Ловецът на елени

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Младите воини, изпратени за разузнаване след неочакваната поява на Хети, се завърнаха скоро, за да съобщят, че не са успели да открият нищо. Един от тях се беше движил по брега чак до мястото срещу „ковчега“, но тъмнината беше скрила плавателния съд от очите му. Другите бяха търсили в най-различни посоки и навсякъде ги беше посрещнала само нощната тишина, спокойствието и пустотата на леса.

Ето защо ирокезите повярваха, че и този път девойката е дошла сама и със същата цел. Те и не подозираха, че „ковчегът“ вече е напуснал „замъка“ и че бе решено да се движи непрекъснато — и може би вече се движеше — за да се чувстват абсолютно сигурни обитателите му. Хуроните поставиха стража и всички освен часовите се приготвиха да спят.

Бяха положени доста грижи и за опазването на пленника, без да му причиняват излишни страдания; колкото до Хети, на нея беше позволено да се настани, както намери за удобно между индианските девойки. Нейното положение я спасяваше не само от мъки и пленничество, но й осигуряваше и внимание и уважение — ето защо тя бе поставена наравно с дивите, но нежни създания около нея. Дадоха й кожа и тя приготви постелята си върху купчина клони малко настрана от колибите. Много скоро девойката заспа дълбоко, както и всички наоколо й.

В тази група хурони имаше тринадесет мъже и сега трима от тях стояха едновременно на пост. Един остана в сянката, но недалеч от огъня. Той трябваше да бди над пленника, да внимава пламъците да не се издигат много високо и да не издадат лагера, но огънят да не загасне, а също така трябваше да внимава и за общата безопасност на стана. Вторият се разхождаше от единия до другия бряг, като прекосяваше шийката на полуострова, а третият се движеше бавно по самото крайбрежие, за да предотврати някоя нова изненада като тази, която вече се беше случила през нощта.

Тия предпазни мерки съвсем не бяха привични за диваците, които обикновено се уповават повече на потайните си действия, отколкото на подобна бдителност на часовите, но този път се налагаха от особеното състояние, в което се намираха хуроните. Месторазположението им беше известно на неприятелите, а трудно можеха да го променят през нощта. Може би се надяваха и на онова, което според тях би трябвало да става сега в горния край на езерото и щеше да ангажира напълно всички свободни бледолики и червенокожия им съюзник. А възможно бе и Разцепеният дъб да си даваше сметка, че пленникът, който се намираше в ръцете му, беше най-опасният от неприятелите му.

Лекотата, с която заспиват всички, свикнали на бдителност или на често прекъсване на почивката си, не е единственото необикновено явление в нашето загадъчно съществуване. Щом допрат глава до възглавницата, те веднага заспиват, но в уречения час духът в тялото им трепва с такава точност, сякаш през цялото време е бил на стража. Без съмнение ония, които се пробуждат по такъв начин, стават под влиянието на мисълта, че трябва да сторят това, макар начинът на въздействието да остава тайна за нас, докато някой ден, ако този ден дойде, бъде разкрит заедно с всички други загадки в човешкото тяло.

Така беше и с Хети Хътър. Макар всички да смятаха, че душевните процеси у нея са забавени, те все пак бяха достатъчно дейни, за да я накарат да разтвори очите си в полунощ. Щом се събуди в тоя час, тя напусна леглото си от кожа и клони, отправи се невинно и съвсем открито към огъня и разбърка жарта, сякаш и бе станало студено от нощния горски хлад и поради неудобството на леглото. Пламъкът се издигна отново, освети мургавото лице на хуронския часовой и при тази светлина черните му очи блеснаха като зениците на пантера, преследвана до леговището си с горящи факли. Но Хети не се изплаши и пристъпи към мястото, където стоеше индианецът. Движенията й бяха напълно естествени и лишени от прикритостта на подлостта и измамата, ето защо индианецът остана с убеждението, че тя е станала само поради нощния студ — нещо най-обикновено и може би най-малко подозрително в един лагер. Хети му заговори, но часовият не знаеше английски. След това около минута се взира в спящия пленник и бавно се отдалечи тъжна и скръбна.

Девойката ни най-малко не се стараеше да прикрие движенията си — всяко умствено напрягане в това отношение беше свръх силите й. И все пак стъпките й по навик бяха леки и едва доловими. И когато се отправи към края на полуострова, тоест към мястото, където беше слязла при своето първо приключение и откъдето беше избягала Вах-та!-вах, часовоят проследи с поглед нейното изчезване в мрака напълно спокойно, без дори да помръдне. Знаеше, че и други бдяха — и не вярваше човек, който два пъти бе идвал доброволно в лагера и го беше напускал открито, ще направи опит за бягство. Накратко, индианците гледаха на поведението на девойката тъй, както в цивилизованото общество биха гледали на всеки малоумен, само че тук отношенията към нея бяха изпълнени с повече внимание и уважение.

Хети не познаваше добре околността, но успя да стигне крайбрежната ивица откъм същата страна на полуострова, където се намираше лагерът. И като продължи покрай водата в северна посока, тя скоро откри индианеца, който караулеше на брега. Той беше млад воин и щом долови леките стъпки по чакълестия бряг, се приближи бързо, макар и съвсем не заплашително. Мракът бе толкова гъст, че не беше лесно да се различи човешка фигура сред сенките на гората на разстояние, по-голямо от двадесет крачки, и абсолютно невъзможно беше да се разпознае лицето, преди да бъде на една ръка разстояние.

Когато видя кой идва насреща му, младият хурон бе малко разочарован, защото, нека кажем истината, очакваше своята любима, която му бе обещала да сподели с него несгодите на полунощното стоене на стража. Този човек също така не знаеше английски, но не бе изненадан, че девойката беше станала по това време. В индианските села и лагери, където сънят е също тъй нередовен, както и храненето, тия неща са обикновени. Но малоумието, известно много добре на червенокожите, и този път помогна на нещастната Хети. Ядосан, че очакванията му не се бяха оправдали, а също и от присъствието на девойката, което сега му се струваше натрапено, младият воин й направи знак да продължи пътя си по брега. Хети се подчини и отдалечавайки се, произнесе нещо на английски с нежния си глас, който сега, в нощната тишина, се чуваше на значително разстояние.

Хети скоро се озова на мястото, където бяха спирали лодките и където поради силно начупения бряг и гъстотата на храстите би бяла напълно скрита от погледа на часовоя дори в слънчев ден. Но влюбеният индианец бе доловил вече и други стъпки и почти не чу сребристия глас на бялата девойка. А Хети, унесена в собствените си мисли и намерения, продължи да си говори и макар да не проникваха дълбоко в гората, нежните звуци на гласа й се пръскаха доста надалеч над водната шир.

— Тук съм, Джудит — каза най-после тя, — и близо до мен няма никой. Хуронът, който пази тук, отиде да срещне любимата си, която, както знаеш, е индианска девойка и навярно никога не е чувала от майка си колко лошо е да се среща нощем е мъже…

Думите на Хети бяха прекъснати от едно „шт!“ откъм водата, а след това тя съзря неясните очертания на лодка, която се приближи безшумно и скоро заби нос в чакълестия бряг. Щом тежестта на Хети се почувства в леката лодка, тя бе изтеглена заднишком на около тридесет метра от брега. След това описа широк завой и се отправи към „ковчега“. В продължение на няколко минути не беше произнесена нито дума. Но щом се увери, че вече спокойно може да поговори със сестра си, Джудит, която седеше, при кормилото и управляваше лодката изкусно почти колкото мъж, започна онзи разговор, който жадуваше да подхване още при напускането на сушата.

— Тук сме вече на сигурно място, Хети — каза тя, — и можем да приказваме, без да се боим, че ще ни подслушват. Все пак говори тихо, защото през спокойната нощ всеки звук се разнася далеч над водата. Бях близо до полуострова и чух както гласа на воините, така и твоите стъпки по чакъла още преди да ми се обадиш.

— Не вярвам хуроните да знаят, че съм ги напуснала, Джудит.

— Много вероятно е да не знаят, защото, когато влюбеният чака любимата си, бдителността му намалява! Но, кажи ми, Хети… видя ли се и говори ли с Ловеца?

— О, да. Той седеше край огъня с вързани крака, макар да бяха оставили ръцете му свободни, за да ги движи, както си иска.

— Е, и какво ти каза, дете? Говори бързо, умирам да узная каква вест ми е изпратил. Каза ли му, че те доведох на брега и колко се тревожа за нещастието му? — запита нетърпеливо сестра й.

— Струва ми се, че сторих това, Джудит, но нали знаеш — слабоумна съм и може би съм забравила нещо. Обадих му наистина, че ти ме докара до брега. И той ми каза много неща, които трябва да ти съобщя и които помня добре, защото кръвта ми се смръзна, докато го слушах. Поръча ми да ти кажа, че приятелите му… предполагам и ти да си една от тях, сестро.

— Как можеш да ме измъчваш така, Хети? Положително съм един от най-верните приятели, които той има на земята.

— Да те измъчвам ли? Ах, да, сега си спомням вече всичко. Радвам се, че употреби тази дума, Джудит, защото тя възвърна всичко в ума ми. Да, той каза, че дори и да бъде измъчван от диваците, ще се постарае да го понесе, както подобава на бял, и че никой от нас не трябвало да се плаши.

— Наистина ли? — извика сестра й, като почти не смогваше да си поеме дъх. — Значи Ловецът ти каза, че диваците могат да го подложат на мъчения? Спомни си добре, Хети, защото това е нещо много страшно и сериозно.

— Да, каза. О, много го съжалих, а пък Ловецът приемаше това толкова спокойно и безропотно! Ловецът не е така красив, както Бързия Хари, Джудит, но е много по-спокоен.

— Той струва колкото милион такива като Хари, да, струва повече от всички млади хора, идвали при езерото, взети заедно! — каза Джудит енергично и твърдо и съвсем смая сестра си. — Той е правдив; у Ловеца няма лъжа. Ти, Хети, може би не знаеш колко важно е за един мъж да бъде честен, но когато… не, надявам се, че ти никога не ще узнаеш това. И защо девойка като теб да се учи да подозира и мрази?

Джудит скри лице в ръцете си и простена. Но внезапният изблик на чувства продължи само миг и след това тя продължи да говори вече по-спокойно и напълно искрено на сестра си, в почтеността на която по отношение на всичко, което я засягаше, не се съмняваше.

— Ужасно е да се страхуваш от истината, Хети — каза тя, — и все пак аз се боя от честността на Ловеца повече, отколкото от всеки враг. Човек не може да си играе с такава честност, с такава правдивост и упорита праволинейност. Но нима ние не сме различни, сестро, Ловеца и аз! Нали той във всичко ме превъзхожда?

— Да те превъзхожда ли, Джудит? — повтори Хети гордо. — В какво би могъл да те превъзхожда Ловецът? Нима той знае да чете? И после ти си красива, а той — грозен…

— Не, не е грозен, Хети — прекъсна я Джудит, — той е само обикновен на вид. Но честното му лице има израз, който е много по за предпочитане от красота. В моите очи Ловецът е по-хубав от Бързия Хари.

— Джудит Хътър, ти ме плашиш! Хари е най-красивият смъртен на света — по-красив дори и от тебе, защото ти знаеш много добре, че мъжката хубост винаги превъзхожда женската.

Тази дребна наивна проява на неподправено предпочитание не се понрави на по-възрастната сестра и тя не се поколеба да даде израз на това.

— Хети, ти говориш глупости и ще направиш по-добре да не засягаш повече този въпрос! — отвърна тя. — Хари съвсем не е най-красивият смъртен на света, в гарнизона има офицери… — тук думите на Джудит неочаквано секнаха — в гарнизона най-близо до нас има офицери много по-красиви от него. Но защо смяташ, че не стоя по-долу от Ловеца? Говори, защото не обичам да те чувам да се възхищаваш толкова много от човек като Бързия Хари, който няма нито чувства, нито държане, нито съвест. Ти си прекалено добра за него и това трябва да му се каже.

— Аз! Джудит, как можеш да забравяш! Та аз не съм хубава и съм малоумна!

— Ти си добра, Хети, а такова нещо не може да се каже за Хенри Марч. Той може да има лице и тяло, но не и сърце. Но стига съм говорила за това. Кажи, какво смяташ, че ме издига на еднакво равнище с Ловеца?

— Като си помисля само, че ти ме питаш за това, Джудит! Той не умее да чете, а ти можеш. Той не знае да говори и приказва по-неправилно от Хари, защото, сестро, Хари не всякога произнася добре думите! Забелязала ли си това?

— Разбира се, той е също тъй груб в говора, както и във всичко друго. Но страхувам се, че ме ласкаеш, Хети, като смяташ, че справедливо мога да бъда сравнена с човек като Ловеца. Вярно е, че съм по-добре възпитана, в известен смисъл съм по-красива и може би да изглеждам по-благородна, обаче неговата справедливост… неговата справедливост прави разликата помежду ни твърде голяма! Но да не мислим повече за това. Нека обсъдим как бихме могли да го измъкнем от ръцете на хуроните. Разполагаме с татковия сандък на „ковчега“, Хети, и бихме могли да се опитаме да ги изкушим с още слонове, макар да се боя, че с такива играчки мъчно бихме могли да откупим свободата на човек като Ловеца. И страх ме е, че татко и Хари не ще бъдат толкова склонни да откупят Ловеца, колкото той тях.

— Защо, Джудит? Хари и Ловеца са приятели, а приятелите трябва винаги да си помагат.

— Уви! Клетичка Хети, ти малко познаваш хората! Често се случва да се страхуваме повече от привидните си приятели, отколкото от явните неприятели — особено между жените. Но ще трябва да слезеш отново на сушата утре сутринта и да се опиташ да сториш всичко възможно за Ловеца. Той не бива да бъде мъчен, докато Джудит Хътър е жива и може да намери средства, за да предотврати това.

Сега разговорът се разпростря върху най-различни неща и продължи, докато по-голямата сестра изкопчи от по-малката всичко, което слабоумието й беше позволило да запомни. Когато Джудит се задоволи — макар да не би могло да се каже, че тя можеше да остане доволна при сегашните си чувства, тъй силно вплетени във всичко, свързано с този въпрос, че любопитството й беше безкрайно, но когато вече не можеше да измисли нови въпроси, без да изпадне в повторение, двете сестри отправиха лодката към „ковчега“.

Гъстият нощен мрак и дебелите сенки, които хълмовете и гората хвърляха над водната шир, затрудниха доста откриването на плавателния съд, закотвен, както вече споменахме, толкова близо до брега, колкото позволяваха съображенията за предпазливост.

Джудит отлично умееше да управлява кану, чиято лекота изискваше повече сръчност, отколкото сила. Затова веднага, щом свърши съвещанието си с Хети и реши да се прибере обратно, тя бързо подкара малката лодка. Но „ковчегът“ още не се виждаше. На няколко пъти на сестрите се стори, че го забелязват да се издига като ниска черна скала в мрака. Но винаги се оказваше, че това е или оптическа измама, или пък растителност, вдадена навътре в езерото.

След половинчасово търсене девойките стигнаха до неприятното убеждение, че „ковчегът“ е отплавал.

Повечето млади жени биха почувствали неудобството на положението, в което бяха изпаднали сестрите, по-скоро във физически смисъл. Но с Джудит не беше така, а дори и Хети беше загрижена повече за причините, поради които баща й и Хари бяха постъпили така, отколкото за собствената си сигурност.

— Невъзможно е, Хети — каза Джудит, след като основното претърсване беше показало и на двете, че „ковчегът“ не може да се намери. — Невъзможно е индианците да са се приближили със салове или с плуване и да са изненадали нашите приятели през време на техния сън.

— Не вярвам Вах-та!-вах и Чингачгук да са си лежали, когато имат да си казват толкова много неща след дългата раздяла. Ами ти как мислиш, сестро?

— Може би не, дете. Вярно е, че много неща са ги задържали будни. Но един индианец би могъл да бъде изненадан и когато не спи, особено ако мислите му са заети с друго. И все пак в такъв случай до нас би достигнал шум, защото в нощ като тази една ругатня на Бързия Хари би отекнала като гръм в източните хълмове.

— Хари наистина говори лоши и безсмислени думи, Джудит — съгласи се кротко и скръбно Хети.

— Не, не. Невъзможно е „ковчегът“ да е бил превзет, без да чуем някакъв шум. Няма и час, откак го напуснах и през всичкото време се вслушвах в най-малкия звук. И все пак трудно е да се повярва, че един баща би напуснал току-тъй своите деца.

— Може би татко е мислил, че спим в кабината, Джудит, и е вдигнал котва, за да се отправи към дома. Нали знаеш, че „ковчегът“ често се движи нощем.

— Това е вярно, Хети, и трябва да е тъй, както предполагаш. Южният вятър се е позасилил малко и те са се отправили към горния край на езерото…

Джудит спря, защото в този миг, когато последната дума беше на езика й, неочаквано околността бе осветена, макар и само за миг, от нещо като светкавица. Чу се пушечен изстрел, последван от тътнежа на ехото в източните планини. Почти в същия миг пронизителен женски глас процепи въздуха с продължителен писък. Вледеняващото мълчание, което последва, бе сякаш по-страшно, отколкото ужасното и неочаквано нарушаване на дълбоката среднощна тишина. Решителна както по природа, тъй и по навик, Джудит не смееше да поеме дъх, а нещастната Хети скри лицето си и затрепера.

— Това беше женски вик, Хети — каза сериозно по-голямата сестра, — и то вик от болка! Ако „ковчегът“ се е отдалечил от това място, вятърът би могъл да го откара само на север. А изстрелът и писъкът се чуха откъм полуострова. Да не би да се е случило нещо на Вах-та?

— Да идем да видим, Джудит, може би се нуждае от помощта ни — защото освен нея на „ковчега“ има само мъже.

Нямаше време за колебание и още преди да престане да говори, Джудит потопи веслото си във водата. Взето по права линия, разстоянието до полуострова не беше голямо и подбудите, които накараха девойките да се отправят нататък, бяха прекалено сериозни, за да им позволят да губят време в излишни предпазни мерки. Гребяха без каквато и да било осторожност, но същата възбуда попречи и на другите да забележат тяхното приближаване. Скоро силна светлина през един коридор в храстите привлече погледа на Джудит и тя нагласи така лодката, че да може да вижда осветеното място, като същевременно се приближи към сушата, доколкото беше благоразумно и необходимо.

Гледката, която сега се откри пред очите на девойките, бе сред гората и обхващаше вече споменатата падина. Тя се виждаше съвършено ясно от лодката. Всички обитатели на лагера бяха събрани и седем или осем от тях носеха борови факли, които хвърляха обилна, но мрачна светлина под свода на гората. Облегната с гръб на едно дърво и подкрепяна от младия часовой, чиято небрежност беше позволила на Хети да избяга, седеше девойката, която той бе очаквал. При светлината на факлата най-близо до лицето й се виждаше ясно, че тя умираше, а кръвта, която струеше от разголената й гръд, показваше нанесената и рана. Характерната остра миризма на барут също така се чувстваше силно в тежкия влажен нощен въздух. Нямаше и съмнение, че е била застреляна. Джудит схвана това още при пръв поглед. Наподобяващата мълния светлина се беше появила над водата, съвсем близо до полуострова, и изстрелът беше даден или от някоя лодка, която се бе промъкнала близо до сушата, или пък от плуващия покрай брега „ковчег“. Нападението беше последвало след някое непредпазливо възклицание или смях, защото едва ли беше възможно целта да се забележи другояче освен чрез звук. Резултатът от изстрела беше повече от ясен: главата на жертвата клюмна и тялото застина в смъртно вцепенение. След това всички факли с изключение на една бяха изгасени — мярка, която индианците взимаха от предпазливост. И тъжното шествие, което отнесе тялото в лагера, можеше да се забележи само по блещукането на единствената факла.

Джудит тежко въздъхна и потръпна, когато потопи отново веслото и кануто предпазливо заобиколи полуострова. Пред очите й се беше представила гледка, още по-страшна дори от ранната гибел и кратката борба със смъртта на девойката, и сега я преследваше във въображението й. При силния блясък на факлите бе видяла изправената фигура на Ловеца, застанал недалеч от умиращата девойка със състрадание и, както й се бе сторило, със срам, изписан на лицето. Самият той не проявяваше нито страх, нито нерешителност; но от погледите, които воините хвърляха към него, беше явно, че в техните гърди се бореха бурни страсти. Изглежда, че пленникът не беше забелязал всичко това, но то се запечати в паметта на Джудит за през цялата нощ.

Не намериха близо до полуострова никакво кану. Сега над езерото, над мрачните му води, в гората и дори под тъмното небе царяха такава пълна тишина и мрак, сякаш мълчанието на гората никога не бе нарушавано и слънцето никога не бе гряло над тия пусти места. Двете девойки можеха да направят само едно: да потърсят безопасно място. А то бе единствено по средата на езерото.

Като откараха мълчаливо лодката нататък, девойките я оставиха да се движи сама, тласкана от нощния вятър в северна посока, а те самите се помъчиха да си починат дотолкова, доколкото позволяваха положението и нервите им.