Ловецът на елени

ГЛАВА ДЕСЕТА

Страх, а също тъй и съобразителност бяха накарали Хети да престане да гребе, когато разбра, че преследвачите й не знаеха в каква посока да продължат. Тя остана неподвижна, докато „ковчегът“ се отправи към лагера, както вече споменахме в предишната глава, а след това улови отново веслата и с предпазливи удари се насочи към западния бряг.

Но за да избегне своите преследвачи, които, както с право предполагаше, скоро щяха да минат край този бряг, тя изви носа на лодката толкова на север, че я откара при едно полуостровче, което се вдаваше в езерото на разстояние близо една левга от оттока. И това не се дължеше само на желанието и да избяга, защото въпреки нейното слабоумие у Хети Хътър имаше доста от онази инстинктивна предпазливост, която често закриля от зло хората, лишени от разсъдък. Тя отлично знаеше колко важно беше да не допусне кануто да попадне в ръцете на ирокезите. Дългият живот в езерото й беше подсказал един от най-простите способи, чрез които тази главна цел можеше да се съчетае с нейните собствени намерения.

Въпросният полуостров беше първата издатина от тази страна на езерото и ако една лодка бъдеше тласната оттам, твърде вероятно бе, носена от южния ветрец, да стигне дори до „замъка“, тъй като той се намираше отвъд полуострова и почти по посока на вятъра.

Такова беше намерението на Хети. И тя спря под клонест дъб при самия край на чакълестия полуостров с явното желание да отблъсне лодката от брега, за да заплава към езерното жилище на баща й. Тя знаеше също така по дънерите, които бе виждала да плават понякога из езерото, че ако лодката отминеше „замъка“ и постройките около него, вятърът щеше да измени посоката си, преди тя да стигне северните издатини на брега, и че сутринта, когато без съмнение щеше да огледа внимателно с далекогледа цялата повърхност на езерото и гористите му брегове, Ловецът непременно щеше да я види и прибере. Във всичко това Хети беше ръководена не толкова от разума, колкото от навиците си, а те често заместват недостатъците на разсъдъка у хората и изпълняват изключително неговата служба у по-низшите животни.

Девойката беше изгубила близо цял час, докато стигне до полуострова, тъй като я бяха забавили еднакво и разстоянието, и мракът, но щом се озова на чакълестия бряг, веднага се приготви да блъсне лодката, както вече споменахме. Точно в този миг чу тихи гласове, които сякаш идваха измежду дърветата зад нея. Стресната от тази неочаквана опасност, Хети бе вече готова да скочи отново в лодката, за да потърси спасение в бягство, когато й се стори, че разпознава някои тонове от звучния глас на Джудит.

Девойката се приведе напред, за да се вслуша по-добре, и скоро долови, че гласовете идваха откъм водата; тя разбра, че „ковчегът“ се приближава от юг, и то толкова близо до западния бряг, че сигурно щеше да мине най-много на десетина метра от носа на полуострова, където беше застанала тя. А точно това желаеше Хети. Тя блъсна кануто в езерото и остана сама на тясната крайбрежна ивица.

След като извърши самопожертвувателното действие, Хети не се оттегли навътре. Дори ако там беше светло, клоните на надвисналите дървета и храсти биха прикрили почти напълно снагата й. Сред гъстия мрак обаче бе абсолютно невъзможно да се открие дори и от няколко крачки какъвто и да било предмет. Освен това беше съвършено лесно да избяга, тъй като само двадесет крачки бяха напълно достатъчни да я скрият в гората.

Ето защо Хети остана на мястото си и силно развълнувана, наблюдаваше последиците от своята постъпка с намерение да привлече вниманието на преследвачите си върху лодката, в случай че те я отминеха, без да я забележат.

„Ковчегът“ се приближи с наново разпънато платно. Ловецът стоеше при носа, близо до него се намираше Джудит, а делауерът управляваше при кормилото. Изглежда, че салът бе навлязъл твърде навътре в съседния залив със слабата надежда да намери там Хети, защото, когато се приближи към полуострова, девойката ясно чу какви наставления даваше от носа младият човек на своя приятел.

— Отдалечи го повече от брега, делауер — каза Ловецът за трети път, като говореше на английски, за да може и Джудит да разбира думите му. — Отдалечи го от брега. Тук ние навлязохме много навътре и трябва да внимаваме мачтата да не се закачи за дърветата… Джудит, там има лодка.

Последните думи бяха изговорени извънредно сериозно и още преди да ги изрече, Ловецът грабна пушката си. Но в ума на разсъдливата девойка веднага блесна истината и тя незабавно каза на спътника си, че лодката навярно е тази, с която беше избягала сестра й.

— Дръж сала право, делауер, управлявай го така, както лети куршумът ти, когато е изпратен срещу някой елен. Ето… Хванах я.

Лодката бе уловена и веднага вързана отстрана на сала. В следния миг платното бе спуснато, а движението на сала — спряно с помощта на веслата.

— Хети! — извика Джудит, като в гласа й се долавяше загриженост и дори вълнение. — Чуваш ли ме, сестро? Отговори, за Бога, и ми позволи да чуя отново гласа ти! Хети… мила Хети!

— Тук съм, Джудит… тук, на брега, където ще бъде безполезно да ме следвате, понеже ще се скрия в гората.

— О, Хети, какво правиш? Помисли, наближава полунощ, а гората е пълна с диваци и хищни животни!

— Никой няма да стори зло на една бедна, малоумна девойка, Джудит. Отивам да помогна на татко и нещастния Хари, които ще бъдат мъчени и убити, ако някой не се погрижи за тях.

— Ние всички се грижим за тях и смятаме утре да изпратим парламентьор, който да започне преговори за откупуването им. Върни се, сестро! Имай доверие в нас, които притежаваме по-здрав разсъдък от теб и ще сторим за татко всичко, което е по силите ни.

— Зная, че разсъдъкът ви е по-добър от моя, Джудит, защото моят безсъмнено е много слаб, но аз трябва да отида при татко и бедния Хари. Вие с Ловеца пазете добре „замъка“, сестро.

— Но ти не можеш да сториш нищо в тъмнината… Ще изгубиш пътя в гората и ще загинеш от глад…

— Бог не ще позволи това да стане с едно нещастно дете, което отива да помогне на баща си, сестро. Трябва да се опитам да намеря диваците.

— Върни се само за тази нощ. Сутринта ще те закараме на брега и ще те пуснем да правиш, каквото искаш.

— Ти го казваш и наистина имаш такова намерение, Джудит, но не ще го сториш. Сърцето ти ще се разнежи и ще почнат да ти се привиждат томахавки и ножове за скалпиране. Освен това трябва да кажа на главатаря на индианците нещо, което ще го накара да изпълни всичките ни желания, а се страхувам, че ще го забравя, ако не му го съобщя веднага. Ще видиш, че щом го чуе, той ще пусне веднага татко.

— Клета Хети! Какво можеш да кажеш ти на жестокия дивак, та да промениш кръвожадните му намерения?

— Нещо, което ще го изплаши и ще го накара да пусне татко — твърдо отвърна слабоумното момиче. — Ще видиш, сестро… ще видиш колко скоро то ще го превърне в кротко дете.

— Ще кажете ли на мен, Хети, какво възнамерявате да говорите? — запита Ловецът. — Познавам диваците добре и мога да си представя доколко искрените думи могат или не да окажат въздействие върху техните кръвожадни намерения.

— Добре тогава — отвърна Хети, като поверително понижи глас, защото нощната тишина и близостта на „ковчега“ й позволяваха да стори това, и все пак да бъде чута. — Добре тогава, Ловецо, понеже вие изглеждате добър и честен млад човек, ще ви кажа. Аз, не ще проговоря на никой от диваците нито дума, докато не се изправя лице с лице с главатаря им, ако щат да ме мъчат с колкото си искат въпроси преди това. Не. Аз не ще отговаря на никой от тях, само ще им кажа да ме заведат при най-мъдрия си човек. А тогава, Ловецо, ще му открия, че Бог не ще прости убийците и крадците и че макар татко и Хари да са отишли за ирокезки скалпове, вождът им трябва да отвърне на злото с добро, защото тъй заповядва Библията. Инак на онзи свят ще бъде подложен на вечни мъчения. Като чуе това и като почувства добре, че е истина — а той несъмнено ще го почувствува — нима ще се забави тогава да изпрати веднага татко и Хари и мен на брега срещу „замъка“ и да каже на трима ни да си вървим с мир из пътя?

Последният въпрос беше зададен тържествено, а после слабоумната девойка се засмя на впечатлението, което, тя не се съмняваше и за миг, че е направил на слушателите й нейният план. Ловецът бе силно удивен от това доказателство за нейната невинност и малоумие. А Джудит бързо измисли средство за противодействие срещу този необикновен план, като въздейства точно върху чувството, което го бе породило. Затова, без да отвръща на последния въпрос, нито на смеха, бързо извика сестра си по име, сякаш имаше да й каже нещо наистина много важно. Но нейният вик не получи отговор.

Прашенето на клони и шумоленето на листа показваха ясно, че Хети беше напуснала брега и вече навлизаше в гората. Безполезно беше да се преследва, защото тъмнината, както и гъстата растителност, която изобилстваше навсякъде в гората, щяха да направят невъзможно залавянето й, а освен това съществуваше и непрекъснатата опасност да попаднат по този начин в ръцете на своите врагове.

Поради това след кратко и тъжно съвещание платното отново беше разпънато и „ковчегът“ продължи пътя си — към своето постоянно пристанище. В себе си Ловецът мълчаливо се радваше за прибирането на лодката и обмисляше плановете си за следващия ден. Когато напуснаха полуострова, вятърът се засили и за по-малко от час те стигнаха „замъка“. Там намериха всичко тъй, както го бяха оставили. И за да влязат в постройката, трябваше да извършат отново всички действия, извършени при напускането й, само че в обратен ред.

Тази нощ Джудит си легна сама в леглото и мислейки за невинното и пренебрегвано досега същество, което бе нейна другарка от детинство, ороси възглавницата със сълзите си. И докато часовете се нижеха бавно, през ума й минаха ред горчиви разкаяния и едва малко преди разсъмване тя забрави своите спомени и заспа.

А Ловецът и делауерът почиваха в „ковчега“, където ще ги оставим да се наслаждават на дълбокия сън на честни и здрави безстрашни хора, за да се върнем при девойката, която видяхме за последен път сред крайбрежните дървета.

Като напусна брега, Хети без колебание пое пътя през гората, вълнувана само от почти конвулсивния страх, че е преследвана. За щастие пътеката, която пое, водеше право към целта й — тя бе единствената, която извеждаше на полуострова. Долу, под клоните на дърветата, нощта беше толкова тъмна, че девойката напредваше съвсем бавно и още след първите няколко ярда тръгна напосоки. Ала релефът на местността не й позволяваше да се отклони много от направлението, в което желаеше да се движи. От едната си страна тя скоро беше ограничена от склона на хълма, докато от другата й служеше за ориентировка езерото.

Цели два часа това смело, слабоумно момиче с мъка си пробива път през горския лабиринт. Понякога се озоваваше на самия край на песъчливия бряг на езерото, друг път се изкачваше по стръмнини, които я предупреждаваха да не се движи повече в тази посока, тъй като тя се намираше под прав ъгъл с желания от нея път. Често нозете й се подхлъзваха и много пъти тя пада, но без да се нарани. Към края на втория час обаче беше така изморена, че почти нямаше сили да продължи по-нататък. Крайно нужна й беше почивка и тя се зае да си приготвя легло със сръчността и хладнокръвието на човек, у когото девствената гора не вдъхваше излишен ужас. Знаеше, че всички околни гори гъмжат от диви зверове, но че животните, които се нахвърлят върху хора, обикновено се срещат рядко, а отровни змии изобщо нямаше. Всичко това беше научила от баща си, а онова, което слабият й ум веднъж възприемеше, възприемаше го толкова сигурно, че не оставяше място за съмнения.

Величествената тишина, която я заобикаляше сега, по-скоро успокояваше, отколкото тревожеше Хети и тя се залови да си приготвя легло от листа с такова безразличие към обстоятелствата, които биха прогонили напълно мисълта за сън у повечето жени, сякаш оправяше постелята си за нощна почивка под бащиния покрив.

Щом събра достатъчно суха шума, за да се запази от влажните изпарения на почвата, Хети легна и се приготви да спи. Облеклото й, макар и подходящо за сезона, бе достатъчно топло само за през деня, а в гората винаги бе прохладно и нощите по тия високи места на страната винаги се отличават със свежест, която прави дебелите дрехи по-необходими, отколкото това се налага обикновено лете в по-ниските области. Хети беше предвидила това и беше донесла със себе си груба и тежка наметка; простряна върху нея, тя напълно заместваше одеяло. Завито така, момичето само след няколко минути заспа тъй спокойно, сякаш над главата й бдеше онази грижлива майка, която толкова рано й бе отнета завинаги. И през тази нощ сънят в скромното й легло представляваше пълна противоположност на безсънието върху възглавницата на сестра й Джудит.

Час след час минаваше в несмутено спокойствие и сладка почивка и Хети Хътър не разтвори очи нито веднъж, докато най-сетне бледата светлина не си проби път през върхарите на дърветата, за да спре върху клепките й и да я разбуди заедно със свежестта на лятното утро.

Хети обикновено беше на крак още преди първите слънчеви лъчи да докоснат планинските върхове, но този път умората й бе тъй голяма и сънят й — толкова дълбок, че обичайните причини за пробуждане не оказаха своето въздействие. Момичето измърмори нещо в съня си, махна с ръка, усмихна се сладко като дете в люлката си и продължи да дреме.

Когато направи това несъзнателно движение, ръката й падна върху някакъв топъл предмет и в своето полусънно състояние тя свърза това обстоятелство с привичния си живот. В следния миг обаче нещо до нея грубо се раздвижи, сякаш някакво животно риеше с муцуна под нея и се стремеше да я отмести. И като изговори името „Джудит“, тя се събуди.

Когато се надигна и седна, момичето стреснато забеляза, че някакъв тъмен предмет отскочи от нея, пръскайки в бързината си листата и падналите клони. И щом разтвори очи и се съвзе от първото смайване и смущение, Хети видя, че недалеч малко американско кафяво мече се беше изправило на задните си крака и все още гледаше към нея, сякаш се колебаеше да я доближи ли отново.

Първото желание на Хети, която вече бе имала няколко такива мечета, беше да изтича и да хване малкото зверче, за да го вземе със себе си, но силно ръмжене я предупреди за опасността, която я заплашваше при такъв опит. Като се отдръпна няколко крачки назад, девойката бързо се огледа и забеляза недалеч от себе си голяма мечка, която с пламнали очи наблюдаваше движенията й. Едно кухо дърво, служило някога за кошер на диви пчели и паднало неотдавна, сега беше станало плячка на мечката и на двете й мечета, които ближеха случайно попадналото им лакомство. Сега обаче майката ревностно следеше какво става с нейното палаво и безстрашно мече.

Бихме надхвърлили границите на човешките знания, ако пожелаем да изследваме всичко онова, което оказва влияние върху действията на по-низшите животни. В този случай мечката, макар и да беше действително разгневена, понеже смяташе, че малкото й се намира в опасност, не прояви намерение да нападне девойката. Тя напусна меда и се приближи на около двадесет стъпки от нея, където се изправи на задните си крака и с недоволно ръмжене заклати тялото си, но не се приближи повече. За щастие Хети не побягна. Напротив, макар и изплашена, тя коленичи с лице към животното и като сключи ръце и вдигна очи нагоре, прочете молитва. Това нейно действие обаче съвсем не се дължеше на страха — то бе неин навик, който тя никога не пропускаше преди лягане и след ставане от сън.

Когато девойката се изправи, мечката се отпусна пак на четирите си крака и като събра мечетата около себе си, позволи им да бозаят. Хети остана много доволна от това доказателство за нежност у едно животно, за което се знае, че е чуждо на нежни чувства. И когато някое от мечетата се отделяше от майка си, за да поскача и потича лекомислено наоколо, тя изпитваше силно желание да го вземе в ръце и да си поиграе с него. Но предупредена от ръмженето, тя съумяваше да се овладее достатъчно, за да не изпълни това свое опасно намерение, а когато си спомни каква беше целта й сред тия хълмове, бързо се откъсна от групата и продължи пътя си край брега на езерото, което проблясваше от време на време между дърветата. И изненадана, но не и изплашена, тя забеляза, че семейството мечки стана и тръгна по стъпките й на късо разстояние от нея, като очевидно наблюдаваше всяко нейно движение, сякаш бе заинтересувано от всичко, което правеше тя.

Тъй, придружавана от мечката и малките й, девойката измина близо миля — тройно по-голямо разстояние, отколкото би могла да измине за същото време в тъмно. Сетне стигна някакъв ручей, който бе издълбал коритото си в земята и се вливаше с клокочене в езерото между стръмни и високи брегове, обрасли с дървета. Тук Хети изми очите си и като пи от чистата планинска вода, продължи своя път ободрена и весела, все още придружавана от необикновените си спътници.

Сега пътят й водеше край широка и почти водоравна тераса. Тя се простираше от горния край на стръмния бряг до нисък склон, който малко по-горе също се превръщаше в тераса с неправилни очертания. Тази местност се намираше в онази част от долината, гдето планините се спущаха полегато и образуваха началото на равнина, простираща се между хълмовете южно от езерото. От всичко това Хети разбра, че вече наближава лагера на червенокожите. А дори и да не се беше досетила, мечките щяха да я предупредят за близостта на човешки същества. След като подуши, въздуха, голямата мечка не пожела, да продължи по-нататък, макар девойката да се извърна назад и да я покани със знаци и дори с молби, които изрече със сладкия си глас. И точно когато се движеше през храстите, извърната тъй с лице към спрелите животни, тя неочаквано почувствува, че беше спряна от човешка ръка, която леко се сложи на рамото й.

— Къде отива? — запита бързо и загрижено нежен женски глас. — Индианци… червени мъже… диваци… зли воини — нататък.

Това неочаквано приветствие не разтревожи девойката повече от присъствието на страшните горски обитатели — мечките. Наистина малко, я изненада, но до известна степен тя беше готова за подобна среща. А съществото, което я спря, съвсем не можеше да я изплаши повече от който и да било индианец.

Това беше девойка, не много по-възрастна от нея, с лъчезарна усмивка като на Джудит, с мелодичен глас и с произношение и държане, в които се очертаваше цялата смирена благост, характерна за този пол у народ, свикнал да счита жените за прислужници на воините.

Красотата съвсем не е рядко нещо у жените на туземните американци, преди да започнат трудния живот на съпруги и майки. В това отношение първоначалните собственици на страната не се различаваха от своите по-цивилизовани наследници, тъй като природата беше надарила и техните жени с нежност и черти, които придават тъй голям чар на младите девойки, но от които те се лишават рано както поради грижите на домакини, така и по други причини.

Девойката, която толкова неочаквано бе спряла Хети, беше наметната с басмен плащ, който закриваше напълно цялата горна част на тялото й. Под нея се виждаше къса пола от син плат, поръбен със златна дантела, която не се спущаше по-долу от коленете й. Гамаши от същия плат и мокасини от еленова кожа завършваха облеклото.

Косата й се спускаше на дълги черни плитки по раменете и гърба и се разделяше на път над нейното ниско гладко чело така, че смекчаваше изражението на очите, които бяха изпълнени с дяволитост и благост. Лицето й бе закръглено, с нежни черти; виждаха се правилно наредените й бели зъби, а в устните й се таеше някакво тъжно смирение, сякаш младата девойка бе придобила това особено изражение чрез интуитивния усет на същество, което съзнава, че още от рождение е осъдено да изтърпи женските страдания, смекчавани от обичта.

Както споменахме вече, гласът на девойката беше нежен като полъха на нощен ветрец — нещо характерно за жените от нейната раса и толкова присъщо на нея, че беше станало причина за името й Вах-та!-вах, което преведено значи „Тихо-о!-тихо“.

С една дума, това беше любимата на Чинганчгук, която, успяла да приспи подозренията на своите похитители, беше получила от тях позволение да се разхожда около лагера. Това снизхождение отговаряше напълно на общоприетите навици на червенокожите, които знаеха много добре, че в случай на бягство лесно можеха да открият следите й. Трябва също така да си припомним, че ирокезите или хуроните, както е по-добре да ги наричаме, не подозираха абсолютно нищо за близостта на любимия й, което всъщност не беше известно и на самата нея.

Не е лесно да се каже коя от двете девойки — бледоликата или червенокожата — прояви по-голямо самообладание при тази необикновена среща. Но макар малко изненадана, Вах-та!-вах беше по-разговорлива и много по-бърза както в предвиждането на възможните последици, тъй и в намиране средства да бъдат избегнати. През време на детинството й нейният баща бе нает като воин от властите на Колонията. И понеже бе живяла няколко години около фортовете на белите, тя бе изучила английски език, който говореше по обикновения съкратен начин на индианците, но гладко и без обикновеното отвращение на своя народ към този език.

— Къде отива? — повтори Вах-та!-вах, като отвърна нежно и привлекателно на усмивката на Хети. — Лоши воини нататък — добри далеч оттук.

— Как се казваш? — запита Хети е наивността на дете.

— Вах-та!-вах. Аз не минго — добра делауерка, приятелка на англичаните. Мингосите много жестоки и обичат скалпове заради кръв — делауерите ги обичат заради чест. Ела тук, където няма очи.

Вах-та!-вах поведе събеседничката си към езерото и се спусна към брега, така че да се скрие зад надвисналите дървета и храсти от наблюдателите, които можеха да бъдат наблизо. И тя не спря, докато и двете не се настаниха една до друга върху едно паднало дърво, краят на което бе потопен във водата.

— Защо идваш тук? — запита след това живо младата индианка — Откъде идваш?

Хети й разказа историята си просто и правдиво. Тя обясни положението на баща си и изрази желанието си да му помогне и ако е възможно, да изходатайства освобождението му.

— Защо дойде баща ти през нощта в лагера на мингосите? — запита индианската девойка с прямота, която ярко свидетелстваше за нейната искреност. — Той знае, сега война — той не момче. На него няма нужда да се казва, че ирокези имат томахавки, ножове и пушки. Защо идва нощем, хваща мен за коса и се опитва да скалпира делауерката?

— Тебе ли? — каза Хети, като потръпна от ужас. — Нима той се нахвърли върху теб? Нима теб се опита да скалпира?

— Защо не? И делауерските скалпове струват колкото скалповете на мингосите. Губернаторът не прави разлика. За белите лошо да скалпират. Това не присъщо на тях, както ми казва винаги Ловецът.

— А ти познаваш ли Ловеца? — запита Хети, като се изчерви от удоволствие и изненада и за миг под влияние на това ново чувство забрави своите съжаления. — Аз също го познавам! Той се намира сега на „ковчега“ с Джудит и с един делауер, който се нарича Голямата змия. Храбър и красив воин е този Змия!

Въпреки тъмния цвят, с който природата беше надарила индианската красавица, красноречивата и предателска кръв нахлу и зачерви страните й, а руменината придаде нов и прекрасен израз на черните като въглен очи. Но тя продължи да говори, като предупредително вдигна пръст и понижи и без това нежния си и сладък глас почти в шепот.

— Чингачгук! — каза индианската девойка. И тя произнесе грубото име толкова нежно, че то прозвуча почти като мелодия в ушите на Хети. — Баща му Ункас — велик воин на мохиканите — пръв след стария Таменунд! Най-вече воин, по-малко мъдрец и съветник край огъня. Ти познаваш ли Змията?

— Той дойде при нас миналата вечер и беше на „ковчега“ е мен в продължение на два или три часа, преди да го напусна. Страхувам се, Вах-та… страхувам се, че и той ще дойде за скалпове, също както баща ми и нещастният Хари!

— А защо да не дойде? Чингачгук червен воин… напълно червен — скалпове правят чест за него — той сигурно вземе.

— Тогава — каза Хети живо — и той ще бъде толкова лош, колкото другите. Бог няма да прости на никой червенокож онова, което не прощава на белия.

— Не вярно — отвърна делауерската девойка разгорещено и почти развълнувано, — не вярно, казвам ти! Маниту се усмихва и доволен, когато види млад воин да се завръща от пътеката на войната с два, десет, сто скалпа на прът! Бащата на Чингачгук взима скалп, всички стари вождове взимат скалп и Чингачгук ще взима толкова скалп, колкото може носи.

— Тогава, Вах-та, неговите сънища през нощта трябва да са ужасни! Никой не може да бъде жесток и да се надява, че ще му се прости.

— Не жесток — всичко простено! — отвърна Вах-та!-вах, като удряше с малкия си крак по каменистия бряг и тръскаше глава, за да докаже как напълно женственото чувство в един от своите аспекти взимаше връх над женственото чувство в друг аспект. — Казвам ти, Змия храбър; този път той отиде дома с четири скалпа.

— Нима това го е довело тук? Нима той е изминал целия този път през планини и долини, реки и езера, за да мъчи подобните си и да върши такива злини?

Този въпрос изведнъж усмири избухналия гняв на полуобидената индианска красавица. Той победи напълно предразсъдъците на възпитанието и отправи всичките й мисли в по-нежна и по-женствена насока. Най-напред тя се огледа подозрително, сякаш се страхуваше да не ги подслушва някой, после хитро се вгледа в лицето на внимателната си събеседничка, а накрая след всички тия прояви на моминско кокетство и женски чувства девойката скри лице в двете си ръце и започна да се смее толкова звънко и мелодично, че смехът й би могъл да се нарече горска песен.

Но страхът, че могат да я открият, бързо постави край на тази наивна проява на чувства и като смъкна ръцете си, това изградено от пориви същество отново се вгледа хитро в лицето на събеседничката си, като че ли се питаше доколко може да повери своята тайна на една непозната.

Макар Хети далеч да не беше красива като сестра си, мнозина смятаха нейното лице за по-привлекателно. То изразяваше цялата искреност на нейния характер и върху него липсваха всякакви неприятни физически белези, които така често придружават душевната недъгавост. Наистина привикналият да я наблюдава от по-близо би открил понякога известни доказателства за нейното слабоумие в израза на нейните блуждаещи очи, но при незлобивостта на девойката тези признаци възбуждаха повече симпатия, отколкото други чувства. Всичко това оказа въздействие върху младата индианка и в порив на нежност тя прегърна Хети и я притисна към себе си с истинска топла обич.

— Ти добра! — прошепна младата индианка. — Знам, ти добра; много време мина, откакто Вах-та!-вах имаше приятелка — сестра — която да говори на сърцето й. Ти приятелка на Вах-та!-вах! Не казвам ли истина?

— Никога не съм имала приятелка — отговори Хети, като отвърна с неподправена сериозност на топлата прегръдка. — Имам сестра, но не приятелка. Джудит ме обича и аз обичам Джудит, това е нещо естествено; бих се радвала обаче да имам приятелка! Ще бъда твоя приятелка с цялото си сърце. Харесвам гласа ти, усмивката ти и начина, по който мислиш за всичко освен за скалповете…

— Аз не мисля повече за това… не гово̀ри повече за скалп! — прекъсна я ласкаво Вах-та!-вах. — Ти бледолика, аз червенокожа; имаме различни навици. Ловец и Чингачгук големи приятели, а не от един цвят; Вах-та!-вах и… как името, хубава бледолика?

— Наричат ме Хети, макар че всъщност съм кръстена Естер.

— Какво от това? Не зло, не добро. Няма нужда второ име. За делауерка не добро да знае много — да знае повече, отколкото понякога някой воин, това голям срам; мое име Вах-та!-вах. Ти наричаш мен Вах-та, аз тебе — Хети.

След като завършиха тъй за свое взаимно задоволство предварителните преговори, двете девойки започнаха разговор за различните си надежди и планове. Хети запозна своята нова приятелка още по-подробно с намеренията си относно своя баща. А Вах-та!-вах бе готова да издаде своите собствени чувства и надежди по отношение на младия воин от племето си, дори на човек, който би проявил и най-малката склонност да полюбопитства за това. Тъй или иначе, и от двете страни се каза достатъчно, за да позволи на всяка от девойките да долови голяма част от намеренията на другата, но остана и още доста неизречено, за да даде повод на редица въпроси и отговори, с които разговорът се приближи към своя край. Като по-разумна, Вах-та!-вах започна първа с въпросите. Тя обви ръка около кръста на Хети, наведе глава, за да се вгледа шеговито в лицето й и засмивайки се, сякаш онова, което възнамеряваше да каже, можеше да бъде прочетено по изражението на лицето й, произнесе още по-искрено:

— Хети има не само баща, а и брат. Защо не говори за брата, както за бащата?

— Нямам брат, Вах-та. Казват, че някога съм имала, но той е умрял преди много години и лежи погребан в езерото до майка ми.

— Нямаш брат — имаш млад воин; обичаш него почти колкото баща? Много красив и много храбър; достоен да бъде главатар, ако така добър, както изглежда.

— Грешно е да обичам друг мъж така, както обичам баща си, и затова се старая да не го правя, Вах-та — отвърна съвестната Хети, която чисто и просто не умееше да скрива чувствата си чрез някое простимо доближаване до неистината, каквато е недомлъвката, макар женският срам доста да я изкушаваше да стори тая погрешна стъпка, — но мисля понякога, че ако Хари идва толкова често край езерото, изкушението ще ме победи. Щом ме питаш, мила Вах-та, трябва да ти кажа истината, но бих потънала в земята и бих умряла, ако той узнае!

— Защо той сам не запита теб? Храбър на вид — защо не говори смело? Млад воин трябва да пита млада девойка, не бива остави младо момиче да говори първо. От това се срамуват и девойките минго.

Тези думи бяха изречени с възмущение и с благородната топлота, които всяка млада и будна жена би изпитала, щом почувства, че е посегнато на най-ценната привилегия на нейния пол. Те обаче оказаха твърде малко влияние върху слабоумната, а също така и справедлива Хети, която, макар и женствена във всичките си пориви, се вълнуваше много повече от повелите на собственото си сърце, отколкото от средствата, с които обичаите закриляха чувствителността на пола й.

— Да ме запита какво? — извика слисаната девойка тъй внезапно, че издаде с това колко се беше изплашила. — Да ме запита дали го обичам толкова, колкото обичам баща си ли? О, дано никога не ми зададе такъв въпрос, защото тогава ще трябва да му отговоря, това би ме убило!

— Не, не — няма убие — отвърна със смях другарката й. — То кара да се изчервиш… да се засрамиш, но не продължава дълго, после ставаш по-щастлива отвсякога. Млад воин трябва казва на млада девойка, той иска направи своя жена, инак тя никога не може живее в негов вигвам.

— Хари не иска да се ожени за мен; никой не иска да се ожени за мен, Вах-та.

— Как можеш знаеш това? Може би всеки иска да се ожени теб и малко по малко език ще каже, което чувства сърце. Защо никой не иска да се ожени за теб?

— Казват, че не съм напълно с ума си. Татко често ми казва това, а и Джудит понякога, когато е ядосана, но аз не им обръщам внимание толкова, колкото на мама. Веднъж тя го спомена, а после почна да плаче, като че ли сърцето й се късаше, затова знам, че не съм с ума си.

Вах-та!-вах се вгледа втренчено в нежната откровена девойка и близо цяла минута не проговори и, изглежда, истината блесна изведнъж в ума на младата индианка. В гърдите й сякаш се бореха съжаление, почит и умиление, а после, ставайки внезапно, тя покани приятелката си да я придружи до лагера, който се намираше наблизо. Това неочаквано отказване от предпазливостта, която Вах-та!-вах бе пожелала да прояви първоначално, за да не видят нейната приятелка, се дължеше на пълната и увереност, че никой индианец не би сторил зло на същество, което Великия дух е обезоръжил, лишавайки го от най-силната му защита — разума.

В това отношение си приличат почти всички непокварени народи: поради някакво чувство, което прави чест на човешката природа, те доброволно дават чрез снизхождението си закрила на ония същества, които неведомата мъдрост на провидението е възпрепятствала в тяхното развитие. И Вах-та!-вах знаеше, че в много племена необразованите горски жители обожават, тачат и почитат слабоумните, вместо да ги оскърбяват и пренебрегват, каквато е съдбата им сред най-напредналите и покварени народи.

Хети тръгна след новата си приятелка без всякакъв страх или нежелание. Нейната цел бездруго бе да стигне лагера. И подтиквана от своите намерения, тя не се грижеше за последиците повече, отколкото нейната спътничка, която сега вече знаеше, че бледоликата девойка носи в себе си и своята закрила.

Докато се движеха бавно край брега, окичен от надвиснали над водата храсталаци, Хети продължи разговора, отговаряйки на въпросите, които приятелката й бе прекъснала, щом бе разбрала с кого има работа.

— Но ти не си малоумна — каза Хети — и затова няма причина Змията да не се ожени за тебе.

— Вах-та!-вах пленничка, а мингосите имат големи уши. Не говори за Чингачгук, когато те наблизо. Обещай на Вах-та!-вах това, добра Хети!

— Зная… зная — отвърна Хети почти шепнешком в старанието си да покаже на своята спътничка, че разбира необходимостта от предпазливост. — Зная. Ловецът и Змията имат намерение да те отвлекат от ирокезите и ти искаш аз да не издам тайната.

— Откъде знаеш? — почти извика Вах-та бързо, ядосана за миг, че девойката не бе по-малоумна, колкото беше всъщност. — Откъде знаеш? Най-добре говори само за баща си и за Хари. Мингосите разбират това, те не разбират друго. Обещай да не засягаш онова, което не разбираш.

— Но аз го разбирам, Вах-та. И затова трябва да говоря за него. Ловецът е толкова добър, че го каза на татко в мое присъствие и понеже никой не ми каза да не слушам, аз чух всичко, както чух и разговора на татко и Хари за скалповете.

— Много лошо за бледолики да говорят за скалпове и много лошо за млади жени да чуват всичко. Слушай, Хети, аз зная, че ти обичаш Вах-та, а индианците най-малко говорят за хора, които най-силно обичат.

— Обаче между белите не е така. Те говорят най-вече за онези, които най-много обичат. Предполагам, че само защото съм слабоумна, не мога да разбера защо е тази разлика у червените хора.

— Ловецът нарича това дарба: едните имат дарба да говорят, другите имат — да сдържат езика си. Дръж си езика зад зъбите, когато бъдеш между мингосите. Както Змията иска да види Вах-та, така Хети иска да види Хари. Добро момиче никога не издава тайните на приятелките си.

Хети разбра тази молба и обеща на делауерката да не споменава нищо за присъствието на Чингачгук, нито за причините на неговото пристигане край езерото.

— Може би той ще освободи и Хари, и баща, както Вах-та!-вах, ако нещо не му попречи — прошепна младата индианка поверително и ласкаво на спътничката си точно когато стигнаха толкова близо до лагера, че доловиха гласовете на няколко други жени, които очевидно бяха заети с обикновената работа на червенокожите. — Не забравяй това, Хети, и сложи на уста два пръста, двадесет пръста. Без Змия да действа, приятели няма да бъдат свободни.

Едва ли би могло да се намери по-добро средство, за да се осигури мълчанието и дискретността на Хети. Тъй като освобождаването на баща й и на младия граничар беше голямата цел на смелото й начинание, тя почувства връзката между него и задачите на делауера и като се засмя невинно, кимна с глава и тихо, както преди, обеща на приятелката си да изпълни желанието й. Успокоена, Вах-та!-вах не се поколеба повече, а веднага я поведе открито по пътя към лагера на своите похитители.