Ловецът на елени

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

През цялото време Хети беше седяла при носа на сала, скръбно загледана във водата, гдето се намираше тялото на майка й, както и на онзи човек, когото бе свикнала да смята за свой баща. Вах-та!-вах беше застанала в нежно смирение до нея и не намираше думи да я успокои. Навиците на расата й я бяха възпитали да се въздържа в това отношение. А природата на пола й я караше да изчаква търпеливо онзи миг, когато щеше да може да прояви съчувствието си по-скоро с действия, отколкото с думи. Чингачгук бе застанал малко настрана, чувствата му бяха силно развълнувани.

Джудит се приближи към сестра си с израз на достойнство и тържественост, които нямаше навика да проявява. И макар следите от страданието все още да личаха върху красивото й лице, тя заговори с твърд и съвършено спокоен глас. Вах-та!-вах и делауерът тутакси се отдръпнаха при Хари на другия край на плавателния съд.

— Сестро — каза нежно Джудит. — Имам да ти говоря много. Ще се качим в тази лодка и ще се отдалечим от „ковчега“. Тайните на две сирачета не бива да бъдат чути от ушите на никого.

— Но те трябва да бъдат чути от родителите им, Джудит. Нека Хари вдигне котвата и се отдалечи с „ковчега“, а нас да остави тук, близо до гробовете на татко и мама, за да си кажем, каквото имаме да си казваме.

— Татко! — повтори бавно Джудит и за пръв път, откак се бе разделила с Марч, кръвта нахлу в страните й. — Той не бе наш баща, Хети! Това чухме от собствените му уста, и то в предсмъртния му час.

— Нима си щастлива, като откри, че нямаш баща, Джудит? Той се грижеше за нас, хранеше ни, обличаше ни и ни обичаше, никой баща не би могъл да стори повече; не разбирам защо да не ни е бил баща.

— Това няма значение, мило дете, но нека сторим, както каза ти. Хубаво ще бъде да останем тук, а салът да се отдалечи малко. Приготви лодката, докато аз съобщя на Хари и на индианците нашето желание.

Това беше сторено бързо и просто. „Ковчегът“ се отдалечи с отмерени удари на веслата на стотина ярда от мястото и остави двете девойки да се носят сякаш във въздуха над гробовете — толкова подвижна бе леката лодка, в която се намираха, и толкова прозрачна водата, над която бе тя.

— Смъртта на Томас Хътър — започна Джудит, след като с кратко мълчание подготви сестра си да я изслуша — промени цялото положение, Хети. И макар да не е бил наш баща, ние сме сестри и трябва да се чувствуваме такива и да живеем заедно, Хети.

— Тихо, Джудит! Може би неговият дух е някъде наблизо. Би се натъжил, ако чуе децата си да говорят така, и то над самия му гроб. А мама често ми е казвала, че децата не бива да наскърбяват родителите си, особено когато те са мъртви.

— Клета Хети! Те щастливо са се освободили от всички грижи за нас. Нито една моя дума вече не може да причини мъка на мама — и това все пак е утешително; и нищо, което би могла да кажеш или направиш ти, не ще я накара да се усмихне, както винаги се усмихваше приживе на доброто ти държане. Мъртвите не могат да виждат и не знаят какво става тук! Но да не говорим повече за това. Важното сега е да решим какво ще правим в бъдеще.

— Макар и да не сме деца на Томас Хътър, Джудит, не вярвам някой да оспори правата ни върху неговата собственост. Ние притежаваме „замъка“, „ковчега“, лодките, горите и езерото, също както когато той беше жив. А какво може да ни попречи да останем тук и да продължим живота си точно както досега?

— Не, не, клета сестрице. Това не може да продължи повече. Две девойки не могат да живеят тук в безопасност, дори ако хуроните не успеят да ни пленят. Та нали и за татко беше трудно да ни запази невредими сред езерото, как ще успеем ние? Трябва да напуснем това място, Хети, и да идем в поселищата.

— Съжалявам, че мислиш така, Джудит! — отвърна слабоумната девойка, като сведе глава на гърдите си и замислено се загледа към мястото, където се виждаше надгробната пръст на майка й. — Много съжалявам, че чувам това. Бих предпочела да остана тук, където, дори ако не съм родена, то поне съм прекарала живота си досега. Не обичам поселищата. Изпълнени са с пороци и злоба, а тук, сред тези хълмове, има покой и чистота. Обичам дърветата, планините, езерото и ручеите и цял живот ще скърбя, Джудит, ако бъда принудена да ги напусна. Ти си красива и съвсем не си слабоумна и един ден ще се омъжиш и тогава ще имаш съпруг, а аз — брат, който ще се грижи за нас, щом като жени не могат да се грижат за себе си на такова място.

— Ах! Ако това би могло да стане, Хети, тогава наистина бих се чувствала хиляди пъти по-щастлива сред тези гори, отколкото в поселищата. Макар по-рано да не чувствах това, сега го съзнавам. Но къде е човекът, който да превърне това прекрасно място в райска градина за нас?

— Хари Марч те обича, сестро — отвърна нещастната Хети.

— Хари Марч и аз се разбрахме и няма нужда да се споменава за него нито дума повече. Има един… но да оставим това. Впрочем всичко ще се разреши много скоро и тогава ние ще вземем решение за нашия бъдещ живот. Да останем тук — тоест да останем тук сами — не можем. Освен това време е, Хети, да научим всичко, което бихме могли, за нашите роднини и за семейството ни. Невъзможно е да нямаме никакви роднини и може би те ще се зарадват, като ни видят. Сега старият сандък е наша собственост и ние имаме право да го разгледаме и да научим от съдържанието му всичко, което можем. Мама се различаваше толкова от Томас Хътър, че сега, като зная, че не сме негови деца, горя от нетърпение да науча чии деца сме ние.

— Е, добре, Джудит, ти най-добре знаеш и си необикновено умна, мама често казваше това, а аз съм слабоумна. Сега, когато татко и мама са мъртви, не ме е грижа много за никакви други роднини освен за теб и не мисля, че бих могла да ги обичам, след като никога не съм ги виждала. Щом не искаш да се омъжиш за Хари, не виждам кого би могла да избереш за съпруг и затова се страхувам, че в края на краищата ще трябва да напуснем езерото.

— Какво смяташ за Ловеца, Хети? — запита Джудит, като се стараеше да прикрие вълнението си. — Би ли ти харесвало три да стане твой зет?

— Ловеца! — повтори девойката, като вдигна глава с непресторена изненада. — Но, Джудит, Ловеца съвсем не е красив и не подхожда за жена като теб.

— Той не е грозен, Хети, а у мъжа красотата не е толкова важна.

— Така ли мислиш, Джудит? А пък аз смятам, че е по-приятно да се гледа един красив мъж, отколкото красива жена.

— Клето дете! Ти едва ли знаеш какво говориш и какво искаш да кажеш. Красотата у нашия пол значи нещо, а за мъжете не е толкова важна. Вярно е, че мъжът трябва да бъде строен — но има и други стройни като Хари; той трябва да бъде трудолюбив — мисля, че познавам и много по-трудолюбиви от него; и силен — е добре, той не притежава силата на целия свят; и храбър — но сигурна съм, че мога да назова един момък, който е по-храбър от него.

— Странно е всичко това, Джудит. А пък аз мислех, че на земята няма по-красив, по-строен, по-трудолюбив или по-храбър човек от Бързия Хари! Сигурна съм, че никога не съм срещала равен нему по отношение на някое от тези качества.

— Добре, добре, Хети, не говори повече за това. Остави Хари Марч да си иде. Той ни напуска тази нощ и единственото съжаление, с което ще го изпратя, е, че стоя тук толкова дълго и така безцелно. За в бъдеще ние трябва да живеем, както подобава на порядъчни млади жени, и не можем да останем тук да служим за подигравка и хули на грубите злоезични трапери и ловци, които може да дойдат край езерото. Нека Хари си иде сам, а после ще намеря начин да се видя с Ловеца и тогава ще се реши нашето бъдеще. Хайде, сестро, слънцето залезе и „ковчегът“, тласкан от вятъра, се отдалечи доста от нас. Да се приближим към сала и да се посъветваме с нашите приятели. През нощта ще прегледам сандъка, а утрешният ден ще определи какво ще правим. Колкото до хуроните, сега ние можем да разполагаме с нашите имущества, без да се страхуваме от Томас Хътър, и те лесно ще бъдат подкупени. А щом измъкнем веднъж от ръцете им Ловеца, всичко останало ще се изясни само за един час.

Джудит говореше решително и авторитетно — нещо, което правеше по стар навик при отношенията си със своята слабоумна сестра.

— Да вървим, щом искаш, Джудит — отвърна покорно девойката.

Лодката се отдалечи бавно от мястото; по-възрастната сестра гребеше без усилие, а по-малката се умълча и седеше замислена, както винаги, когато умът й беше смутен от някоя по-отвлечена и по-трудна мисъл. Тъй измина известно време в пълна тишина.

— Не е ли това лодка, която тъкмо минава зад „замъка“? — възкликна неочаквано Джудит. — Там, малко по към полуострова. Сега се скри. О, сигурна съм, че видях лодка, която изчезна зад гредите.

— Аз я видях още преди малко — отвърна Хети съвсем спокойно, защото индианците не я плашеха, — но не смятах, че трябва да говорим за такива неща над гроба на мама. Лодката дойде откъм лагера и беше карана само от един човек и той не приличаше на ирокез, а на Ловеца.

— Ловеца ли? — отвърна необичайно развълнувана сестра й. — Не може да бъде! Ловецът е пленник и аз тъкмо обмислих средствата, с които ще го освободим. Откъде ти дойде наум, че е Ловецът, дете?

— Можеш да видиш сама, сестро. Ето сега лодката се появи пак от другата страна на колибата.

И наистина леката лодка беше преминала покрай постройката и сега напредваше решително към „ковчега“. Онези, които се намираха на борда му, вече се събираха при носа на сала, за да посрещнат посетителя. Един поглед беше достатъчен, за да покаже на Джудит, че сестра й бе права и че Ловецът се намираше сам в лодката. Но неговото напредване бе толкова безгрижно и бавно, че с право я изненада, защото никога един човек, успял да избяга от враговете си с помощта на сила или на хитрост, не би се стърпял да гребе толкова бавно и спокойно, както Ловецът потапяше сега своето весло. По това време денят вече замираше и предметите по бреговете се виждаха смътно. Но сред широкото езеро все още проникваше дневна светлина и изливайки се над сцената, която се разиграваше сега, тя й придаваше известно сходство с топлите тонове на някой италиански или гръцки залез. Гредите на колибата и „ковчега“ бяха станали пурпурночервени и сега потъмняваха заедно с падащия мрак, а лодката на Ловеца губеше своите очертания сред бои, по-богати, но и по-нежни от онези, които изпъкват при ярка слънчева светлина.

Когато двете лодки се приближиха една към друга — защото Джудит и сестра й бяха започнали да гребат усилено, та да срещнат неочаквания посетител, преди той да стигне „ковчега“, дори и обгарялото лице на Ловеца изглеждаше по-приятно, отколкото обикновено под тия топли тонове и краски, които сякаш танцуваха във въздуха. И Джудит си въобрази, че това необичайно и приятно изражение се дължи до известна степен на радостта на младия човек, че я вижда отново. Но и не подозираше как по същата тази причина нейната собствена красота беше придобила още по-голям блясък, нито пък разбра — нещо, което би я зарадвало извънредно много, че докато тя се приближаваше, младият човек наистина я смяташе за най-красивото създание от нейния пол, което някога беше виждал.

— Добре дошъл, добре дошъл, Ловецо! — възкликна девойката, когато лодките заплаваха една до друга и греблата бяха престанали да се движат. — Ние преживяхме тъжен, страшен ден, но вашето завръщане е поне едно нещастие по-малко. Нима хуроните станаха по-човечни и ви пуснаха? Или избягахте от тях благодарение на своята сила и ловкост?

— Нито едното, нито другото, Джудит. Мингосите са си мингоси и ще останат мингоси до смъртта си. Едва ли може да се очаква, че някога тяхната природа ще стане по-добра. Е, те си имат своите дарования и ние — нашите, Джудит. Що се отнася до това, дали съм ги надхитрил, то би могло да се случи и вече се случи, когато Голямата змия и аз освободихме Вах-та!-вах. — Тук Ловецът спря и се засмя тихо. — Но не е толкова лесно да надхитриш повторно оня, когото вече си надхитрял. Дори и сърните се научават да избягват примките на траперите още преди да изтече един ловен сезон. А, щом си надхитрил някой индианец и си разтворил очите му, не бива да очакваш, че ще ги затвори пак, и то на същото място. Виждал съм да правят това бели, но никога червенокож. Те се учат само от опита си, а не от книги и опитът е учител, чиито поуки най-дълго се задържат в паметта на човека.

— Всичко това е вярно, Ловецо, но щом не сте избягал от диваците, как можете тогава да сте тук?

— С право наричате мингосите диваци, защото те са наистина диви и постъпват дивашки винаги, когато им се удаде случай. Те чувстват загубите си от последната схватка и са готови да отмъстят за това на всяко същество от английска произход, което им се изпречи.

— Те убиха татко. Това би трябвало да задоволи тяхната долна кръвожадност — забеляза Хети с укор.

— Зная, девойко — зная цялата история, отчасти от онова, което видях от брега, преди да ме отнесат от полуострова, и отчасти от техните заплахи към мен, както и от разговорите, които водиха помежду си. Но в края на краищата всички сме обречени един ден да умрем! И на мястото на починалия винаги изпъква някой, който го замества. Така част от моя дълг за в бъдеще ще бъде да се грижа за това, да не липова храна във вигвама ви. Наистина аз не мога да съживя мъртвеца, но колкото да нахраня живите — в това малцина гранични жители биха ме превъзхождали. И ви го казвам за утеха и от съчувствие и съвсем не за да се хваля…

— Разбираме ви, Ловецо — отвърна бързо Джудит, — и приемаме всичко, което изговарят устата ви в истинския му смисъл — като любезност и приятелска грижа. О, ако всички мъже говореха истината като вас и имаха толкова честни сърца!

— В това отношение хората са различни, Джудит. Познавам такива, на които не можеш да вярваш нищо, освен което сам си видял, а и други, чиято вест, изпратена само върху малко парченце вампум, е достатъчен залог, че всичко е извършено като че пред очите ви.

— Странен човек сте вие, Ловецо — отвърна девойката, немалко удивена от детската наивност, проявявана от Ловеца толкова често. — Извънредно странен човек сте вие и понякога не знам как да ви разбирам. Но сега това няма значение, вие забравихте да ни кажете по какъв начин се озовахте тук.

— Аз ли? О! Това не е толкова странно, Джудит, щом като смятате, че самият аз съм такъв. Аз съм в отпуск.

— Отпуск ли! Тази дума има едно значение за войниците, което разбирам, но не зная смисъла й, когато е употребена от пленник.

— Значи съвършено същото. Вие сте напълно права, войниците я употребяват, и то в същия смисъл, в който я употребих аз. Човек има отпуск, когато му е позволено да напусне лагера или гарнизона за точно определено време и когато времето изтече, той е длъжен да се завърне и да нарами пушката си или да се примири с мъченията — в зависимост от това, дали е войник или пленник. Тъй като аз съм пленник, ще трябва да се примиря със съдбата на такъв.

— Нима хуроните ви позволиха да ги напуснете така, без охрана или пазач?

— Разбира се. Иначе бих могъл да дойда само чрез някое дръзко действие или чрез измама.

— А какъв залог имат те, че ще се върнете?

— Моята дума — отвърна Ловецът просто. — Да, признавам, че им дадох думата си и щяха да бъдат най-големи глупци, ако ме бяха пуснали да дойда, без да дам обещание. Защото в такъв случай нямаше да бъда длъжен да се върна и да се подложа на всичките дяволски мъки, които може да измисли яростта им, а щях да нарамя пушката си и да се оттегля по най-краткия път към делауерските села. Но те знаеха това също тъй добре, както ние с вас, Джудит, и не биха ме пуснали да дойда без обещание, че ще се върна, също както не биха допуснали вълците да изровят костите на техните деди.

— Възможно ли е да смятате, че ще намерите сили да се подчините отново на властта на такива безмилостни врагове само за да удържите думата си?

За миг Ловецът посрещна този прям въпрос с мрачно недоволство. След това обаче изражението на неговото честно и искрено лице неочаквано се промени и просветна, защото му беше хрумнала нова мисъл. И се засмя, както обикновен.

— Отначало не ви разбрах, Джудит; наистина не ви разбрах? Вие навярно мислите, че Чингачгук и Бързият Хари няма да позволят това? Но виждам, че още не познавате добре хората. Делауерът ще бъде последният човек на земята, който ще се възпротиви на нещо, за което знае, че е мой дълг; а колкото до Марч, той не се интересува от другите толкова, колкото от себе си, та да изрече много думи по този случай. Моите обещания или вашите, Джудит, или на когото другиго да са те, не го засягат много. Не се безпокойте, девойко! Аз ще мога да се върна точно с изтичане на отпуска си. А ако ми бъдат създадени някакви пречки, ненапразно съм отгледан и възпитан в горите, та да не съумея да се справя.

Джудит не отговори веднага. Всичките й чувства на жена — и то на жена, почнала за пръв път в живота си да се подчинява на любовта, чието влияние върху щастието или нещастието на нейния пол е толкова голямо — се бунтуваха срещу жестоката съдба, на която според нея Ловецът се обричаше сам. Но същевременно усетът й за справедливост я караше да се възхищава от тази толкова непреодолима и скромна честност, която младият човек несъзнателно проявяваше. Тя схващаше, че ще бъде безполезно да го разубеждава. А в този миг не беше склонна и да намалява поразителното достойнство и благородство на Ловеца и да се опитва да го отклони от неговата цел. Само се надяваше, че ще се случи нещо, което да отсрочи необходимостта от тази саможертва. Ето защо продължи да го разпитва, та да може да пригоди и държането си съобразно с обстоятелствата.

— Кога свършва отпускът ви, Ловецо? — запита тя, след като двете лодки се насочиха към „ковчега“ и се движеха при едва забележимо потапяне на веслата във водата.

— Утре по обяд — нито минутка по-рано, а можете да бъдете сигурна, Джудит, че няма да напусна обществото ви по-рано от определеното време. Индианците започват да се страхуват от войниците в близкия гарнизон и няма да отложат нито с миг онова, което са намислили. И ние се разбрахме много добре, че ако не успея в задачата си, мъчението ще се състои, щом слънцето почне да залязва, за да могат те след смрачаване да потеглят към селото си.

Тези тържествено изречени думи показаха, че в съзнанието на пленника твърде много тежеше мисълта за онова, което го очакваше и все пак прозвучаха толкова просто и безгрижно, че по-скоро отхвърляха откритото съчувствие на събеседниците му.

— Значи са решили твърдо да отмъстят за загубите си? — запита унило Джудит, силно повлияна от достойната правдивост и решителност на Ловеца.

— Точно тъй, ако съм в състояние да съдя за склонностите им по външните белези. Доколкото разбирам, те смятат, че аз и не подозирам намеренията им. Но когато човек е живял толкова време сред индианците, не може да се измами лесно, също както опитният ловец не изгубва дирята или вярното куче — дивеча, който е подгонило. Лично аз не очаквам, че ще се отърва невредим, защото виждам, че жените са ужасно разгневени заради Вах-та!-вах. А освен това миналата нощ към лагера се приближи един жесток убиец и все едно, че куршумът от неговия изстрел се заби в моето сърце. Но каквото и да стане, Голямата змия и годеницата му ще бъдат свободни, а това в края на краищата е щастливо събитие.

— О, Ловецо, щом като са ви оставили да вземете решението си до утре по обяд, те навярно имат по-добри намерения спрямо вас!

— Не мисля така, Джудит, не, не мисля така. Индианецът си е индианец, девойко. И е доста безнадеждно да се смята, че ще го заблудиш, след като е подушил веднъж дирята и е тръгнал по нея. Защото те казват, че съм убил един от най-добрите и най-смелите им воини. А не може да се очаква, че след като са пленили човека, извършил това, и то през същия поход, когато е станало убийството, ще оставят работата да се размине току тъй. Да бяха минали месец-два, духовете им може би щяха да се поуспокоят и навярно щяхме да се срещнем по-приятелски, сега обаче нещата не стоят така. Но, Джудит, ние говорим само за мен и за моите работи, а вие сте имали достатъчно тревоги и навярно се нуждаете от съветите на приятел. Спуснат ли е старецът във водата, където смятам, че би било най-подходящо да се положи тялото му?

— Да, Ловецо — отвърна едва чуто Джудит. — Този дълг току-що бе изпълнен. И вие сте прав, като смятате, че искам да се посъветвам с някой приятел. Този приятел сте вие. Бързият Хари се готви да ни напусне. Когато той си иде и ние се успокоим малко след изпълнението на този дълг, надявам се, че ще отделите един час да поговорите насаме с мен. Хети и аз действително не знаем какво да правим.

— Това е съвсем естествено, след като събитията ви връхлетяха така внезапно и страшно. Но ето „ковчега“ и за всичко това ще поговорим повече при по-удобен случай.