ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

Ах, майко, покрила е сянка сега

най-светлите мои мечти,

чер облак се спусна и с мрак и тъга

животът ми в миг съкрати!

Сияйният извор до капка пресъхна

и жадна за песен, сама ще издъхна.

Маргърит Дейвидсън

С първите зари на новия ден Вах-та!-вах и Хети станаха и оставиха Джудит все още в плен на съня. Само минутка беше достатъчна на младата индианка да сложи в ред облеклото си. Дългата й, черна като въглен коса скоро бе сплетена на проста плитка, басмената рокля — пристегната плътно около стройния й кръст, и малките й нозе — скрити в богато извезани мокасини.

Щом се облече, делауерката остави бялата си приятелка да се занимава с домакински работи, а самата тя излезе на площадката да подиша свежия утринен въздух. Там намери Чингачгук, който оглеждаше бреговете на езерото, планините и небето с проницателността на човек от гората и сериозността на индианец.

Срещата между двамата влюбени беше проста, но сърдечна. В държането на вожда имаше мъжествена благост, без каквито и да било младежки слабости и прибързаност; от своя страна девойката изразяваше свенливата нежност на своя пол с усмивки и скрити погледи. Никой от тях не проговорваше нито дума, но всеки разбираше погледа на другия така добре, че нямаше нужда от нищо повече.

Рядко Вах-та!-вах беше изглеждала толкова хубава, колкото тази сутрин. Защото точно след почивката и измиването от младото й тяло и лице лъхаше свежест, каквато тежкият труд в гората не всякога позволява да се види дори у младите и красиви индианки. Освен това по време на краткото им общуване Джудит бе вложила не само част от собствения си вкус в облеклото на червенокожата си приятелка, а се беше постарала да й избере и няколко от своите хубави накити, които силно подчертаваха естествената красота на индианската девойка.

Любимият й виждаше и чувстваше всичко това и за миг лицето му засия от задоволство. Но скоро то отново стана сериозно, а след това тъжно и напрегнато. Столовете, на които бяха седели миналата вечер, все още бяха на площадката. Като постави два от тях до стената на колибата, той се настани на единия и направи знак на Вах-та!-вах да заеме другия. А когато тя стори това, Голямата змия остана замислен и мълчалив още около минута, запазвайки зрялото си достойнство на човек, роден за да заеме мястото си край огъня на съвета. Търпелива и спокойна, както подобаваше на жена от нейното племе, Вах-та!-вах наблюдаваше крадешком лицето му.

След малко младият воин протегна ръка, сякаш за да посочи великолепието на околната природа в този чаровен час, когато цялата гледка, както обикновено, беше разкрасена от чудните меки багри на ранното утро. Вождът бавно посочи повърхността на езерото, хълмовете и небосвода. Девойката проследи движението му с доволство и възхищение, като се усмихваше при всяка нова прелест, която срещаше погледът й.

— Хау! — възкликна мохиканът, възхитен от тази тъй необикновена дори за него гледка, защото това беше първото езеро, което той изобщо бе виждал някога. — Това е земята на Маниту! Тя е прекалено добра за мингосите, Вах-та!-вах! Но псетата от това племе скитат на глутници и вият из горите. Те мислят, че делауерите са заспали отвъд високите планини.

— Всички освен един от тях спят, Чингачгук. Но тук се намира този един и в неговите жили тече кръвта на Ункас!

— Какво е един-единствен воин срещу цяло племе? Пътеката до нашите села е много дълга и криволичеща и ние ще я изминем под облачен небосвод. И страхувам се също така, Горска роза, че ще я изминем сами!

Вах-та!-вах разбра този намек и той я натъжи, при все че сравнението й с най-благоуханното и най-нежното от дивите горски цветя, произнесено от воина, когото толкова много обичаше, прозвуча сладко в ушите й.

— Когато слънцето стигне тук — продължи делауерът и посочи с ръка към зенита, — великият ловец на нашето племе ще се завърне при хуроните, за да постъпят с него като с мечка, която ще одерат и опекат, макар да не са гладни.

— Дано Великият дух смекчи сърцата им и не им позволи да бъдат толкова кръвожадни. Те имат сърца и не ще забравят децата си, които също биха могли да попаднат в ръцете на делауерите.

— Вълкът винаги вие. Свинята винаги яде. Те са изгубили воини; дори и жените им ще крещят за мъст. Бледоликият има очи на орел и може да надзърне в сърцата на мингосите. Той не вижда милост. Над неговата душа, макар и не пред лицето му, е надвиснал голям тъмен облак.

Последва дълго мълчание и докато двамата седяха умислени един до друг, Вах-та!-вах хвана крадешком ръката на вожда, сякаш търсеше в нея опора, макар почти да не смееше да вдигне очи към лицето му, което сега беше станало наистина страшно поради накипелите страсти и строгата решителност, повели борба в гърдите на червенокожия воин.

— Какво е решил да стори синът на Ункас? — запита най-сетне свенливо девойката. — Той е главатар и макар и толкова млад, вече е прославен в съвета. Дали е най-разумно онова, което му заповядва сърцето? И говори ли и разумът същите думи като сърцето му?

— Какво ще каже Вах-та!-вах в момент, когато най-скъпият ми приятел е в такава опасност? Най-малката птичка пее най-сладко. Винаги е приятно да се чуят нейните песни. Бих искал сред грижите си да чуя горското славейче. Звукът от неговата песен ще проникне по-дълбоко в ушите ми.

Отново Вах-та!-вах изпита приятно чувство, което възбуждат винаги думите, изречени от устата на любимия. Наистина делауерските девойки често биват наричани с такива имена от младите воини, но никога това название не беше звучало за нея тъй сладко, както от устните на Чингачгук. Тя притисна ръката, която държеше между двете си длани, и отвърна:

— Вах-та!-вах казва, че нито тя, нито Голямата змия ще могат в бъдеще да се усмихват, нито да спят, без да сънуват хуроните, ако Ловецът умре от томахавката на някой минго и те не сторят нищо, за да му помогнат. Тя би предпочела да потегли сама назад по дългия път към селото си, отколкото да остави такъв тъмен облак да помрачи нейното щастие.

— Добре! Съпругът и съпругата ще имат само едно сърце, те ще гледат през едни и същи очи и винаги ще чувстват еднакво.

Младата двойка все още разговаряше, когато слънцето се подаде над върхарите на боровете и лъчите на един прекрасен ден се спуснаха над долината, като окъпаха в сиянието си езерото, гората и планинските склонове. Точно в този миг Ловецът излезе от колибата на „ковчега“ и се изкачи на площадката. Първият му поглед бе отправен към безоблачното небе, след това очите му обхванаха цялата околна гледка от суша и вода. Той кимна приятелски на своя другар и се усмихна радостно на Вах-та!-вах.

— Е — каза младият човек с присъщото си спокойно държане и приятен глас, — след като види слънцето да залязва на запад, онзи, който се събужда достатъчно рано сутрин, положително ще го зърне да се връща обратно от изток, като някой елен, преследван от ловци.

— Но къде ще бъде моят брат, Ловеца, когато слънцето утре се издигне до върха на този бор? — запита сериозно Чингачгук.

Младият човек трепна и се вгледа в лицето на приятеля си внимателно, но без тревога. След това му даде знак да го последва и тръгна напред към „ковчега“, гдето можеха да разговарят по този въпрос, без да ги чуят онези, за които Ловецът се страхуваше, че, надвити от чувствата, ще пренебрегнат разума си. Тук той спря и заговори поверително със своя приятел.

— Малко неблагоразумно беше от твоя страна, Змия, че повдигаш такъв въпрос пред Вах-та!-вах, и то когато и младата девойка с моя цвят на кожата може да чуе какво говорим. Да, това беше малко по-неразумно, отколкото повечето неща, които вършиш. Но няма значение. Вах-та!-вах не заподозря нищо, а другата девойка не чу. По-лесно е обаче да се зададе този въпрос, отколкото да му се отговори. Никой не може да каже къде ще се намира, когато на следния ден изгрее слънцето. Аз ще ти задам същия въпрос, Змия, и бих искал да чуя какъв отговор ще ми дадеш!

— Чингачгук ще бъде със своя приятел, Ловеца, ако той се намира в страната на духовете, Голямата змия ще витае край него; ако ли пък е под отвъдното слънце, неговата топлина и светлина ще огряват и двамата.

— Разбирам те, делауер — отвърна младият човек, трогнат от безкрайната преданост на приятеля си. — На който език и да бъдат изречени, тези думи са напълно ясни. Те идват от сърцето и стигат пак до сърцето. Хубаво е да се мисли и би било добре да се говори така. Но не е правилно да се постъпва така, Змия. Ти не си вече сам в живота. Защото, макар да трябва да смениш жилището си и да извършиш и други церемонии, преди Вах-та!-вах да стане твоя законна жена, вие и сега все едно че сте женени, понеже сте свързани и в радости, и в скърби. Не, не. Вах-та!-вах не бива да бъде изоставена само защото между теб и мен е минал малко неочакван и малко по-тъмен облак, отколкото предполагахме.

— Вах-та!-вах е дъщеря на мохиканите. Ти знае как да се подчинява на мъжа си. Ще го следва там, където отиде той. Утре, когато слънцето се издигне на височината на бора, и двамата ще бъдат заедно с големия делауерски Ловец.

— Това е истинска лудост, вожде! Нима някой от вас или пък дори двамата можете да промените характера на мингосите? Нима твоята великолепна снага или сълзите и хубостта на Вах-та!-вах могат да превърнат вълка в катеричка или да направят пантерата невинна като горско сърне? Не, Змия, обмисли по-добре тази работа и ме остави в ръцете на съдбата. Освен това съвсем не е сигурно, че мингосите възнамеряват да ме подложат на мъчения, защото може би все пак ще се съжалят и ще разберат колко лошо е да се прави това. Наистина, почти безнадеждно е да се надяваш, че мингосите ще се откажат от злото или ще позволят на милостта да вземе връх в сърцата им. И все пак никой не знае с положителност какво ще се случи. А млади същества като Вах-та!-вах не бива да рискуват. Ако ти беше действително сам, делауер, бих очаквал от теб да действаш, да бродиш около лагера на негодниците от сутрин до вечер и с хитрост и клопки да правиш всичко възможно, за да ги разколебаеш и да ми помогнеш.

— Слушай, Ловецо — отвърна индианецът, като силно и решително натъртваше всяка дума, за да подчертае своята сериозност. — Какво би правил бледоликият ми брат, ако Чингачгук беше в ръцете на хуроните? Щеше ли да побегне като подлец към селата на делауерите и да каже на вождовете, старците и младите воини: „Ето, аз доведох Вах-та!-вах, тя е здрава и читава, но малко изморена, а ето ме и мен, сина на Ункас, не толкова изморен, колкото мушитрънчето, защото съм по-силен, но също тъй здрав и читав“. Би ли сторил той това?

— Е, това вече е необичайно находчиво, тази хитрина би направила чест дори на някой минго. Какво бих сторил аз ли? На първо място Вах-та!-вах изобщо не би била с мен, защото тя щеше да се стреми да бъде колкото се може по-близо до тебе. И да се говори за нея, значи да се говорят глупости. Тя не би могла да се измори, защото не би тръгнала и не би те изоставила, а и аз не бих изрекъл споменатите от тебе думи. Както виждаш, Змия, разумът е против теб и ти трябва да се откажеш от твърдението си, защото това не прилича на вожд с твоя характер и известност.

— Моят брат сега не прилича на себе си. Нима забравя, че говори на човек, който е седял край огъня на съвета на своето племе? — отвърна червенокожият меко. — Той не отговори на моя въпрос. Когато един вожд задава въпрос, приятелят му не бива да говори за други неща.

— Разбирам те, делауер, разбирам какво искаш да кажеш и съвестта не ми позволява да отрека това. Все пак не е толкова лесно да отговоря, колкото, изглежда, се струва това на теб, и то поради следната проста причина. Ти искаш да кажа какво бих сторил, ако и аз имах годеница тук, при езерото, и един приятел там, в лагера на хуроните, е заплашен от страшни мъчения и смърт, така е, нали?

Индианецът кимна с глава мълчаливо и с безстрастна сериозност.

— Е, добре, никога не съм имал любима — никога и към никоя жена не съм изпитвал чувства, каквито ти изпитваш към Вах-та!-вах, макар че отношенията ми към всички тях са достатъчно любезни. Сърцето ми, както казват, не е засегнато и поради това не мога да кажа какво бих сторил. Наистина връзките между приятели са силни, зная го от опит, Змия, но всичко, което съм виждал и чувал относно любовта, ме кара да мисля, че връзките между влюбените са по-силни.

— Вярно, но любимата на Чингачгук не го тегли към селищата на делауерите, а към лагера на хуроните.

— Тя е великолепна девойка — малките й нозе и ръце са като детски, а гласът й е приятен като на дрозд. Вах-та!-вах е благородна като прадедите си! Но какво е станало, Змия? Убеден съм, че тя не е променила решението си и няма намерение да се предаде ида стане съпруга на хурон. Какво искате да правите тогава вие?

— Вах-та!-вах никога не ще живее във вигвама на ирокез — отвърна делауерът сухо. — Тя има малки нозе, но те могат да я отнесат до селата на нейното племе. Тя има малки ръце, но умът й е голям. Готови сме да сторим всичко, но не ще оставим бледоликия си, приятел да умре от мъченията на мингосите.

— Не се опитвайте да правите нищо неразумно! — каза сериозно младият човек. — Предполагам, че въпреки съветите ми ще сторите, каквото сте намислили. И в края на краищата правилно е да постъпите така, защото знам, че няма да бъдете щастливи, ако не предприемете нищо. Сигурен съм, че не ще напуснете езерото, докато моят въпрос не бъде разрешен. Но запомни, Змия, никакви мъки, които може да измислят изобретателните мингоси, никакви хули и оскърбления, никакво торене или печене, нито изтръгване на ноктите, нито какъвто и да било друг нечовешки способ не би могъл да понижи духа ми толкова скоро, колкото ако видя, че ти и Вах-та!-вах сте попаднали в ръцете на неприятеля в старанието си да помогнете на мен.

— Делауерите са предпазливи. Ловецът няма да ги види да влизат в неприятелския лагер със затворени очи.

С това разговорът между двамата свърши. Скоро Хети съобщи, че закуската е готова, и малко след това всички насядаха около грубата маса и започнаха да се хранят с обноските на обикновени, прости гранични жители.

Джудит зае мястото си последна, бледа и мълчалива. Лицето й показваше, че е прекарала мъчителна, ако не и безсънна нощ. През време на яденето не беше разменена нито думичка. За разлика от двамата мъже всички жени проявиха липса на апетит.

Бяха станали рано и затова все още оставаха няколко часа до момента, когато щеше да се наложи на пленника да напусне приятелите си. Това обстоятелство, както и съчувствието, което изпитваха всички към неговата съдба, накара цялата група да се събере отново на площадката, понеже всички искаха да бъдат близо до обречения на мъчения, да чуват думите му и, ако е възможно, да проявят известно внимание, като изпълняват неговите желания.

Самият Ловец външно, доколкото човешко око можеше да види, беше напълно спокоен и разговаряше весело и естествено, но избягваше всеки пряк намек за очакваното съдбоносно събитие през този ден. Когато Хети започна всекидневната си работа, а Голямата змия се залови да изследва с далекогледа бреговете на езерото, младият човек извика със себе си Джудит в „ковчега“.

Девойката се съгласи с готовност, която почти не успя да прикрие. Тя последва Ловеца в колибата и седна на един стол, докато младият човек измъкна от един ъгъл пушката, която му беше дала, настани се на друг стол и постави оръжието на коленете си. След като повъртя малко пушката и опита затвора и ударника й, той я остави и заговори по въпроса, който го беше накарал да поиска този разговор.

— Разбрах, от думите ви, Джудит, че ми подарявате тази пушка — каза той. — Съгласих се да я взема, защото такива огнестрелни оръжия не са от голяма полза за една млада жена. Тази пушка има голямо име и го заслужава — затова трябва да бъде носена от опитна и сигурна ръка.

— Нима би могла да попадне в по-добри ръце от тия, в които е сега, Ловецо? Томас Хътър рядко пропускаше целта с нея. А тя чрез вас ще се превърне…

— В сигурна смърт! — прекъсна я Ловецът, като се засмя. — Познавах на времето един ловец на бобри, който наричаше пушката си със същото име, но това е самохвалство, виждал съм делауери, които улучваха също тъй точно със стрели, само че на по-къси разстояния. Както и да е, аз все пак не ще отрека способностите си и затова признавам, че пушката мъчно би попаднала в по-добри ръце, отколкото сега. Но докога ще остане тя в тях? Между нас истината може да се каже, макар че не бих желал тя да стане достояние на Голямата змия и Вах-та!-вах; вие можете да я чуете, защото вашите чувства няма да ме измъчват толкова, колкото на онези, които ме познават по-отдавна и по-добре. Докога изобщо ще мога да притежавам тази пушка или коя да я друга? Това е твърде сериозен въпрос, върху който трябва да съсредоточим мислите си, и ако се случи онова, което е много вероятно да се случи, то „Убиецът на елени“ ще остане без собственик.

Джудит слушаше привидно спокойна, макар в душата и да бушуваше борба, която почти я задавяше. Като имаше предвид особения характер на своя събеседник, тя успя да остане хладнокръвна, и все пак, ако вниманието на младия човек не беше съсредоточено изключително върху пушката, неговата проницателност положително би открила вътрешната болка, с която девойката изслуша думите му. След това обаче нейното голямо самообладание й помогна да продължи разговора така, че да го залъже.

— Какво бихте искал да направя с оръжието, ако се случи нещастието, което очаквате? — запита тя.

— Точно за това се канех да говоря с вас, Джудит, точно за това. Ето тук е Чингачгук, макар и не напълно сигурен в стрелбата с пушка, защото червенокожите, които успяват да се усъвършенстват в нея, са малцина. Макар и не безпогрешен в меренето, той все пак е доста добър стрелец и напредва. Чингачгук е мой приятел, може би най-добрият от приятелите ми. Ето защо, ако нещо ми попречи да приема и да отдам нужната чест на вашия скъп подарък, Джудит, искам да оставя „Убиеца на елени“ на Голямата змия.

— Оставете го, на когото желаете, Ловецо, пушката е ваша и можете да правите с нея, каквото искате. Щом това е ваше желание, ако не се върнете да предявите правата си върху нея, ще я получи Чингачгук.

— Но взела ли сте мнението на Хети по този въпрос? Собствеността преминава от родителите на децата, а не само на едно дете. Ако Хети се съгласи, ще бъда съвсем спокоен по този въпрос. Вярно е, Джудит, че сестра ви нито е хубава като вас, нито пък притежава вашия ум, но един човек трябва да бъде толкова по-внимателен по отношение правата и имуществото на оня, който е по-беззащитен.

Без да отговори, девойката се приближи към един от прозорците и извика сестра си. Когато въпросът беше зададен на Хети, простичката и отзивчива девойка на драго сърце се съгласи с предложението да се прехвърлят пълните права на собственост за толкова желаната пушка върху Ловеца.

Поне засега младият човек изглеждаше напълно щастлив и след като изследва за втори и трети път нейните достойнства, той изрази желанието да ги изпита и на дело, преди да напусне водното жилище. Никое момче не би очаквало с по-голямо нетърпение случая да докаже достойнствата на своята свирка или лък, отколкото тоя прост горски жител, който искаше да изпита качествата на пушката си. Като излезе отново на площадката, той дръпна най-напред делауера настрана и му съобщи, че ако се случи нещо сериозно с белия му брат, прочутото оръжие ще стане негова собственост.

— Това е още една причина, поради която трябва да бъдеш внимателен и да не се впущаш в опасност, преди да я прецениш, Змия — прибави Ловецът, — за вашето племе ще бъде истинска победа да притежавате пушка като тази! Мингосите ще позеленеят от завист. И нещо повече, не ще посмеят да се мяркат близо до селото, където знаят, че се намира това оръжие. Затова пази го добре, делауер, и запомни, че сега притежаваш нещо ценно като живо същество, само че без недостатъците му. Ела, приятелю, може би никога няма вече да ми се представи такъв случай, а изпитвам силно изкушение да изпробвам това прочуто оръжие. Изнеси вън пушката си, искам да се прицеля небрежно в нещо с „Убиеца на елени“, за да разберем скритите му достойнства.

Това предложение успокои и даде друга насока на мислите на цялата група. И тъй като в същото време стана ясно, че този опит не може да доведе до нищо неприятно, всички се съгласиха на драго сърце да вземат участие в него и девойките изнесоха навън огнестрелните оръжия с готовност, дори с истинско удоволствие. Въоръжението на Хътър беше доста добро — той притежаваше няколко пушки и обикновено ги държеше заредени, за да бъдат готови във всеки миг, когато се наложеше да ги използва. Сега трябваше само да се поднови зарядът и всяка от пушките щеше да бъде годна за стрелба.

Всички взеха участие в зареждането и скоро то беше привършено. В това отношение жените бяха вещи наравно с мъжете.

— А сега Змия, нека започнем скромно, като изпитаме най-напред обикновените пушки на стария Том и стигнем до твоето оръжие и накрая до „Убиеца на елени“ — каза Ловецът, доволен, че има отново оръжие в ръка, и готов да покаже изкуството си. — Тук има много птици; някои плуват, а други се вият над езерото и голяма част от тях са достатъчно близо до колибата. Кажи и посочи, делауер, животното, което искаш да обезпокоиш. Наблизо, ей там на изток, се намира един рибар — птица, която се гмурка още при блясъка на изстрела; смятам, че тази цел е подходяща, за да изпитаме върху нея и пушките, и барута си.

Чингачгук не обичаше да говори много. Само миг след като птицата му беше посочена, той се прицели и стреля. Както и очакваха, още при блясването водната птица се гмурна и куршумът се плъзна по повърхността на езерото, като докосна водата само на няколко инча от мястото, дето преди малко бе плувала целта.

Ловецът се разсмя сърдечно и естествено, но едновременно с това самият той се приготви за стрелба и започна да наблюдава внимателно повърхността на спокойната вода. Скоро там се появи тъмно петно и след това рибарят изплува, за да си поеме дъх и да отърси крилете си. Но докато правеше това, един куршум прониза гърдите му и го обърна безжизнен по гръб. В следния миг Ловецът вече стоеше спокоен, опрял приклада на пушката си на площадката, като че ли нищо не се беше случило. Той само се смееше със своя безшумен смях.

— Това не е голямо изпитание за оръжията ни! — каза той, сякаш се опитваше да намали прекалено силното впечатление от своите способности. — Не, това не говори нито в полза, нито против качествата на пушката, защото всичко се заключаваше само в бързината на окото и ръката. Прицелих се в птицата при неблагоприятно положение за нея, иначе щеше да се гмурне, преди куршумът ми да я стигне. Но делауерът е твърде умен и не се учудва на такива трикове, защото отдавна е свикнал на тях. Спомняш ли си времето, вожде, когато мислеше за сигурно улучена онази дива патица и аз ти я отнех, тъй да се каже, под носа с помощта на малко дим? Но между приятели тези, неща не значат нищо — а младите хора обичат да се шегуват, Джудит… Ха, ето ти точно такава птица, каквато ни трябва: бива я както за тигана, така и за пещ и убиването й ще ни донесе само полза. Ето там, по на север, делауер!

Индианецът погледна в указаната посока и скоро видя голяма черна патица, която плуваше бавно и спокойно по повърхността на езерото. В този миг от площадката на „замъка“ се виждаха стотици пернати, които спяха върху водата или къпеха крилете си в прозрачната течност, но никоя от тях не представляваше по-благоприятна цел от тази, която Ловецът току-що посочи на своя приятел.

Както обикновено, и този път Чингачгук спести думите си и веднага пристъпи към действие. Сега той се прицели много по-грижливо и успехът му съответстваше на положеното усилие. Куршумът пречупи едното крило на птицата. И размахала тревожно криле, тя се понесе с писък над водата и значително се отдалечи от неприятелите си.

— Трябва да избавим птицата от тези страдания! — възкликна Ловецът в онзи миг, когато патицата направи опит да се вдигне отново. — И ето пушката и окото, които ще извършат това бързо.

Патицата все още се въртеше над повърхността на водата, когато съдбоносният куршум я настигна и откъсна като с брадва главата от врата й. Вождът нададе привичния си вик на задоволство, а усмивката му явно показваше колко много се възхищава от другаря си и колко малко му завижда.

— Ето една птица над главите ни! — извика в този миг Ловецът. — С нея вече ще подложим на истинско изпитание пушките. Каня те на състезание в стрелба по летяща цел. Това вече ще бъде истинско доказателство, защото изисква както сигурна пушка, така и сигурно око.

Около езерото се виеха и онзи вид орли, които живеят близо до водите и се хранят с риба. Един от тях описваше кръгове на значителна височина над колибата и алчно очакваше момент да се спусне върху плячката си, докато гладните орлета надигаха глави от гнездото му, свито на голия връх на изсъхнал бор.

Чингачгук мълчаливо насочи следващата пушка, която беше взел, срещу птицата и след като внимателно се прицели, натисна спусъка.

Един по-широк от обикновените кръгове показа, че куршумът бе процепил само въздуха; наистина той беше минал съвсем близо до птицата, но пропусна целта.

Ловецът, който се мереше толкова бързо, колкото и сигурно, натисна спусъка веднага, щом стана ясно, че приятелят му не е улучил. Внезапното дълбоко спущане на птицата, което последва, за миг го накара да помисли, че орелът е ударен. Но скоро младият човек сам възвести своя неуспех, като извика на приятеля си да вземе друга пушка. По всичко личеше, че орелът се готви да напусне езерото.

— Уплаших го, Змия, мисля, че докоснах само перата му, но до този миг кръв няма, а и една такава стара пушка не е пригодна за точен и бърз поглед като моя. Побързай, делауер! Сега имаш по-добра пушка. И, Джудит, изнесете „Убиеца на елени“, защото точно сега е сгоден момент да се опитат достойнствата му, ако притежава такива!

Последва общо раздвижване; всеки от състезателите се приготви бързо, а девойките със силно нетърпение зачакаха резултата. След внезапното си спущане орелът беше описал широк кръг и като се издигна, отново се завъртя над колибата на още по-голяма височина, отколкото преди.

Чингачгук го проследи с поглед, а после заяви, че е невъзможно да се улучи птица при такава голяма височина й при това отвесно над главата на стрелеца. Вах-та!-вах обаче му прошепна тихо нещо и младият индианец възбуден стреля. Резултатът показа, че беше преценил добре положението — орелът дори не промени посоката на своето летене и продължи да описва кръгове във въздуха и да се взира надолу, като че напук, към своите неприятели.

— А сега, Джудит — извика Ловецът със смях и с блеснали от удоволствие очи, — ще видим дали „Убиецът на елени“ не е и „Убиец на орли“. Направи ми място, Змия, и наблюдавай как се прицелвам, защото от наблюдение човек се учи!

Младият горски скитник се прицели грижливо, но беше принуден да повтори и потрети това, тъй като птицата продължи да се издига все по-високо и по-високо. Последва блясък и гърмеж. Пратеникът на пушката се издигна със светкавична бързина нагоре и в следния миг птицата се наклони и започна да пада, като се опитваше да се задържи ту с едното, ту с другото крило, а понякога се завърташе в кръг и пляскаше отчаяно, сякаш съзнаваше нещастието си, докато най-после, след като описа няколко пълни кръга над водното жилище, падна тежко накрая на „ковчега“. Когато изследваха тялото й, видяха, че куршумът го беше пронизал между едното от крилата и гръдната кост.

Загрузка...