ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

Пазете портата! Не ще намерим

спасение, ако не секне тоя звън.

Дали е сбъркал пътя офицерът

или го е възпряло нещо вън?

Анселмо, кулата пази с един отред,

останалите — подир мен, напред!

Байрон — „Марино Фалиеро“

Предположението на Джудит Хътър за смъртта на индианката, общо взето, бе правилно. След неколкочасов сън баща й и Марч се събудиха. Това стана няколко минути, след като тя напусна „ковчега“, за да търси сестра си и когато, разбира се, Чингачгук и любимата му се намираха вече на борда.

Старият човек научи от делауера както за разположението на лагера и последните събития, така и за отсъствието на своите дъщери. Последното не го обезпокои, защото се уповаваше на разума на по-голямата девойка и на явната безнаказаност, с която малката се движеше сред диваците. А и продължителният живот сред опасностите беше притъпил чувствата му.

Старецът, изглежда, не съжаляваше много и за пленяването на Ловеца. Защото, макар да си даваше сметка колко значителна би била неговата помощ при защитата, разликата в нравствените им възгледи не беше създала помежду им голяма близост. Той щеше да бъде много доволен, ако знаеше разположението на лагера още преди да се вдигне тревогата от избягването на Вах-та!-вах. Сега вече бе твърде рисковано да прави опит да слезе на сушата. И той неохотно се отказа за тази нощ от жестоките планове, към които го бяха подбудили пленничеството и отмъстителността. Сърдит, Хътър седна при носа на „ковчега“, където към него скоро се присъедини Хари. Така те оставиха Голямата змия и Вах-та!-вах на спокойствие на другия край на плавателния съд.

— Ловецът излезе истинско дете — да иде при диваците в такова време и да се остави да го пипнат като сърна в яма! — изръмжа старецът, който, както обикновено, забелязваше сламката в окото на другия, а не виждаше гредата в своето. — И ако заплати глупостта с кръвта си, не бива да се сърди никому освен на самия себе си.

— Такъв е светът, стари Том — отвърна Хари. — Всеки трябва да си плаща дълговете и да отговаря за собствените си грехове. Впрочем изненадан съм, че толкова сръчен и пъргав момък като Ловеца се е хванал в такава клопка! Нима не можеше да стори нещо по-разумно от това, да се върти в полунощ около лагера на хуроните, без да може да избяга другаде освен в езерото? Или пък се е сметнал за елен, който с хвърлянето си във водата може да заличи следите си и да се спаси от беда чрез плуване? Признавам, че имах по-добро мнение за ума на момъка, но трябва да съдим със снизхождение невежеството у един младеж. Слушай, мастър Хътър, знаеш ли случайно какво е станало с момичетата? Не виждам и следа нито от Джудит, нито от Хети, макар че обиколих целия сал и надникнах навсякъде.

Хътър обясни накратко защо дъщерите му са взели една от лодките, както това му беше разказано от делауера, а после прибави за завръщането на Джудит, след като Хети беше проникнала в лагера, и за повторното й заминаване.

— Ето ти на какво прави сладкодумието, Плуващи Том! — възкликна Хари, като скръцна със зъби с истинска досада. — Това правят сладкодумието и увлеченията на една глупава девойка. Най-добре е да разучиш по-подробно тоя въпрос. Двамата с теб бяхме пленници, а Джудит не мръдна и пръста си да ни помогне. Полудяла е по този мършав Ловец. И той, и тя, и ти, и всички ние би трябвало да се занимаем с този въпрос. Не съм човек, който може да се примири с подобно нещо и, пак повтарям, не е зле да видиш какво стана. Хайде да вдигаме котва, старче, и да се приближим към полуострова, за да видим какво е положението там.

Хътър нямаше нищо против и „ковчегът“ беше приведен в движение, както обикновено. Двамата мъже се погрижиха да не вдигат шум. Вятърът духаше в северна посока и платното скоро откара сала толкова нагоре по езерото, че пред тях се появиха неясните очертания на дърветата, с които беше обрасъл полуостровът.

Плуващият Том стоеше на кормилото и насочи „ковчега“ така близо до сушата, колкото позволяваха дълбочината на водата и надвисналите клони. Сред крайбрежните сенки не можеше да се види нищо. Но младият часовой, за когото вече споменахме, зърна очертанието на платното и колибата и поради внезапната изненада от устата му се откъсна силно възклицание. Тогава с характерната си безразсъдност и ярост Хари вдигна пушката си и стреля. Но по някаква случайност куршумът улучи и повали индианската девойка. Последва сцената с факлите на брега, която току що описахме.

Точно в момента, когато Хари извърши необмисленото жестоко злодеяние, лодката на Джудит се намираше на стотина стъпки от мястото, където „ковчегът“ бе минал преди малко. Но вече описахме нейния път и сега наш дълг е да следваме пътя на баща й и неговите спътници.

Писъкът възвести резултата от случайния изстрел на Марч и даде да се разбере ясно, че жертвата бе жена. Дори самият Хари беше изненадан от този неочакван резултат и за миг беше много смутен от противоречиви чувства. Отначало започна да се смее с безразсъдно и грубо ликуване. След това обаче съвестта — този строг надзирател, скрит някъде дълбоко в човешките гърди, който до голяма степен зависи от детското възпитание — започна да впива зъби в сърцето му. За около минута в ума на това същество, изпълнен еднакво с цивилизованост и варварство, настъпи хаос от чувства, тъй като не знаеше какво да мисли за собственото си деяние. Но после упоритостта и гордостта на тоя човек, както обикновено, взеха връх и попречиха на тези чувства да окажат обичайното си въздействие. Той опря приклада на пушката си в пода на сала с явно презрение и започна да си подсвирква тихо, като се преструваше на напълно безразличен. През всичкото време „ковчегът“, продължаваше да се движи и вече излизаше от залива край полуострова и следователно се отдалечаваше от сушата.

Спътниците на Хари не погледнаха на постъпката му със същото снизхождение, с което, изглежда, самият той бе склонен да гледа на нея. Хътър изказа недоволството си с ръмжене, тъй като от убийството не само нямаше никаква полза, а, напротив, имаше опасност войната да стане по-ожесточена от всякога. Никой не осъжда безпричинната смърт по-сурово от користолюбивия и безнравствения. Все пак той се овладя, тъй като след пленяването на Ловеца ръката на престъпника придобиваше за него двойно по-голямо значение.

Чингачгук обаче скочи и за миг в него старата племенна вражда беше заглушена от гласа на расата. Но се опомни навреме, за да не извърши някоя страхотна постъпка, която можеше да му дойде наум в такъв миг.

Не бе така с Вах-та!-вах. Като се втурна през кабината, девойката се намери пред Хари почти в същия миг, когато прикладът на неговата пушка се удари в дъските на сала. И с безстрашие, което й правеше чест, тя разпалено изсипа върху него своите укори и възмущение.

— Защо стреля? — извика тя. — Какво направи теб хуронската девойка, че я уби? Какво мислиш каже за това Маниту? Какво мислиш чувствува Маниту? Какво правят ирокези? Няма почести — няма лагер — няма пленник — няма битка — няма скалп — не получи изобщо нищо. Кръв се лее срещу кръв! Какво би чувствал ти, ако твоя жена убита? Кой тебе съжали, ако плачеш за майка или сестра? Ти висок като голям бор — хуронска девойка малка и нежна като бреза, защо падаш върху нея и я смазваш? Мислиш, че хурони това забравят? Не. Червенокожи никога не забравят — никога не забравят приятели — никога не забравят и врагове. Защо ти, голям бледолик, толкова лош?

През живота си Хари не се беше смущавал толкова, колкото при тази непосредствена и ожесточена атака на индианската девойка. И наистина тя имаше мощен съюзник в лицето на неговата съвест и докато му говореше така сериозно, гласът й беше напълно женствен и го лишаваше от възможността да се отнесе грубо към нея. А тази мекота в гласа й правеше упрека още по-тежък, понеже му придаваше чистота и правдивост. Както повечето прости хора, той беше виждал в индианците досега само груби и страшни същества, никога не му беше идвало наум, че притежават човешки чувства и че и в дивашка страна може да съществува висока нравственост — съгласувана с обичаите и предразсъдъците, но не по-малко възвишена. С една дума, беше свикнал да гледа на индианците като на същества, съвсем малко над дивите животни, които върлуват из горите, и беше склонен да се отнася към тях като към такива независимо дали се ръководеше от интерес, или от прищявка. И все пак, макар и да беше смутен от тези укори, едва ли можеше да се каже, че красивият варварин се разкайваше. Съвестта му бе заговорила твърде енергично, за да му позволи да се развика сърдито, а може би той вече чувстваше, че е извършил деяние, което с право би поставило под съмнение мъжеството му. И все пак, вместо да се разкае или да отговори на простия, но непресторен укор на Вах-та!-вах, той се отдалечи като човек, който счита, че спорът с жени е под достойнството му.

В това време салът продължаваше да се движи напред и докато под дърветата се разиграваше сцената с факлите, навлезе навътре в езерото. Хътър беше побързал да го отдалечи от брега, понеже изпитваше инстинктивен страх от отмъщението на индианците.

Измина един час в мрачно мълчание и никой не направи опит да го наруши. Вах-та!-вах се беше завърнала в своето твърдо легло, а Чингачгук спеше на предната част на сала. Само Хътър и Хари останаха будни. Хътър управляваше кормилото, а по-младият му спътник мислеше за постъпката си с упоритостта на човек, несвикнал да признава своите грешки; при все това червеят, който никога не умира, не преставаше да гризе сърцето му.

Това ставаше горе-долу по времето, когато Джудит и Хети стигнаха средата на езерото и бяха легнали да си починат в бавно тласканата от вятъра лодка.

Макар помрачена от облаците, нощта беше спокойна. През това годишно време обикновено не се извиваха бури, а онези, които се разразяваха през месец юни в самотното езеро, макар и често пъти силни, винаги биваха кратки. Все пак духаше обичайният нощен вятър, който галеше върховете на дърветата, но рядко се спущаше към огледалната повърхност на езерото, носеше се малко над нея, наситен с онази влага, която непрестанно се издигаше от горите и обикновено не достигаше много далеч в каквато и да било посока. Този вятър непрекъснато менеше посоката си, защото тя зависеше, разбира се, от разположението на хълмовете — виновници за омаломощаването дори на свежите бризи и за превръщането на слабите усилия на нощния полъх в нещо като капризни и непостоянни въздишки на гората.

На няколко пъти носът на „ковчега“ се насочваше на изток, а веднъж дори на юг. Но, общо взето, плаваше на север. Хътър използваше всеки попътен вятър, ако това изобщо би могло да се нарече вятър, и главната му цел, изглежда, бе да движи сала непрекъснато, за да избегне всяко подло намерение на неприятеля. Сега вече той се чувстваше донякъде загрижен за дъщерите си, и не по-малко и за лодката; неизвестността обаче не го измъчваше, понеже се уповаваше на находчивостта на Джудит.

Беше сезонът на най-кратките нощи. Не мина много и дълбокият мрак, който предхожда деня, почна да отстъпва място на светлината. И ако пред очите на човека би могла да се открие гледка, годна да успокои страстите му и да обуздае неговата жестокост, именно такава видяха Хътър и Хари с настъпването на часа, когато нощта се превръща в утро. Небето се обагри с обикновените си нежни цветове, в които не преобладава нито нощният мрак, нито дневното сияние и всичко изглежда някак по-неземно, отколкото през кое да е друго време на денонощието. Красивият и тих покой на заника е възпят от хиляди поети и все пак той никога не буди тъй възвишени и чисти мисли, както половината час преди изгрева на лятното слънце. При залез околната панорама постепенно се скрива от погледа, докато сутрин гледката е необятна — отначало предметите са неясни и смътни, а след това се очертават все по-ясно и по-ясно на величествения фон; после започват да се къпят в чара на непрестанно усилващата се светлина — нещо съвсем различно от падащия полумрак; и най-после, когато лъчите на грамадното небесно светило се пръснат из простора, те стават нежни, ярки и сияещи. До ушите достигат химните на птичките, които никак не приличат на вечерните песни преди прибиране в гнездото, те неизменно съпътстват зората, докато самото слънце окъпе във сияние и суша, и вода.

Ала Хътър и Хари наблюдаваха всичко това, без да изпитат тихото доволство, което би предизвикала подобна гледка, ако мислите са правдиви и душата — чиста.

Щом светлината стана достатъчно силна, за да се вижда ясно цялото езеро и особено бреговете му, Хътър насочи носа на сала право към „замъка“ с явното намерение да го заеме поне през деня като най-подходящо място за среща с дъщерите си и за подготовка на нови действия срещу индианците.

По това време Чингачгук вече бе станал, а Вах-та!-вах шеташе в кухнята. „Замъкът“ се намираше само на една миля и вятърът беше достатъчно благоприятен, за да позволи да стигнат до него с помощта на платното. В този миг за общо успокоение забелязаха на север, в най-широката част на езерото, лодката на Джудит, която в нощния мрак, предоставена само на лекия ветрец, беше минала съвсем близо до сала.

Хътър извади далекогледа си и започна дълъг и обстоен оглед, за да се увери, че дъщерите му се намират на лекия плавателен съд, и когато откри, че парченце от роклята на Джудит се подава над ръба на лодката, от устата му се изтръгна тихо радостно възклицание. В следния миг и самата девойка стана и се огледа като човек, който иска да разбере къде се намира. Малко по-късно на другия край на лодката се появи и Хети.

Когато Хътър остави все още нагласения на фокус далекоглед, Голямата змия го взе и го насочи към лодката. Той употребяваше такъв инструмент за пръв път в живота си и от неговото „Хау“, от изражението на лицето му и от целия му вид Вах-та!-вах разбра, че възхищението му е предизвикано от нещо необикновено.

Добре известно е, че американските индианци и особено по-издигнатите сред тях проявяват своеобразно самообладание и стоицизъм, когато се намерят сред множество чудеса на цивилизованите селища при случайните си посещения там. Чингачгук бе наследил това равнодушие и успя да сподави всяка твърде недостойна проява на изненада.

Но тия закони не важеха за Вах-та!-вах. И когато любимият й успя да насочи далекогледа право към лодката, девойката, доближила око до по-тънкия край на тръбата, изплашена отскочи назад. След това плесна ръце със задоволство и възторжено почна да се смее.

Няколко минути бяха достатъчни за схватливата девойка да се научи да употребява сама инструмента и тя започна да го насочва към всеки по-важен предмет, който привличаше вниманието й. Тя и делауерът се настаниха при, един прозорец и първо огледаха езерото, после бреговете, хълмовете и най-накрая вниманието им беше приковано от „замъка“. След дълго оглеждане на постройката Вах-та!-вах дръпна далекогледа от окото си и заговори нещо тихо и сериозно на любимия си. Чингачгук тутакси вдигна тръбата, по острота погледът му превъзхождаше този на годеницата му. Двамата отново заговориха поверително помежду си, като, изглежда, сравняваха мнението си, след това далекогледът беше оставен настрана и младият воин напусна колибата, за да се приближи към Хътър и Хари.

„Ковчегът“ напредваше бавно, но постоянно, и „замъкът“ се намираше на около половин миля от него, когато Чингачгук пристъпи към двамата бели мъже на задната част на сала. Държането му беше спокойно, но за другите, които познаваха индианските привички, бе явно, че той се готви да им съобщи нещо важно. Хари винаги беше готов за приказки и според своя обичай започна разговора пръв.

— Казвай какво откри, червенокож! — извика той с обичайната си грубост. — Някоя катерица по дърветата или някоя риба под сала? Сега ти видя какво могат да правят бледоликите и не бива да се чудиш, че виждат отдалеч какво става в земята на индианците.

— Не добро да се иде в „замъка“! — изрече натъртено Чингачгук веднага, щом другият му даде възможност да проговори. — Там хурони.

— Дявол да ги вземе!… Възможно ли е, Том? Хубава примка щяхме да си наденем на шиите!… Хурони ли има там? Това прочее е възможно, но не виждам никакви признаци за това около старата колиба — само пръти, вода и дървесна кора, два или три прозореца и врата.

Хътър поиска далекогледа и преди да изкаже мнението си, внимателно се зае да огледа мястото. След това той с известна надменност изрази своето несъгласие с казаното от индианеца.

— Ти си гледал от другия край на далекогледа, делауер! — продължи Хари. — Нито старецът, нито аз можем да забележим някаква следа по езерото.

— Няма следа… по вода не остават следи! — намеси се възбудено Вах-та!-вах. — Спри лодка — не се приближавай! Там хурон!

— Хурон! А къде е тогава той, че не се вижда? В кофара, във веригите или в гредите? В цялата Колония няма затвор, по-солиден от кучкарника на стария Том. А пък аз от личен опит разбирам малко от затвори.

— Не виждаш мокасин? — запита Вах-та!-вах нетърпеливо. — Защо не погледнеш да видиш?

— Дай ми далекогледа, Хари! — прекъсна я Хътър. — И свий малко платното. Рядко се случва някоя индианка да заговори. А когато го прави, то сигурно има причина… Наистина край един от коловете плава мокасин. Той може да е знак, че в „замъка“ е имало посетители през време на нашето отсъствие, но може и да не е. У нас мокасините не са рядкост, защото ги нося и аз, и Ловеца, а също и ти, Марч. За Хети може да се каже, че се разхожда с мокасини толкова често, колкото и с обувки, макар никога да не съм виждал Джудит да обува хубавите си крака в мокасини.

Хари бе свил платното и в това време „ковчегът“ се намираше на около двеста метра от „замъка“, като се приближаваше към него постоянно, макар и твърде бавно. Сега всеки поред взе далекогледа и „замъкът“, както и всичко около него, беше подложено на още по-щателно изследване. Мокасинът бе там, в това нямаше вече никакво съмнение, и леко се полюшваше над водата. Той бе запазил формата си толкова добре, че едва се беше намокрил, закачен за грубата кора на един от коловете, които образуваха споменатото вече пристанище. Поради това вятърът не беше успял да го изтласка и отдалечи от „замъка“.

Наличието на този мокасин можеше да се обясни по много начини, без да се предположи, че е останал от някой неприятел. Можеше и да е паднал от платформата още когато Хътър бе пълен господар на жилището си, и да е преплавал до споменатата ограда незабелязан от никого, докато острият поглед на Вах-та!-вах не го беше открил. Освен това можеше да е паднал във водата и някъде далече нагоре или надолу по езерото и носен от течението, да се е закачил за оградата. Можеше и да е бил изхвърлен от някой прозорец и най-после можеше да е бил загубен от някой индиански разузнавач или нападател в мрака.

Хътър изреди на Хари всички тия предположения. Старецът бе склонен да смята предзнаменованието за лошо, докато събеседникът му се отнесе към него със свойственото си безразсъдно пренебрежение. А индианецът смяташе, че на мокасина трябва да се гледа като на следа в гората, която може да се окаже опасна или не. Обаче Вах-та!-вах предложи нещо по-практично. Тя изяви готовност да вземе мокасина; украшенията върху него щяха да покажат дали произходът му е канадски, или не.

Двамата бели мъже бяха склонни да приемат предложението й, но делауерът се намеси и предотврати тази опасност. Ако трябваше да се предприеме подобна постъпка, най-добре беше с изпълнението й да се заеме един воин и спокойно, но твърдо, както обикновено индианските мъже заповядват на жените си, отказа да пусне годеницата си.

— Добре тогава, делауер, щом си толкова нежен към съпругата си, върви ти — каза безцеремонно Хари. — Този мокасин трябва да се вземе, иначе Плуващият Том ще остане тук, на пушечен изстрел от дома си, докато огнището в дома му съвсем изгасне. Най-сетне това е само парче еленова кожа и както и да е скроена, не е в състояние да изплаши истинските ловци на дивеча. Какво ще кажеш, Змия — ти ли ще се заемеш с тая работа, или да ида да го взема с кануто аз?

— Остави червен човек върви. По-добри очи от бледолик — по-добре познава хуронските засади.

— Ще оспорвам това до последния миг от живота си. Очите и носът на белия, а по тази причина и погледът и слухът му са много по-добри от индианските, стига да са добре обучени. Неведнъж съм доказвал това, а доказаното си е доказано. Все пак предполагам, че и най-нещастният нехранимайко, бил той делауер или хурон, може да иде до онази колиба и да се върне, ето защо, Змия, грабвай веслата и на добър ти час!

Чингачгук вече бе скочил в лодката и потопи веслата в езерото тъкмо когато Хари спомена за тях. Вах-та!-вах наблюдаваше потеглянето на любимия си воин със смиреното мълчание, характерно за индианските девойки, но и с доста съмнение и страх, присъщи на нейния пол. През цялата изминала нощ и до момента, когато заедно гледаха през далекогледа в колибата, Чингачгук беше заобикалял любимата си с мъжествена нежност, каквато само човек с най-изтънчени чувства би могъл да прояви при подобни обстоятелства. Сега обаче всяка следа от слабост беше изчезнала от лицето му и то бе изпълнено със строга решителност. И макар Вах-та!-вах плахо да търсеше погледа му, докато лодката се отделяше от „ковчега“, гордостта на воин не му позволяваше да срещне изпълнените й с обич и безпокойство очи. Лодката потегли, без той да се обърне назад.

С оглед на обстоятелствата, при които делауерът се впусна в това начинание, вниманието и сериозността му бяха съвсем уместни. Ако неприятелят наистина беше превзел постройката, делауерът отиваше при самите дула на пушките му, и то без каквото и да било прикритие. Едва ли е възможно да си представи по-опасна задача. И ако Голямата змия имаше десетгодишен опит или пък приятелят му, Ловецът, беше там, той никога нямаше да поеме такъв риск, защото очакваните резултати съвсем не го оправдаваха. Но гордостта на индианския вожд беше възбудена и от съперничеството между расите, а твърде възможно бе за решението му да повлия именно присъствието на онова същество, към което поради схващанията си за мъжественост той не отправи нито един поглед въпреки цялата си обич.

Чингачгук загреба усилено към дървената ограда, като наблюдаваше с остър поглед бойниците на постройката. Всеки миг очакваше, че оттам ще се подаде дулото на някоя пушка или пък ще чуе острия й пукот, но успя да стигне невредим до коловете. Тук до известна степен той беше в безопасност, тъй като между него и водното жилище се намираше оградата и вероятността да се извърши покушение върху живота му беше значително по-малка.

Лодката стигна до коловете с нос, отправен на север, съвсем близо до мокасина. Но вместо да завие и да го вземе, делауерът бавно обиколи цялата сграда, като внимателно изследваше всичко, което би издало присъствието на неприятели или извършването на взлом. Не се забелязваше обаче никакъв знак, който да потвърди тия съмнения. Над цялата постройка витаеше тишина и „замъкът“ изглеждаше запустял; нито едно от резетата не беше свалено, нито един от прозорците не бе счупен. Вратата изглеждаше пак така здраво залостена, както в часа, когато Хътър я бе изключил, и дори на портата пред пристанището всички резета бяха в ред. Накратко, и най-внимателното и остро око не би могло да открие друг признак за идването на неприятели освен плуващия мокасин.

Делауерът наистина се колебаеше какво да прави. В един миг, когато при обиколката си се намери пред площадката на „замъка“, той беше готов да скочи на нея и да доближи око до една от бойниците, за да се увери какво е положението вътре в колибата, но не посмя. Макар опитът му да бе малък, той беше слушал със затаен дъх разказите за толкова много индиански хитрости и опасни подвизи на по-възрастни воини, че поне на теория беше много добре подготвен за своето призвание и беше почти невъзможно да направи груба грешка в подобен случай. И като преодоля мигновеното си изкушение да напусне лодката, вождът бавно я подкара край оградата. Щом приближи мокасина — още преди да беше сключил напълно кръга около постройката, той подхвърли подозрителния предмет в лодката със сръчно и почти незабележимо движение на греблото.

Сега вече Чингачгук беше готов да потегли назад. Но отдалечаването бе по-опасно от приближаването, тъй като погледът му вече не можеше да следи бойниците. Ако наистина имаше някой в „замъка“, причината за разузнаването на делауера трябваше да бъде разбрана. А най-мъдро, колкото и опасно да бе то, беше да се оттегли, като си даде вид, че изследването е премахнало всички подозрения у него. Индианецът, разбира се, възприе тази тактика и се отправи назад към „ковчега“, без да проявява нервност и без да бърза или да хвърля скрити погледи назад.

Никоя нежна съпруга, възпитана сред най-изискано цивилизовано общество, не е посрещала своя мъж при завръщането му от бойното поле с по-развълнувано лице от Вах-та!-вах, когато видя Голямата змия на делауерите да стъпва невредим на „ковчега“. Но сподави вълнението си, само радостта, засияла на красивите й устни, говореше на език, който годеникът й много добре разбираше.

— Е, Змия — извика Хари, както винаги пръв, — какво ново от „Замъка на водните плъхове“? Показаха ли си зъбите, докато обикаляше жилището им?

— Не ми харесва! — кратко отговори делауерът. — Много тих. Толкова тих, че тишината не предвещава нищо добро!

— Ако не можеш да прибавиш към това още нещо, то старият Том ще стори най-добре да разпъне платното и да закуси под собствения си покрив. Какво стана с мокасина?

— Ето — отвърна Чингачгук и предаде находката за общо изследване.

Мокасинът беше разгледан и Вах-та!-вах с увереност заяви, че е хуронски, като съдеше по особеното подреждане на таралежовите бодли при носа. Хътър и делауерът бяха на същото мнение. Но от това съвсем не следваше, че притежателите на мокасина се намират в „замъка“. Мокасинът можеше да доплава отдалеч или пък да е паднал от крака на някой разузнавач, напуснал мястото след изпълнението на задачата си. Накратко казано, не обясняваше нищо, а само будеше различни предположения.

При дадените обстоятелства Хътър и Хари не бяха хора, които могат да бъдат спрени задълго. Те разпънаха платното отново и „ковчегът“ се раздвижи, за да се насочи към „замъка“. Духаше лек ветрец и доста бавното движение им позволи да огледат обстойно постройката, докато салът се приближаваше. Над нея все още владееше мъртвешка тишина и човек мъчно би могъл да си представи, че в или около „замъка“ има някой. Противно на Голямата змия, въображението на когото, разпалено от безбройни разкази, беше склонно да съзира тайнственост в напълно естествената тишина, останалите не виждаха нищо заплашително в нея и за тях тя всъщност само означаваше пълен покой на неодушевени предмети.

Околната природа също беше по-скоро успокояваща, отколкото вълнуваща. Слънцето още не се бе издигнало над хоризонта, но небето, въздухът, гората и езерото — всичко беше обляно от онази мека светлина, която предхожда непосредствено появата му и може би краси най-очарователния период от денонощието. В този миг всичко е ясно, дори и въздухът е прозрачен като течност, багрите изглеждат пастелно меки и бледи и се сливат с очертанията на предметите — цялата гледка напомня просто и ясно изразени нравствени истини, лишени от фалша на блясъка и претрупаната украса. С една дума, това е мигът, когато сетивата възстановяват силите си чрез най-простите и точни форми, както умът изплува от мрака на съмненията, когато намери мир и покой. Голяма част от въздействието, което подобна сцена може да окаже върху нравствено чисти хора, беше изгубено за Хътър и Хари, но двамата делауери, макар и твърде свикнали с красотата на утрото, за да анализират чувствата си, долавяха еднакво хубостта на този час, може би по начин, необясним за самите тях. Това предразположи младия воин към мир и той никога не беше изпитвал по-малко желание за бойна слава, отколкото в момента, когато влезе в кабината при Вах-та!-вах, а салът приближи платформата при водния „замък“. Ала тия нежни чувства бяха прогонени от грубия вик на Хари, който го подканяше да му помогне да свалят платното и да привържат „ковчега“.

Чингачгук се подчини, И когато се озова при носа на сала, Хари бе скочил вече на платформата, потропваше с крака като човек, щастлив да докосне нещо, което би могло да се нарече приблизително tearra firma32, и с присъщата си невъздържаност и дързост изразяваше пълното си презрение към цялото хуронско племе.

В същото време Хътър беше притеглил една лодка при носа на сала и се готвеше да махне резетата на портата, за да влезе в пристанището. Марч беше слязъл на площадката само за да прояви още веднъж своята безразсъдна смелост и след като разтърси вратата, за да подчертае солидността на своето доказателство, той се спусна в лодката при Хътър и започна да му помага да отворят портата.

Читателят навярно си спомня, че да се влезе най-напред в пристанището, беше необходимо поради особения начин, по който собственикът заключваше последователно входовете на жилището си винаги, когато го напускаше — особено когато съществуваше опасност. При влизането си в лодката Хътър беше подал на делауера едно въже, като му беше намекнал, че трябва да завърже „ковчега“ за платформата и да свие платното. Но вместо да изпълни тези нареждания, Чингачгук беше оставил платното разпуснато и като хвърли примката на въжето върху един от коловете, остави „ковчега“ да се движи сам, докато се намери до оградата. Там до него можеше да се стигне само с лодка или по върховете на коловете — нещо, което изискваше голяма сръчност на краката и което не можеше да се предприеме срещу решителен неприятел.

При това положение на сала, заето още преди Хътър да успее да отвори портата на пристанището, „ковчегът“ и „замъкът“ се намираха на десет или дванадесет стъпки един от друг, разделени от коловете. И тъй като салът бе плътно опрян в тях, върховете им представляваха истинска укрепена стена, която се издигаше на човешки бой и до известна степен закриваше онези негови части, които не бяха защитени от кабината. Делауерът установи с голямо задоволство тези изгоди и докато лодката на Хътър минаваше през портата в пристанището, си помисли, че би могъл доста продължително време да защитава позицията си срещу целия гарнизон на „замъка“, стига да имаше подкрепата на своя приятел — Ловеца. Но и така той се чувстваше сравнително сигурен и вече не изпитваше големите опасения, които доскоро го бяха измъчвали заради Вах-та!-вах.

С един-единствен тласък на веслата кануто стигна до тайната врата под „замъка“. Тук Хътър намери всичко заключено — не бяха насилвани нито кофарът, нито веригите, нито резетата. Извадиха ключа и вдигнаха нагоре тайната врата. Хари пъхна главата си в отвора, последваха я ръцете и грамадните му крака се издигнаха леко нагоре. В следния миг се чуха тежките му стъпки в коридорчето, което разделяше стаите на бащата и дъщерите и в което водеше тайната врата. Малко след това той нададе тържествуващ вик.

— Идвай, стари Том! — обади се безстрашният горски скитник от вътрешността на сградата. — Ето ти го твоя дом — здрав и читав и при това празен като орех, който се е намирал половин час в лапите на катеричка! Делауерът се хвалеше, че можел да вижда тишината, нека дойде тук и, обзалагам се, ще я почувства.

— Тишината там, където си ти, Хари — отвърна Хътър и пъхна главата си в дупката, докато изговаряше последните думи, и това заглуши гласа му за онези, които се намираха вън, — тишината там, където си ти, наистина трябва да се вижда и чувства, защото не прилича на никоя друга тишина.

— Хайде, хайде, старче, качвай се горе да разтворим прозорците и да пуснем вътре чист въздух. Няколко думи в размирни времена могат да превърнат хората в най-добри приятели. Твоята дъщеря Джудит е неучтиво младо момиче и при лошото й държане напоследък моята привързаност към цялото ти семейство толкова отслабна, че са нужни още само няколко думи, за да се отправя отвъд реката и да оставя тебе, примките, „ковчега“, децата, слугите и слугините, воловете и магаретата ти да водите сами борбата с ирокезите. Отвори този прозорец, Плуващи Том, а пък аз ще мина оттатък и ще извърша същата работа с главната врата.

За миг настъпи тишина, последвана от падането на тежко тяло. След това се чу силно проклятие от устата на Хари и цялата сграда сякаш оживя. Шумът, който сега тъй внезапно, а ние можем да прибавим неочаквано дори и за делауера, наруши тишината вътре, не търпеше никакви тълкувания. Той напомняше шум на борба между тигри в клетка. Един или два пъти бяха нададени индиански крясъци, но като че бяха задавени от нещо и се изтръгваха от задушени и стиснати гърла. Чу се ново гръмко проклятие от устата на Хари. Върху пода непрекъснато се удряха със сила тела, но, изглежда, че борците веднага скачаха, за да почнат борбата наново.

Чингачгук наистина не знаеше какво да прави. Всички оръжия се намираха при него, на „ковчега“, тъй като Хътър и Хари бяха тръгнали без пушки, но нямаше как да ги употреби, нито пък можеше да ги предаде в ръцете на собствениците им. Борещите се бяха буквално заключени в кафез и придадените обстоятелства нито можеше да се влезе, нито да се излезе от сградата. Освен това присъствието на Вах-та!-вах спъваше движенията и пречеше на намеренията му. За да може да действа, той заповяда на девойката да вземе останалата лодка и да се присъедини към дъщерите на Хътър, които се приближаваха непредпазливо, за да се спаси сама и да ги предупреди за опасността. Но момичето решително и твърдо отказа да се подчини. В този миг никаква сила не би я накарала да напусне „ковчега“. Трудното положение на момента не позволяваше бавене и като не виждаше никаква възможност да бъде полезен на приятелите си, делауерът преряза въжето и със силен тласък отблъсна „ковчега“ на двадесетина стъпки от коловете. Тук той грабна веслата и успя да измине известно разстояние по посока на вятъра, ако изобщо този слаб ветрец имаше някакво направление. Но нито времето, нито малката му сръчност в гребането позволяваха да се отдалечи много. Когато престана да гребе, „ковчегът“ се намираше на стотина стъпки от площадката и след като измина още половината от това разстояние в южна посока, той разпъна платното. Джудит и Хети от своя страна бяха разбрали, че в „замъка“ нещо не е в ред и се бяха отдалечили на около хиляда стъпки на север.

Междувременно ужасната битка в дома продължаваше. При подобни сцени събитията се развиват в по-късо време, отколкото онова, за което могат да бъдат разказани. От онзи миг, когато се разнесе първият удар в къщата, до момента, когато делауерът прекъсна несръчните си опити да гребе, трябва да бяха изминали три или четири минути, но очевидно бяха достатъчни да поотслабят борещите се. Вече не се чуваха ругатните и проклятията на Хари, а и боричкането беше изгубило част от своята сила и ярост. И все пак то продължаваше с неотслабващо упорство. В този миг вратата се отвори с трясък и борбата се пренесе на площадката — на светло и на открито.

Един хурон беше махнал резетата на вратата и трима или четирима негови съплеменници се втурнаха след него на тясната платформа, сякаш щастливи, че се бяха освободили от нещо ужасно вътре. Те бяха последвани от тялото на още един индианец, което изхвръкна през вратата със страшна сила. След това се появи Марч, разярен като лъв, попаднал в безизходно положение и за миг освободен от многобройните си противници. Хътър беше вече пленен и вързан.

В борбата настъпи кратка пауза, която напомняше затишие пред буря. Всички чувстваха нужда да си поемат дъх — стояха и се гледаха един други като грамадни кучета, които за миг са се пуснали след счепкването и чакат удобен момент да се сдавят отново.

Ще се възползваме от тази пауза, за да разкажем как индианците бяха завладели „замъка“; това е необходимо и за да обясним на читателя как една толкова жестока борба бе протекла до този миг без кръвопролития.

При първото си посещение Разцепеният дъб и спътникът му, особено последният, който тогава си бе давал вид на негов подчинен и се занимаваше уж само със сала, бяха огледали най-внимателно „замъка“; момчето-пратеник също беше донесло ценни сведения и данни. По този начин хуроните бяха добили представа за общото устройство на „замъка“, а разполагаха и с някои подробности, които им даваха възможност да действат вещо в мрака. Въпреки предпазливостта, с която Хътър беше откарал „ковчега“ откъм източната страна на сградата, когато пренасяше в него вещите си от „замъка“, той беше наблюдаван така, че тази предпазна мярка се беше оказала напразна. Съгледвачи стояха на пост както на източния, така и на западния бряг на езерото и всички действия бяха забелязани.

Веднага след слушането на нощта салове като онзи, който вече описахме, се отдалечиха от брега в посока към „замъка“, за да извършат разузнаване по-отблизо. „Ковчегът“ бе минал само на петдесет стъпки от един от тях, но никой не бе забелязал нищо, тъй като индианците веднага бяха легнали с цялата си дължина върху гредите и почти се бяха слели с равнището на водата. Когато приближиха „замъка“, двете групи смелчаци се срещнаха и след като споделиха наблюденията си, отправиха се без колебание към сградата. Както и очакваха, намериха я напълно празна. Саловете веднага бяха изпратени на брега за подкрепление, а двама от диваците останаха и се възползваха от създаденото положение. Тези хора успяха да се изкачат на покрива и като отместиха няколко кори, влязоха в таванското помещение. Там ги завариха приятелите им. С брадвите си те пробиха отвор в дебелите греди и през него в къщата се спуснаха осем от най-здравите и силни индианци. Бяха оставени тук, добре снабдени с оръжия и храна, за да чакат в засада или пък да извършват внезапно нападение, според случая. Щом тази група се намери във вътрешността на „замъка“, другите индианци отвън подредиха грижливо дървесните кори върху покрива и като унищожиха всички следи от посещението си, потеглиха към брега. Мокасинът на един от тях обаче бе паднал и той не успя да го намери в тъмнината. Нощта премина в сън — нещо обикновено за индианци, когато се намират в поход.

На разсъмване забелязаха приближаването на сала през процепите, отгдето сега единствено влизаха светлина и въздух, тъй като прозорците бяха залостени с грубо сковани капаци. Веднага, щом се увериха, че двамата бели мъже имат намерение да влязат през тайния долен вход, вождът, който ръководеше действията на хуроните, взе съответни мерки. Тъй като нямаше доверие в дивашката жестокост, той прибра от своите хора всички оръжия, дори и ножовете, и побърза да ги скрие добре. След това бяха приготвени въжета от лико и като заеха местата си в трите различни стаи, всички зачакаха уговорения знак, за да се нахвърлят върху онези, които смятаха да направят свои пленници. Ако на тези хора беше известна смъртта на червенокожата девойка, навярно нищо не би могло да спаси живота на Хари и Хътър. Но това беше станало след устройването на засадата и на няколко мили от „замъка“.

Ето как прочее бяха настъпили събитията, които ще продължим да описваме.

Загрузка...