Ловецът на елени

ГЛАВА ДЕСЕТА

Може би за читателя ще бъде по-лесно да разбере събитията, които се готвим да разкажем, ако има пред очите си набързо скицирана картина на околността. Трябва да напомним, че езерото беше неправилно по форма и бреговата му линия беше, общо взето, овална, но със заливи и полуострови, които украсяваха и разнообразяваха крайбрежието. Сега повърхността на красивата водна площ блестеше като елмаз под последните лъчи на вечерното слънце, а цялата околност — хълмове, покрити с пищна горска растителност — сияеше с лъчезарна усмивка, която най-добре е описана в хубавите стихове в началото на тази глава.

Тъй като бреговете с малки изключения се издигаха стръмно още от самата вода дори там, където планината не се изпречваше непосредствено пред погледа, то една почти, непрекъсната завеса от листа се спускаше над притихналото езеро; дърветата, израсли по стръмните склонове, се бяха свели към светлината и на много места протягаха дългите си клони и стройни стъбла под остър ъгъл на четиридесет или петдесет стъпки. Разбира се, това се отнася само за горските гиганти, високи сто или сто и петдесет стъпки, защото повечето от по-дребните растения се свеждаха дотолкова, че потапяха долните си клони във водата.

При положението, в което се намираше салът сега, „замъкът“, както и целият северен край на езерото, бе скрит от погледите на тримата зад издаден полуостров. Висока планина, обрасла с гори и закръглена като всички останали, препречваше погледа в тази посока, простирайки се непосредствено над цялата прекрасна картина. Само един дълбок залив се врязваше в западния й край и удължаваше басейна на езерото с повече от миля.

Начинът, по който водата изтичаше от езерото под зелените сводове на дърветата, ограждащи речните брегове, вече бе описан. Тогава се спомена още, че скалата, където обикновено предпочитаха да уреждат срещите си хората от цялата околност и гдето сега Ловецът очакваше да намери своя приятел, се намираше близо до оттока и не много далеч от брега. Тя представляваше огромен самотен камък, който се издигаше от дъното на езерото, очевидно останал там, когато водата беше отмила сушата наоколо му и си беше пробила път надолу по реката. Бавното вековно действие на природните сили постепенно бе изгладило и оформило тоя камък. Скалата едва ли имаше шест стъпки височина и по вид доста наподобяваше обикновен пчелен кошер или купа слама. Последното всъщност дава не само най-добра представа за нейната форма, но и за размерите й. Тя стоеше — и стои до днес, защото ние описваме действителни случки — на около петдесет стъпки от брега и само две стъпки от подножието й бяха залени от вода, макар че се случваше понякога закръгленият й връх, ако може да се употреби такъв израз, да бъде изцяло залят от езерото. Много дървета от брега се издаваха толкова напред, че почти се докосваха до скалата, когато към нея се погледнеше отблизо, а висок бор се бе надвесил над нея така, че образуваше внушителен свод над мястото, гдето бяха седели много горски главатари през редицата векове, когато Америка и всичко в нея съществувало в тайнствена самота, в един свят сам за себе си.

Щом стигна на двеста или триста стъпки от брега, Ловецът свали платното и спусна котвата веднага, щом видя, че „ковчегът“ се е озовал на място, отдето вятърът ще го тласка право към скалата. Движението на сала беше спряно, като използваха лекия бриз и извърнаха носа срещу вятъра. Щом стори това, Ловецът започна да отпуща въжето на котвата и остави слабия ветрец да тласка плавателния съд. А когато девойките му съобщиха, че задната част на сала се намира на пет-шест метра от желаното място, той отново спря движението.

Ловецът осъществи тази маневра бързо. Той ни най-малко не се съмняваше, че едновременно бе наблюдаван и преследван от неприятеля, но вярваше, че с привидната обърканост на своите е объркал и неговите движения. И знаеше, че индианците не ще се досетят за целта му — скалата, освен ако някой от пленниците не им я беше открил. А това бе толкова невероятно, че изобщо не го безпокоеше.

Въпреки тия бързи и решителни движения Ловецът не посмя да се приближи към брега, без да вземе предохранителни мерки за отстъпление в случай, че то се наложеше. Той държеше в ръка въжето на котвата, а Джудит стоеше на пост до бойницата, обърната към брега, откъдето можеше да наблюдава залива и скалите и навреме да съобщава за приближаването на враг или приятел. Хети също така бе на пост, но тя трябваше да се взира да не би някой неприятел да се изкачи на дърветата, които се издигаха над тях, и контролирайки оттам напълно вътрешността на сала, да направи безполезна защитата на кабината.

Когато Ловецът спусна котвата тъй, както споменахме, слънцето вече не се виждаше откъм езерото и долината. Но все пак трябваше да минат още няколко минути до истинския залез и той познаваше индианската точност много добре, за да очаква от приятеля си прибързаност, неподобаваща за мъж. Най-важният въпрос обаче бе дали, ограден от врагове, както вече се знаеше, той бе успял да се изплъзне от техните засади. За него всичко онова, което се беше случило през последните двадесет и четири часа, беше неизвестно, а както и Ловеца, Чингачгук бе още млад воин. Наистина той идваше с намерение да търси похитителите на годеницата си, но от нищо не можеше да предусети на каква опасност се излагаше, нито пък да схване точното положение на враговете и приятелите си. С една дума, придобитата проницателност и неуморната му индианска предпазливост бяха всичко, на което можеше да разчита при страшните рискове, на които неизбежно щеше да се изложи.

— Няма ли някой на скалата, Джудит? — запита Ловецът веднага, щом спря движението на „ковчега“, защото му се стори непредпазливо да се приближава без нужда към брега. — Не се ли вижда главатарят на делауерите?

— Не, Ловецо. Нито на скалата, нито на брега или между дърветата, нито в езерото се очертава нещо, наподобяващо фигура на човек.

— Внимавайте, Джудит… Пазете се, Хети. Пушката има будно око, бързи стъпки и съдбоносен език. Пазете се, но същевременно бдете добре и бъдете нащрек. Сърцето ми ще се разкъса от мъка, ако ви се случи нещо лошо.

— Ами вие, Ловецо? — възкликна Джудит, като извърна красивото си лице от бойницата, за да отправи ласкав и благодарен поглед към младия човек. — Вие пазите ли се и внимавате ли диваците да не ви зърнат? Куршумът ще бъде толкова съдбоносен за вас, колкото и за една от нас, а ударът, който ще изпитате вие, ще бъде болезнен за всички ни.

— Не се страхувайте за мен, Джудит, не се страхувайте за мен, добра девойко. И не се обръщайте насам, макар да изглеждате толкова мила и приятна, а отправете очи към скалата, брега и…

Ловецът беше прекъснат от слабо възклицание, нададено от младото момиче, което, послушало думите му, беше отправило незабавно погледа си в противоположната посока.

— Какво има? Какво има, Джудит? — запита той бързо. — Вижда ли се нещо?

— На скалата има човек!… Индиански воин, въоръжен и нашарен с бойни цветове.

— Къде носи соколовото си перо? — запита развълнувано Ловецът, като отпусна въжето, готов всеки миг да приближи сала до мястото на срещата. — В кичура ли е забодено, или е поставено над ухото?

— Точно както казвате… над лявото ухо. Усмихва се и повтаря думата „мохикан“.

— Слава Богу, това е най-сетне Змията! — възкликна младият човек, като отпусна съвсем въжето, и когато долови лекия скок на другия край на сала, веднага започна да го дърпа, сигурен, че целта вече беше постигната.

В този миг вратата на кабината се отвори бързо и като се спусна през малката стая, воинът се намери до Ловеца с краткото възклицание „Хау!“.

Миг по-късно Джудит и Хети изпищяха и във въздуха се разнесе крясъкът на двадесетина диваци, които изскочиха от храстите и се спуснаха надолу по стръмния бряг, като някои в бързината си паднаха направо във водата.

— Дърпайте, Ловецо! — извика Джудит и бързо залости вратата, за да препречи входа, през който делауерът току-що беше влязъл. — Дърпайте с всички сили, езерото е пълно с диваци, които газят във водата след нас.

Младите мъже — защото Чингачгук незабавно се притече на помощ на приятеля си — не се нуждаеха от повторна подкана и се заловиха бързо за работа така, че показаха за колко съдбоносно смятаха положението. Най-голямата мъчнотия беше да се преодолее отведнъж обратната инерция на толкова голяма маса. Защото, веднъж задвижен, той лесно можеше да бъде накаран да се плъзга по водата с необходимата бързина.

— Дърпайте, Ловецо, за Бога! — извика Джудит отново откъм бойницата. — Тези негодници се хвърлят във водата като кучета след плячката си. Ах! Салът се движи, ето водата вече стига до гърдите на първия! Но те все още напредват и искат да се заловят за „ковчега“!

После откъм мястото, където се намираше момичето, се чу тихо изпискване, а след него весел смях. Първото бе предизвикано от отчаяния опит на един от преследвачите, а второто — от неуспеха му; салът се плъзгаше вече бързо над дълбоките води със скорост, която осуетяваше всички намерения на враговете им.

Тъй като кабината пречеше на двамата мъже да видят какво става на задния край на „ковчега“, те бяха принудени да запитат девойките за положението на преследвачите.

— Какво става, Джудит? Преследват ли ни още мингосите, или засега се отървахме от тях? — запита Ловецът, когато почувства, че въжето минава леко през ръцете му, понеже салът се движеше бързо напред, а същевременно чу писъка и смеха на девойката.

— Изчезнаха! Един от тях, последният, тъкмо се скри между храстите на брега! Ето сега вече изчезна в сенките на дърветата! Вие намерихте приятеля си и всички сме здрави и читави!

Двамата мъже напрегнаха отново сила, издърпаха бързо „ковчега“ до котвата и я вдигнаха. А когато, салът измина още известно разстояние и забави хода си, те спуснаха котвата отново. Тогава за пръв път от момента на срещата те прекратиха усилията си. Тъй като плаващият дом сега се намираше на неколкостотин стъпки от брега и беше напълно неуязвим от куршумите, за тях вече нямаше опасност, нито причина да полагат повече усилия.

Интересно бе държането на двамата приятели един към друг. Чингачгук, благороден, висок, красив и добре сложен млад индиански воин, най-напред грижливо прегледа пушката си, като отвори пълнителя, за да се увери, че барутът не се е намокрил, а след като се успокои в това отношение, хвърли няколко скрити, но изпитателни погледи наоколо — върху необикновеното жилище и двете девойки. Но той не произнесе нито дума и избягваше да прояви женско любопитство чрез задаване на въпроси.

— Джудит и Хети — каза Ловецът с непресторена, естествена учтивост, — този е главатарят на мохиканите, за когото ви говорих. Той се казва Чингачгук — което значи Голямата змия. Наречен е така заради своята мъдрост, благоразумие и хитрост и е моят най-добър приятел. Знаех, че е той от момента, когато ми казахте за перото над лявото му ухо, тъй като повечето други воини ги носят забодени в кичурите си.

След тези думи Ловецът сърдечно се разсмя, може би по-скоро развълнуван от удоволствието, че бе успял при такива критични обстоятелства да прибере здрав и читав приятеля си, отколкото от някаква случайна мисъл. Впрочем този изблик на чувства почти не се забелязваше, тъй като смехът бе напълно безшумен.

Макар да разбираше и да говореше английски, Чингачгук, както повечето индианци, не обичаше да изразява мислите си на този език. И след като отвърна с любезност, подобаваща на вожд, на сърдечното ръкостискане на Джудит и на по-сдържания поздрав на Хети, той се отдръпна настрана, очевидно за да дочака момента, когато щеше да бъде удобно на приятеля му да заговори за техните бъдещи намерения и да му разкаже всичко, което се беше случило, откакто се бяха разделили.

Младият човек разбра това и се обърна към девойките.

— Сега, след залеза на слънцето, вятърът скоро ще по-утихне — каза той. — Няма смисъл да гребем срещу него. След около половин час или ще имаме пълно безветрие, или пък вятърът ще задуха откъм южния бряг и тогава ние отново ще се отправим към „замъка“; а през това време делауерът и аз ще поговорим за някои неща и ще обсъдим бъдещите си действия.

Никой не се противопостави на предложението и девойките се оттеглиха в кабината, за да приготвят вечерята, двамата млади мъже седнаха при носа на сала и започнаха да разговарят. Те си служеха с езика на делауерите. Тъй като този диалект се разбира мъчно дори от образовани хора, то не само при този, а и при всички бъдещи случаи ще предаваме ония разговори, които следва да се разкажат по-подробно, в превод, като ще се постараем, доколкото е възможно, да запазим свойствените и особени изрази на всеки от говорещите, за да представим картината колкото се може по-релефно пред читателите.

Не е необходимо да навлизаме в подробностите, които разказа Ловецът, понеже той спомена набързо онова, което вече е известно на всички, прочели нашите страници. Но добре е да отбележим, че разказвачът се докосна само до главните точки и се въздържа да спомене каквото и да било за своята борба и победа над ирокеза, както и за усилията си да помогне на двете изоставени девойки.

Когато Ловецът свърши, делауерът на свой ред поде разказа си. Той говореше внушително и с голямо достойнство. Неговият разказ беше ясен и кратък, неразкрасен с нито една случка, която не засягаше пряко историята от напущането на селото на племето му до пристигането в долината на Съскуихана. Стигнал в тази долина на около миля и половина южно от оттока, той се беше натъкнал на следа, от която беше заключил за вероятната близост на индианците. Подготвен за такава възможност и тъй като целта на пътуването му бездруго била в съседство с лагера на групата ирокези, той посрещнал откритието по-скоро като благоприятно и взел необходимите мерки, за да се възползва от него.

Младият мохикан се насочил най-напред към началото на реката и като установил точното местоположение на скалата, открил нова следа. В продължение на няколко часа обикалял от различни страни враговете си и търсел удобен момент да срещне любимата си или да скалпира някого; разбира се, въпрос е, кое от двете неща желаел по-горещо. Мохиканът се придържал близо до езерото и от време на време се осмелявал да се приближи към някое място, откъдето можел да види какво става по неговата повърхност. След това младият мъж забелязал и наблюдавал „ковчега“ от момента, когато се появил, макар и да не подозирал, че именно чрез този сал ще се осъществи желаната среща с приятеля му. Обаче непостоянството в движенията на плавателния съд ту на една, ту на друга страна и фактът, че той несъмнено се управлявал от бял, накарало вожда да предположи истината и се приготвил да скочи на борда при първия удобен случай. Тъй като слънцето вече клоняло към хоризонта, той се отправил към скалата и на излизане от гората за своя приятна изненада видял „ковчега“, който очевидно чакал да го приеме; появата му и прехвърлянето на сала вече е известно.

Макар Чингачгук да бе наблюдавал внимателно в продължение на часове неприятелите си, неочакваното и непосредствено преследване от тяхна страна, когато той скочи на сала, бе и за него също тъй изненадващо, както и за приятеля му. Това можеше да се обясни само с факта, че те бяха много по-многобройни, отколкото мохиканът бе предположил отначало и че имаше разузнавателни групи, за които той не знаеше. Техният истински и постоянен лагер, ако думата „постоянен“ може изобщо да се употреби за лагера на група, която по всяка вероятност имаше намерение да остане в него само няколко седмици, бе недалеч от мястото, където Хътър и Хари бяха паднали в ръцете им и, разбира се, близо до един извор.

— Е, добре, Змия — каза Ловецът, след като приятелят му свърши своя кратък, но жив разказ, — щом като си разузнавал около мингосите, можеш ли да ни кажеш нещо за техните пленници — бащата на тези млади жени и другият, който, доколкото мога да заключа, е любимият на една от тях.

— Чингачгук ги видя — старец и млад воин — прогнил хемлок и строен бор.

— Не си напълно прав, делауер — не см напълно прав. Наистина до известна степен старият Хътър е повехнал, при все че от дънера му могат да се отсекат доста здрави греди. А колкото до Бързия Хари, до неговата височина, сила и хубост, той би могъл да се нарече гордост на човешката гора. Вързани ли бяха, подложени ли бяха на някакви мъчения? Питам те от името на младите жени, които, струва ми се, горят от нетърпение да научат нещо за тях.

— Не, Ловецо. Мингосите са твърде многобройни и няма нужда да поставят в клетка дивеча. Едни от тях пазят, друга спят, трети разузнават, четвърти ходят на лов. Днес те се отнасят към бледоликите като братя, утре ще смъкнат скалповете им.

— Да, това е присъщо на червенокожите и трябва да се примирим с него… Джудит и Хети, за вас има успокоителни новини. Делауерът ми каза, че нито вашият баща, нито Бързия Хари са измъчвани, а и двамата, като изключим загубата на свободата, се чувстват точно тъй добре, както и ние. Разбира се, пазят ги в лагера, но иначе могат да правят каквото си искат.

— Радвам се да чуя това, Ловецо — отвърна Джудит, — а сега, когато вашият приятел се присъедини към нас, не се съмнявам, че ще намерим начин да откупим пленниците. Ако в лагера има жени, аз притежавам дрехи, които ще им харесат, а ако положението стане още по-лошо, ще отворим сандъка, където според мен ще намерим достатъчно вещи, за да изкушим главатарите.

— Джудит — каза младият човек и погледна към нея с усмивка и силно любопитство, което въпреки падналия мрак не избегна от зоркия поглед на девойката, — нима бихте се решила да се разделите със собствените си украшения, за да освободите някакви пленници, пък макар единият от тях да е вашият баща, а другият — ваш заклет почитател и кандидат?

Лицето на девойката поруменя отчасти от негодувание, но навярно повече от необичайното и по-нежно чувство, което при капризното своеобразие на вкуса й изведнъж я бе направило по-чувствителна към доброто мнение на тоя човек, отколкото на който и да било друг. Ала тя подтисна необикновено бързо гнева си и отвърна с такава готовност и искреност, че това накара сестра й да се приближи и да се вслуша, макар неразвитият ум на Хети далеч да не можеше да разбере преобразуванието, настъпило в едно толкова непостоянно и толкова поривисто сърце като сърцето на разглезената и ласкана хубавица.

— Ловецо — отвърна след кратко мълчание Джудит, — ще бъда откровена с вас. Признавам, че беше време, когато онова, което наричате украшения, бе за мен най-скъпото нещо на земята, но чувствата ми се промениха. Макар че за мен Бързият Хари е нищо и никога не ще стане нещо, аз бих дала всичко, което притежавам, за да го освободя. А ако съм готова да сторя това заради буйния и бъбрив Хари, който не може да се похвали с нищо друго освен с хубавата си външност, можете да прецените сам какво бих сторила за родния си баща.

— Да, това звучи добре и напълно отговаря на женската природа. Да, наистина, същите чувства могат да се забележат и у младите жени на делауерите. Неведнъж съм ги виждал да жертват суетата заради сърцето си. И така трябва да бъде… така трябва да бъде навсякъде — и сред белите, и сред червенокожите. Жената е създадена за чувства и изцяло е подчинена на чувствата.

— Ще пуснат ли диваците татко, ако Джудит и аз им дадем най-хубавите си неща? — запита Хети с присъщата си наивност и кроткост.

— Жените им може да се намесят, добра Хети — да, при подобно положение жените им може да се намесят… Но кажи ми, Змия, как стои въпросът с жените сред тези негодници? Много от техните жени ли са заедно с тях в лагера им?

Делауерът беше чул и разбрал всичко казано дотогава, но поради неговата индианска сериозност и изисканост лицето му дори не потрепна и той беше останал привидно незаинтересуван от един разговор, който не го засягаше пряко. Сега, когато го запитаха, той отговори с обичайната си лаконичност.

— Шест — каза той, като вдигна пръстите на едната си ръка и палеца на другата — освен тази.

Последната дума означаваше неговата любима и нея той обозначи поетично и искрено, като постави ръка на сърцето си.

— Видя ли я, вожде? Можа ли да зърнеш хубавото й лице, или да се приближиш достатъчно, за да изпееш на ухото й песента, която тя толкова обича?

— Не, Ловецо, много бяха дърветата и листата покриваха клоните им, както облаците скриват небето при буря. Но — сега младият воин извърна помръкналото си лице към своя приятел с усмивка, която разхубави страшните бои и естествено строгите му черти със силния блясък на нежните чувства — Чингачгук чу смеха на Вах-та!-вах. Той го разпозна между смеха на ирокезките жени. В ушите му този смях прозвуча като чуруликането на птичка.

— Да, в това отношение може напълно да се вярва на слуха на един влюбен. А на слуха на един делауер — за всички звуци, които се чуват в гората. Не зная защо, Джудит, но когато някой млад мъж — а бих казал, че същото е и с младата жена — се влюбят, изведнъж смехът и говорът на другия стават чудно приятни за тях.

— А вие, Ловецо? — каза Джудит бързо и с повече сърдечност, отколкото обикновено се забелязваше в нейното лекомислено и повърхностно държане. — Не сте ли чувствал вие колко е приятно да се слуша смехът на девойката, която обичате?

— О, Джудит! Никога досега не съм живял достатъчно дълго сред моите братя по цвят, за да изпитвам тия чувства… не, никога! Те ми се струват съвсем естествени, но за мен няма по-сладка музика от шепота на вятъра сред върхарите на дърветата и ромона на ручея, който лее бистрата си вода в планината… освен — продължи той сериозно, като за миг отпусна глава, — освен може би лаят на вярното куче, когато се намира по следите на някой едър елен. А колкото за неверните кучета, не се интересувам от техния лай, защото той е еднакъв и когато има елен, и когато няма.

Джудит се отдалечи бавно и замислено и в леката развълнувана въздишка, която несъзнателно се откъсна от устните й, нямаше нито следа от обичайната й пресметлива кокетност.

На свой ред Хети слушаше с голямо внимание, макар наивният й ум да беше поразен от това, че младият човек предпочиташе мелодията на гората пред песента на девойките и дори пред невинния и весел смях. Но свикнала да се отнася за повечето неща към своята сестра, тя скоро последва Джудит в кабината, за да седне и да се замисли дълбоко над едно свое хрумване, което бе тайна за всички други.

Останали сами, Ловецът и приятелят му подновиха разговора си.

— Отдавна ли е при това езеро младият бледолик Ловецо? — запита делауерът, след като учтиво почака другия да започне пръв.

— Едва от вчера по обед, Змия, макар времето да беше достатъчно дълго, за да се види и направи много.

Погледът, който индианецът впери в своя събеседник, бе толкова остър, че сякаш прониза сгъстилия се нощен мрак. И когато погледна скритом към него, Ловецът срещна две блестящи черни очи като очите на пантера или на вълк, затворен в клетка. Той разбра значението на този блеснал поглед и отвърна уклончиво, както смяташе, че ще бъде най-скромно за един бял:

— Да, тъй е, както предполагаш, Змия, нещо такова е. Натъкнах се на неприятели и мога да кажа, че ги победих.

Вик на задоволство и възторг се изтръгна от устата на индианеца. А после, като постави буйно длан върху ръката на приятеля си, той го запита взел ли е скалпове.

— Готов съм да твърдя пред цялото племе на делауерите, пред стария Таменунд и пред твоя баща, великия Ункас, както и пред всички останали, че това е против природата на белите! Моят скалп е на главата ми, както виждаш, а това бе единственият скалп, над който беше надвиснала опасност.

— Не падна ли някой воин? Нали Ловецът е получил името си, защото е сръчен и бърз с пушката!

— В това отношение, вожде, ти си по-близо до разума и следователно по-близо до истината. Мога да кажа, че един минго падна.

— Главатар ли? — запита силно развълнуван приятелят му.

— Не зная и не мога да кажа. Беше хитър, подъл и коравосърдечен и с това лесно е можел да се прочуе сред племето си и да се издигне до този пост. Човекът се бореше добре, макар окото му да не бе достатъчно бързо срещу воин, който се е учил наред с теб, делауер.

— Разсече ли тялото му моят брат и приятел?

— Това не беше нужно, защото мингото умря в ръцете ми. Прочее чуй направо цялата истина: той се би като червенокож, а аз — като бял. Аз го победих. Не можех да забравя онова, което е присъщо на расата ми. Бял съм се родил и бял ще умра.

— Добре! Ловецът е бледолик и има бели ръце. А делауерът ще търси скалпа, ще го окачи на върлина и когато се върне при племето си, ще пее песен в негова чест. Честта принадлежи на племето и не бива да бъде изгубена.

— Лесно е да се каже това, но не ще бъде лесно да се извърши. Тялото на мингото е в ръцете на неговите приятели и без съмнение е скрито в някоя дупка, гдето дори и делауерската хитрост не ще успее да стигне скалпа му.

След това младият човек разказа накратко на приятеля си всичко, което се беше случило същата сутрин, без да скрива абсолютно нищо и все пак напълно скромно, като се стараеше грижливо да избягва индианското самохвалство, Чингачгук отново изрази задоволството си от славата, спечелена от неговия приятел; след това двамата станаха, настъпил беше часът, когато предпазливостта им налагаше да отдалечат „ковчега“ повече от сушата.

Беше съвсем тъмно. Небето бе облачно и беззвездно. Както обикновено, при залеза на слънцето северният вятър беше утихнал и лек полъх откъм юг го бе заменил. Тази промяна облагоприятстваше намеренията на Ловеца и той вдигна котвата веднага, след като салът започна да се движи доста бързо към средата на езерото. Разпънаха и платното и скоростта на сала стана не по-малка от две мили в час.

Тъй като при това положение беше излишно да гребат — занимание, което не се нрави на индианците, — Ловецът, Чингачгук и Джудит се настаниха на задния край на сала, откъдето младият човек почна да го направлява с кормилото. Завърза се разговор за бъдещите им действия и за средствата, които щяха да използват за освобождението на приятелите си.

Джудит взе най-живо участие в този разговор. Делауерът разбираше лесно всичко, което тя казваше; а Ловецът превеждаше на английски от време на време неговите забележки, които бяха малко и съвсем кратки.

През следния половин час Джудит се издигна много в очите на събеседниците си. Решителните и твърдите й предложения свидетелстваха за нейния дух и разсъдливост — качества, които се ценяха от хората по границата.

Събитията, настъпили от момента на срещата им, както и самотата и зависимото положение на Джудит, караха девойката да чувства Ловеца като приятел от години, вместо като познат от предния ден; и тя бе дотолкова пленена от непринудените му чувства и от искреността му — нещо, което според нейния опит бе съвършено необичайно за мъжете, — че неговите качества бяха възбудили любопитството й и бяха изградили у нея доверие, каквото не бе изпитвала към никой друг човек.

Винаги дотогава при разговора си с мъже тя се бе виждала принудена да заема отбранителни позиции и умееше да жъне победи, тук обаче неочаквано бе попаднала в обществото и под закрилата на един момък, който очевидно имаше толкова малко лоши намерения към нея, колкото и ако бе негова сестра. Свежестта на неговата невинност, поетичността и искреността на чувствата му и дори особеностите на говора му — всичко това бе оказало своето въздействие и беше спомогнало да се събуди у нея интерес, който бе толкова чист, колкото и неочакван и дълбок. Красивото лице и мъжественото телосложение на Хари никога не бяха успявали да вземат надмощие над самохвалното му и просташко държане, а общуването й с офицерите я бе научило да прави сравнения, при които губеха дори и физическите му преимущества.

Ала тъкмо познанството с офицерите, които идваха понякога край езерото на лов или пък за риба, сега оказа своето въздействие при пораждането на чувствата й към младия непознат. Докато благородниците, от една страна, ласкаеха суетата на девойката и силно възбуждаха нейното самолюбие, от друга страна, тя имаше много причини да се разкайва дълбоко, ако не и да тъжи тайно за познанството си с тях. Защото невъзможно бе девойка с нейните умствени способности да не схване колко кухи бяха отношенията между благородника и низшия; тя чувстваше, че дори и най-добрите и най-незлобивите й почитатели с червени куртки гледаха на нея по-скоро като на играчка за през свободното си време, отколкото като на равностойна приятелка. А Ловецът беше с открито сърце и то винаги блестеше в светлината на искреността; и дори безразличието му към нейния чар, който тъй рядко не сполучваше да въздейства на чувствата, стимулираше гордостта на девойката и събуждаше интерес към него, какъвто едва ли би успял да събуди друг, пък макар и по-облагодетелстван от природата.

Така измина половин час, а през това време „ковчегът“ се плъзгаше бавно по водата и мракът се сгъстяваше около него, макар че лесно можеше да се различи как тъмната линия на гората на юг се отдалечаваше, докато планините, очертаващи бреговете на тоя прекрасен басейн, го засенчваха почти от край до край. Наистина по средата на езерото се забелязваше тясна ивица, вода, където слабата светлина, струяща все още от небето, падаше по права линия на повърхността му с посока от север към юг; и покрай тая бледа ивица — нещо като обърнат наопаки Млечен път, където мракът не се беше сгъстил толкова, колкото другаде, салът поддържаше своя курс, понеже кормчията знаеше добре, че тя ще го отведе точно, там, където той искаше да отидат.

Разбира се, читателят не бива да мисли, че съществуваха някакви мъчнотии, що се касае до посоката. Дори ако мракът се сгъстеше дотолкова, че закриеше и планините, посоката можеше да се определи по вятъра, а също и по бледото петно на юг, което указваше накъде е долината в този участък — защото над горите нощният мрак не беше толкова непрогледен. Накрая тия особености привлякоха вниманието на Джудит и Ловеца. Разговорът им неусетно секна, за да им позволи да се полюбуват на тържествената тишина и дълбокия покой на природата.

— Каква мрачна нощ — забеляза девойката, след като помълча няколко минути. — Надявам се, че ще съумеем да намерим „замъка“.

— Няма какво да се страхувате, че ще го изпуснем, ако се движим по тази пътека до средата на езерото — отвърна младият човек. — Тук самата природа е очертала пътя ни, колкото и да е тъмно, не е мъчно да го следваме сред този мрак.

— Не чувате ли нещо, Ловецо? Стори ми се като че ли долових близо до нас плясък във водата!

— Наистина нещо развълнува необичайно водата; трябва да е риба. Те се нахвърлят едни върху други също както хората и животните на сушата. Някоя е подскочила във въздуха и е паднала с шум във водата. Безполезно е, Джудит, за когото и да било да се стреми да излезе от своята среда, щом природата му повелява да остане там. А природата си има свои пътища… Ха! Това звучи като гребане с весло, и то необикновено предпазливо.

— В този миг делауерът се наведе напред и посочи многозначително в мрака, сякаш някакъв предмет неочаквано беше привлякъл вниманието му. Ловецът и Джудит впериха поглед нататък и в същия миг забелязаха някакво кану. Очертанията на този обезпокоителен съсед бяха неясни и за едно по-неопитно око биха били почти незабележими, но за тримата от „ковчега“ предметът очевидно беше кану с една-единствена фигура в него, която гребеше изправена. Естествено, не можеше да се знае колко души лежаха скрити на дъното.

Изключено беше да избягат с „ковчега“ от тази лека лодка, която, направлявана от силни и опитни ръце, щеше да ги настигне веднага, затова всеки от мъжете грабна пушката си и зачака сблъскването.

— Лесно мога да поваля гребеца — прошепна Ловецът, — но по-добре е първо да му се обадим и да го запитаме за намеренията му.

След това той издигна глас и извика внушително:

— Стой! Ако се приближиш повече, ще бъда принуден да стрелям въпреки желанието си и тогава смъртта ти е сигурна. Спри да гребеш и отговори!

— Стреляй и убий едно нещастно и беззащитно момиче! — отвърна нежен и треперещ женски глас. — Върви по пътя си, Ловецо, и ме остави да следвам своя.

— Хети! — възкликнаха едновременно младият човек и Джудит; след това Ловецът скочи бързо към мястото, където беше привързал лодката, която теглеха след сала. Тя липсваше и това обясняваше всичко.

Уплашена от заканата, бежанката престана да гребе и неясните й очертания в мрака напомняха някаква неподвижна призрачна фигура, застанала над водата. В същия миг двамата мъже бързо свиха платното, за да не позволят на сала да се отдалечи от лодката. Ала тази последна мярка не беше взета навреме; инерцията на тежкия сал и тласъците на вятъра скоро разделиха двата плавателни съда. Макар да се виждаше още, Хети попадна в споменатата вече светла ивица и сетне бързо се отдалечи.

— Какво може да означава това, Джудит? — запита Ловецът. — Защо сестра ви взе лодката и ни напусна?

— Нали знаете, че нещастното момиче е слабоумно; тя има свои представи за онова, което трябва да стори. Тя обича баща ни повече, отколкото много други деца обичат родителите си и освен това…

— Какво има освен това, девойко? Сега е настъпил миг на изпитание — миг, когато истината трябва да се казва.

Вълнувана от силно женско съжаление, че трябва да издаде сестра си, Джудит се поколеба, преди да заговори отново. Но когато Ловецът я подкани повторно, осъзнала опасностите, на които се излагаха всички поради неблагоразумието на Хети, тя не можа да устои повече.

— Освен това, страхувам се, че клетата слабоумна Хети не е могла да разбере изобщо суетността, дивотията и глупостта, скрити зад красивото лице и телосложение на Бързия Хари. Тя бълнува насън за него, а понякога проявява своето чувство дори когато е будна.

— Значи, Джудит, вие мислите, че сега сестра ви е решила да се залови за някакъв луд план, за да помогне на баща си и на Хари, при което по всяка вероятност ще снабди с една лодка онези влечуги, мингосите?

— Страхувам се, че ще излезе така, Ловецо. Нещастната Хети едва ли има достатъчно ум да надхитри един дивак.

През всичкото време лодката, в която Хети стоеше изправена и неподвижна, все още се виждаше, макар че движението на „ковчега“ с всеки изминал миг я правеше все по-неясна. Явно беше, че нямаше време за губене — иначе тя щеше да изчезне съвсем.

Тъй като сега пушките бяха безполезни, мъжете ги оставиха настрана, грабнаха веслата и започнаха да обръщат носа на сала обратно, за да го насочат към лодката. Свикнала с тая работа, Джудит се втурна веднага към другия край на сала и застана при кормилото. При тези приготовления, които не можеха да бъдат извършени безшумно, Хети се разтревожи и бързо подкара лодката като птица, която потръпва при приближаването на неочаквана опасност.

Тъй като Ловецът и приятелят му гребяха с енергията на хора, съзнаващи необходимостта да напрегнат всички свои сили, а силата на Хети беше парализирана от нервното желание да избяга, преследването би свършило скоро със залавянето й, ако девойката не беше направила няколко коси и непредвидени отклонения от първоначалната посока. Тези завои й позволиха да спечели време, а също така отведоха и лодката, и „ковчега“ сред по-гъстия мрак, хвърлян от сенките на хълмовете. Освен това те увеличиха, разстоянието между нея и преследвачите й, докато най-после Джудит извика на спътниците си да престанат да гребат, защото бе изгубила окончателно лодката от очи.

Когато се разнесе това неприятно съобщение, Хети в действителност беше толкова близо, че долови всяка сричка, произнесена от сестра й, макар от предпазливост тя да беше изказана толкова ниско, колкото обстоятелствата й позволяваха, за да бъде чута от двамата млади мъже. Още в същия миг Хети престана да гребе и със затаено нетърпение зачака резултата — нещо, което се дължеше както на умората й, така и на желанието й да слезе на сушата.

Пълна тишина се възцари веднага над езерото и през това време тримата на „ковчега“ напрягаха сетива да открият положението на лодката. Джудит се беше привела напред, за да се вслушва, с надежда, че ще долови някакъв шум, който би издал посоката, накъдето се отдалечаваше сестра й, а двамата мъже свеждаха очите си колкото се можеше по-ниско до равнището на водата, за да открият всеки предмет, който плуваше по повърхността. Ала всички усилия бяха напразни — нито чуха, нито видяха нещо.

През цялото време Хети, която не бе достатъчно хитра, за да легне в лодката, стоеше права, вдигнала показалец до устните си и загледана в посоката, откъдето се бяха чули гласовете, прилична на статуя в дълбоко и плахо съсредоточеше. Наистина тя се беше оказала достатъчно хитра да се качи в лодката и да напусне безшумно „ковчега“, но с това се беше изчерпала и цялата й лукавост. Дори завоите, които направи нейната лодка, бяха по-скоро резултат на несигурната й ръка и нервна възбуда, отколкото на умение и пресметливост.

Тишината продължи няколко минути, през които Ловецът и делауерът се съветваха шепнешком помежду си на езика на индианците. След това веслата се потопиха отново във водата и „ковчегът“ продължи да се движи с възможната най-голяма предпазливост. Той се отправи на юг, тоест в посока към лагера на неприятеля. Стигнал недалеч от брега, където мракът бе извънредно гъст поради близостта на сушата, той остана там близо час, като очакваше приближаването на Хети. Тримата смятаха, че щом се освободи от страха на преследването, момичето веднага ще се отправи към това място.

Но тази не твърде хитра засада не се увенча с успех — нито погледът, нито слухът на младите хора можеха да открият приближаването на лодката. Разочарован от неуспеха и съзнаващ много добре важността да заеме укреплението, преди да бъде превзето от неприятеля, Ловецът отправи сала към „замъка“ с неприятното чувство, че цялото му старание да задържи лодките на сигурно място се беше провалило поради непредпазливото и обезпокоително действие на слабоумната Хети Хътър.