Ловецът на елени

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

Първата работа на делауера, когато се намери при своя приятел, беше усърдно да продължи да се освобождава от облеклото си на цивилизован човек и да се превърне отново в индиански воин. На протестите на Ловеца той отговори, като му предаде съобщението на Хети, че ирокезите знаят за присъствието на индианец в колибата и че според него, ако ходи преоблечен, ще засили още повече подозренията за истинските му намерения, отколкото ако застане открито като представител на враждебно племе.

Щом разбра, че се е излъгал в предположението си и че главатарят не е можал да се вмъкне в „ковчега“ незабелязан от мингосите, Ловецът на драго сърце се съгласи с тази промяна, защото наистина по-нататъшните опити за прикриване бяха безполезни.

Всъщност желанието на индианеца да се появи отново като син на гората се коренеше в едно по-нежно чувство. Той бе научил, че Вах-та!-вах се намира на отсрещния бряг. И природата така силно възтържествува над всички различия на нравите, племето и народа, че сведе този млад дивашки воин до равнището на чувствата, които би изпитал при подобни обстоятелства най-префиненият жител на някой град. Той изпитваше някакво нежно задоволство при самата мисъл, че онази, която обичаше, можеше да го види. И докато се движеше вън по площадката в оскъдното си индианско облекло като истински Аполон на девствените гори, стотици нежни представи, които обикновено браздят ума на влюбения, обзеха съзнанието и разнежиха сърцето му.

Но всичко това не беше забелязано от Ловеца; той не беше много вещ в тайните на Купидон, пък и в момента беше зает много повече с грижите, които се налагаха на вниманието му, отколкото с някоя от приказните мечти на любовта. Ето защо той скоро накара своя приятел да си припомни за тяхното действително положение, като го призова на един вид военен съвет, в който трябваше да обсъдят бъдещите си действия. При последвалия разговор двамата се осведомиха взаимно за онова, което бяха научили поотделно — Чингачгук разбра как бяха минали преговорите за откупа, а Ловецът изслуша всички съобщения на Хети. Младият човек узна с жив интерес за надеждите на приятеля си и с радост обеща цялата подкрепа, която можеше да му даде.

— Това е и главната ми цел, както знаеш сам, Змия — тази борба за „замъка“ и дъщерите на Хътър дойде неочаквано. Да, да, ще положа всички усилия, за да помогна на малката Вах-та!-вах, която не само е една от най-добрите и хубавите девойки на племето, но и най-добрата и най-красивата между тях. Винаги съм те подкрепял в твоята обич към нея, вожде; а сигурно е също така, че един голям и стар народ като твоя не бива да изчезне. Ако жена с червена кожа и със съответните на нея навици би могла да ми бъде толкова близка, че да мога да я поискам за съпруга, то бих потърсил точно такава като Вах-та!-вах; но това не може да стане — не, това не може да стане. Радвам се, че Хети се е срещнала с Вах-та!-вах, защото, макар че тя е слабоумна, Вах-та!-вах има достатъчно разсъдък и за двете. Да, Змия — продължи той, като се засмя сърдечно, — сложи ги една до друга и няма да намериш две по-хубави девойки в цялата Йоркска колония.

— Ще отида в лагера на ирокезите! — отвърна сериозно делауерът. — Никой освен Вах-та!-вах не познава Чингачгук, а преговорите за живот и скалпове трябва да се водят от главатар! Дай ми едно от необикновените животни и ми позволи да взема една лодка.

Ловецът наведе глава и започна да си играе, докосвайки с крайчеца на един от въдичарските прътове водата, докато седеше, спуснал краката си от площадката, като човек, внезапно осенен от нова идея. Вместо да отвърне направо на предложението на приятеля си, той започна да говори сам на себе си — което обаче не правеше думите му по-правдиви, тъй като той винаги казваше онова, което мислеше, без разлика дали забележките бяха отправени към него самия, или към някой друг.

— Да, да — промърмори той, — ето това нещо навярно наричат любов. Чувал съм, че понякога това чувство надвива напълно разума и прави човека тъй безпомощен по отношение предпазливостта и хитростта, както и най-низшето животно. И не мога да си представя, че и Змията е изгубил дотам ума, хитростта и мъдростта си. Трябва непременно да успеем да освободим Вах-та!-вах и да ги оженим веднага щом се завърнем при племето, иначе тази война не ще бъде за вожда от по-голяма полза, отколкото някой продължителен необикновен лов. Да, да. Той никога няма да бъде пак човек, какъвто беше, и няма да дойде на себе си като всички останали хора, докато този въпрос занимава ума му… Змия, невъзможно е да говориш сериозно и затова не ще кажа почти нищо за твоето предложение. Но ти си вожд и скоро ще бъдеш изпратен на пътеката на войната начело на своите воини и затова само ще те запитам: би ли тикнал бойните си сили в ръцете на неприятеля, още преди да е започнала битката?

— Вах-та!-вах! — възкликна индианецът.

— Да, Вах-та!-вах! Зная много добре, че на дъното на всичко е Вах-та!-вах и винаги Вах-та!-вах! Истина ти казвам, Змия, аз съм загрижен за теб и засрамен от теб. Никога не съм чувал толкова неразумна мисъл от вожд, и то вожд, вече признат за мъдър, въпреки че е млад и неопитен. Ти не ще получиш лодка дотогава, докато приятелството все още значи нещо за теб.

— Моят бледолик приятел е прав. Облак се надвеси над главата на Чингачгук и умът му беше обхванат от слабост, а очите му бяха замъглени. Моят брат има добра памет за добрите дела и слаба за лошите. Той ще забрави.

— Да, това е съвършено лесно. Не говори повече по този въпрос, вожде; но ако друг от тези облаци се насочи към теб, постарай се да избягаш навреме от пътя му. Облаците са достатъчно лоши за състоянието на времето, но вмъкнат ли се в разума, работата става сериозна. А сега седни тук, до мен, и нека обмислим малко действията си, защото или ще имаме скоро примирие и мир, или пък ще стигнем до упорита и кървава война. Както виждаш, тези негодници умеят да използват гредите за своя изгода точно тъй, както най-добрите салджии по реките, и за тях няма да бъде голям подвиг да стигнат тук на цели тълпи и да ни нападнат. Тъкмо мислех дали е разумно да пренесем всички по-ценни вещи на стария Том в „ковчега“, да залостим и заключим „замъка“ и да се оттеглим изобщо на „ковчега“. Той е подвижен и като използваме платното му и променяме мястото си, можем да преживеем доста нощи, без тези канадски вълци да успеят да намерят кошарата ни.

Чингачгук изслуша с одобрение този план. Ако преговорите пропаднеха, почти положително беше, че още същата нощ щеше да последва нападение. Неприятелите също така бяха достатъчно умни да разберат, че щом превземеха „замъка“, по всяка вероятност щяха да плячкосат всичко, включително и предлагания откуп, като при това щяха да запазят онова, което бяха спечелили дотогава.

Ето защо подобна предпазливост бе абсолютно необходима. Сега, когато знаеха броя на ирокезите, защитниците си даваха сметка, че едва ли можеха да посрещнат и отбият сполучливо едно нощно нападение. За тях щеше да бъде невъзможно да попречат на неприятелите си да завладеят лодките и „ковчега“, а той щеше да бъде за тях крепост, също тъй здраво защитена от куршуми, както и постройката на „замъка“.

В продължение на няколко минути двамата мъже обмисляха възможността да потопят „ковчега“ в плитките води, да внесат лодките във вътрешността на „замъка“ и да разчитат изцяло само на защитата, предлагана от „замъка“. Но зрялото обмисляне им показа, че в крайна сметка този начин беше обречен на неуспех. Да съберат стеблата на дърветата по брега на езерото и да построят сал с каквито и да било размери беше нещо толкова лесно, че ирокезите, които вече бяха насочили вниманието си към това, положително щяха да се заемат за него сериозно, докато имаше изгледи да постигнат целта си с упоритост. След като се съвещаваха обстойно и открито разгледаха всички съображения, двамата млади мъже, начинаещи в изкуството на горската война, се съгласиха, че „ковчегът“ представляваше-единственото сигурно убежище. Веднага щом стигнаха до това решение, те го съобщиха на Джудит. Девойката нямаше сериозни възражения и след това четиримата започнаха да обмислят необходимите мерки, за да се приведе планът в действие.

Читателят лесно ще разбере, че земните имущества на Плуващия Том не бяха много големи. Двете легла, малкото износени дрехи, оръжията и мунициите, няколкото кухненски съдове и тайнственият, само наполовина изследван сандък представляваха по-голямата част от тях. Те скоро бяха пренесени на „ковчега“, който беше изтеглен при източната страна на постройката, така че прехвърлянето да стане незабелязано от брега. При това сметнаха, че няма нужда да местят по-тежките и по-груби предмети от мебелировката, тъй като те не бяха необходими на сала, а иначе нямаха някаква особена стойност. Тъй като се налагаше голяма предпазливост, повечето от нещата се подаваха през един прозорец с оглед да се скрие прехвърлянето им на „ковчега“ и изминаха два или три часа, докато всичко беше привършено.

Малко след това салът на индианците отново се насочи към тях откъм брега. Ловецът веднага грабна далекогледа и видя, че на сала се намират двама воини, които изглеждаха без всякакво оръжие. Салът напредваше бавно, обстоятелство, което представляваше най-голямото преимущество на „ковчега“ при всяко бъдещо сблъскване между двете страни, тъй като неговите движения бяха сравнително бързи и леки.

Тъй като имаха достатъчно време да се приготвят за посрещане на двамата опасни посетители, всичко беше напълно готово още много преди да се приближат достатъчно, за да бъдат поздравени. Голямата Змия и девойките се прибраха вътре в „замъка“, където младият делауер застана близо до вратата, запасен добре с няколко пушки до себе си, а Джудит наблюдаваше всичко, което ставаше вън, през една бойница. Колкото до Ловеца, той си беше занесъл столче на онзи край на площадката, към който се приближаваше салът, и седнал на него, беше поставил пушката безгрижно между краката си.

Когато салът се приближи значително, групата от „замъка“ беше взела вече всички мерки да осигури своята безопасност в случай, че посетителите разполагаха с някакви огнестрелни оръжия. Нито Ловецът, нито Чингачгук можаха да открият нещо такова. Обаче Джудит не искаше да вярва само на очите си и затова пъхна далекогледа през бойницата и го насочи към елховите клони между двете стъбла, от които се състоеше салът. Тези клони образуваха нещо като настилка и същевременно удобна седалка за гребците.

Когато тежкият сал се приближи на петдесетина стъпки от „замъка“, Ловецът поздрави хуроните, като им извика да престанат да гребат, понеже нямаше намерение да им позволи да стъпят на площадката. Те, естествено, трябваше да се подчинят и двамата страшни на вид воини веднага станаха от местата си, макар салът да продължаваше да се движи бавно, докато съвсем не се приближи към площадката.

— Вождове ли сте вие? — запита Ловецът с достойнство. — Вождове ли сте? Или мингосите са изпратили с такава важна мисия воини без имена? Ако е така, идете си веднага и нека дойде воин, достоен да води преговори.

— Хау! — възкликна по-възрастният от двамата на сала, като очите му шареха по различните предмети, които се виждаха в „замъка“ и около него, с проницателност, която показваше колко малко неща избягват от погледа му. — Моят брат е много горд, но Разцепения дъб е име, което може да накара делауера да побледнее.

— Това може да е истина, а може и да е лъжа, Разцепен дъб, но не ще побледнея, защото съм бледолик още от рождение. Каква е вашата цел и защо идвате между леките лодки върху греди, които дори не са издълбани?

— Ирокезите не са патици, за да ходят по водата. Нека бледоликите им дадат лодка и те ще идват с лодка.

— Това едва ли ще стане. Имаме само четири лодки и сме четирима души, което значи, че за всеки има по една. Добре дошли върху вашите трупи, ирокези!

— Благодарим! Моят млад бледолик брат… сигурно е получил име. Как го наричат вождовете?

Ловеца се поколеба за миг и в него се разпали искрица на гордост и на човешка слабост. Той се усмихна, промърмори нещо през зъби и после, като вдигна гордо глава, каза:

— Както всички млади хора, аз съм имал различни имена през различните времена, минго. Един от вашите воини, чийто дух потегли за щастливите ловни полета едва вчера сутринта, сметна, че заслужавам да нося името Соколово око, защото погледът ми излезе по-бърз от неговия, когато между нас се завърза борба на живот и смърт.

Чингачгук, който внимателно слушаше всичко, което ставаше вън, чу и разбра този признак на кратковременна слабост у своя приятел. И когато по-късно му се удаде случай, разпита го по-подробно за всичко, станало на полуострова, където Ловецът за пръв път беше отнел човешки живот. А когато научи цялата истина, не пропусна да я съобщи на племето и оттогава младият ловец беше известен сред всички делауери с това честно спечелено име. Но тъй като тия неща се случиха по-късно от събитията в нашия разказ, ние ще продължим да наричаме младия човек с името, под което беше представен първоначално на читателя.

Ирокезът не беше по-малко поразен от хвалбата на белия човек. Той знаеше за смъртта на своя приятел и не му бе трудно да разбере направения намек, тъй като разговорът между победителя и жертвата му беше наблюдаван от неколцина диваци, които, поставени зад храстите по различните полуострови край езерото, за да следят движенията на тласканите от вятъра лодки, не бяха успели да се намерят на мястото на сражението, преди победителят да се оттегли. И все пак тези думи откъснаха от устата на грубото същество вик на изненада. Но той веднага беше последван от блага усмивка и махане с ръка, които биха направили чест дори на азиатската дипломация. Двамата ирокези поговориха тихо помежду си, а след това пристъпиха към онзи край на сала, който бе по-близо до площадката.

— Моят брат, Соколовото око, е изпратил вест до хуроните — подхвана Разцепеният дъб. — И тя зарадва извънредно много сърцата им. Те чуха, че той притежавал изображения на животни с две опашки! Ще ги покаже ли на своите приятели?

— Врагове би било по-вярно! — отвърна Ловецът. — Но няма значение и не вреди как ще го кажеш. Ето едно от тези изображения. Хвърлям ви го под честна дума като на парламентьори. Ако не бъде върнато, спора помежду ни ще разреши пушката!

Ирокезите изглеждаха съгласни с това условие и Ловецът стана и се приготви да хвърли на сала един от слоновете, като и двете страни взеха необходимите мерки да предотвратят загубването му. И тъй като практиката учи хората на подобни неща, малката фигурка от слонова кост скоро премина сполучливо от едната в другата ръка.

През следващите минути изненадата и удоволствието взеха връх над индианския стоицизъм. Докато разглеждаха красиво изработената шахматна фигурка, тези жестоки и опитни воини проявиха повече чувства, отколкото дори момчето. Защото неотдавнашната сурова школовка, на която се подлага всеки млад индианец, още беше запазила влиянието си върху него, а възрастните мъже, като всички, които имат вече добре установени характери, не се срамуваха да проявят част от своите чувства.

За няколко минути двамата индианци очевидно забравиха всичко наоколо, погълнати само от разглеждането на чудесната материя, употребена толкова изкусно за изображението на едно тъй необикновено животно.

Устната на американския елен е може би най-близкото подобие на хобота на слона, което можеше да се срещне в американските гори. Но това сходство съвсем не бе дотолкова очебийно, та да се свърже в представите на диваците с новото животно. Затова смайването на двамата пратеници нарастваше толкова повече, колкото повече изследваха изображението.

Разбира се, тези горски деца съвсем не смесваха кулата на гърба на слона с част от тялото на животното. Познаваха много добре конете и воловете и бяха виждали в Канада крепостни кули, така че не намираха нищо неестествено в товара на животното. Нещо повече, по напълно естествена асоциация те предположиха, че фигурката иска да подчертае силата на това животно, което може да носи на гърба си цяла крепост — обстоятелство, което още повече ги удивяваше.

— Има ли бледоликият ми брат и други такива животни? — запита най-после почти умолително по-възрастният от ирокезите.

— Там, откъдето те идват, има още много, много — гласеше отговорът, — но едно е достатъчно, за да се откупят петдесет скалпа.

— Единият от моите пленници е голям воин, строен като бор, силен като елен, бърз като сърна, страшен като пантера! Някой ден той ще стане велик вожд и ще бъде начело на кралските войски.

— Хайде, хайде, минго, Бързият Хари си е Бърз Хари и от него никога не ще излезе нещо повече от ефрейтор. Наистина той е едър, но това не му принася никаква полза, тъй като удря главата си в клоните, когато се движи през горите. Прав си също така, че е силен, но силното тяло не значи силен ум и никой не избира кралските генерали заради яките им мускули. Той е бърз, щом искате, но куршумът на пушката е по-бърз от него. А колкото до това, че е страшен, то не е голяма препоръка за един воин — често пъти най-страшните са най-страхливи. Не, не, вие никога не можете да представите скалпа на Бързия Хари за нещо повече от хубава глава с къдрави коси и едно кречетало, под нея.

— Моят стар пленник много мъдър — господар на езерото — голям воин — мъдър съветник!

— Е, има хора, които могат да оспорят и това, минго. Един настина мъдър човек не би попаднал в плен по толкова глупав начин, както стана с мастър Хътър. И ако иначе дава добри съвети, то този път е получил много лош. Освен това Плуващият Том е толкова господар на езерото, колкото е господар на горите вълкът, който скита из тях. Едно животно с две опашки струва много повече от два такива скалпа.

— Но моят брат има още едно животно, нали? За стария баща той ще даде две! — каза индианецът, като вдигна два пръста.

— Плуващият Том не е мой баща, това обаче не е причина да страда повече. Да се дадат за него две животни, и то такива, всяко от които има по две опашки, това вече е прекалено много. Помисли добре сам, минго!

През това време обаче самообладанието бе взело връх над смайването на Разцепения дъб и той отново започна да проявява присъщата си лукавост, за да изтръгне най-изгодните условия при пазарлъка.

Безсмислено би било да се изрежда нещо повече освен същината на несвързания разговор, който последва и в който индианците положиха много усилия да си възвърнат почвата, изгубена под влиянието на изненадата. Ловецът посрещаше всички доводи и хитрости на лукавите си противници със своята хладнокръвна прямота и несъкрушима любов към истината. Едва ли знаеше нещо повече от индианците за слона, но разбираше отлично, че в очите на ирокезите тези изкусно изработени фигурки от слонова кост имаха цената на торба със злато или на вързоп боброви кожи в очите на търговец. Затова смяташе за благоразумно да не отстъпва отначало много, тъй като, дори ако успееха да се споразумеят за условията, за осъществяването на размяната имаше една почти непреодолима пречка. Като имаше предвид тая пречка, Ловецът пазеше другата фигурка в резерв, за да може в случай на нужда бързо да отстрани всякакви затруднения.

Най-после дивакът заяви, че е безполезно да преговарят повече, понеже не можел да бъде дотолкова несправедлив към своето племе, че да му отнеме честта и печалбата от два скалпа на възрастни мъже заради две толкова незначителни дреболии като тези, които бе разгледал, и се приготви да си върви.

И двете страни се чувствуваха като хора, провалили общо желана сделка само с твърде голямата си упоритост при спазаряването. Това разочарование обаче имаше съвършено различно въздействие върху едната и другата страна. Ловецът бе огорчен и се разкайваше вътрешно, защото съчувстваше дълбоко не само на пленниците, а и на двете девойки. А у дивака, напротив, неуспехът събуди желанието за мъст. В момент на възбуда той беше заявил гласно, че не желае да проговори нито дума повече. И сега се ядосваше както на себе си, тъй и на хладнокръвния си противник, защото по този начин бе позволил на някакъв си бледолик да прояви повече самообладание и безразличие, отколкото един индиански главатар. Ето защо, докато отблъскваше сала си от площадката, лицето му беше мрачно и очите му злобно горяха, дори когато се усмихна престорено и любезно махна с ръка при раздялата.

Преодоляването на обратната инерция на грубия сал отне известно време и докато мълчаливият индианец гребеше усърдно, за да се отдалечат, Разцепеният дъб пристъпи гордо и със сподавена ярост към елховите клони, струпани между двете стъбла, като поглеждаше остро ту към колибата, ту към площадката и фигурата на своя доскорошен словесен противник. По едно време вождът бързо прошепна нещо на спътника си и той разбърка клоните с крак.

В този миг бдителността на Ловеца бе поотслабнала. Той беше зает с мисълта как да поднови преговорите, без да създаде с това твърде големи предимства за противната страна. Ала за щастие светлите очи на Джудит, както винаги, бяха нащрек. В секундата, когато младият човек беше най-улисан, а неприятелят коварно осъществяваше плана си, девойката извика силно и вдигна тревога тъкмо навреме:

— Внимавайте, Ловецо! Виждам с далекогледа пушки, скрити под елховите клони, и ирокезът се мъчи да ги измъкне с крака!

Неприятелят, изглежда, се беше оказал достатъчно хитър и беше изпратил човек, който разбираше английски. Наистина преговорите бяха водени на диалекта на мингосите, но както от внезапното спиране на предателското движение на крака, тъй и от учтивата усмивка, която замени жестокото изражение на Разцепения дъб, пролича ясно, че викът на девойката беше разбран. След като направи знак на спътника си да прекрати своите усилия за отместване на клоните, главатарят се приближи до онзи край на сала, който бе най-близо до площадката, и каза:

— Защо Разцепеният дъб и неговият брат позволяват между тях да се спущат облаци? И двамата са мъдри, и двамата са храбри, и двамата са щедри. Те трябва да се разделят като приятели. Цената на един пленник ще бъде едно животно.

— Добре, минго — отвърна младият човек, зарадван, че преговорите се подновяват, и решил, ако е възможно, да затвърди спазаряването с малко повече щедрост, — ти ще видиш, че бледоликият умее да плаща добре, когато търгува с открито сърце и с протегната ръка. Запази животното, което забрави да ми върнеш, когато потегли, и което забравих да ти поискам, защото ми беше неприятно, че се разделяме със зло. Покажи го на другите вождове. И когато ни доведете пленниците, към него ще бъдат прибавени още две. И… — тук той се поколеба за миг, като се опасяваше в целесъобразността на една толкова голяма отстъпка, след това обаче реши да я направи — и ако ги видим тук, преди да залезе слънцето, може да се намери и четвърто, за да стане числото чифт.

С това въпросът беше уреден. От мрачното лице на ирокеза изчезна и последното пламъче на недоволство. И той се засмя радостно, макар и не толкова сладко, както Джудит Хътър. Главатарят разгледа още веднъж фигурката, която вече се намираше в ръцете му, и едно радостно възклицание показа колко доволен бе от този неочакван завършек на преговорите. В действителност двамата — той и Ловеца — бяха забравили за миг какво беше станало с предмета на техния горещ спор. Но не беше така с човека, който придружаваше Разцепения дъб. Той беше задържал фигурката с твърдото решение, ако се наложи да я връщат, да я хвърли в езерото, като се надяваше, че ще може да я намери през някой от следващите дни. Но подобно отчаяно действие вече не беше необходимо и след като повториха условията на съглашението и потвърдиха, че ги разбират, двамата индианци най-после потеглиха бавно към брега.

— Може ли да имате някакво доверие в тези негодници? — запита Джудит, след като тя и Хети излязоха на площадката и застанаха до Ловеца, за да наблюдават бавното движение на примитивния сал. — Няма ли да предпочетат да запазят за себе си играчката, която вече получиха, и да ни изпратят кървави знаци, за да ни се похвалят, че са ни надхитрили? Чувала съм за такива злодеяния от тяхна страна.

— Без съмнение, Джудит, това без съмнение би било възможно, ако в сделката не беше намесена и индианската природа. Ако това двуопашато животно не развълнува племето тъй, както пръчката, пъхната в кошер — пчелите, то значи аз не познавам червенокожите. Ето на, Голямата Змия, който иначе има железни нерви и в обикновения живот не проявява неблагоразумно любопитство — дори той толкова хареса фигурката на животното, изработена от кост, че аз се срамувам за него! Чингачгук скоро ще овладее своята слабост, но колкото до отвъдните нехранимайковци, те няма да мирясат, докато не се сдобият с всички фигурки, които смятат, че се намират в колибата на стария Хътър.

— Те знаят само за слоновете и не могат дори да предположат, че има и други.

— Вярно е, Джудит, но все пак завистта е неутолимо чувство. Ще си кажат: „Щом бледоликият има такива необикновени животни с две опашки, кой знае, може би има и други — с три и с четири.“ Това нещо учителите наричат „примитивна аритметика“ и то положително ще овладее чувствата на диваците. И няма да се успокоят, докато не научат истината.

— Значи вие смятате, Ловецо — запита, както обикновено, простичко и невинно Хети, — че ирокезите няма да пуснат татко и Хари?… Аз им прочетох няколко от най-хубавите стихове от Библията и вие виждате сам какво сториха те.

Както винаги, и сега Ловецът изслуша дружелюбно и дори нежно думите на Хети; после той за миг остана мълчалив и се замисли. И би могло да се каже, че страните му леко бяха поруменели, когато след изтичането на цяла минута отговори:

— Не зная дали един бял трябва да се срамува, или не, че не може да чете, но тъй е с мен, Джудит. Вие умеете да правите всички тия неща, а аз познавам света само тъй, както го виждам в хълмовете и долините, в планинските върхове и реките, в горите и в изворите. Много нещо може да се научи по този начин също тъй добре, както и от книгите, и все пак понякога си мисля, че едно от дарованията на белия човек е да може да чете! Чуя ли от устата на моравските братя думите, за които говори Хети, те пробуждат в душата ми копнеж и тогава си мисля, че и аз трябва да се науча да ти чета, но ловуването през лятото, изучаването на военното изкуство през войната и други неща винаги са ми пречили.

— Да ви науча ли аз, Ловецо? — запита сериозно Хети. — Казват, че съм слабоумна, но да чета умея не по-зле от Джудит. Ако умеете да четете, това би могло да спаси някога живота ви, защото тогава ще можете да четете от Библията на диваците и положително ще спаси душата ви. Това го зная от мама, която често ми го е казвала.

— Благодаря ви, Хети, благодаря ви от все сърце! Сега идват смутни дни и не ще имам много свободно време, но щом настъпи мир, ще ви навестя край това езеро и ще се отдам на учене, което за мен ще бъде както полезно, тъй и приятно. Може би трябва да се срамувам, Джудит; но истината си е истина. А колкото за тия ирокези, те едва ли ще забравят едно животно с две опашки заради един-два стиха от Библията. Предполагам дори, че е възможно да върнат пленниците, като се надяват чрез някоя подлост да ги пленят отново заедно с всички ни и да станат господари на „замъка“ и на „ковчега“ в добавка. Въпреки това обаче трябва да склоним със сладки приказки тези негодници, първо, да пуснат баща ви и Бързия Хари и, второ, да останат в мир е нас дотогава, докато Голямата Змия успее да прибере любимата си годеница. Защото при внезапен изблик на ярост или жестокост индианците веднага ще отстранят всичките си жени и деца; докато, ако поддържаме спокойствието и доверието им, ще можем да се срещнем с Вах-та!-вах на мястото, което тя е определила. И ако спазаряването пропадне и сега, ще прибавя още половин дузина от фигурките с лъкове, от които имаме доста в сандъка.

Джудит с радост се съгласи. Защото тя би се отказала дори и от покрития е цветчета брокат, само да откупи баща си и да зарадва Ловеца.

Изгледите за успеха сега бяха толкова окуражителни, че повишиха духа на всички в „замъка“, макар необходимата бдителност за движенията на неприятеля да не беше прекратена. Но времето минаваше и слънцето отново почна да се наклонява към върховете на западните хълмове, а никакви признаци не говореха за завръщането на сала.

Като оглеждаше внимателно брега с далекогледа, Ловецът най-после откри едно място сред гъстата и мрачна гора, където несъмнено се бяха събрали значителен брой ирокези. То се намираше близо до гъсталака, откъдето се беше показал по-рано салът, и един малък ручей, който се вливаше в езерото, показваше, че наблизо има извор. Там диваците навярно се съвещаваха и там щеше да бъде взето решението за живота или смъртта на пленниците.

Въпреки забавянето обаче основания за надежда съществуваха и Ловецът не пропусна да изложи това пред своите разтревожени другари. Беше много възможно индианците да са оставили пленниците си в лагера, вместо да ги мъкнат през гората заедно с групата, която бе излязла само за временен набег. Ако наистина бе така, то беше необходимо значително време за изпращане вестоносец чак до лагера и за довеждането на двамата бели до мястото, където трябваше да се качат на сала.

Окуражени от тия доводи, девойките отново се въоръжиха с търпение и започнаха да следят с по-малко тревога залеза.

Предположението на Ловеца се оправда. Малко преди слънцето да се скрие зад хълмовете, двете стъбла на примитивния сал се показаха отново от гъсталака. И когато започнаха да се приближават, Джудит съобщи, че баща й и Хари, и двамата вързани, лежат върху клоните по средата на сала. Както и преди, гребяха пак индианци. Изглежда, съзнаваха, че късният час изисква необикновени усилия, и въпреки навиците на своя народ, който мрази тежкия труд, работеха усърдно с грубите весла. В резултат на тяхното прилежание салът доплава два пъти по-бързо, отколкото при предишното посещение.

Макар че условията бяха уточнени толкова добре и работите напреднали вече дотам, предаването на пленниците беше действие, което съвсем нямаше да стане без мъчнотии. Ирокезите бяха принудени да окажат голямо доверие на враговете си и се подчиниха много неохотно и само поради необходимостта. Защото, щом Хътър и Хари бъдеха освободени, силите на „замъка“ срещу тези на сала нарастваха на двама срещу един, а спасението чрез бягство беше изключено за двамата индианци при наличността на трите лодки, без да се смятат другите защитни съоръжения на „замъка“ и „ковчега“. И двете страни схващаха много добре това и навярно договорът никога нямаше да бъде изпълнен, ако честното лице и държане на Ловеца не бяха упражнили обичайното си въздействие върху Разцепения дъб.

— Моят брат знае, че аз се доверявам на него — каза той, като се приближи с Хътър, чиито крака бяха освободени, за да може да слезе на площадката. — Един скалп — още едно животно.

— Чакай, минго! — прекъсна го Ловецът. — Задръж още за миг пленника си. Трябва да ида да взема другата част от средствата за откупа.

Това извинение, макар и до известна степен вярно, беше в основата си хитрост. Ловецът напусна площадката и като влезе в постройката, заповяда на Джудит да прибере всички оръжия и да ги скрие в своята стая. После поговори сериозно с делауера, който, както и преди, стоеше на пост близо до входа на къщата, сложи трите останали тура в джоба си и се върна.

— Добре дошъл отново в твоето старо жилище, мастър Хътър — каза Ловецът, докато помагаше на стареца да се изкачи на площадката и същевременно сръчно пъхна в ръката на Разцепения дъб още един от слоновете. — Дъщерите ти ще се радват извънредно много да те видят; а ето, идва и самата Хети, за да ти изкаже своята радост.

Тук Ловецът престана да говори и се засмя сърдечно и безшумно. Краката на Хари току-що бяха развързани и индианците го изправиха. Но до тоя миг въжетата бяха стегнати толкова здраво, че отначало младият великан не можеше да движи крайниците си и представляваше съвсем безпомощна и донякъде смешна фигура. Тази необикновена гледка и особено смаяното му лице предизвикаха смеха на Ловеца.

— Приличаш ми на самотен бор, разлюлян на някоя поляна от вятъра — каза Ловецът. — Но съм щастлив, като виждам, че ирокезките бръснари не са смъкнали косата ти при твоето последно посещение в техния лагер.

— Слушай, Ловецо — отвърна поразгневен пленникът, — по-добре е в случая да не гледаш толкова смешно, а да си спомниш, че сме приятели! Дръж се като християнин, а не като ухилено момиченце, което почва да се кикоти веднага, щом учителят обърне към него гръб, и ми кажи има ли ходила на края на краката ми, или няма. Мисля, че ги виждам, но ги усещам толкова, колкото бих ги усещал и ако бяха захвърлени нейде по бреговете на Мохоук.

— Връщаш се непокътнат, Хари, а това не е малко! — отвърна младият човек, като тайно подаде на индианеца остатъка от обещания откуп и същевременно му направи сериозен знак да започне оттеглянето си. — Ти си дойде цял и с крака, само че те са поизтръпнали от силното стягане на върбовите клони. Но природата скоро ще раздвижи кръвта ти и тогава ще почнеш да танцуваш и да празнуваш неочакваното си спасение от глутницата вълци.

Ловецът беше развързал ръцете на всеки от своите приятели веднага след тяхното слизане на площадката и сега двамата тропаха с крака и размахваха ръце, ръмжаха, заканваха се и се мъчеха да раздвижат кръвта си. Бяха стояли обаче вързани доста продължително време, за да могат толкова скоро да възстановят движенията на крайниците си. И тъй като индианците гребяха също така усърдно, както и при пристигането си, салът се намираше вече на стотина метра от „замъка“, когато Хари, обръщайки се случайно нататък, откри колко бързо бяха излезли извън обсега на неговото отмъщение.

Макар все още изтръпнал и несръчен, сега той се раздвижи доста по-бързо. Без да мисли за собственото си положение, Хари грабна пушката, опряна на рамото на Ловеца, и се опита да вдигне ударника и да се прицели. Младият човек обаче беше по-бърз от него. Хванал оръжието, той го изтръгна от ръцете на гиганта — разбира се, не преди пушката да се изпразни, когато за щастие беше насочена право нагоре. По всяка вероятност Ловецът щеше да надвие едрия мъж, който все още беше с изтръпнали крайници, но едновременно с гърмежа Хари отстъпи и тежко се втурна в къщата, като при всяка крачка вдигаше високо краката си, сякаш не беше сигурен точно къде са ходилата му. Ала и там Джудит го беше изпреварила. Всички оръжия на Хътър, които бяха оставени в къщата му е случай на внезапно избухване на враждебните действия, бяха прибрани и скрити съгласно нарежданията на Ловеца. В резултат от тази предпазна мярка Марч не разполагаше е никакви средства да изпълни своя план.

Не успял в отмъщението си, младият гигант седна и както и Хътър, в продължение на около половин час беше твърде много зает с раздвижването на кръвта си, за да се впуща в други размишления.

Когато това време изтече, салът беше изчезнал и нощта отново бе почнала да хвърля своите сенки над цялата горска околност. Преди мракът да се спусне напълно и докато девойките приготвяха вечерята, Ловецът съобщи накратко на Хътър за всичко случило се и му разказа по какъв начин се беше погрижил за неговите деца и имущество.