Ловецът на елени

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

Читателят ще си представи ужаса на двете дъщери, когато пред очите им неочаквано се изпречи страшната гледка, описана в края на миналата глава. Ние ще отминем първите прояви на чувства и скръб и ще продължим разказа, като по-скоро ще загатнем, отколкото ще опишем повечето от грозните подробности на тази сцена.

Обезобразената, одрана глава беше превързана, засъхналата кръв — измита от лицето на страдащия, всички възможни грижи бяха положени и дори остана време да се разберат по-съществените обстоятелства на станалото. В борбата с червенокожите Хътър бе прободен от ножа на стария хурон, който беше имал благоразумието да обезоръжи всички освен себе си. Ударен силно от здравия си бял противник, той беше разрешил изхода на схватката с помощта на ножа. Това беше станало тъкмо тогава, когато вратата се бе отворила и Хари изскочи на площадката, както вече описахме. Ето защо в схватката, която последва, не се беше появил нито единият, нито другият от тях. Хътър не беше в състояние да се помръдне, а победителят му се срамуваше, че другарите му ще забележат кървавите петна по него, след като бе изтъквал толкова много доводи и причини, за да убеди по-младите воини в необходимостта да заловят пленниците живи.

Когато тримата хурони се завърнаха от гонитбата и беше решено да изоставят „замъка“ и да се присъединят към групата на сушата, Хътър беше чисто и просто скалпиран, за да се осигури неизбежният трофей, и беше обречен на бавна смърт, както безжалостните воини в тази част на американския континент са постъпвали и в хиляди други случаи. Ако нараняването на Хътър се заключаваше само в одирането на скалпа, той може би щеше да оздравее, но ударът с нож се беше оказал смъртоносен.

— О, Джудит! — възкликна слабоумната й сестра, веднага след като привършиха с първите грижи около страдащия. — Татко ходи за скалпове, а ето че сега липсва неговият! Не е ли това наказание…

— Шт, Хети, тихо, бедна сестричке! Той отвори очи, може би ще чуе и ще те разбере!

— Вода! — промълви Хътър с необикновено усилие, което правеше гласа му страшно дълбок и силен за човек толкова близо до смъртта, колкото беше той. — Вода, глупави момичета! Или искате да ме оставите да умра от жажда?

Донесоха вода на ранения — първата вода, която бе вкусил той през часовете на своите физически страдания. Тя оказа двойно въздействие: освежи гърлото му и съживи целия му отпаднал организъм. Очите му се разтвориха, в тях заблестя безпокоен, замъглен поглед, какъвто често съпровожда последните минути на човек, изненадан от смъртта. Хътър даде знак, че иска да говори.

— Татко — каза Джудит, покрусена от плачевното му положение и още повече от това, че не знаеше с какви лекове да му помогне, — татко, можем ли да сторим нещо за теб? Можем ли Хети и аз по някакъв начин да облекчим болката ти!

— Татко! — бавно повтори старецът. — Не, Джудит — не, Хети — аз не съм ваш баща. Тя беше ваша майка, но аз не съм ви баща. Вижте в сандъка — ще разберете всичко… Дайте ми още вода!

Девойките се подчиниха. Джудит, детските спомени на която започваха много по-отрано, отколкото спомените на сестра й, която във всяко отношение имаше по-ясни впечатления от миналото, се почувства необикновено радостна, когато чу тези думи. Между нея и мнимия й баща никога не бе съществувала силна обич и често в ума й беше изплувало съмнение относно това в резултат на случайно подслушвани разговори между Хътър и майка й. Ще прекалим, ако твърдим, че никога не го беше обичала, но не бихме излъгали, ако кажем, че сега се радваше, задето любовта й към него не беше вече неин дълг.

Съвсем други чувства вълнуваха Хети. Неспособна да схване разликата като сестра си, тя беше обичала своя мним баща, макар и съвсем не толкова нежно, колкото би трябвало да се обича един истински баща и сега съжаляваше, като го чуваше да казва, че всъщност не е имал право на тази любов. Тя почувства двойна мъка, сякаш смъртта и думите му я лишаваха двукратно от нейните родители. И завладяна от чувствата си, нещастната девойка се отдръпна настрана и заплака.

Съвършено различните преживявания на двете девойки ги принудиха да останат дълго време мълчаливи. Джудит поднасяше често вода на ранения, но избягваше да му задава въпроси до известна степен поради тежкото му положение; в действителност, ако трябва да кажем истината, тя се боеше да не би той да прибави нещо, което да разруши приятната илюзия, че не е дъщеря на Томас Хътър. Най-после Хети избърса сълзите си, приближи се и седна на едно столче до умиращия човек, който се беше проснал с целия си ръст на пода, а под главата му бяха поставени няколко износени дрехи, останали при опразването на къщата.

— Татко — каза тя, — ще ми позволиш ли да те наричам така, макар да казваш, че не си ми татко? Кажи как да ти помогнем, че да забравиш тази страшна рана?

— Вода! — отвърна Хътър. — Дай ми вода, Джудит. О, нима езикът ми ще гори все така!

Девойките продължаваха да дават на ранения вода и мокреха устните му веднага, щом те изсъхнеха. И двете бяха коленичили до него, готови да му помогнат с всичко, което беше по силите им.

Всъщност Хътър остана жив по-дълго, отколкото девойките предположиха отначало, когато го намериха. От време на време той говореше свързано, макар че в повечето случаи устните му издаваха звуци, от които не можеше да се разбере нищо. Джудит слушаше внимателно и тя долови думите „съпруг“, „смърт“, „пирати“, „закон“, „скалпове“ и други подобни, макар че между тях нямаше връзка, която да им придаде общ смисъл. И все пак те бяха достатъчно изразителни, за да бъдат разбрани от девойка, чийто ум беше толкова бърз, колкото сетивата напрегнати, и до ушите на която бяха достигнали слуховете за нейния мним баща.

През целия мъчителен час, който последва, никоя от сестрите не се замисли за хуроните и за опасността от тяхното завръщане. Скръбта сякаш ги беше поставила извън всяка опасност. И когато най-после се чу шум от весла, дори Джудит, която имаше основания да се плаши от неприятеля, не трепна и веднага разбра, че „ковчегът“ бе наблизо. Тя излезе безстрашно на площадката; ако се окажеше, че Хари не беше там и че хуроните бяха завладели „ковчега“, бягство беше невъзможно. Ала Джудит беше обхваната от онова доверие, което се поражда само от крайното нещастие.

Нямаше причина за нова тревога. Чингачгук, Вах-та!-вах и Хари стояха на предната част на „ковчега“ и внимателно изследваха къщата, за да се уверят, че в нея няма неприятели. Те също така бяха забелязали отдалечаването на хуроните и приближаването на лодката на девойките към „замъка“. Ето защо Марч беше отправил сала към площадката. Една дума беше достатъчна, за да ги увери, че няма от какво да се страхуват, и скоро „ковчегът“ се намери вързан в старото си пристанище.

Джудит не каза нито дума за състоянието на баща си, но Хари я познаваше твърде добре, за да долови, че се беше случило нещо необичайно лошо. Тръгна напред, макар и не толкова самоуверено, колкото друг път, и като влезе в стаята, намери Хътър проснат по гръб, а Хети — седнала до него, да му вее с благоговейна грижливост.

Събитията през тази сутрин бяха променили чувствително държането на Хари. Въпреки неговото изкуство като плувец и готовността, с която бе възприел единственото средство за спасение, отчаяната безпомощност, когато се бе намерил във водата с вързани ръце и крака, беше оказала върху него такава влияние, каквото наказанието оказва върху повечето престъпници. Тя беше оставила в ума му впечатлението от страха пред смъртта и бе свързана с картината на телесното безсилие — тъй като дързостта на този човек беше по-скоро изблик на огромната му физическа мощ, отколкото плод на волята му или проява на характер. Такива герои винаги изгубват голяма част от смелостта си при загубата на своята сила. И макар Хари да беше вече свободен и пак тъй силен, както преди, събитията бяха твърде близки, за да позволят да избледнее споменът от неотдавнашното му жалко състояние. И ако би живял още цял век, онова, което се беше случило през кратките минути в езерото, винаги би оказвало благородно въздействие върху държането му.

Когато намери бившия си съюзник в това отчаяно положение, Хари беше не само потресен, но и много изненадан. През време на борбата в къщата той самият бе твърде много зает, за да види какво беше станало с приятеля му. И понеже срещу него не бяха употребили смъртоносно оръжие, а бяха положили всички усилия да го пленят невредим, той, естествено, вярваше, че Хътър е бил надвит от враговете си, а че собственото си избавление дължи на своята голяма телесна сила и на щастливото стечение на изключителните обстоятелства. Появата на смъртта сред тишината и тържествеността на една стая беше нещо ново за него. Макар и свикнал на жестоки сцени, той никога не беше седял край смъртен одър, за да следи бавното биене на пулса, който отслабва все повече и повече. Въпреки промяната в съзнанието му навиците, придобити през цял един живот, не могат да изчезнат изведнъж. Затова неочакваната гледка изтръгна от устата му думи, характерни за пограничния жител.

— Как е, стари Том? — каза той. — Както виждам, тези негодяи са те наредили така, че не само са те повалили, но и ще си останеш повален. Допусках, че си пленен, но не предполагах, че си загазил чак дотам.

Хътър разтвори изцъклените си очи и впери безумен поглед в Хари. Поток от смътни възпоминания нахлу в объркания му ум при вида на неговия доскорошен приятел. Явно бе, че се бореше със собственото си въображение и не знаеше кое е истина и кое — не.

— Кой си ти? — запита с пресипнал шепот той, защото отпадналите му сили не позволяваха да издигне повече своя глас. — Кой си ти? Приличаш ми на помощник-капитана на „Сняг“. И той беше такъв гигант и едва не ни надви.

— Аз съм твой другар, стари Том, и твой приятел, но нямам нищо общо с никакъв сняг. Сега е лято и, както винаги, Хари Марч напуска тези места, щом първата слана падне върху дърветата.

— Познавам те… Бързия Хари. Искаш ли да ти продам един скалп — напълно здрав, от възрастен човек; колко ще дадеш?

— Нещастни Том! Търговията със скалпове съвсем не излезе толкова доходна и аз почти съм решил да се откажа от нея и да се отдам на някой по-малко кървав занаят.

— Успя ли да одереш някой скалп? Моя го взеха. Как ли се чувства човек със скалп? Аз зная какво се изживява, когато го одират — целият мозък се обръща в огън и пламъци, а сърцето мъчително се свива. Не, не — най-напред убивай, Хари, и после скалпирай!

— Какво иска да каже старецът, Джудит? Той говори като човек, комуто, също както на мен, тази работа му е омръзнала. Защо сте превързали главата му? Или диваците са разцепили черепа му с томахавка?

— Те са направили с него онова, което той и ти, Хари Марч, на драго сърце бихте сторили с тях. Одрали са кожата с косата от главата му, за да спечелят пари от губернатора на Канада, както вие искахте да одерете скалпове от главите на хуроните, за да получите награда от губернатора на Йорк!

Джудит направи голямо усилие да изглежда спокойна, но нито характерът й, нито чувствата в този миг й позволяваха да говори без горчивина. Натъртването върху отделните думи, както и нейното държане, накараха Хети да я погледне с укор.

— Не прилича на дъщерята на Томас Хътър да говори така, докато Томас Хътър умира пред очите й — възрази Хари.

— И слава Богу! Защото какъвто и укор да се хвърля е това върху майка ми, аз не съм дъщеря на Томас Хътър.

— Не си дъщеря на Томас Хътър ли? Не се отричай от стареца в последния му миг, Джудит, защото това е грях, който никога няма да ти бъде простен. Щом не си дъщеря на Томас Хътър, чия дъщеря си тогава?

Този въпрос сломи упорития дух на Джудит, защото сега, когато се бе отървала от един баща, когото е облекчение чувстваше, че не е било необходимо да обича, тя беше пренебрегнала важното обстоятелство, че всъщност нямаше с кого да го замести.

— Не мога да ти отговоря кой е бил баща ми, Хари — отвърна по-меко тя, — но се надявам, че е бил поне честен човек.

— Нима смяташ, че старият Хътър не е бил честен? Е, добре, Джудит, не отричам, че за Плуващия Том се носеха доста неприятни слухове, но кой ли е застрахован от злите езици на враговете си? Има хора, които говорят лоши неща за мен, а и ти, хубавице, не винаги си оставала незасегната!

Тези думи бяха изречени с цел да се намерят общи черти между присъстващите и както са свикнали да се изразяват модните политици, с „по-далечни намерения“. Не е лесно да се предвиди какви щяха да бъдат последиците, ако Джудит беше избухнала, тъй като ни е известна омразата й към Хари. Но това не стана, защото тъкмо тогава Хътър прояви ясни признаци, че наближава последната му минута. Джудит и Хети бяха стояли до смъртното легло на майка си и не беше необходимо някой да ги предупреди за това. От лицето на хубавицата мигом изчезна всяка следа от досада. Хътър отвори очи и дори се опита да опипа наоколо си с ръце — знак, че зрението му бе отслабнало. Минута по-късно дишането му стана, тежко и по едно време напълно спря; дойде и последната дълбока въздишка, при която се предполага, че духът напуска тялото. Неочакваният край на живота на човек, който дотогава бе заемал толкова важно място на тясната сцена на Глимърглас, сложи край на всички спорове.

Денят премина без повече премеждия. Въпреки че притежаваха вече лодка, хуроните изглеждаха толкова доволни от успеха си, че бяха изоставили всичките си непосредствени намерения за завладяването на „замъка“. Всъщност да се доближат до водното жилище под дулата на пушките на неговите обитатели съвсем не би било безопасно и временното примирие навярно се дължеше най-вече на това обстоятелство.

Започнаха приготовления за погребението на Хътър. Непрактично беше да го заравят на сушата и желанието на Хети беше неговото тяло да бъде спуснато в езерото до тялото на майка й. Тя наблегна на едни негови думи приживе, когато самият той бе нарекъл езерото „семейна гробница“; за щастие сестра й не знаеше нищо, инак би се възпротивила с непреодолимо отвращение на този план. Но Джудит не се намеси и всички приготовления бяха извършени без нейно знание или съвет.

Часът, избран за тази церемония, бе точно по залез слънце; не би могло да се избере по-подходящо време за отдаване последната почит на един спокоен и чист дух. В смъртта има тайнственост и необикновена тържественост, които карат живите да гледат с известно страхопочитание дори на останките на някой злодей.

Когато казаха на Джудит, че всичко е готово, тя излезе на платформата по молба на сестра си и тогава за пръв път забеляза характера на приготовленията. Тялото се намираше на „ковчега“, увито в платно заедно с няколко тежки камъка от огнището, които трябваше да го задържат на дъното. Изглежда, че не бяха необходими други приготовления.

Всички се прехвърлиха на „ковчега“ и този необикновен дом на човека, чието тяло щяха да отнесат сега до неговото последно жилище, потегли. Хари стоеше при веслата. В силните му ръце те изглеждаха малко по-големи от чифт лопати, които той размахваше без усилие. И понеже белият пограничен скитник беше майстор в употребата им, делауерът остана безучастен наблюдател на неговите действия.

В движението на сала имаше нещо от тържествения ход на погребална процесия, тъй като ударите на веслата бяха отмерени и движението бавно и равномерно. Сцената наоколо също беше спокойна. В този миг по огледалната повърхност на езерото не се виждаше и най-малката вълна, а околните гори сякаш наблюдаваха със скръбно мълчание това свято спокойствие на часа и на церемонията. Джудит беше трогната до сълзи. Развълнуван беше дори Хари, макар че едва ли знаеше защо. Хети изглеждаше външно спокойна, но вътрешната й скръб далеч надминаваше меката на сестра й, защото чувствителното й сърце обичаше повече по навик от дългото съжителство, отколкото по вкус или чувство. Вах-та!-вах беше сериозна, внимателна и заинтересована; тя често бе виждала погребения на бели, но никое от тях не бе обещавало да бъде толкова особено, а делауерът, макар да не изпускаше от очи нищо, бе твърд и спокоен.

Хети изпълняваше ролята на кормчия, като показваше на Хари накъде да насочва сала, за да намерят мястото в езерото, което тя бе свикнала да нарича „маминия гроб“. Читателят си спомня, че „замъкът“ се намираше близо до южния край на езерото, над плитчина, която се простираше на около половин миля на север. При самия край на тази плитчина Плуващият Том бе спуснал останките на своята жена и дете. Неговите собствени останки сега бяха на път да бъдат спуснати до тях.

Хети беше забелязала някои белези по сушата и обикновено намираше мястото по тях, а освен това й помагаха и положението на водното жилище, посоката на плитчината и прозрачността на водата, която позволяваше да се вижда самото дъно. По този начин Хети следеше напредването и когато стигнаха, тя се приближи към Марч и му прошепна:

— Сега можеш да престанеш с гребането, Хари. Минахме големия камък на дъното и гробът на мама е близо.

Марч остави веслата, хвърли във водата малката котва и взе в ръка края на въжето, за да спре сала на определеното място. При това задържане салът бавно се завъртя и когато почти спря, Хети застана при кърмата, като сочеше с ръка към водата. Сълзи се лееха обилно от очите й. Джудит беше присъствала на погребението на майка си, но никога след това не беше посещавала мястото. Тази небрежност не се дължеше на безразличие към паметта на покойницата — защото беше обичала майка си и горчиво беше оплаквала загубата й, но не обичаше да мисли за смъртта, а след деня на погребението в личния й живот имаше случаи, които засилваха споменатото чувство и нежеланието й да посещава мястото, където лежаха останките на жена, чиито строги уроци за женска нравственост и благопристойност се бяха врязали в паметта й и бяха станали двойно по-силни поради разкаянието й след всяко прегрешение. Съвсем друг беше случаят с Хети. Споменът за майка й възбуждаше в нейната простичка и невинна душа само тиха скръб — мъка, която й напомняше за миналите хубави дни. В продължение на едно цяло лято тя беше идвала на това място винаги след залез слънце, спускаше котвата на лодката си внимателно, за да не засегне тялото, седеше с часове над водния гроб, представяйки си, че разговаря с покойницата, пееше нежни песни във вечерния мрак и повтаряше молитвите, научени през детството от онази, която сега почиваше на дъното. Хети бе прекарала своите най-щастливи часове в такова непряко общуване с духа на майка си, смесвайки вярванията и легендите на индианците с ученията на белите.

Освен природата на този див и странен погребален обред не присъстваше друг свещенослужител. Марч хвърли поглед надолу и през прозрачната и бистра вода, която бе чиста почти като въздуха, видя онова, което Хети бе свикнала да нарича „гроба на мама“. Това беше ниска купчина пръст, недокосвана никога от лопата, от единия край на която се подаваше парче бял плат — саванът на покойната. Тялото беше спуснато на дъното, а сетне Хътър беше донесъл пръст от брега и я беше изсипал, докато всичко бе покрито напълно. Мястото беше останало в това положение, докато движението на водата бе подмило част от пръстта, за да се открие тоя самотен знак за предназначението на това място.

При погребалната церемония се смиряват дори най-грубите и шумни хора. Марч нямаше желание да повишава гласа си, нито да избухва грубо и беше склонен да изпълни с пристойно мълчание задължението, което беше поел. Може би размишляваше за отмъщението, сполетяло неговия покоен приятел, и си спомняше за ужасната опасност, на която съвсем неотдавна беше изложен неговият собствен живот.

Той даде знак на Джудит, че всичко е готово, и като получи съгласието й да започне веднага, вдигна без ничия помощ тялото и го отнесе към края на сала. Под краката и раменете на покойника бяха сложени две въжета, както това се прави с ковчезите, и след това тялото беше спуснато бавно под повърхността на езерото.

— Не там, Хари Марч… не, не там! — каза Джудит, като неволно потръпна. — Не го спущай толкова близо до мястото, където лежи мама!

— Защо не, Джудит? — запита развълнувана Хети. — Приживе те бяха заедно, ще трябва да бъдат заедно и в смъртта.

— Не, не, Хари Марч! По-нататък — по-нататък… и, клета Хети, ти не знаеш какво говориш. Остави да нареждам аз.

И с внушителен жест тя накара Хари да спусне тялото на Хътър на известно разстояние от това на жена му. После той изтегли въжетата и обредът свърши.

— Това е то краят на Плуващия Том! — възкликна Хари, като се надвеси над водата и впери поглед в тялото. — Той беше храбър другар при разузнаване и забележително сръчен трапер. Не плачи, Джудит, не тъгувай Хети, защото всички ще умрем; а когато настъпи часът, скръбта и сълзите не могат да превърнат смъртта в живот. Вие без съмнение ще чувствате загубата на своя баща — и с повечето бащи е така, особено когато дъщерите им не са омъжени, но има цяр за това зло и сте твърде млади и хубави, за да не го откриете скоро. И ако нямаш нищо против да чуеш какво ще ти каже един честен човек, Джудит, бих желал да ми отделиш малко време да поговоря с теб насаме.

Джудит почти не обърна внимание на този груб опит от страна на Хари да я утеши, макар че по необходимост доста ясно разбираше накъде клани той и се досещаше какво ще представлява. Тя беше плакала при спомена за нежността на своята рано починала майка и сега в главата й се тълпяха мъчителни видения на отдавна забравени напътствия и пренебрегнати съвети. Думите на Хари обаче я върнаха отново към действителността и макар да бяха груби и ненавременни, не предизвикаха у нея такова отвращение, каквото би могло да се очаква от нрава на тази девойка. Напротив, тя като че изведнъж се сети за нещо, вгледа се за миг внимателно в младия човек, избърса очите си и се отправи напред към другия край на сала, като му даде знак да я последва. Там тя седна и кимна на Марч да се настани до нея. Решителността и сериозността, с която тя вършеше това, поизплаши събеседника й и Джудит се видя принудена да започне разговора сама.

— Ти желаеш да ми говориш за брак, Хари Марч — каза тя, — и аз дойдох тук, над гроба на родителите си… не, не, над гроба на моята нещастна, мила майка, за да чуя какво имаш да ми кажеш.

— Това е много странно и тази вечер ти изобщо ме плашиш, Джудит — отвърна Хари по-смутен, отколкото би признал, — но истината си е истина и тя ще излезе наяве, пък каквото и да става след това. Ти знаеш добре, девойко, че отдавна те смятам за най-красивата млада жена, която са виждали очите ми, и аз не съм крил това нито тук, сред езерото, нито между ловците и траперите, нито в поселищата.

— Да, да. Чувала съм това от по-рано и предполагам, че е вярно — отвърна с някакво трескаво нетърпение Джудит.

— Е, добре, и ако нямаш нищо против, смятам, че една жена не би могла да чува твърде често такива неща. Всички казват, че е така с жените — че нищо не ви доставя повече удоволствие от това, да ви се повтаря непрекъснато, стотици пъти колко много ви харесват или да ви се говори за вашата хубост.

— В повечето случаи ние наистина обичаме тия неща. Но сега, Хари, моментът е необикновен и не бива да се говорят празни думи. Предпочитам да ми кажеш всичко направо.

— Ти вървиш по свой собствен път, Джудит, и аз не се съмнявам, че винаги ще постъпваш така. Често съм ти казвал, че не само те харесвам повече от която и да било друга млада жена, а и от всички млади жени заедно. Но ти трябва да си забелязала, Джудит, че никога досега не съм те молил да станеш моя жена.

— Забелязала съм и двете неща — отвърна девойката, като по красивите й устни се плъзна усмивка въпреки особеното и все по-силно напрежение, което накара страните й да поруменеят и очите й да засияят с почти ослепителен блясък. — Забелязала съм тези неща и намерих последното за странно у човек с решителността и безстрашието на Хенри Марч.

— За това имаше причина, девойко, и тя именно ме тревожи и сега. Не, не се изчервявай така и не гледай тъй заплашително, защото има мисли, които остават задълго в ума на всеки човек, както и думи, които засядат в гърлото му. Но има също така и чувства; те надвиват всичко останало и на тези чувства трябва да се подчиня сега. Ти нямаш вече нито баща, нито майка, Джудит, и невъзможно е ти и Хети да живеете тук сами, дори ако времето би било мирно и ирокезите — спокойни. А както стоят нещата сега, вие не само бихте умрели от глад, но още преди да мине седмица, ще бъдете пленени или скалпирани. Време е да помислиш за промяна и за съпруг. И ако приемеш мен, всичко минало ще бъде забравено и ще му се сложи край.

Джудит с мъка сподавяше нетърпението си, докато бяха направени това грубо обяснение в любов и това предложение, които тя очевидно искаше да чуе и слушаше с готовност, способна да породи надежда. Тя едва остави младия човек да завърши — с толкова нетърпение искаше да го накара да каже главното и толкова подготвена беше с отговора си.

— Да, Хари, това е достатъчно — обади се тя, като вдигна ръка, сякаш искаше да го спре. — Разбирам те тъй добре, като че ли си ми говорил цял месец. Ти ме предпочиташ пред другите девойки и желаеш да стана твоя жена.

— Ти изразяваш всичко това с по-подбрани думи, отколкото го сторих аз, Джудит, и бих желал да си представиш, че е казано точно така, както най-много би искала да го чуеш.

— Те са достатъчно ясни, Хари, и добре е, че са такива. Сега не е време да се лъжем. А ето, чуй и моя отговор, който във всяко отношение ще бъде толкова искрен, колкото и твоето предложение. Има причина, Марч, поради която аз никога…

— Предполагам, че те разбирам, Джудит, но нали аз съм готов да пренебрегна тази причина и тя не засяга никого освен лично мен. Недей се черви като небето при залез, не исках да те обидя и не бива да го взимаш като обида.

— Не се червя и не се обиждам — каза Джудит, като се мъчеше да прикрие възмущението си така, както по-рано никога не бе намирала за необходимо да прави. — Има причина, поради която аз не бива и не мога да стана твоя жена, Хари, и която ти, изглежда, пренебрегваш. Мой дълг е сега да ти кажа това също така открито, както ти ме помоли да стана твоя съпруга. Не те обичам и съм убедена, че никога няма да те обичам достатъчно, за да се омъжа за теб.

— О, Джудит, причина за цялото това зло са онези суетни офицери от гарнизона с червените куртки!

— Тихо, Марч! Недей да клеветиш една девойка пред майчиния й гроб. Не забравяй, че съм жена, а ти мъж, че нямам нито баща, нито брат, който да отмъсти за твоите думи.

— Добре, в последното има нещо вярно и не ще прибавя нито дума повече. Имаш време, Джудит, да помислиш още.

— Нямам нужда от време, отдавна съм взела решението си и само чаках да ми заговориш открито, за да ти отвърна също така ясно. Сега се разбрахме напълно и няма смисъл да говорим повече.

Непоколебимата сериозност на девойката накара младия човек да погледне със страхопочитание. Никога по-рано не я беше виждал толкова сериозна и решителна. При повечето от техните предишни разговори бе посрещала ухажванията му уклончиво или насмешливо. Но Хари бе смятал това за женско кокетство и бе предполагал, че лесно ще може да го превърне в съгласие. Всъщност главната борба дали да направи предложението той беше водил със самия себе си и никога не беше помислил сериозно, че е възможно Джудит да откаже да стане съпруга на най-красивия мъж сред пограничните жители. Но сега, когато отказът дойде, и то толкова решително, че изключваше всякакво съмнение, той беше ако не напълно изумен, то толкова огорчен и изненадан, че не почувства дори желание да се опита да промени решението й.

— Сега Глимърглас не ме привлича повече! — възкликна той след минутно мълчание. — Старият Том си отиде, хуроните на брега са толкова много, колкото гълъбите в гората; изобщо стана неудобно място.

— Тогава напусни го. Виждаш сам, че е заобиколено от опасности и няма смисъл да рискуваш живота си заради други. А и аз самата не зная с какво би могъл да ни бъдеш полезен. Върви си още довечера. Ние никога не ще те обвиним, че си сторил нещо неблагодарно или подло.

— Ако си отида, то ще бъде с тежко сърце… заради теб, Джудит. Бих предпочел да те взема със себе си.

— Няма защо да говорим повече, Марч, веднага, щом се стъмни, аз ще те откарам на сушата с една лодка и ти ще можеш да се запътиш право към най-близкия гарнизон. А стигнеш ли форта, ако ни изпратиш на помощ отряд…

Джудит преглътна думите си, защото чувствуваше, че бе унизително да се подлага на съмненията на един човек, който не беше склонен да гледа с добро око на нейните връзки и отношения с хората от гарнизоните. Обаче Хари тутакси схвана мислите й. Без да ги извращава, както се опасяваше девойката, той отвърна право на въпроса.

— Разбирам какво искаш да кажеш и защо не го довърши — каза той. — Ако успея да се добера жив и здрав до форта, по следите на тия негодници ще се впусне войска, а и самият аз ще дойда с нея. Защото бих искал да видя теб и Хети в безопасност, преди да се разделим завинаги.

— Ах, Хари Марч, ако винаги беше говорил така и беше чувствал така, отношението ми към тебе може би щеше да бъде съвсем друго.

— А късно ли е сега, Джудит? Аз съм груб горски скитник, но понякога условията ни променят.

— Твърде късно е, Марч. Никога не ще мога да имам към теб чувствата, които ти би искал, нито пък ще ги имам към който и да било друг освен към един. Но вече ти казах достатъчно и не бива да ме разпитваш. Щом се стъмни, аз или делауерът ще те откараме на сушата; побързай колкото можеш повече към Мохоук и най-близкия гарнизон и ни изпрати на помощ всичко, което ти е възможно. Ние сега сме приятели, Хари, и аз мога да ти вярвам, нали?

— Разбира се, Джудит; макар че нашето приятелство би било още по-сърдечно, ако ти би погледнала на мен тъй, както аз гледам на тебе.

Джудит се поколеба и чувствата наново поведоха борба в гръдта й. После, решила да стъпче всяка слабост и да изпълни намеренията си с цената на всичко, тя заговори още по-искрено:

— В най-близкия пост ще намериш един капитан на име Уорли — каза тя, побледняла като смъртник и дори трепереща. — Мисля, че е много вероятно той да поиска да застане начело на отряда. Бих предпочела да бъде някой друг. Ще бъда много щастлива, ако капитан Уорли остане във форта.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се стори това, Джудит; защото тези офицери вършат повечето неща така, както си искат. Познавам офицера, за когото говориш — червендалест, весел, дори прекалено жизнерадостен джентълмен, способен да погълне толкова мадейра, че с това вино може да залее цял Мохоук, и все пак приятен събеседник. Всички девойки в долината са влюбени в него, а съм чувал, че и той бил влюбен във всички момичета.

Джудит не отговори, макар да потръпна и цветът на лицето й да се промени от блед до яркочервен и от червен отново на мъртвешко блед.

„Уви! Клета майко! — помисли в себе си тя. — Ние сме над гроба ти, но ти едва ли знаеш как са забравени твоите поуки, как са пренебрегнати грижите ти и как е измамена любовта ти!“

Почувствала остро това пробуждане на съвестта, тя даде знак на Хари, че няма какво повече да му съобщи.