Ловецът на елени

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

Срещата между Ловеца и приятелите му на „ковчега“ беше тържествена и тъжна. Двамата индианци веднага разбраха по държането му, че той не беше успял да избяга, и няколкото съдържателни думи бяха достатъчни, за да разберат смисъла на онова, което приятелят им беше нарекъл „отпуск“. Чингачгук веднага се умисли. А Вах-та!-вах, както винаги, проявяваше най-добре съчувствието си чрез ония малки грижи, които обикновено характеризират благосклонността на една жена.

Все пак само след няколко минути беше нахвърлен в общи черти планът за онова, което щяха да правят през нощта, и на неопитен наблюдател би се сторило, че нещата вървят по обичайния си ред.

Беше започнало вече да се смрачава и решиха да откарат „ковчега“ при „замъка“ и да го приберат в пристанището му. До това решение стигнаха до известна степен поради обстоятелството, че всички лодки се намираха отново в ръцете на своите истински притежатели, и главно поради чувството на сигурност, което се беше създало със завръщането на Ловеца. Той внимателно беше изследвал положението при хуроните и бе убеден, че не възнамеряват да предприемат враждебни действия през нощта, тъй като понесените от тях загуби ги бяха лишили засега от желанието за по-нататъшни опити. Освен това имаше да направи предложение — което бе и целта на посещението му и ако то бъдеше прието, войната между двете страни изведнъж щеше да се свърши. Ето защо не беше вероятно хуроните да предрешат сами провала на проекта, чието осъществяване вождовете им очевидно желаеха от все сърце, и едва ли щяха да прибегнат до насилие още преди да се беше завърнал техният пратеник.

Щом прибраха „ковчега“ на мястото му, всички започнаха да се занимават със своите работи — защото за белите жители на пограничните области, също както и за червенокожите им съседи, не бяха характерни прибързаните съвещания и решения. Жените започнаха да приготвят вечерята, тъжни и мълчаливи, но готови винаги да посрещнат естествените изисквания на природата. Хари седеше настрана и поправяше мокасините си на светлината на един пън, пламнал в огнището, Чингачгук бе потънал в мрачни размишления. А Ловецът, в чието държане не можеше да се открие нито тревога, нито загриженост, разглеждаше пушката на Хътър — „Убиеца на елени“33, за която вече сме споменавали и която впоследствие стана толкова прочута в ръцете на човека, зает сега с изследването на нейните качества.

Оръжието бе малко по-дълго от обикновено и очевидно беше излязло от работилницата на някой голям майстор. По пушката имаше няколко сребърни орнаменти, но повечето гранични обитатели на пръв поглед биха я сметнали за просто оръжие. Нейната най-голяма ценност се състоеше в точно изработената й цев, в изпипаните до съвършенство подробности и в първокачествения метал. Ловецът на няколко пъти вдига приклада до рамото си, като се взираше през мерника, а след това отпускаше тялото си и издигаше оръжието бавно, сякаш се прицелваше в някоя сърна, за да измери тежината на пушката и да разбере доколко е подходяща за бърза и точна стрелба.

— Великолепно оръжие е това, Хари! — възкликна най-после Ловецът. — И просто жалко е, че попада в ръцете на жени. Ловците са ми разказвали за подвизите, извършени с него. И от всичко чуто мога да заключа, че в опитни ръце тая пушка е сигурна смърт за онзи, срещу когото бъде насочена. Чуй само как щрака спусъкът — дори и вълчите капани нямат по-пъргави пружини. Спусъкът и барутницата са съчетани идеално и действат едновременно. Никога не съм виждал толкова точно изработена цев, Хари, сигурен съм в това.

— Да, старият Том много ценеше тая пушка, макар че самият той не беше човек, който умее да показва на дело истинските достойнства на което и да било огнестрелно оръжие — отвърна Марч. — Трябва да признаем, че той не беше добър стрелец. И се надявах, че на Джудит може да хрумне да даде „Убиеца на елени“ на мен.

— Никога не може да се предвиди какво ще направят младите жени, Хари, и предполагам, че е толкова вероятно притежател на тази пушка да станеш ти, колкото и някой друг. Но ще бъде наистина жалко, ако пушката не попадне в наистина опитни ръце, след като съществува подобна възможност.

— Какво искаш да кажеш с това? Нима оръжието няма да приляга също тъй добре на моето рамо, както на рамото на всеки друг?

— Що се касае до прилягането, не казвам нищо. И ти, и оръжието имате красива външност и бихте, представлявали хубава двойка. Но по-важно е използването. В ръцете на друг тази пушка би повалила в един-единствен ден повече сърни, отколкото през цяла седмица в твоите, Хари! Виждал съм те да правиш опити. Спомняш ли си елена онзи ден?

— Сезонът за лов на елени е вече минал, а кой избива дивеч след сезона? Просто исках да уплаша животното и трябва да признаеш, че то наистина се изплаши.

— Добре, добре. Нека бъде тъй, както казваш. Но това оръжие е великолепно и би могло да превърне един човек със сигурна ръка и остър поглед в господар на горите!

— Тогава вземете го, Ловецо, и станете господар на горите — обади се Джудит, която бе чула разговора и очите на която нито за миг не се бяха откъснали от честното лице на горския скитник. — То никога не ще попадне в по-добри ръце от тези, в които се намира сега. И се надявам, че ще остане в тях през идните петдесет години.

— Джудит, вие не говорите сериозно! — възкликна Ловецът, дотолкова изненадан, че прояви повече вълнение, отколкото обикновено.

— Никога в живота си не съм била по-сериозна, Ловецо. И сериозни са както подаръкът, така и пожеланието ми.

— Добре, девойко, добре, ще намеря време да поговорим пак за това… Не бива да се обезсърчаваш, Хари! Джудит е млада жена с бърз разум, Тя знае, че славата на пушката на баща й е по-сигурна в моите, отколкото би била в твоите ръце и поради това ти не бива да се огорчаваш. Сам ще се убедиш, че за други неща, които повече ти прилягат, тя ще предпочете теб.

Хари изрази недоволството си с ръмжене. Но беше твърдо решил да напусне езерото и бе прекалено зает със своите приготовления за път, за да пилее думите си по подобен въпрос. Малко след това вечерята беше готова.

Храниха се мълчаливо, както са свикнали хората, според които трапезата е място само за възстановяване на силите. Но трябва да прибавим, че голям дял в общата неохота за разговор сега имаха скръбта и мислите. Защото иначе Ловецът се различаваше много от хората от своя кръг. При такива случаи той не само обичаше да води разговор, но и да създава желание за същото между сътрапезниците си.

Вечерята свърши и скромните прибори бяха изнесени. След това всички се събраха на площадката, за да чуят от Ловеца вестта, на която се дължеше идването му. Явно бе, че той не бързаше да направи съобщението си, но нервите на Джудит не издържаха повече разтакането. Изнесоха столове от „ковчега“ и кабината и шестимата насядаха в кръг до вратата, като се взираха в лицата си, доколкото позволяваше оскъдната светлина на красивата звездна нощ, Покрай брега и под планините цареше обикновеният мрак, но сред обширното езеро не падаше никаква сянка и отраженията на хиляди звезди трептяха по повърхността на прозрачната вода, докосвана от нощния ветрец само колкото да бъде леко набръчкана.

— А сега, Ловецо — започна Джудит, чието търпение се изчерпа, — кажете ни сега всичко, което хуроните искат да ни предадете и заради което са ви изпратили под честна дума при нас.

— „Отпуск“, Джудит, „отпуск“ е точната дума. И тя има еднакво значение както за войника, тъй и за пленника. Разликата не е голяма. Добре, аз наистина трябва да ви предам съобщението. Може би няма смисъл да отлагам повече. Хари навярно скоро ще поиска да поеме своя път по реката, а звездите изгряват и залязват, като че не се интересуват от никакви индианци и от никакви съобщения. Ех, това, което ще ви кажа, не е приятно, а зная, че е и съвършено безполезно. Но все пак трябва да ви го предам. Ето какви са фактите. Когато групата индианци се завърна от „замъка“, мингосите се събраха на съвет и по мрачните им лица се виждаше ясно, че не ги занимаваха много приятни мисли. Никой не обича да бъде побеждаван — и червенокожите не по-малко от бледоликите. След като изпушиха лулите си, те казаха своите речи. И когато пламъците на огъня загаснаха, всичко бе вече ясно. Най-възрастните между тях изглежда мислеха, че съм човек, комуто могат да имат доверие, ако ме пуснат под честна дума. Чудесни наблюдатели са тези мингоси — и най-върлите им врагове трябва да признаят това. Но те вярваха, че аз съм такъв човек, а не се случва често индианците да мислят тъй за един бял. И тъй като имаха доверие в мен, не се поколебаха да ми кажат направо онова, което мислеха. То е следното — вижте сами как стоят нещата. Мингосите си представляват, че езерото и всичко в него е предоставено на тяхната милост. Томас Хътър е мъртъв, а колкото за Хари, смятат, че след като е бил толкова близо до смъртта, няма и да помисли да се срещне още веднъж с нея през това лято. Ето защо те смятат, че всички ваши сили са сведени до Чингачгук и двете млади девойки. Известно им е, че делауерът е от велик род и е истински воин, знаят също така, че той се намира за пръв път на пътеката на войната. Затова смятат, че цялото езеро е вече тяхно притежание и изпращат чрез мен тази ивица от вампум — докато говореше, той посочи на делауера въпросния предмет — със следните думи: „Кажи на Голямата змия — рекоха ми те, — че той се държа добре като начинаещ. Сега може да потегли през планините към селата на своето племе и никой не ще търси следите му. Ако е намерил скалп, нека го вземе със себе си. Хуронските храбреци имат сърца и могат да съчувстват на един млад воин, който не иска да се върне с празни ръце у дома си. Ако е сръчен, нека поведе хората си да преследват хуроните. Но Вах-та!-вах трябва да се върне при тях. Когато ги напуснала през онази нощ, тя отнесла със себе си любовта на един млад хурон и те искат тя да се върне, за да получи момъкът онова, което е изгубил! Голямата змия — казват те — е млад воин с голямо бъдеще и може да си намери толкова жени, колкото иска, но тази не може да има.“ Това искат да кажат, доколкото ги разбрах.

— Жената си е жена независимо от това, дали цветът й е бял, или червен! — каза Джудит. — А вашите вождове малко разбират от женски сърца, Ловецо, ако смятат, че жените могат винаги да прощават грешките или винаги да забравят, когато обичат истински.

— Мисля, че за някои жени това е напълно вярно, Джудит, макар да познавам други, Които биха сторили и двете неща. Второто съобщение е за вас. Те казват, че Водният плъх — така наричат баща ви — се е гмурнал на дъното на езерото и никога вече не ще изплува оттам. И че неговите малки скоро ще останат без подслон и без храна. Те смятат, че хуронските колиби са по-добри от колибите на Йорк. И затова искат да идете и ги опитате. Признават, че цветът на кожата ви е бял, но смятат, че жени, които са живели толкова дълго в горите, не ще намерят лесно пътя си сред полетата. Един велик воин измежду тях е изгубил наскоро жена си и ще се чувства щастлив да постави Дивата роза на столчето край своя огън. Колкото до Слабия ум, тя винаги ще бъде почитана от червените воини и те ще се грижат за нея. Имуществото на баща ви според тях трябва да обогати племето. А вашите лични вещи, в които се включва всичко необходимо за една жена, ще отидат, както става винаги, във вигвама на съпруга. Още повече напоследък те изгубиха една жестоко убита девойка и сега две бледолики трябва да я заместят.

— И такова съобщение ми носите вие! — възкликна Джудит, макар в гласа, с който бяха изречени тия думи, да имаше повече тъга, отколкото гняв. — Нима смятате, че мога да живея като индианска робиня?

— Ако искате да чуете честното ми мнение за това, Джудит, ще ви отговоря, че вие никога не ще станете доброволно робиня на мъж, пък бил той бял или червен. Но не бива да ми се сърдите, задето се постарах да ви предам вестта колкото може по-достоверно, дори със същите думи, както бе предадена на мен. Това бяха условията, при които получих отпуск. А пазарлъкът си е пазарлък, па макар и да е направен с негодник. Аз ви съобщих онова, което казаха те, но не съм ви казал още какво трябва да отговорите според мен.

— Да, нека го чуем, Ловецо! — намеси се Хари. — Любопитството ми е възбудено и много бих желал да узная какво смяташ, че е разумно да се отговори. От своя страна вече съм обмислил добре отговора и ще го дам, когато потрябва.

— Аз също съм мислил за отговорите на всички, Хари, и в никой от тях не съм толкова сигурен, колкото в твоя. Ако бях на твое място, щях да кажа: „Ловец, съобщи на тия негодници, че те не познават Хари Марч! Той е човек и след като има бяла кожа, не ще напусне жените в миг, когато те имат най-голяма нужда от него. Така че смятайте ме за човек, който ще откаже да сключи договор с вас, пък макар и да изпушите цяло буре тютюн с него,“

Марч беше малко смутен от този укор, изречен тъй изразително, че не можеше да има съмнение в смисъла му. Ако Джудит го бе насърчила, той не би се поколебал да остане и да защитава нея и сестра й, но при тези обстоятелства чувството на гняв го караше да ги напусне. И в крайна сметка у Бързия Хари нямаше достатъчно благородство, за да рискува собствената си сигурност, без да вижда пряка връзка между възможните резултати и личните си интереси. Ето защо не е никак чудно, че неговият отговор бе основан както на намеренията му, тъй и на упованието, което той така самохвалски имаше в гигантската си сила, защото, ако и да не беше винаги смел, тази сила обикновено го правеше дързък спрямо събеседниците му.

— Искрените думи раждат дълго приятелство, мастър Ловецо — каза малко заплашително той. — Ти си още хлапак и знаеш от опит какво представляваш, попаднеш ли в ръцете на мъж. И тъй като не си за мен страна, а само посредник, изпратен тук от червенокожите, можеш да кажеш на господарите си, че те познават много добре Хенри Марч и доказателство за това са думите, които са ти казали за него. Той е достатъчно човечен, за да се вслушва в човешкия разум, а този разум сега му казва, че е истинска глупост да се бори сам срещу цяло племе. Щом като жените го изоставят, следва да очакват, че и те ще бъдат изоставени от него. Ако Джудит е готова да промени решението си, тя е добре дошла с мен по реката, а с нея и Хети, но не дойде ли до такова решение, то ще потегля веднага, щом сметна, че неприятелските съгледвачи са започнали да се сгушват между храстите и дърветата, за да прекарат нощта.

— Джудит не ще промени решението си и тя не желае вашето присъствие тук, мастър Марч! — отвърна девойката буйно.

— Тогава въпросът е приключен — подхвана Ловецът спокойно, без да се смущава от разгорещяването на другите. — Бързият Хари трябва да действа сам и да прави онова, което най-много му подобава. Пътят, който възнамерява да поеме, ще му даде ако не спокойна съвест, то поне лесно бягство. Сега да разгледаме положението на Вах-та!-вах… Какво ще кажеш ти, девойко? Ще пренебрегнеш ли и ти дълга си и ще се върнеш ли при мингосите, за да се омъжиш за хурон? И всичко това не от любов към човека, за когото трябва да се омъжиш, а от любов към собствения си скалп?

Вах-та!-вах стана от стола и като прибягна естествено към езика, на който се изразяваше най-гладко, изказа своите мисли и намерения красиво и достойно с речта на своя народ.

— Съобщи на хуроните, Ловецо — каза тя, — че са невежи като къртици, не могат да различат вълка от кучето. Сред моя народ розата умира на стъблото, където е напъпила, сълзите на детето падат върху гърбовете на родителите му, житото расте, където е било посято. Делауерските девойки не са вестоносци, за да ги пращат от племе на племе като пояс от вампум. Те са цветя и най-уханно миришат в собствените си гори. Техните младежи ги носят на гърдите си, защото благоухаят, те са най-дъхави тогава, когато ги откъснат направо от стъблото. Дори червеношийката и лястовичката се връщат всяка година в старите си гнезда. Нима жената трябва да бъде по-невярна от птичка? Поставете бора в тинеста почва и той ще пожълтее. Върбата не би цъфтяла на хълм. Племената, заселени край морето, най-много обичат да слушат воя на вятъра, забушувал над солените води. А какво е хуронският момък за девойка от голямото племе на лени-ленапите? Той може да е бързоног, но нейните очи не го следят при надбягванията, те гледат назад, към колибите на делауерите. Той може да пее песен, която да се струва сладка на девойките от Канада, но за Вах-та!-вах няма друга музика освен говора, който е слушала от детинството си. Дори ако хуронът беше роден сред хората, които някога са опустошили бреговете на Соленото езеро, пак щеше да бъде напразно, освен ако беше от рода на Ункас. Младият бор ще порасте и ще стане висок като всеки от дедите си. Вах-та!-вах има само едно сърце и може да обича само един съпруг.

Ловецът слушаше с нескрито задоволство тези характерни думи, изречени със сериозност, отговаряща напълно на чувствата, които ги пораждаха. И когато девойката свърши, той отговори на пламенното й красноречие със своя сърдечен, но беззвучен смях.

— Това струва колкото всички вампуми на горите! — възкликна той. — Предполагам, че не разбрахте какво каза тя, Джудит. Но ако се вглъбите в чувствата си и си представите, че един неприятел ви съобщава чрез пратеник да се откажете от избраника на сърцето си и да се омъжите за друг, когото не харесвате, уверявам ви, ще схванете всичко! Да, красноречивите жени ми харесват, когато се решат да изговорят онова, което чувстват. Но не когато се занимават с празни дрънканици, както повечето от тях често правят, а само когато с подходящи думи дават израз на най-искрените и най-дълбоките си чувства. А сега, Джудит, след като получихме отговора на една червенокожа девойка, трябва да изслушам отговора на една бледолика — ако, разбира се, едно тъй цветущо лице като вашето може да се нарече така. Вие наистина сте наречена сполучливо Дивата роза!

— Ако тези думи ми бяха казани от някой благородник от гарнизона, щях да ги посрещна с присмех, Ловецо, но изречени от вас зная, че те са искрени — отвърна Джудит, дълбоко удовлетворена от неговия неволен комплимент. — Обаче твърде рано е да искате моя отговор. Голямата змия не се е изказал още.

— Змията! О, та аз бих могъл да занеса отговора му, без дори да чуя и дума от него! Признавам, че дори и не съм мислил да му задавам въпрос. Макар че всъщност това едва ли ще бъде справедливо, тъй като истината си е истина, а аз съм длъжен да предам на мингосите само факти и нищо повече… И тъй, Чингачгук, нека чуем какво мислиш ти по този въпрос. Имаш ли намерение да се отправиш през хълмовете към твоето село, да оставиш Вах-та!-вах иа някой хурон и да кажеш на главатарите си, че ако побързат и имат щастие, след два или три дни може да попаднат на следите на ирокезите, когато те са вече далече?

Младият вожд стана, както годеницата си, за да може да даде своя отговор с нужната изразителност и достойнство. Вах-та!-вах беше говорила с ръце, скръстени на гърдите, сякаш за да потисне вълнението в тях. Воинът обаче протегна ръка пред себе си със спокойствие и мощ, която подчертаваше още повече думите му.

— В отговор на вампума би трябвало да се изпрати вампум — каза той, — на вестта се отговаря с вест. Чуй какво има да каже Голямата змия на делауерите на лъжливите вълци от големите езера, които вият в нашите гори. Те не са дори вълци, а кучета, дошли да търсят своите опашки и уши, отрязани от ръцете на делауерите. Умеят да крадат млади жени, но не умеят да ги пазят. Чингачгук взе своята оттам, където я намери. Той не поиска позволение от никое канадско псе. Ако има нежни чувства в сърцето си, това не е работа на хуроните. Чингачгук го казва на онази, която е щастлива да го узнае, и не крещи за това в гората за ушите на онези, които разбират само писъците, нададени от страх. Дори вождовете на собственото му племе не бива да знаят какво става в колибата му, а още по-малко тия разбойници, мингосите.

— Наречи ги скитници, Змия! — прекъсна го Ловецът, който не можеше да обуздае радостта си. — Да, наречи ги скитници — това прозвище им е най-омразно, но е напълно вярно. Не се бой за мен! Аз ще им предам съобщението ти сричка по сричка и няма да изпусна нито една подигравка или обида. Те и без това не заслужават нищо по-добро от теб.

— А още по-малко тия скитници, мингосите! — подхвана отново Чингачгук. — Кажи на хуронските псета да вият по-високо, ако искат някой делауер да ги намери в гората, където се крият като лисици, вместо да ходят на лов като воини. Докато в лагера им се намираше делауерската девойка, имаше смисъл да ги преследват; сега обаче те ще бъдат забравени, освен ако вдигат шум. Чингачгук не желае да си създава труд да се връща в своето село за още воини. Той ще ги настигне по пътеката на бягството им. И ще ги следва сам до Канада, освен ако не скрият дирите си под земята. А Вах-та!-вах ще задържи при себе си, за да му готви дивеч; те двамата ще бъдат достатъчни, за да прогонят хуроните в тяхната земя.

— Тази вест е чудесна, както обичат да казват офицерите — извика Ловецът. — Тя ще разиграе кръвта на всички хурони — и особено там, където се казва, че и Вах-та!-вах ще се втурне по петите им, докато бъдат изгонени напълно от тази страна. Все пак не винаги големите думи са големи дела. Обикновено изпълняваме само половината от обещаното… А сега, Джудит, ваш ред е да говорите, защото хуроните очакват отговор от всички ви с изключение може би на бедната Хети.

— А защо не и от Хети, Ловецо? Тя често говори смислено. И индианците може да уважат думите й, защото те съчувствуват на хората в нейното положение.

— Това е вярно, Джудит и добре го измислихте. Червенокожите наистина почитат всички нещастници, особено такива като Хети! И тъй, Хети, ако имаш да кажеш нещо, ще го предам на хуроните така точно, сякаш са думите на учител или мисионер.

Девойката се поколеба за миг, а после отвърна със своя нежен, тих глас, сериозно, както всички, които я предшестваха:

— Хуроните не могат да разберат разликата между белите хора и тях, инак не биха искали от нас с Джудит да живеем в техните села — каза тя, — ние сме привързани към това езеро и няма да го напуснем. В него се намират гробовете на мама и на татко, а дори и най-лошите индианци обичат да бъдат близо до гробовете на родителите си. Ако искат, ще отида при тях да им чета пак от Библията, но не мога да напусна гробовете на мама и татко.

— Това е достатъчно — достатъчно е, Хети, и е все едно, че ти си им изпратила двойно по-дълго съобщение — прекъсна я Ловецът. — А сега, Джудит, идва вашият ред и с това задачата ми тази вечер се свършва.

Джудит бе проявила нежелание да даде отговора си и с това донякъде беше възбудила любопитството на пратеника. Съдейки по всичко, което знаеше за нея, той никога не беше и предположил, че девойката ще бъде по-малко вярна на своите чувства и принципи, отколкото Вах-та!-вах или Хети. И все пак у нея явно имаше колебание, което малко го безпокоеше. Дори сега, когато беше поканена направо да говори, тя пак се колебаеше и не разтвори устни, докато пълната тишина не й показа с какво нетърпение се очакваха нейните думи. После наистина заговори, но нерешително и с нежелание.

— Кажете ми най-напред — кажете ни най-напред, Ловецо — започна тя, като повтори думите си само за да промени местоимението, — какво влияние ще окажат нашите отговори на вашата съдба? Ако трябва да станете жертва заради нас, би било по-добре да внимаваме какво говорим. Какви биха могли да бъдат последиците за вас?

— О, Джудит, със същия успех бихте могла да ме запитате в каква посока ще духа вятърът през идната седмица или колко годишна ще бъде следващата сърна, която ще убия! Мога да кажа само едно: че те гледат на мен малко мрачно, но не всякога черният облак носи гръмотевици и не след всяко полъхване на вятъра вали дъжд. Ето защо много по-лесно е да се зададе този въпрос, отколкото да му се отговори.

— И точно такова е съобщението на ирокезите до мен — каза Джудит, като стана, сякаш беше решила твърдо какво ще прави сега. — Трудно е да се отговори на него, Ловецо, и затова моят отговор ще бъде даден, след като поговорим с вас насаме и след като останалите си легнат да спят.

В държането на девойката имаше решителност, която накара Ловеца да се подчини. И той го стори с готовност, тъй като отлагането не беше свързано с никакви лоши последици. С това съвещанието беше прекъснато и Хари изяви намерението си да ги напусне колкото се може по-скоро. През следващия час, който трябваше да се изчака, за да се сгъсти тъмнината, преди пограничният скитник да потегли, всички се заловиха с обикновените си занимания — Ловецът от своя страна продължи да изследва съвършенствата на вече споменатата пушка.

Но скоро стана девет часа и беше решено Хари да потегли. Вместо да се сбогува искрено и с топло великодушие, той изрече мрачно и студено малкото, което сметна за нужно да каже. Ядът му за онова, което смяташе упорство от страна на Джудит, се смеси с огорчението от всичко станало, откакто бе пристигнал при езерото. И както се случва обикновено с простите и умствено ограничените, беше склонен да укорява за своите неуспехи повече другите, отколкото себе си.

Джудит му подаде ръка, но заедно със съжалението от раздялата тя изпитваше и скрита радост; двамата делауери също не съжаляваха, че ги напуска. От всички единствена Хети прояви истинските си чувства. Но свенливостта и стеснителността на нейния характер я караха да остане настрана, така че Хари вече беше влязъл в лодката при Ловеца, когато тя се осмели да пристъпи достатъчно напред, за да й обърнат внимание. Тъкмо когато малката лодка се отделяше от „ковчега“, девойката се беше прехвърлила на него и се бе приближила към края му с толкова леки и бързи движения, че почти не бе забелязана. Сега обаче един порив на чувства надделя нейната срамежливост и Хети заговори.

— Сбогом, Хари! — извика тя с нежния си глас. — Сбогом, скъпи Хари. Пази се добре в горите и не се спирай, докато не стигнеш в гарнизона. Хуроните около езерото са многобройни като листата на дърветата, а към такъв едър човек като тебе едва ли ще се отнесат тъй, както към мен.

Мощната притегателна сила на Марч над тази слабоумна, но искрена и справедлива девойка се дължеше на прост природен закон. Беше пленена от външните му качества, а между тях никога не бе съществувала достатъчно близка духовна връзка, за да противодейства на външните ефекти, инак дори за една толкова ограничена умствено девойка те биха намалели. Наистина тя го намираше груб и недодялан, но такъв беше и баща й, както и повечето други мъже, които бе виждала и понеже й се струваше като отличителна черта на този пол, то не й правеше толкова неблагоприятно впечатление за характера на Хари. Всъщност чувствата, които Хети изпитваше към младия гигант, не бяха истинска обич, а по-скоро силна привързаност и възхищение, които навярно постепенно щяха да се превърнат в любов, стига Хари да не я разочароваше.

При заминаването на Хари всички бяха проявили толкова малко симпатия към него, че нежният глас на Хети, който прозвуча зад гърба му, упражни благотворно и успокояващо въздействие. Той спря лодката и с едно леко движение на мощните си ръце я върна отново към „ковчега“. Това беше нещо повече, отколкото Хети — добила смелост при заминаването на нашия герой — бе очаквала и при внезапното му връщане тя свенливо отстъпи назад.

— Ти си добро момиче, Хети, и не мога да те напусна, без да стисна ръката ти — каза любезно Марч. — В края на краищата Джудит не струва повече от теб, макар и да е малко по-хубава. А що се отнася до разума, ако честността и почтеността в отношенията към един млад мъж са признак на разум у една млада жена, то ти струваш десет пъти повече от Джудит; да, и повече от всички момичета, които познавам.

— Не казвай нищо против Джудит, Хари! — отвърна умолително Хети. — Татко почина и мама почина и ние с Джудит останахме самички, а не е хубаво сестри да говорят лоши неща или да слушат лоши неща една за друга.

— Това звучи разумно, дете, както и повечето от думите ти. Ако се срещнем някога пак с теб, Хети, ти ще намериш в мое лице приятел, пък сестра ти да прави, каквото ще. Признавам, че не бях добър приятел с майка ти, защото в много отношения не мислехме еднакво, но затова пък с баща ти, стария Том, се погаждахме великолепно, така забележително, както еленовата дреха отива на всеки добре сложен мъж.

— Сбогом, Хари! — каза Хети. — Пази се в гората и не спирай никъде, докато не стигнеш в гарнизона.

В следващата минута двамата млади мъже се намираха вече на стотина стъпки от „ковчега“ и след още малко се изгубиха напълно от погледите на онези, които бяха останали във водното жилище, Хети въздъхна дълбоко и се присъедини към сестра си и Вах-та!-вах.

Известно време Ловецът и спътникът му гребяха мълчаливо напред. Решено бе Хари да слезе точно на същия полуостров, на който той беше представен в началото на тази история — не само защото бе малко вероятно това място да се наблюдава от хуроните, но и защото там той бе запознат най-добре с особеностите на гората и щеше да може да намери лесно пътя си в мрака. И кануто се отправи нататък толкова бързо, колкото двама силни и сръчни гребци можеха да придвижат своята лека лодка през или по-скоро над водата, за да стигнат целта си. И когато се намериха сред крайбрежните сенки и съвсем близо до полуострова, към който се стремяха, всеки от тях преустанови усилията си, за да могат да разменят няколко думи преди раздялата, без да бъдат чути от някой индиански разузнавач.

— Ще сториш добре, ако убедиш офицерите от гарнизона да изпратят войски срещу тия негодници веднага, щом стигнеш, Хари — започна Ловецът, — и още по-добре ще сториш, ако си предложиш доброволно услугите сам да ги доведеш дотук. Ти знаеш пътеките и цялото езеро и характера на околността и ще можеш да направиш това по-добре от всеки обикновен следотърсач. Идете най-напред в лагера на хуроните и тръгнете оттам по следите им. Един поглед върху колибата и „ковчега“ ще ти даде ясна представа за положението на делауера и на девойките. Във всеки случай добре е да проследят мингосите и да им се даде един хубав урок, та да го запомнят задълго. Това няма да промени моята съдба, тъй като тя ще се реши утре вечер, още преди слънцето да залезе. Но положително ще окаже голямо влияние върху бъдещето на Джудит и Хети!

— Ами с тебе, Натаниъл? — запита Хари с повече интерес, отколкото проявяваше към съдбата на другите. — Какво смяташ, че ще стане с теб?

— Не съм в състояние да ти кажа, Хенри Марч. В сърцата на мингосите се е разпалило желанието за мъст и всяко малко разочарование във връзка с плячката или пленниците, или Вах-та!-вах може да ги накара да ме подложат на мъчения.

— Мръсна работа е това и на всяка цена трябва да бъде осуетена — отвърна Хари, който объркваше понятията за добро и зло, както всички прости и себични хора. — Бих желал от все сърце старият Хътър и аз да бяхме скалпирали всичко живо в лагера им, когато още първата нощ слязохме там на брега с това намерение! Ако не беше се дърпал, Ловецо, това щеше да стане. И тогава нямаше да се намираш в такова отчаяно положение, каквото ми описа сега.

— По-добре да беше казал, че предпочиташ никога да не се бе заемал с подобно начинание. В такъв случай не само че нямаше да се стигне до сблъсквания, но и Томас Хътър щеше да бъде още жив, а и сърцата на индианците нямаше да са толкова жадни за мъст. А убийството на онази млада жена беше ненужно, Хари Марч, и оставя тежък товар върху имената, ако не върху съвестта ни.

Това беше толкова явно и изглеждаше толкова очевидно дори за самия Хари, че той потопи веслото си във водата и отправи лодката към брега, сякаш желаеше по-скоро да избяга от собственото си разкаяние. Събеседникът му удовлетвори неговото трескаво желание за промяна и след минута или две носът на лодката се вряза леко в крайбрежния пясък. Един миг беше достатъчен за Хари да скочи на сушата, да нарами багажа и пушката си и да се приготви за път. И след като изръмжа нещо за сбогом, той вече бе тръгнал по пътя си, когато неочаквано съвестта му се пробуди, накара го да спре и веднага след това да се върне при другия.

— Ти не бива да се предаваш отново в ръцете на мингосите, Ловецо! — каза той колкото с гневна досада, толкова, и с благородно чувство. — Само някой луд или глупак би направил това!

— Има хора, които смятат, че е лудост да държат на думата си, а и такива, които не мислят така, Хари. Ти може да си от първите, аз обаче съм от вторите. Никой червенокож на света не бива да казва, че един минго умее да държи на думата си по-добре от мен. Аз съм в отпуск и когато отпускът ми изтече утре на обяд, ще намеря сили и разум и ще се завърна… Сбогом, Хари, може би не ще се видим вече с теб.

Марч беше доволен, че си отива, защото положително не би могъл да разбере чувствата, които ръководеха и облагородяваха неговия събеседник. Ловецът остана спокойно на брега, вслуша се в тромавите и шумни стъпки на Хари сред храстите, поклати глава, недоволен от тая липса на предпазливост, и после тихо влезе в лодката.

Преди да потопи веслото отново във водата, младият човек се огледа около себе си и се залюбува на гледката, която се откриваше под купола на звездната нощ. Това беше мястото, отдето той за пръв път беше зърнал красивата водна площ, по която сега плаваше. И ако в сияйната светлина на лятното пладне тя беше величествена, сега сенките на нощта я правеха тъжна и меланхолична. Околовръст се издигаше планината като черна стена, която сякаш я отделяше от останалия свят, а ивицата от бледа светлина сред по-широката част на басейна сякаш бе символ на слабата надежда, която се очертаваше неясно в собственото му бъдеще. И като въздъхна тежко, той отблъсна лодката от брега и с настойчиво усърдие пое пътя си назад, към „ковчега“ и „замъка“.