ни пази. Ние трябва да се приближим към скалата точно навреме и да се опитаме да заблудим тези подлеци, като ги насочим по лъжлива следа. Казват, че мингосите имали добър нюх, но разумът на един бял трябва винаги да се равнява на инстинкта им.

След това Джудит започна с Ловеца разнообразен разговор, в който пролича нарасналият й интерес към младия човек. Непоквареността на неговия ум и нейният решителен характер, подкрепен от самочувствието, създадено у нея от всеобщото преклонение пред личния й чар, я правеха по-малко загрижена да крие тази заинтересуваност, отколкото това би било при друг случай. Всъщност тя не се държеше натрапчиво, ала проявяваше понякога в погледите си такава свобода, че беше необходима помощта на цялата й изключителна хубост, за да не възникнат подозрения, неблагоприятни най-малко за нейното благоразумие, ако не за нейната нравственост. Но нямаше опасност тия погледи да предизвикат неприятни тълкувания у Ловеца, защото тя рядко поглеждаше към него, без да прояви онази искреност и непринуденост, които съпровождат най-чистите чувства у една жена.

Биеше малко на очи, че никое от момичетата не прояви особено голяма загриженост за баща си, който все още беше в плен, но, както вече споменахме, техните разбирания им вдъхваха вяра и те толкова разчитаха да го освободят чрез откуп, че това до голяма степен оправдаваше привидното им безразличие. Веднъж преди години Хътър беше попаднал в плен у ирокезите и само няколко кожи се бяха оказали достатъчни за незабавното му освобождение. Но сестрите не си даваха сметка, че това се бе случило, когато Англия и Франция още бяха в мир и когато диваците бяха обуздавани, а не подбуждани от политиката на двете колониални правителства да стигат до изстъпления.

Докато Джудит се държеше общително и мило, Хети оставаше замислена и мълчалива. Наистина тя се приближи веднъж към Ловеца и го запита малко по-подробно за намеренията му, както и за начина, по който се надяваше да постигне целта си. Но с това се изчерпи и желанието й за разговор. Щом на простите й въпроси бе отговорено — а Ловецът стори това охотно и любезно — тя се оттегли на своето място и продължи да работи над някаква груба дреха, която шиеше за баща си, като от време на време си тананикаше тиха тъжна песенчица и често въздишаше.

Тъй времето минаваше и когато слънцето почна да се скрива зад върховете на боровете по хребета на западния хълм и оставаха около двадесет минути, докато залезе напълно, „ковчегът“ се беше спуснал почти на едно равнище с полуострова, където Хътър и Хари бяха пленени.

С насочването си най-напред към единия и след това към другия край на езерото Ловецът беше успял да създаде известни колебания относно целта, към която се бе насочил и несъмнено диваците, които положително бяха наблюдавали неговите движения, сега бяха подведени и мислеха, че намерението му е да влезе във връзка с тях и сигурно се бяха отправили в същата посока, та да бъдат готови да се възползват от обстоятелството.

Хитростта беше добре обмислена, тъй като силно врязаният залив, извивката на езерото и ниският мочурлив бряг помежду им щяха да позволят по всяка вероятност на „ковчега“ да стигне скалата преди своите преследвачи. Ако индианците наистина се съберяха близо до полуострова, щяха да бъдат принудени да заобикалят, за да се озоват до мястото за срещата. За да засили още повече тази измама, Ловецът се приближи към западния бряг толкова, колкото позволяваше благоразумието, а после, като накара Джудит и Хети да влязат в кабината и се сниши зад оградата на сала, той неочаквано завъртя носа му в полукръг и го отправи по най-краткия път към оттока на езерото.

Облагоприятстван от засилването на вятъра, „ковчегът“ ускори хода си така, че изпълнението на плана стана сигурно, макар че движението на сала заднишком принуждаваше кормчията да държи носа в посока, напълно различна от онази, в която действително се движеха.