Ловецът на елени

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Огънят, лодката и изворът, от който Ловецът започна своето отстъпление, образуваха почти равностранен триъгълник. Разстоянието от огъня до лодката беше малко по-малко, отколкото от огъня до извора и от извора до лодката, които, както споменахме по-рано, бяха почти еднакви. Но тия прави линии не съществуваха за бегълците. Те трябваше да заобикалят и да се движат по извивките на брега. При такива неблагоприятни обстоятелства почна отстъплението си Ловецът и той ги чувстваше още по-силно, защото много добре знаеше, че при подобни внезапни, тревоги индианците рядко изпущат жертвата си и когато местността е гориста, незабавно се пръсват по всички посоки, за да заобиколят непременно неприятеля си и ако е възможно, да се намерят в гърба му. От силния тропот на крака разбра, че и този път бе възприета същата тактика. Стъпките на индианците се чуваха не само по възвишението, а и към краищата на полуострова, в посока, противоположна на тази, която възнамеряваше да вземе той. Ето защо сега бързината стана необикновено важна, тъй като отделните групи можеха да се срещнат на брега на полуострова, преди бегълците да успеят да стигнат лодката.

Въпреки че обстоятелствата налагаха да се бърза, Ловецът се поколеба за миг, преди да се хвърли сред храстите, които ограждаха брега. Нервите му се бяха изопнали от всичко, което се беше случило, и го бе обзела мрачна решителност, която обикновено му беше чужда. Четири тъмни фигури се бяха появили на хребета, откроявайки се на светлината на огъня, и само след миг един от тия врагове можеше да бъде погубен. Индианците бяха спрели и се взираха в мрака, за да открият крещящата старица. И мнозина други, по-малко разположени към размисъл от Ловеца, положително биха убили поне едного от тях. За щастие той беше по-благоразумен. Макар че пушката му бе насочена към първия от неговите преследвачи, младият човек не се прицели и не стреля, а се скри в храстите.

Да се намери на брега и да изтича по него до мястото, където Чингачгук вече го чакаше разтревожен в лодката заедно с Вах-та!-вах, беше работа за минута. И като остави пушката си на дъното на кануто, Ловецът се наведе, за да го отблъсне с всички сили от брега, когато едър индианец изскочи от храстите и се хвърли като пантера на гърба му. Всичко висеше на косъм и една погрешна стъпка можеше да провали цялото начинание. И със себеотрицание, което би направило един римлянин прочут за вечни времена, но което в живота на този тъй обикновен и скромен човек ще остане неизвестно за света, ако не се смята този непретенциозен разказ, Ловецът вложи цялата си мощ в едно отчаяно усилие и отблъсна лодката тъй, че само за миг тя се намери на тридесет метра от брега. Сетне той се хвърли с главата надолу в езерото, следван неотклонно от своя противник.

Макар че на няколко метра от брега водата беше дълбока, там, където двамата врагове паднаха, тя стигаше едва до гърдите им. И все пак беше достатъчна, за да се удави човек, попаднал в нея при такива неблагоприятни обстоятелства, както Ловеца. Но неговите ръце бяха свободни, а дивакът беше принуден да отслаби хватката си, за да задържи главата си над повърхността. В продължение на половин минута се води отчаяна борба и във водата тя напомняше мятането на алигатор, сграбчил някоя тлъста плячка. След това двамата неприятели се изправиха и здраво се уловиха един друг за ръцете, за да предотвратят употребата на смъртоносния нож в тъмнината. Не може да се каже какъв щеше да бъде краят на тази сурова борба между двамата, защото само няколко секунди след това половин дузина диваци наскачаха в езерото на помощ на своя приятел и Ловецът се остави да бъде пленен с достойнство, забележително, колкото и самопожертвованието му преди малко.

Само още една минута беше необходима за индианците, за да напуснат езерото и да отведат край огъня новия си пленник. Те бяха дотолкова заети с борбата и с последиците от нея, че дори не бяха забелязали лодката, макар че тя все още се намираше достатъчно близко до брега, за да могат делауерът и годеницата му да чуят напълно ясно всяка сричка, произнесена там. И цялата група напусна мястото на борбата, като неколцина продължиха да търсят Вах-та!-вах по брега, а повечето се завърнаха в лагера.

При огъня противникът на Ловеца, когото младият човек беше стискал за гърлото почти до задушаване, успя да се опомни и да регулира дишането си дотолкова, че да съобщи как беше отвлечена девойката. Сега вече бе твърде късно да се гонят другите бегълци: веднага след отвеждането на Ловеца делауерът безшумно беше отправил лекото кану към средата на езерото извън обсега на куршумите, а след това насочи носа му към мястото, където се намираше „ковчегът“.

Когато се озова край огъня, Ловецът беше заобиколен от не по-малко от осем свирепи диваци, между които и старият му познат Разцепения дъб. Щом видя лицето на пленника, индианецът каза скритом от Ловеца нещо на хората си и от устата им се изплъзнаха тихи, но общи възгласи на задоволство и изненада. Сега те знаеха, че победителят на техния другар — паднал убит на отсрещната страна на езерото — се намираше в ръцете им, предоставен на тяхната милост или отмъстителност. И в заканителните погледи, които хвърляха към пленника си, беше примесено доста възхищение — възхищение, предизвикано както от сегашната му невъзмутимост, тъй и от по-раншните му дела. Би могло да се каже: с тази сцена започна голямата и страшна известност, на която Ловецът или Соколовото око — както бе наречен по-късно — се радваше сред всички племена от Ню Йорк и Канада.

Не вързаха ръцете на Ловеца, а ги оставиха свободни, след като му отнеха ножа. Единствената предпазна мярка, взета срещу него, бе непрекъснатото наблюдение и здравото лико около глезените, което не затрудняваше движенията му, но му пречеше да побегне с някой неочакван скок. Дори и тази предпазна мярка беше взета едва след като го отведоха край огъня и установиха кой е. Всъщност завързването на краката бе нещо като комплимент за смелостта му и той се почувства горд от това отличие. Ловецът знаеше, че навярно ще го вържат по-здраво, когато воините легнат да спят, но завързването му в момента на пленяване показваше, че още отсега, толкова отрано, той имаше вече създадено име. И докато младите индианци стягаха въжето около глезените му, се питаше дали към Чингачгук биха се отнесли по същия начин, ако бе попаднал в ръцете им.

Но известността на младия бледолик не почиваше изцяло на успеха му в предишната борба или на безразличното му спокойно държане при последните преговори, тя беше нараснала извънредно много и поради събитията през нощта. Неподозиращи нищо за движението на „ковчега“ и за случайността, спомогнала да бъде открит огънят им, ирокезите приписваха намирането на новия им лагер само на зоркото око на своя извънредно проницателен противник. Начинът, по който беше рискувал живота си, като слезе на полуострова и освободи Вах-та!-вах, и преди всичко самопожертвувателността на пленника, съчетана със сърдечността, с която бе отблъснал лодката от сушата, бяха важни звена във веригата от обстоятелства, върху които се градеше началото на славата му.

Докато бе обект на непринудено възхищение, Ловецът не можа да избегне и някои от несгодите на положението, в което беше изпаднал. Бяха му позволили да седне на края на дънер близо до огъня, за да изсуши дрехите си; срещу него се намираше доскорошният му противник, който ту приближаваше към пламъците някоя част от оскъдното си облекло, ту опипваше гърлото си, по което още личаха ясно следите от пръстите на неговия неприятел. Останалите воини се съвещаваха наблизо, тъй като вече всички разузнавачи се бяха завърнали в лагера и бяха съобщили, че в околността няма други врагове.

В това време старата вещица, чието име преведено значеше „Мечка“, се приближи към ловеца със Свити пестници и искрящи от омраза очи. Досега беше пищяла и беше пожънала значителен успех с това, но след като наистина бе разтревожила всичко живо в непосредствена близост с безобразните си крясъци, тя обърна внимание и на вредите, нанесени й по време на борбата. Те съвсем не бяха големи, но от естество, което наистина можеше да разяри една жена, загубила отдавна своите по-нежни качества и твърде склонна да отмъсти на всеки, попаднал в ръцете й, за грубостите, понасяни толкова дълго време като пренебрегвана майка и съпруга на диваци. Макар и да не я беше наранил, Ловецът й бе причинил поне временно страдание, а тя не бе от хората, способни да пренебрегнат подобно зло за сметка на причините, поради които е било сторено.

— Бледолик пор! — започна разярената вещица, като тикна пестника си под носа на равнодушния Ловец. — Ти не си дори жена. Твоите приятели делауерите са само жени, а ти си тяхна овца. Твоята собствена раса не те желае при себе си и никое племе червенокожи не би те прибрало в своите вигвами. Ти се криеш между делауерските жени. И твърдиш, че уж си убил нашия смел приятел, който ни напусна? Не! Неговата храбра душа отказа да се бие с теб и предпочете да напусне тялото му, вместо да те убие! Но кръвта, която ти проля, когато душата си беше вече отишла, още не е попила в земята и това ще стане сред твоите стенания. Каква музика чувам още отсега? Това не са воплите на червен човек. Не червеният воин стене като глиган. Този хленч идва от гърлото на бледолик, от гърдите на един англичанин и звучи в ушите ми приятно като моминска песен. Куче — пор — див пуяк — видра — подъл глиган — прасе — жаба — паяк…

Тук старата вещица, изразходвала дъха и изчерпала епитетите си, беше принудена да спре за миг, макар пестниците й да продължаваха да се размахват пред лицето на пленника и цялото й набръчкано лице да изразяваше страхотна злоба.

Ловецът гледаше с безразличие безсилните й опити да го разгневи. Но в този миг беше избавен от по-нататъшни нападения чрез намесата на Разцепения дъб, който изблъска настрана вещицата, заповяда й да се маха и се приготви да седне до пленника.

Старицата се оттегли, но Ловецът знаеше много добре, че докато останеше пленник у неприятелите, тя щеше да му досажда и че той винаги щеше да бъде предмет на нейната злоба, ако не и на мъчения от нейна страна, защото нищо не разярява толкова, колкото съзнанието, че опитът да уплаши някого е бил посрещнат равнодушно.

Разцепеният дъб зае спокойно мястото, което споменахме, и след кратко мълчание подхвана следния разговор:

— Моят бледолик брат е добре дошъл! — каза индианецът с дружелюбно кимване и с толкова прикрита усмивка, че Ловецът трябваше да съсредоточи цялото си внимание, за да я забележи. — Той е добре дошъл в нашия лагер. Хуроните са запалили голям огън, за да изсуши белият човек дрехите си.

— Благодаря ти, хурон или минго, както предпочиташ да те наричам. Благодаря ти за доброто посрещане, благодаря ти и за огъня, който ме стопли великолепно след студената баня в Глимърглас. Дори и хуронският огън може да бъде приятен в такова време за човек с делауерско сърце.

— Бледоликият… но моят брат сигурно има име? Един толкова голям воин не може да е живял дълго без име!

— Минго — каза Ловецът и частица от слабостта на човешката му природа се прояви в блясъка на очите и в цвета на лицето му, — минго, когато бе положил глава в моя скут и дъхът му отлиташе към щастливите ловни полета, вашият храбър воин ме нарече Соколово око — предполагам заради бързото ми, сигурно мерене.

— Добро име. Соколът е сигурен в удара си. Соколовото око не е жена. А защо живее при делауерите?

— Разбирам те, минго, но на това ние гледаме като на подлост от страна на някои ваши хитри дяволи и отхвърляме обвинението. Случаят ме е поставил още на млади години сред делауерите и се надявам, че ще живея и ще умра сред тяхното племе. Но все пак нямам намерение да се отказвам от моите естествени права и ще се старая да изпълнявам дълга си като бледолик и сред червенокожите.

— Добре! Хуронът е червенокож, също като делауера. Соколовото око е повече хурон, отколкото жена.

— Предполагам, че разбираш смисъла на онова, което говориш, минго, а пък ако не го разбираш, той без съмнение е добре известен на Сатаната. Но ако искаш да изкопчиш нещо от мен, говори по-ясно, защото спазаряването не може да стане с вързани очи и вързан език.

— Добре! Езикът на Соколовото око не е раздвоен и той обича да казва, каквото мисли. Той познава Водния плъх — с това име всички индианци наричаха Хътър — и е живял във вигвама му, но не е негов приятел. Той не иска скалпове, както някой жалък индианец, а се бори като храбър бледолик. Водният плъх не е нито бял, нито червен — нито животно, нито риба. Той е водна змия: понякога във водата, понякога на сушата. Той се стреми да се сдобие със скалпове като някой разбойник. Соколовото око може да се върне и да му разкаже как е надхитрил хуроните и е избягал, а после, когато пред очите на Водния плъх падне мъгла и той не може да вижда от кабината си до горите, нека тогава Соколовото око отвори вратата за хуроните. А как ще бъде делена плячката? Е, добре! Соколовото око ще вземе най-големия дял, а хуроните ще приберат онова, което той реши да им остави. Скалповете ще бъдат отнесени в Канада, тъй като на бледоликия не са му нужни.

— Така, така, Разцепен дъб, защото тъй чувам, че те наричат — това беше казано съвършено ясно, макар и на езика на ирокезите. — Сега разбирам напълно твоите мисли и трябва да призная, че те са толкова сатанински, щото надминават всички дяволски планове на мингосите. Без съмнение ще бъде лесно да се върна и да кажа на Водния плъх, че съм избягал от вас, а също тъй да спечеля чрез този подвиг доверието му.

— Добре! Точно това искам да направи бледоликият.

— Да, да, то е достатъчно ясно. Знам какво искаш от мен, без да ми казваш нещо повече. Ти искаш, когато вляза в дома на Водния плъх и ям от хляба му, и се смея, и разговарям с хубавите му дъщери, да забуля очите му с такава мъгла, че да не вижда не само сушата, а и вратата на колибата си.

— Добре! Соколовото око трябваше да се роди хурон! Бяла е не повече от половината му кръв.

— Тук вече грешиш, хурон — да, тук вече грешиш толкова, колкото ако беше взел вълка за пантера. Аз съм бял по кръв, сърце, характер и заложби, макар по чувства и по начин на живот да съм донякъде червенокож. Но когато очите на стария Хътър бъдат достатъчно добре замъглени и хубавите му дъщери заспят дълбок сън, и Бързият Хари — Големия Бор, както го наричате вие, индианците — засънува за всичко друго освен за зло, и всички предполагат, че Соколовото око е верен часовой, едничкото, което ще трябва да сторя аз, ще бъде да поставя някъде отвън, като знак, една факла, да отворя вратата и после да пусна хуроните, за да разцепят главите им със своите томахавки.

— Моят брат положително греши: той не може да бъде бял. Той е достоен да стане велик вожд сред хуроните.

— Вярвам ти, че е тъй, но то би било истина само ако Соколовото око би бил в състояние да стори всичко това. А сега, хурон, слушай какво ще ти каже с няколко думи устата на един честен човек. Хитростите през време на война може да са и са оправдани. Но хитрости, подлост и предателство между приятели подхождат само на дяволите сред бледоликите. Зная, че има достатъчно бели, които са създали у вас тази погрешна представа, но те са предатели спрямо кръвта и отличителните си качества и обикновено са негодници и разбойници. Никой честен бледолик не би сторил това, което искаш, а за да бъда откровен спрямо теб, както бих желал, според мен, и никой почтен делауер не би го сторил. Може би при мингосите да е друго.

Хуронът изслуша този упрек с явно недоволство. Но си бе набелязал вече определени цели. И беше достатъчно хитър, за да не провали всички възможности за осъществяването им, като прибързано възнегодува. С престорена усмивка на устните той си даваше вид, че внимателно слуша, а после се замисли над онова, което бе чул.

— Обича ли Соколовото око Водния плъх? — запита неочаквано той. — Или обича дъщерите му?

— Нито него, нито тях, минго. Старият Том не е човек, който би могъл да спечели обичта ми, а колкото до дъщерите му, те са достатъчно привлекателни, за да харесат на всеки млад човек. Но има известни причини, които не позволяват да се обикне прекалено много нито една от тях. Хети е добра по душа, но природата е отнела част от разсъдъка на това клето същество.

— А Дивата роза! — възкликна хуронът, защото за хубостта на Джудит се беше разчуло не само сред белите погранични жители, а и сред ония, които умееха да се движат е еднаква лекота и по пътищата, и през дивите лесове, ориентирайки се по старите орлови гнезда, камъните и разцепените дървета, които им бяха известни от преданията и от традициите. — А Дивата роза — нима не е достатъчно уханна, за да бъде поставена върху гърдите на моя брат?

В характера на Ловеца имаше прекалено много благородство, за да направи и най-дребния намек, който би опетнил доброто име на едно същество, безпомощно както по природа, така и поради положението, в което се намираше и тъй като не искаше да произнася неистини, той предпочете да замълчи. Хуронът обаче изтълкува неправилно причините за това мълчание и предположи, че в сдържаността на Ловеца се таи несподелена любов. И в желанието си да подмами или подкупи своя пленник, за да се сдобие чрез него със съкровищата, с които си бе въобразил, че е пълен „замъкът“, той упорито продължи своите нападения.

— Соколовото око говори с приятел — каза индианецът. — Той знае, че Разцепеният дъб държи на думата си, защото те търгуваха помежду си, а търговията разтваря душите. Моят приятел е дошъл тук, защото е вързан с въженце, което държи девойка, но с което може да се притегли тялото и на най-силния воин.

— Сега си по-близо до истината, отколкото през цялото време, откак почнахме разговора си, хурон. Това е вярно. Но краят на това въженце не беше завързан за моето сърце, нито пък Дивата роза държеше другия му край.

— Прекрасно! Значи моят брат обича с главата, а не със сърцето. А нима Слабия ум може да дърпа толкова здраво тъй силен воин!

— Ето че пак грешиш! Веднъж улучваш и после пак бъркаш! Въженцето, за което говориш, е вързано за сърцето на велик делауер — всъщност той е от племето на мохиканите и живее при делауерите, откак народът му се пръсна. Този вожд е от семейството на Ункас и се казва Чингачгук или Голямата змия. Той дойде тук, теглен от въженцето на обичта, и аз го последвах или по-скоро дойдох преди него, подтикван единствено от приятелство, достатъчно силно за онези, които не скъпят своите чувства и са готови да живеят не само за себе си, а и за ближните си.

— Но всяко въженце има два края: единият е вързан за ума на мохикана, а другият…

— Е, другият само допреди половин час беше тук наблизо, край огъня. Вах-та!-вах го държеше в ръцете си, ако не го е пазила дори и в сърцето си.

— Разбирам какво казва брат ми — отвърна сериозно индианецът, като за пръв път схвана напълно станалото през тази вечер. — Тъй като Голямата змия е по-силен, той е дърпал по-здраво и Вах-та!-вах е била принудена да ни напусне.

— Не ми се струва, че тук имаше много дърпане на въженцето — отвърна събеседникът му и избухна в присъщия си тих смях толкова сърдечно, сякаш не беше пленник и не го заплашваха мъчения, нито смърт. — Не ми се струваше тук да има много дърпане. Не, хурон! Той харесва девойката, а тя него. И не е по силите на хуронските хитрини да държат разделени двама млади хора, свързани с толкова силни чувства.

— Значи Соколовото око и Чингачгук дойдоха в нашия лагер единствено с тази цел?

— Това е въпрос, който сам дава и отговора, минго. За какво друго биха дошли те? И все пак не е съвсем така. Защото изобщо не дойдохме в лагера ви, а само до онзи бор, който виждаш от другата страна на възвишението, откъдето наблюдавахме, колкото искахме, движенията и действията ви. Когато бяхме готови, Змията даде своя сигнал и всичко стана точно, както трябваше, до момента, когато онзи негодник скочи на гърба ми. Но бъди сигурен: ние дойдохме изключително с тази цел и получихме онова, за което бяхме дошли. Няма смисъл да твърдим противното. Вах-та!-вах избяга с човека, който е вече почти неин съпруг. Пък каквото и да стане с мен, поне това добро дело е вече предрешено!

— С какъв сигнал съобщихте на младата девойка, че любимият й е наблизо? — запита старият хурон, проявявайки повече от обичайното си любопитство.

Ловецът отново се засмя и изглеждаше, че се радва на успеха на това начинание толкова много, сякаш не беше станал негова жертва.

— Вашите катерички много скитат нощем, минго! — извика той, без да престава да се смее. — Да, наистина са големи скитници! Когато другите катерици са се прибрали вече в хралупите си, вашите продължават да скачат по дърветата, като пеят и цвърчат така, че дори делауерката ще разбере песента им! Е, има четирикраки, а има и двукраки катерици. Аз предпочитам последните, когато едно въже свързва две любещи се сърца. Защото въжето ги свързва, а катериците им показват кога да теглят най-силно.

Хуронът изглеждаше раздразнен, но все пак успя да подтисне силния си гняв. Малко след това той остави пленника и като отиде при другите воини, съобщи им онова, което беше научил. Както самият той, така и другите изразиха примесено с ярост възхищение от смелостта и успеха на неприятелите. Трима-четирима се изкачиха на малкото възвишение и огледаха дървото, дето бяха стояли двамата смелчаци, а един от тях отиде до самия му дънер и потърси следите около корените, за да се увери, че обяснението на Ловеца отговаря на истината.

Резултатът от този оглед потвърди разказа на пленника и индианците се завърнаха при огъня още по-смаяни и удивени. Един пратеник, който бе пристигнал с някакви вести от другата група ирокези, още докато двамата смелчаци наблюдаваха лагера, сега бе изпратен обратно с някакъв отговор и без съмнение отнесе със себе си новината за всичко, което се беше случило.

До този миг младият индианец, когото бяха забелязали да се движи заедно с Вах-та!-вах и другата девойка, още не беше правил опити да поведе разговор с Ловеца. Той се бе отделил дори от приятелите си и бе застанал край групата по-млади жени, които, както обикновено, се бяха стълпили настрана и разговаряха тихо за бягството на доскорошната си другарка. Може би ще бъде справедливо да отбележим, че девойките бяха колкото доволни, толкова и ядосани от станалото. Като жени те симпатизираха на влюбените, ала в същото време гордостта им се бунтуваше срещу неуспеха на собственото им племе. А може би по-добрите лични качества правеха Вах-та!-вах опасна съперничка за повечето девойки и те не съжаляваха, задето тя се беше махнала от пътя на тяхното благополучие. Но добрите чувства надделяваха, защото нито суровите условия за живот, нито родовите предразсъдъци на племената, нито тежката съдба на индианските жени можеха изцяло да победят неугасимата склонност на този пол към обичта.

Една от девойките дори се присмя на неутешимия момък, който навярно се чувствуваше напуснат, и този смях неочаквано възбуди неговата енергия и го накара да се отправи към стъблото, където пленникът все още седеше и сушеше дрехите си.

— Аз съм Пантерата! — каза индианецът и самохвално удари с ръка голата си гръд, изговаряйки думите така, че да покаже колко голям ефект очаква от тях.

— Аз съм Соколовото око — назова Ловецът спокойно името, с което знаеше, че ще стане известен сред всички ирокезки племена. — Моят поглед е остър, а дълъг ли е скокът на моя брат?

— Оттук до делауерските села. Соколовото око открадна жена ми, той трябва да ми я върне или скалпът му скоро ще виси на прът и ще се суши в моя вигвам.

— Соколовото око не е откраднал нищо, хурон. Той не е от крадлива раса, нито умее да краде. Твоята жена, как то ти наричаш Вах-та!-вах, никога няма да бъде жена на канадски червенокож. Нейното сърце винаги е било в колибата на делауера и сега тялото й отиде да го намери. Знам, че пантерата е подвижна, но тя никога не би могла да върви наравно с женските желания.

— Делауерската змия е куче; той е жалка жаба, която се крие във водата. Той се страхува да застане на сушата като храбър индианец.

— Хайде, хайде, хурон, тия приказки вече са много нахални, като се има предвид, че не е изминал и час, откакто Змията стоеше на стотина крачки от теб и когато те посочих, щеше да опита здравината на кожата ти с един куршум, ако не бях го спрял. Ти можеш да измамиш страхливите момичета от Колонията с пантерското си скимтене, но ушити на един мъж могат да различат истината от лъжата.

— Вах-та!-вах се присмива на мохикана. Тя вижда, че той е недъгав и беден ловец и че никога не е бивал на пътеката на войната. Тя ще се омъжи за смел човек, а не за глупак.

— Откъде знаеш това, Пантеро? — отвърна със смях Ловецът. — Откъде знаеш? Както виждаш, тя отиде в езерото и може би предпочита пъстървата пред дивата котка. Колкото до пътеката на войната, вярно е, че нито Змията, нито аз имаме голям опит и сме готови да признаем това. А щом смяташ, че пътеката, на която се намираме сега, е друга, то наречи я тогава, както момичетата от колониите — пътека на женитбата. Послушай съвета ми, Пантеро, и си потърси невеста между младите хуронки. Никоя делауерка няма доброволно да дойде при теб.

Ръката на Пантерата се спусна към томахавката и когато стигнаха дръжката, пръстите му се свиха около нея, сякаш се колебаеше между учтивостта и гнева. В този критичен миг се приближи Разцепеният дъб и с властно движение накара момъка да се оттегли, след което зае отново мястото на стъблото до Ловеца. Известно време мълча, като подчертаваше по този начин сериозната си сдържаност на индиански вожд.

— Соколовото око има право — подхвана най-после той. — Погледът му е толкова остър, че може да вижда истината сред тъмната нощ, докато нашите очи бяха заслепени. Той е бухал и тъмнината не скрива нищо от него. Не бива да вреди на приятелите си. Той има право!

— Радвам се, че мислиш така, минго! — отвърна събеседникът му. — Защото според мен предателят е по-лош и от подлеца. За Водния плъх ме е грижа само дотолкова, доколкото всеки бледолик трябва да го е грижа за друг; но все пак това не значи, че ме е дотолкова малко грижа за него, че да устроя засадата, която искахте вие. Накратко казано, мисля, че всяка подлост освен хитростите при открита война е противозаконна.

— Моят бледолик брат има право: не е индианец и не забравя своя Маниту и цвета на кожата си. Хуроните знаят, че са пленили велик воин и ще се отнасят към него като такъв. Ако бъде измъчван, мъките му ще бъдат такива, каквито никой обикновен човек не може да понесе. А пък ако ще трябва да се държат приятелски, той ще се радва на приятелството на вождовете.

Докато изговаряше това необикновено силно уверение за почитта на индианците към пленника, Разцепеният дъб наблюдаваше тайно лицето на своя събеседник, за да разбере как приема похвалите, макар че неговата сериозност и привидна искреност не биха позволили на човек, несвикнал с хитрините на индианците, да открие истинските му подбуди. Ловецът не беше от подозрителните хора и понеже знаеше много добре схващанията на индианците за почитта към пленниците, почувства как при това съобщение кръвта почна да изстива в жилите му и все пак успя да запази дотолкова спокойствие, че проницателният му противник не можа да открие в него признаци на слабост.

— Съдбата ме постави във ваши ръце, хурон — отвърна най-после пленникът, — и можете да правите с мен, каквото искате. Не ще се хваля как ще изтърпя мъченията, защото никога не съм ги изпитвал, а никой не може да каже предварително как би ги изтърпял. Но ще се постарая да не посрамя народа, сред който съм възпитан. Още отсега обаче искам да ви обърна внимание, че съм бял и умен, естествено, имам някои от качествата на белите. И ако бъда надвит от болките и се забравя, надявам се, вие ще разберете тази слабост тъй, както трябва, и не ще я припишете на делауерите или на техните съюзници и приятели — мохиканите. Ние всички сме създадени с малко или повече слабости, и, боя се, че на белите е присъщо да страдат при големи телесни мъчения, докато един индианец би пял своите песни н би се хвалил с делата си, дори когато се намира между зъбите на неприятелите си.

— Ще видим. Соколовото око има добро лице и е твърд. Но защо да бъде измъчван, когато хуроните го обичат? Той не е роден като техен враг; а смъртта на един воин няма да остави завинаги между тях облаци.

— Толкова по-добре, хурон — толкова по-добре. Но не искам да си съставиш погрешно мнение за думите ми. Толкова по-добре е това, че не сте се озлобили от загубата на воин, паднал в боя. И все пак не е вярно, че между нас няма вражда, искам да кажа, законна вражда. Доколкото се чувствам червенокож, аз се смятам за делауер, а предоставям на теб да отсъдиш биха ли могли те да са приятели на мингосите.

Ловецът престана да говори, защото гледката, която внезапно му се представи, наистина го накара за миг да се усъмни в прехваленото си зрение. До огъня беше застанала Хети Хътър, и то толкова спокойно, сякаш сама бе от племето на хуроните.

Тъй като Ловецът и индианецът бяха следили зорко израза на лицата си, девойката се беше приближила незабелязана от тях, без съмнение слязла на брега откъм южната страна на полуострова, най-близо до мястото, където беше чакал „ковчегът“. И пристъпи към огъня с безстрашие, което съответстваше на нейната наивност и наистина беше оправдано от досегашното държане на индианците.

Щом забеляза девойката, Разцепеният дъб я позна и като извика двама или трима от младите воини, изпрати ги да разузнаят да не би появата й да предхожда ново нападение. След това направи знак на Хети да се приближи.

— Надявам се вашето посещение да означава, че Змията и Вах-та!-вах се намират в безопасност, Хети — каза Ловецът, щом девойката изпълни желанието на хурона. — Не вярвам да сте дошла на брега със същото намерение, което ви доведе по-рано.

— Този път Джудит ми каза да дойда, Ловецо — отвърна Хети. — Тя самата ме докара с лодка дотук, веднага щом Змията ни показа своята Вах-та и ни разказа какво се е случило. Колко красива беше Вах-та тази нощ! И изглеждаше много по-щастлива, отколкото когато беше при хуроните!

— Това е естествено, напълно естествено за човешката природа, девойко. Тя се намира при любимия си и вече не се страхува, че ще я оженят за минго. Според мен дори Джудит би изгубила голяма част от красотата си, ако се измъчваше от мисълта, че трябва да я дари на някой минго! Душевното задоволство най-добре запазва хубостта. И ви уверявам, че Вах-та е най-вече доволна, защото се е измъкнала от ръцете на тези подлеци и е при своя избраник. Но споменахте, че сестра ви ви е накарала да дойдете на сушата? Защо е сторила това Джудит?

— Тя ми поръча да ви видя и да се опитам за убедя диваците да вземат слонове, за да ви пуснат.

— А знаят ли баща ви и Хари, добра малка Хети, за вашите намерения?

— Не. И двамата спят, а Джудит и Змията сметнаха, че е най-добре да не ги будят, за да не би да поискат да дойдат отново за скалпове, след като Вах-та!-вах им каже колко малко воини и колко много жени и деца се намират в лагера. А Джудит не ме остави на мира, докато не тръгнахме към брега, за да видя какво става с вас.

— О, това е необикновено за Джудит! И защо ли се тревожи толкова за мен? Аха, сега разбирам как стои цялата работа. Бъдете уверена, Хети, че сестра ви се безпокои да не би Хари Марч да се събуди и да се втурне необмислено тук, за да попадне в ръцете на неприятелите, смятайки, че трябва да ми помогне като на свой спътник! Признавам, че Хари не обмисля постъпките си, но не вярвам да рискува за мен толкова, колкото за себе си.

— Джудит не мисли за Хари, макар Хари да мисли за нея — отвърна Хети невинно, но съвсем убедено.

— Чувал съм да казвате и по-рано нещо такова; да, девойко, чувал съм вече това от вас и все пак то не е вярно. Когато живее сред някое племе, човек може горе-долу да схване как въздейства любовта върху женските сърца. Макар самият аз да не съм имал намерение да се женя, а само наблюдавах, то е нещо, по което бледоликите се различават от червенокожите. Почне ли чувството да действа, младата жена става замислена и нито вижда, нито чува нещо за другиго освен за воина, който е взел сърцето й. След това започват тъгата и въздишките. А после, ако въпросът не стигне до ясно разрешение, влюбената жена често прибягва до клевети и започва да намира недостатъци и да черни младежа точно за ония качества, които най-много харесва у него. Всички млади момичета проявяват любовта си по този начин и съм на мнение, че Джудит е една от тях. Чувах я да отрича, че Хари е хубав. А младата жена, която би могла да стори това, трябва наистина да е влюбена.

— Младата жена, която харесва Хари, би признала, че той е хубав. Аз мисля, че Хари е много хубав, Ловецо, и съм сигурна, че всеки, който има очи, трябва да мисли така. Джудит не харесва Хенри Марч и ето защо му намира недостатъци.

— Добре, добре, малка Хети. Всеки от нас мисли по своему и ако ще да говорим до идната зима, мненията ни няма да се променят. Няма смисъл да приказваме повече. Аз вярвам, че Джудит е прекалено влюбена в Хари и рано или късно ще го вземе напук на начина, по който го отхвърля. А вие, както виждам, мислите иначе. Но чуйте какво ще ви кажа сега, девойко, и се престорете, че не го знаете — продължи младият човек, който бе толкова сляп за нещата, които другите мъже обикновено бързо долавят, и същевременно така проницателен за нещата, които биха затруднили по-голямата част от човечеството. — Знам какво смятат да предприемат тези негодници. Както виждаш, Разцепеният дъб ни остави и разговаря с младите воини и макар да е достатъчно далеч, за да не бъде чут, аз долавям какво им казва. Той им заповядва да следят движенията ви и да разберат къде ще ви чака лодката, за да ви отнесе обратно на „ковчега“, а след това да заловят всички или поне каквото, могат. Съжалявам, че Джудит ви е изпратила, защото предполагам да е с намерение да ви вземе обратно.

— Всичко това вече е обмислено, Ловецо — отвърна поверително и многозначително девойката. — И Можете да бъдете сигурен, че ще надхитря и най-лукавите индианци. Зная, че съм слабоумна, но добих малко разсъдък и ще видите как ще го използвам, за да се върна, когато изпълня мисията си.

— О, клето момиче. Боя се, че е по-лесно да се каже, отколкото да се стори това. Тези хурони са истинско племе от злобни змии и с открадването на Вах-та!-вах отровата им съвсем не е изгубила силата си. О, радвам се, че Змията успя да избяга с момичето, защото сега поне ще има двама души щастливи, докато, ако беше попаднал той в ръцете на мингосите, щеше да има двама нещастници и трети, който съвсем нямаше да се чувства тъй, както подобава на мъж.

— Вие ме наведохте на мисълта за още една част от задачата ми, която бях забравила, Ловецо. Джудит каза да ви запитам какво мислите, че ще направят с вас мингосите, ако не успеем да ви откупим, и как би могла да ви, помогне най-добре. Да, това беше най-важната част от задачата ми: какво би могла да стори, за да ви помогне.

— Така мислите вие, Хети, но това нищо не значи. Младите момичета са склонни обикновено да наблягат най-много на онова, което засяга чувствата им, но няма значение. Мислете, както си искате. Внимавайте обаче добре да не позволите на тези негодници да вземат лодката. А когато се върнете на „ковчега“, кажете им да бдят и непрекъснато да се движат, особено нощем. Няма да минат много часове и войските край реката ще се научат за присъствието на индианците тук. Тогава вашите приятели ще могат да си отдъхнат. От най-близкия гарнизон дотук има само един ден път, а войниците няма да се излежават, когато врагът е толкова близо. Това е моят съвет, а на баща си и Хари кажете, че сега ловът на скалпове е неблагодарна работа, тъй като всички мингоси са будни и нащрек и нищо друго не може да ги спаси до пристигането на войските, освен да се стараят между тях и диваците да има повече вода.

— А какво да кажа на Джудит за вас, Ловецо? Тя ще ме прати отново, ако не й съобщя истината за вас.

— Тогава кажете й истината. Не виждам защо Джудит Хътър да не чуе истината за мен, тъй както си е. Аз съм пленник в ръцете на индианците и никой не знае какво ще произлезе от това! Слушайте, Хети — тук той понижи глас и заговори още по-поверително, — вие сте с малко ограничен ум и това трябва да се признае, но все пак знаете нещо за индианците. Ето, аз съм в техни ръце, след като убих един от най-силните им воини, и те се опитваха да ме накарат под страх на онова, което ме чака, да предам баща ви и всички, които се намират в „ковчега“. Разбирам предложението на тези главорези тъй добре, както ако биха ми го направили без заобикалки. От една страна, те се стремят да събудят у мен алчността, а от друга — страха ми, и мислят, че честността ще отстъпи пред тези две неща. Но кажете на баща си и Хари, че опитите на индианците в това отношение са безполезни. Колкото за Голямата змия, той знае това и без да му се споменава.

— А какво да кажа на Джудит? Ако не й дам задоволителен отговор, положително ще ме накара да се върна.

— Добре, тогава кажете на Джудит същото. Без съмнение диваците ще се опитат да ме заставят да отстъпя чрез мъчения, като същевременно тъй ще отмъстят и за смъртта на своя воин. Но не бива да се поддавам на тая слабост, присъща на хората, и трябва да устоя колкото мога по-добре. Кажете на Джудит да не се тревожи за мен. Зная, ще бъде трудно, като се има предвид, че на белия не е присъщо да се хвали и да пее при мъченията, защото страданията притъпяват чувствата му. Но мисля, че ще успея да устоя, тя може да разчита на мен. Даже и да отстъпя дотолкова, че да покажа, че съм наистина бял, като се завайкам и застена и дори пролея сълзи, то все пак никога не ще падна толкова низко, та да предам приятелите си. А когато се стигне до убождания с нагорещени шишове, до разсичане на тялото и до изтръгване на косата из корен, може би природата пак ще отстъпи, колкото до стонове и викове. Но с това ще се свърши тържеството на тези негодници. Нищо не може да накара един честен човек да изневери на дълга си.

Хети слушаше извънредно внимателно и на кроткото й, но изразително лице се изписа силно съчувствие към човека, който щеше да изпита смъртоносните мъчения, описани предварително от него. В първия миг сякаш не знаеше какво да стори. Но после хвана и топло стисна ръката на Ловеца, като настойчиво и мило му предложи да му заеме своята Библия, за да може да я чете, докато диваците го измъчват. А когато той си призна честно, че не умее да чете, тя дори му предложи да остане при него и сама да изпълни тая свята служба. Ловецът ласкаво отклони предложението й и тъй като забеляза, че Разцепеният дъб се готви да дойде отново при тях, помоли девойката да се отдръпне, като преди това още веднъж й напомни да съобщи на приятелите му от „ковчега“, че могат да имат пълно доверие в него.

Хети се отдалечи и отиде толкова доверчиво и хладнокръвно при групата жени, че човек би я помислил за индианка от това племе. А хуронът седна отново до пленника и продължи да му задава своите хитри и остроумни въпроси на изпитан индиански съветник, докато младият бледо лик продължи да разбива хитростите му на пух и прах с ония средства, които са най-ефикасни и срещу най-съвършената дипломация на цивилизованите: в своите отговори той се придържаше към истината и само към истината.