Ловецът на елени

ГЛАВА СЕДМА

Беше се разсъмнало вече напълно, когато младият мъж, оставен от нас в положението, описано в миналата глава, отвори очи. Само миг след това той скочи и напрегнато се огледа като човек, който изведнъж е разбрал колко важно е да установи безпогрешно положението, в което се намира.

Беше спал дълбоко и спокойно и когато се събуди, беше с бистър ум и пресни сили, тъй необходими за него в този момент. Наистина слънцето не беше изгряло още, но небесният свод бе покрит с оная пленителна мекота, „която въвежда и приключва деня“, а въздухът беше изпълнен с птичи песни — с химните на пернатото племе. Тези звуци първи напомниха на Ловеца за опасностите, на които беше изложен. Наистина полъхът — защото не можеше да се нарече вятър — все още беше лек, но през нощта се бе позасилил малко и тъй като лодките бяха като перушинки над водата, те бяха изминали двойно по-голямо от очакваното разстояние и, което бе още по-опасно, бяха се приближили толкова до подножието на стръмната планина, разположена по източния бряг, че песните на птичките се чуваха съвършено ясно.

Но и това не бе най-лошото. Третата лодка се беше движила в същата посока и сега бавно приближаваше един полуостров, където неминуемо щеше да спре, освен ако не я върнеше вятърът или човешка ръка.

Иначе нищо друго не привличаше вниманието, нито създаваше тревога. „Замъкът“ си стоеше над своята плитчина, почти на една линия с лодките, които нощният вятър бе тласкал с цели мили, а „ковчегът“ бе завързан за коловете — и единият, и другият точно както бяха оставени преди много часове.

Разбира се, Ловецът насочи най-напред вниманието си към лодката пред него. Тя беше вече много близо до полуострова и няколко удара с греблото бяха достатъчни, за да разбере, че тя ще докосне сушата, преди да я е настигнал. Освен това за нещастие точно в този миг вятърът се засили и понесе леката лодка още по-бързо и по-сигурно пред себе си.

Щом разбра, че не ще смогне да предотврати допирането й до сушата, младият човек благоразумно реши да не се изморява с ненужни усилия. И проверявайки най-напред дали е заредено оръжието му, той продължи да гребе бавно и предпазливо към полуострова, като го заобиколи малко, та да бъде изложен на обстрел само от една страна.

Тласканото от вятъра кану не се ръководеше от подобни разумни съображения — то продължи предишния си път и се блъсна в малка подводна скала на три-четири ярда от брега. Точно в този миг Ловецът се изравни с полуострова и насочи носа на собствената си лодка към сушата — най-напред обаче развърза въжето на тази, която теглеше, за да не пречи на движенията му. Кануто се задържа до скалата само за миг. Сетне една почти незабележима вълна го издигна, то се завъртя, заплава свободно и стигна брега.

Младият човек забеляза всичко това, но то не ускори нито пулса, нито движенията му. Ако някой чакаше скрит на брега пристигането на празната лодка, той положително го беше видял и в такъв случай се налагаше крайна предпазливост при приближаването на сушата; ако пък нямаше в засада никой, не беше необходимо и да се бърза. Полуостровът бе почти на противоположния бряг срещу индианския лагер и Ловецът се надяваше, че на брега няма никой. Беше обаче не само възможно, но и твърде вероятно да не е така, защото при своеобразния си начин на воюване диваците бързо взимаха всички мерки и можеше да се очаква, че множество разузнавачи вече претърсват бреговете за лодки, с които да стигнат до „замъка“. А тъй като един-единствен поглед към езерото от коя да е височина или нос бе достатъчен, за да се види и най-малкият предмет по неговата повърхност, то почти нямаше надежда някоя от лодките да е останала незабелязана. А не беше необходимо да поучаваш прозорливите индианци накъде ще плава някоя лодка или дърво, след като установят направлението на вятъра.

Колкото повече Ловецът приближаваше сушата, толкова по-бавно се потапяха веслата, толкова по-проницателно се взираха очите му, а ушите и ноздрите едва ли не се разширяваха от усилията да открие дали не го дебне някаква опасност. Той бе съвършено сам, предоставен на собствените си сили, нямаше приятелски поглед, който да го окуражи, нито глас, който да го ободри и да му вдъхне смелост. Но въпреки всичко и най-опитният стар горски скитник не би се владял по-добре. Без да се поддава на безразсъдна смелост, нито на колебание, той напредваше благоразумно, съсредоточил цялото си внимание само върху онова, което можеше да способства за постигането на неговата цел. Тъй започваше редицата от героични горски подвизи, които впоследствие направиха този човек не по-малко прочут от много други герои, чиито имена са кичили страниците и на по-известни произведения, отколкото би могла да стане нашата скромна повест.

Когато се намери на стотина ярда от брега, Ловецът се изправи в кануто и завъртя три или четири пъти греблото — достатъчно силно, за да стигне лодката до брега. После бързо остави веслото настрана и грабна пушката. Точно когато я вдигаше, разнесе се остър изстрел, последван от изсвирването на куршум, който мина толкова близо, че го накара неволно да отскочи назад. В следния миг Ловецът се залюля и падна с цялата си дължина на дъното на лодката.

Последва вик, нададен от един-единствен глас, и от храсталаците на полуострова изскочи индианец, който се спусна към лодката. Тъкмо този миг очакваше младият човек. Той тутакси скочи и насочи собствената си пушка към открития неприятел. Но пръстът му се поколеба да натисне спусъка срещу човек, който според него се намираше в толкова неизгодно положение. И навярно това малко забавяне спаси живота на индианеца, който се мушна обратно към храсталаците със същата скорост, с която беше изскочил.

В това време Ловецът бързо се приближаваше към брега и лодката стигна полуострова в същия миг, когато неприятелят му изчезваше. Тъй като нейното движение не бе направлявано, тя спря на няколко метра от другата. И макар че неприятелят му трябваше тепърва да пълни пушката си, все пак младият човек не разполагаше с време, за да прибере второто кану и да го откара на необходимото разстояние, без да се изложи на друг изстрел. Ето защо той не спря нито за миг, а се втурна към гората и потърси прикритие.

На самия край на полуостровчето имаше малко открито пространство, отчасти обрасло с трева, отчасти песъчливо, ала гъст пояс от храсталаци ограждаше горната му част. Щом минеше тази тясна ивица от ниска растителност, човек тутакси навлизаше под високите и мрачни сводове на гората. На стотина стъпки мястото беше сравнително равно, после се извисяваше в стръмен планински склон. Дърветата бяха високи, дебели и понеже около стъблата им нямаше храсталаци, приличаха на грамадни, безразборно пръснати клони, които поддържаха свод от листа. Макар да се намираха твърде близо едно до друго, погледът все пак можеше да проникне на значително разстояние между тях; и цели отреди биха могли да започнат под тяхното прикритие схватка по всички правила на военното изкуство.

Ловецът знаеше, че ако не е избягал, неприятелят му навярно е зает с пълненето на пушката си. И се оказа, че наистина е така, защото само миг след като се настани зад едно дърво, той зърна ръката на индианеца, който, скрит иначе изцяло зад един дъб, тъкмо поставяше в дулото увития с кожа куршум. За младия човек нямаше нищо по-лесно от това да скочи напред и да приключи всичко, нападайки отблизо своя неподготвен противник, но всички чувства у него се бунтуваха срещу подобна постъпка, макар че върху собствения му живот току-що бе посегнато из засада. Той не познаваше още безпощадните средства, с които воюваха червенокожите, бе чувал за тях само от разкази, и затова му се струваше нечестно да нападне невъоръжен неприятел. Кръвта бе нахлула в лицето му, веждите му се бяха свъсили, устните бяха стиснати и всичките му сили нащрек, но вместо да пристъпи напред и да стреля, той отпусна дулото на пушката си тъй, както обикновено правят спортистите, в готовност всеки миг да го насочи към целта. Същевременно, без сам да съзнава, че говори гласно, той си мърмореше:

— Не, не. Индианците може да воюват тъй, но за белите не е присъщо. Нека оня подлец напълни пушката си и тогава ще се оправим с него като мъже; защото той не бива и няма да вземе лодката. Не, не, нека му дам време да зареди, а след това ще видим на чия страна е правдата.

През цялото това време индианецът беше дотолкова зает със своята работа, че дори не подозираше присъствието на врага си в гората. Боеше се само, че лодката ще бъде достигната и отмъкната, преди той да успее да попречи. Беше потърсил прикритие по навик, но бе само на няколко стъпки от храсталаците и само за миг можеше да се намери в края на гората, за да стреля. Разстоянието между него и неприятеля му беше петдесетина ярда и природата бе подредила дърветата тъй, че нито едно не се препречваше между стъблата, зад които се бяха прикрили двамата.

Щом напълни пушката си, дивакът се огледа и излезе иззад дървото — непредпазливо, ако се има предвид истинското положение, но скрито и внимателно с оглед на мястото, където предполагаше, че се намира врагът му. Сега той стоеше съвършено открит. Тогава Ловецът на свой ред напусна прикритието си и му се обади.

— Насам, червенокож… насам, ако търсиш мен! — извика той. — Аз съм новак във войната, но все пак не съм чак толкова неопитен, че да застана на брега, за да ме застрелят като кукумявка на светло. От теб зависи дали между нас ще има мир или война. Защото съм бял и не смятам за храброст да избивам тихомълком хората в горите.

Дивакът се стресна много, откривайки неочаквано на каква опасност се е изложил. Но той знаеше малко английски и схвана смисъла на изречените думи. Освен това беше твърде добре школуван да не покаже външно вълнението си; за да даде израз на своето доверие, той опря приклада на своята пушка в земята и направи знак на горда учтивост. Всичко това беше сторено непринудено и със самообладанието на човек, непривикнал да смята когото и да било за по-високопоставен от себе си. Ала докато играеше ролята си със съвършенство, вулканът, забушувал в неговите гърди, накара очите му да заблестят и ноздрите му да се разширят като на диво животно, на което внезапно са попречили да направи решителния скок.

— Две кану — каза той с ниския гърлен глас, присъщ на хората от неговата раса, като посочи изреченото число и с пръсти, за да избегне всяко недоразумение, — едно за теб, едно за мен.

— Не, не, минго. Няма да го бъде. Ти не си имал лодка. И няма да се сдобиеш, докато мога да ти попреча. Зная, че между твоя и моя народ сега се води война, но няма смисъл хората да се избиват помежду си като диви животни, които се срещат в гората. Затова върви по пътя си и ме остави да вървя по своя. Светът е достатъчно широк за двама ни, а ако се срещнем някога в открит бой, тогава съдбата ще реши кой от нас ще загине.

— Добре! — възкликна индианецът. — Моят брат мисионер; много говори — все за Маниту.

— Не, воин, не е така. Не съм достатъчно добър, за да бъда моравски брат, но не съм и толкова лош, колкото разните скитници, които проповядват из горите. Не, не, засега съм само ловец, макар да е много възможно, преди да се сключи мир, да сразя някой от вашите хора.

— Добре! Моят брат много млад, но много мъдър. Малък воин — голям оратор. Сигурно понякога главен в съвета.

— Не зная дали е така и не съм казвал такова нещо, индианецо — отвърна Ловецът, като се изчерви малко при зле прикритата насмешка в държането на червенокожия. — Бих искал да прекарам живота си в горите и се надявам този живот да бъде мирен. Когато стане нужда, всички млади мъже трябва да тръгнат по пътеката на войната, но не е необходимо войната да се превръща в клане. През изтеклата нощ видях достатъчно от тези жестокости, ето защо приканвам те сега да си вървиш по пътя, а аз ще тръгна по своя и се надявам, че можем да се разделим като приятели.

— Добре! Моят брат има два скалпа — сива коса под другата. Стара мъдрост — млад език.

При тези думи дивакът доверчиво се приближи и протегна ръка. Усмихнатото лице и цялата му осанка говореха за дружелюбност и уважение. Ловецът прие с готовност предложеното приятелство и те сърдечно стиснаха ръцете си, като всеки се стараеше да увери другия в своята искреност и миролюбие.

— Всекиму неговото — каза индианецът, — моето кану — мое; твоето кану — твое. Идем — видим. Ако твое, ти вземеш, ако мое — аз.

— Правилно, червенокож; макар че грешиш, като смяташ кануто за своя собственост. Но както и да е — гледането пари не струва, нека слезем на брега, за да видиш със собствените си очи, защото навярно няма да се довериш напълно на моите.

Индианецът отново извика своето любимо. „Добре!“ и двамата се запътиха рамо до рамо към брега. Външно в държането им не личеше недоверие — индианецът дори се движеше малко напред, сякаш желаеше да покаже на спътника си, че не се страхува да остане с гръб към него. Когато излязоха от гората, червенокожият посочи лодката на Ловеца и натъртено каза:

— Тази не моя — тази лодка на бледолик. Другата — на червен човек. Не искам чужда лодка — искам своята.

— Грешиш, червенокож, напълно грешиш. Това кану е оставено на стария Хътър да го пази и според всички закони — както на белите, тъй и на червенокожите — докато собственикът му не дойде и предяви правата си, то е негово. Ето ти виждаш сам седалките и изработката на лодката: те говорят достатъчно. Никой не е виждал още индианците да правят такива неща.

— Добре! Моят брат млад на възраст — стар на ум. Индианците не правят. Това работа на бели.

— Радвам се, че мислиш така, защото, ако държеше на противното, между нас щеше да възникне кървава вражда, тъй като всеки има право да притежава своето. А сега ще тласна кануто по-далеч и така ще уредим най-лесно нашия спор.

Още докато говореше, Ловецът сложи крак върху края на леката лодка и като я тласна силно, отпрати я на сто и повече стъпки от брега, където, подхваната от течението, тя положително щеше да мине покрай полуострова, без опасност да се доближи пак до брега. При това сръчно и решително действие дивакът се сепна и Ловецът забеляза, че той хвърли бърз и свиреп поглед към неговата лодка, в която бяха греблата. Ала тази промяна беше само мигновена. След това ирокезът стана отново дружелюбен и по лицето му се разля доволна усмивка.

— Добре! — повтори той още по-натъртено отпреди. — Млада глава — стар ум. Знае как да прекратява враждите. Сбогом, братко! Той отива в къщата във водата — „домът на Водния плъх“, индианецът отива в лагер; казва на вождове, не намерил лодка.

Ловецът изслуша това предложение със задоволство, защото бързаше да се върне по-скоро при девойките и с голяма готовност стисна протегнатата ръка на индианеца. Разделиха се с приятелски думи. И докато червенокожият се упъти спокойно към гората с пушка под мишницата, без да се обърне нито веднъж назад от страх или недоверие, белият се отправи към останалата лодка. Наистина той носеше оръжието си по същия миролюбив начин, но зорко следеше движенията на другия. Това недоверие обаче изглеждаше неоснователно; и сякаш засрамен, задето го беше проявил, младият човек извърна поглед и безгрижно се отправи към лодката си. Тук той започна да отблъсква кануто от брега и да се подготвя за тръгване.

Трябва да беше работил така около минута, когато случайно извърна лице към сушата и само с един поглед на безпогрешните си очи забеляза страшната заплаха, която грозеше живота му. Сред малък отвор в храсталаците блестяха черните, жестоки очи на дивака, отправени към него като очите на тигър, приготвен за скок, а дулото на пушката му вече беше насочено към него.

Сега големият опит на младия човек като ловец му оказа добра услуга. Свикнал да стреля по елените, докато скачат и често пъти когато за точното положение на тялото можеше само да се предполага, той приложи и този път същото изпитано средство. Да дръпне петлето и да насочи пушката си бе работа за миг, извършена с едно-единствено движение; после, прицелвайки се почти слепешката, той стреля в храстите — там, където знаеше, че трябва да се намира тялото под единствено видимото страхотно лице. Нямаше време нито да вдига пушката по-високо, нито да се прицелва по-грижливо. Движенията му бяха толкова бързи, че и двете страни стреляха едновременно и двата гърмежа се сляха в един. Планините разнесоха само едно-единствено ехо.

Ловецът отпусна пушката си и застанал с вдигната глава, неподвижен като един от боровете в спокойното юнско утро, зачака резултата. А дивакът нададе онзи вик, който поради ужасното си въздействие е станал исторически, изскочи от храстите и се понесе със скокове през голото пространство, като размахваше томахавка. Ловецът все още не се помръдваше. Стоеше, опрял празната пушка в рамото си, и по ловджийски навик ръката му търсеше машинално рога с барут и шомпола.

Когато стигна на четиридесет стъпки от своя неприятел, дивакът запрати острото си оръжие. Но погледът му толкова се бе замъглил, а ръката тъй отслабнала и несигурна, че младият човек улови бойната секира за дръжката й, докато прехвърчаше покрай него. В същия миг индианецът се олюля и се просна на земята.

— Знаех! Знаех, че ще стане така! — възкликна Ловецът, който тъкмо се бе приготвил да сложи нов куршум в пушката си. — Знаех, че ще се стигне до това, още щом видях блясъка в очите на това същество. Когато собственият му живот се намира в опасност, човек се мери и стреля бързо, да, знаех, че ще стигнем до това положение. Аз се оказах с една стотна част от секундата по-бърз от него — иначе бедата щеше да сполети мен. Куршумът на тая гадина почти ме докосна. Но кой каквото ще да казва, червенокожият никога не употребява барута и куршумите толкова ловко, както белият. Изглежда, че просто не им се удава. Дори и Чингачгук, колкото и да е съвършен в други отношения, не всякога улучва смъртоносно с пушката си.

През това време оръжието му беше заредено; след като хвърли томахавката в лодката, Ловецът се приближи към своята жертва и облегнат на пушката си и обзет от тъжни мисли, се надвеси над индианеца. За пръв път виждаше човек, паднал в бой. Това беше първото човешко същество, срещу което бе вдигнал ръка. Чувството, изпитвано от нето, беше необичайно и искрено — каквито са отначало чувствата ни. В него съжалението се примесваше с тържество.

Макар да беше прострелян право в гърдите, индианецът не бе мъртъв. Лежеше неподвижно по гръб, но очите му, изпълнени още с живот, следяха всяко движение на победителя, както падналата птица внимателно следи всяко движение на птицеловеца. Сега навярно очакваше съдбоносния удар, който щеше да предшества отрязването на скалпа му, или може би се боеше, че това жестоко деяние ще бъде извършено преди смъртта му. Ловецът прочете тия мисли и скръбна утеха бе за него да разсее опасенията на безпомощния дивак.

— Не, не, червенокож — каза той, — няма защо да се страхуваш повече от мен. Аз съм бял и за мен не е присъщо да скалпирам. Само ще прибера на сигурно място пушката ти, а след това ще се върна и ще ти помогна, с каквото мога. Макар че не бива да оставам тук много дълго, защото трите пушечни изстрела могат да ми докарат на главата няколко от вашите дяволи.

Заключителните думи младият човек каза по-скоро на себе си, след като тръгна да търси падналата пушка. Той намери оръжието там, където го беше изпуснал собственикът му, и веднага го отнесе в лодката. Като остави при него и своята пушка, Ловецът се върна и отново се надвеси над индианеца.

— Враждата между теб и мен е свършена, червенокож — каза той. — И ти можеш да бъдеш спокоен както за скалпа си, тъй и че не ще ти сторя вече нищо лошо.

Ако погледите можеха да изразяват изцяло мислите на човека, то навярно Ловецът щеше да прочете известен, укор за невинната си суета относно расовите различия; той схвана благодарността в очите на умиращия дивак, но не и горчивата насмешка, която се бореше с по-доброто чувство.

— Вода! — пробъбри жадното нещастно същество. — Дай вода на бедния индианец!

— Да, ще ти дам вода, дори ако изпиеш и цялото езеро. Ще те пренеса до нея, та да се напиеш до насита. Чувал съм, че е така с всички ранени — единствено водата ги облекчава и задоволява.

При тия думи Ловецът вдигна индианеца на ръце и го отнесе до езерото. Там го настани така, че да може да утоли палещата си жажда, а след това седна на един камък, положи в скута си главата на своя ранен противник и се опита да го утеши, доколкото можеше.

— Грешно ще бъде, ако ти кажа, че не е настъпил последният ти час, воине — подхвана той. — Ти си преминал вече средната възраст и като се има предвид животът, който водите вие, дните ти не са отишли напразно. Индианците не очакват да заспят вечен сън, а се надяват, че ще живеят на оня свят. Ако си бил справедлив индианец, ще намериш на онзи свят вашите щастливи ловни полета, а ако си бил несправедлив, тогава ще се озовеш сред вашите пустини.

— Добре! — пробъбри индианецът, чийто глас бе запазил дълбочината си, дори когато животът му вече изгасваше — Млада глава — стара мъдрост!

— Понякога при настъпването на края е утешително да знаем, че онези, на които сме сторили или сме се опитвали да сторим зло, ни прощават. Предполагам, че природата търси това облекчение, за да получи някаква прошка още тук, на земята. Утешително е в такъв час да знаеш, че някой ти прощава. Що се касае до мен, аз ти прощавам напълно за опитите да посегнеш на живота ми — първо, защото от тях не произлезе зло; второ, защото това е съвсем естествено за теб и аз изобщо не биваше да ти вярвам; и най-сетне, главно защото не мога да изпитвам омраза към умиращ, без разлика дали е езичник, или християнин. Така че за мен можеш да бъдеш спокоен.

Индианецът може би имаше известни понятия за нещата, за които говореше Ловецът, но у него тези понятия по необходимост бяха съчетани с навиците и предразсъдъците му. Като повечето люде от своята раса и като твърде много от нашата той по-скоро желаеше да умре така, че да спечели похвалата и одобрението на ония, които оставаха след него, отколкото да си осигури по-добро съществуване на оня свят.

Докато Ловецът му говореше, той беше донякъде удивен, макар и да чувстваше, че намеренията на белия са добри, а когато младият мъж замлъкна, червенокожият почувства силно съжаление, че наблизо няма никой от племето му, за да бъде свидетел на неговия стоицизъм при физическите болки и на твърдостта, с която посрещаше края си. Но с изтънчената си вродена вежливост, тъй характерна за индианския воин, преди да се поквари от твърде много общуване с най-долната прослойка на белите, той се постара да изкаже благодарност за добрите намерения на момъка и да му даде да разбере, че ги цени.

— Добре! — повтори пак той, защото тази английска дума се употребяваше извънредно често от диваците. — Добре! Млада глава и младо сърце. Старото сърце твърдо, не пролива сълзи. Чуй индианеца, който умира и не иска да лъже. Как те казват?

— Името, което нося сега, е Ловец на елени, макар делауерите да говореха, че когато се завърна от пътеката на войната, ще получа по-мъжествено име, ако го заслужа.

— Това име добро за момче — недостатъчно за воин. Той скоро получи по-добро. Тук няма страх — при голямото вълнение, което изпитваше, дивакът намери достатъчно сили да вдигне ръка и да потупа младия човек по гърдите, — сигурно око — светкавична ръка — смъртоносен прицел… вече велик воин. Не Ловец на елени… Соколово око… Соколово око… Соколово око. Дай ръка!

Ловецът или Соколовото око — както беше наречен сега за пръв път младият човек, защото през следващите години това име стана известно из цялата страна — хвана ръката на дивака и той изпусна последното си дихание, загледан възхитено в лицето на непознатия, проявил толкова решителност, ловкост и твърдост в едно колкото тежко, толкова и необичайно за него положение. Ако си припомни, че най-голямото удовлетворение за един индианец е да види как неприятелят му проявява слабост, читателят ще може да оцени още по-добре поведението на умиращия червенокож: в този момент.

— Духът му отлитна! — каза задавено и тъжно Ловецът. — Жал ми е! Е, рано или късно всички ще стигнем дотам и независимо каква е кожата на човека най-щастлив е онзи, който е подготвен най-добре да посрещне този миг. Да, тук лежи тялото на един несъмнено храбър воин, а духът му вече лети към щастливите ловни полета или към места, лишени от дивеч. Но и други неща довеждат до същото. Ето, старият Хътър и Бързият Хари изпаднаха в голяма беда, а може би дори ще си навлекат мъчения и смърт, и то точно заради тази награда, която щастието предлага сега на мен — както биха помислили мнозина — напълно законно и справедливо. Но нито стотинка такива пари не ще мине през ръцете ми. Родил съм се бял и бял ще умра — ще държа до последния миг на цвета на кожата си, дори ако негово величество, губернаторите му и всичките му съветници както в отечеството, тъй и в колониите забравят откъде произлизат и къде се надяват да идат и всичко това само за някаква си дребна печалба през време на войната. Не, не, воин, никога моята ръка не ще се докосне до скалпа ти и нека твоята душа почива в мир. Когато тялото ти отиде да се присъедини към нея във вашата страна на духовете, видът му ще бъде приличен.

Веднага щом привърши думите си, Ловецът стана. После той настани тялото на мъртвеца в седнало положение, като го облегна с гръб към малката скала, и положи необходимите грижи да предотврати падането или изкривяването му в положение, което би изглеждало непристойно за схващанията на чувствителните, макар и груби диваци. След като изпълни този свой дълг, младият човек застана, вперил поглед със скръбни мисли в суровото лице на падналия неприятел. И както обикновено — по навик, придобит от дългия самотен живот в гората, той отново започна да изказва гласно чувствата си.

— Не исках да отнема живота ти, червенокож — заговори той. — Но ти ме постави пред единствения избор: да убия или да бъда убит. И двамата, струва ми се, постъпихме според присъщите си качества, никой от нас не може да бъде укорен. Ти беше подъл, както сте си вие през време на война, а аз — малко небрежен, защото лесно вярвам всекиму. Е, тази бе първата ми борба с човек, ала едва ли ще бъде последната. Борил съм се с повечето от горските обитатели — мечки, вълци, пантери и ягуари, но сега за пръв път се сблъсквам с червенокожи… Ако бях роден, индианец, сега бих могъл да разказвам за това или да взема скалпа и да се хваля с подвига си пред цялото племе; или пък, ако неприятелят ми бе дори само мечка, щеше да бъде съвсем естествено да разкажа всекиму какво се е случило; сега обаче не виждам дори как да поверя тази тайна на Чингачгук, без това да звучи като самохвалство на езика на бял човек. А защо в края на краищата да се хваля? Това е убийство на човек, пък макар и дивак. И откъде да зная дали е бил справедлив индианец и дали не е бил отвлечен внезапно някъде другаде вместо в щастливите ловни полета? Щом човек не е сигурен дали е сторил добро или зло, най-умно е да не се хвали. И все пак бих искал Чингачгук да узнае, че не съм посрамил нито делауерите, нито обучението, което получих при тях.

Ала монологът и размишленията на младия човек бяха внезапно прекъснати от неочакваната поява на втори индианец на езерния бряг — на неколкостотин ярда от полуострова. Този човек, очевидно също така разузнавач, привлечен към това място навярно от пушечните изстрели, излезе от гората толкова непредпазливо, че Ловецът го видя, преди още сам да бъде забелязан. След миг, когато стана и това, дивакът нададе силен крясък, на който отговориха десетина гласове от различни части на планинския склон. Нямаше повече време за губене. И в следната минута лодката се отдели от брега, тласкана от равномерните и силни удари на греблото.

Щом се увери, че се е отдалечил на безопасно разстояние, Ловецът престана да гребе и предостави малката лодка на тласъците на вятъра, а той се зае спокойно да огледа положението наоколо си.

Първото кану, което беше отвързал свободно, плаваше, тласкано от вятъра, на четвърт миля от него и малко по-близо до брега, отколкото би желал сега, когато знаеше, че наоколо има повече диваци. Другото, което бе отблъснал от полуострова, се намираше само на няколко ярда от него, понеже, напускайки сушата, той се беше отправил в същата посока. Мъртвият индианец лежеше мрачно неподвижен там, гдето го беше оставил, воинът, който се бе появил от гората, бе вече изчезнал, а и самата гора беше толкова тиха и привидно толкова пуста, колкото в деня, когато е била създадена.

Тази пълна тишина продължи само миг. След като се огледаха добре, индианските разузнавачи изскочиха от храстите на полуострова и щом откриха смъртта на своя приятел, изпълниха въздуха с яростен вой. Но когато стигнаха до тялото и се струпаха нетърпеливо около него, писъците им веднага секнаха и се замениха с викове на задоволство. Ловецът познаваше достатъчно добре дивашките обичаи, за да разбере причината на тази промяна. Писъкът обикновено изразяваше вопли за изгубен воин, а виковете бяха признак на радост, че победителят не бе успял да отреже скалпа му — трофей, без който победата никога не се смяташе пълна. Навярно разстоянието, на което се намираха лодките, предотврати каквито и да било опити от страна на индианците да нападнат победителя — американските червенокожи, също като пантерите в собствените им гори, рядко се нахвърлят срещу неприятеля, когато не са сигурни, че ще успеят.

Тъй като нямаше повече причини да остане близо до полуострова, младият човек се зае да прибере лодките, за да ги откара до „замъка“. Най-близката скоро беше вързана и тогава той се отправи към втората, която през цялото време се беше носила към горния край на езерото.

Щом спря поглед върху тази лодка, Ловецът беше поразен от обстоятелството, че тя се намираше по-близо до брега, отколкото би била, ако я тласкаше само лекият ветрец. Той започна да се съмнява дали върху нея не действа някакво незабележимо водно течение и увеличи усилията си, за да настигне лодката, преди тя да се намери в опасна близост с гората. Когато се приближи още, движението на кануто му се стори особено — макар да беше обърнато напряко към вятъра, то продължаваше да се движи към сушата. Няколко силни удара с греблото го откараха още по-близо и тогава цялата загадка се изясни. Явно бе, че нещо се движеше отстрани на кануто и когато го разгледа по-отблизо, то се оказа човешка ръка. На дъното на лодката лежеше индианец и я направляваше бавно, но сигурно към брега, използвайки ръката си като гребло.

Ловецът разбра цялата хитрост от пръв поглед. Докато се бе занимавал със своя неприятел на полуострова, друг дивак бе доплувал до лодката и сега се мъчеше да я закара по този начин до сушата.

Убеден, че човекът в кануто не може да има оръжие, Ловецът не се поколеба да приближи отвличаната лодка, без да счита за нужно да вдига собствената си пушка. Щом като шумът от водата при доближаването му стигна до ушите на проснатия в лодката индианец, той скочи на крака и нададе вик, който показа пълната му изненада.

— Ако си се забавлявал вече достатъчно с това кану, червенокож — забеляза невъзмутимо Ловецът, като спря да гребе навреме, за да не допусне допирането на двете лодки, — ако си се наситил на забавлението си, тогава от твоя страна ще бъде благоразумно да се гмурнеш обратно в езерото. В това отношение аз съм разсъдителен и не жадувам за твоя кръв, макар че има и такива, които биха предпочели да гледат на теб като на разписка за награда, а не като на живо същество. Скачай в езерото веднага, докато не сме се разгорещили в спора.

Дивакът беше от ония, които не разбираха нито дума английски, и само благодарение на движенията на Ловеца и на израза на очите му, които рядко лъжеха, разбра какво искаше да му каже той. Може би и видът на пушката непосредствено до ръката на белия човек ускори решението му. Във всеки случай той приклекна като тигър, готов за скок, нададе пронизителен вик и в следната секунда голото му тяло изчезна във водата. Когато излезе на повърхността, за да си поеме въздух, той се намираше на няколко метра от кануто и бързият поглед, който хвърли зад себе си, показваше колко много се страхува, че съдбоносният пратеник от пушката на неприятеля му може да го настигне.

Но младият човек нямаше никакви враждебни намерения. Той грижливо завърза лодката за своята и започна да гребе, за да се отдалечи от брега. И в момента, когато индианецът стигна сушата и се отърси като шпаньол28, когато излиза от вода, страшният му противник се намираше вече извън обсега на пушка, на път към „замъка“. И понеже беше свикнал така, и този път не пропусна случая да поговори със себе си за всичко, което беше станало, без да престава да гребе в посоката, където се намираше целта му.

— Да, да — подхвана отново той, — нямаше да бъде добре да убия човек без причина. Скалповете не ме изкушават, а животът е сладък и ние, които сме надарени с привички на бели хора, не бива да го отнемаме безмилостно. Наистина дивакът беше минго и не се съмнявам, че е и през целия си живот ще бъде истински гад и безделник. Но това не е причина да забравя цвета на кожата си и качествата, присъщи на расата ми. Не, не… нека си върви; ако се срещнем някога с пушки в ръце, тогава ще видим кой има по-смело сърце и по-сигурно око. Соколово око! Това име съвсем не е лошо за воин — звучи по-мъжествено и по-смело от Ловец. Не е лошо име за начало, пък и честно беше заслужено.

Давайки по този начин отдушник на онова, което би могло да се нарече негова слабост, младият човек продължи да гребе към „замъка“ мълчаливо, усърдно и толкова бързо, колкото му позволяваха влачените две лодки. През това време слънцето бе не само изгряло, а и се бе издигнало над източните планини и изливаше потоци от лъчезарна светлина над все още безименната водна площ. Целият околен пейзаж сияеше от красота и страничният наблюдател, непривикнал към обикновения живот в горите, никога не би повярвал, че само преди малко те бяха свидетели на толкова ужасни, жестоки събития.

Докато се приближаваше към постройката на стария Хътър, Ловецът мислеше или по-скоро чувстваше, че видът на това надводно жилище е в някаква странна хармония с останалата част от гледката. Макар при неговата постройка да не беше целено нищо друго освен здравина и сигурност, грубите, масивни греди, покрити с кори от дървета, издадената стряха и изобщо формата биха правили постройката живописна, където и да се намираше, а действителното й положение сред водата прибавяше към другите качества и чара на нещо ново и необичайно.

Но когато приближи още повече „замъка“, вниманието на Ловеца беше привлечено и от други неща, които изведнъж помрачиха всички красоти на езерото и на странно разположената постройка. Джудит и Хети стояха на платформата пред вратата и очакваха приближаването му с нескрита тревога. От време на време Джудит отправяше към гребеца и лодките стария корабен далекоглед, за който вече споменахме. Девойката едва ли някога беше изглеждала по-красива, отколкото в онзи миг, когато руменина, причинена от вълнение и тревога, освежаваше великолепните багри на лицето й, а нежността на очите — чар, с който беше надарена и клетата Хети — беше още по-подчертана поради силната загриженост. Така поне мислеше младият човек, когато лодките му доближиха „ковчега“ — ала той нито се спря, нито пък му хрумна да умува над причините или над тънките различия между причина и следствие, а грижливо завърза трите канута и стъпи на платформата.