Ловецът на елени

ГЛАВА ШЕСТА

Малко след като Джудит се отдалечи, подухна лек южен вятър и Хътър издигна голямо квадратно платно. Някога то бе служило за най-горно платно на една ладия от Олбъни, но разнебитено от бризите на Тапън, беше бракувано и продадено. Старецът разполагаше и с лека здрава мачта от тамараково дърво, която в случай на нужда можеше да се издигне, и при помощта на това просто приспособление платното скоро бе разпънато вещо по посоката на вятъра.

В резултат на това сега гребането стана излишно и след около два часа видяха в нощния мрак „замъка“, който сякаш изплува над водата на около стотина метра пред тях. Тогава свалиха платното и салът бавно доплува до жилището, където го привързаха.

Никой не бе влизал в къщата, откакто Хари и спътникът му я бяха напуснали. Намериха я потънала сред нощна тишина — нещо обичайно за самотата сред пущинаците. Тъй като се знаеше, че неприятелите са близо, Хътър нареди на дъщерите си да не палят свещи, за да не ориентират неприятелите къде могат да ги намерят. Впрочем през топлите, месеци те изобщо рядко си позволяваха този лукс.

— При дневна светлина не бих се страхувал и от цяла войска диваци, докато се намирам зад тия здрави греди, а те нямат зад какво да се прикрият — прибави Хътър, след като обясни на гостите си защо забранява употребата на свещи. — Аз винаги държа заредени три или четири надеждни пушки и особено едната от тях — „Убиецът на елени“ — никога не прави засечка. Но нощем е съвсем друго. Едно кану би могло да се приближи напълно незабелязано до нас в мрака, а диваците са майстори на толкова коварни начини за нападение, че според мен е достатъчно зле да си имаш работа с тях и посред бял ден. Построих това жилище, за да ги държа на разстояние един пушечен изстрел, в случай че някога пак се стигне до борба. Някои намират мястото много открито и изложено, но аз предпочитам да съм на котва тук, далеч от храсти и гъсталаци, и според мен това е най-сигурното пристанище.

— Чувах, че на времето ти си бил моряк, стари Том — обади се с обичайната си рязкост Хари, комуто бяха направили впечатление морските изрази, употребени току-що от стареца. — И някои хора смятат, че ако речеш да откриеш всичко, което знаеш, би могъл да разкажеш доста интересни истории за морски сражения и корабокрушения.

— Има хора на този свят, Хари — отвърна уклончиво събеседникът му, — които обичат да си тикат носа в чужди работи, и някои от тях се срещат и тук, из горите. Какъв съм бил и какво съм видял на младини, сега не е толкова важно, колкото диваците. По-важно за нас е да разберем какво ще се случи през следните двадесет и четири часа, отколкото да говорим за станалото преди двадесет и четири години.

Тъй като в ума на Хътър се въртяха не само спомени, веднага, щом дъщерите му се оттеглиха в стаята си с намерение да спят, той покани двамата си приятели да го последват отново на сала. Тук старецът им изложи плана си, като премълча онази част, която щяха да изпълнят той и Хари.

— Най-важното за хора, изпаднали в нашето положение, е да запазят надмощието си по вода — подхвана той — и дотогава, докато по езерото няма друг плавателен съд, всяко кану от дървесни кори може да се сравни с фрегата, тъй като с плаване „замъкът“ не може да бъде превзет лесно. И така, около езерото има само пет лодки, две от които са мои и едната — на Хари. Тези три се намират тук при нас — едната от тях е завързана за дока под къщата, а другите две са до сала. Останалите две обаче са на брега, скрити в хралупи; и ако тия жестоки противници, диваците, са тръгнали наистина на лов за скалпове, утре сутрин те не ще оставят непретърсено нито едно кътче, удобно за скривалище.

— Хайде, хайде, приятелю Хътър — прекъсна го Хари, — още не се е родил индианецът, който би намерил хубава скрита лодка. По-рано съм се занимавал с тия работи и ето, Ловецът е свидетел, че съм в състояние да скрия една лодка така, та после и сам да не мога да я намеря.

— Много право, Хари — намеси се младият човек, към когото бяха отправени тези думи, — но забравяш, че ако ти не можа да забележиш следата на човека, който беше извършил тази работа, аз я съзрях. Споделям мнението на мастър Хътър, че много по-разумно е да се съмняваме в наивността на дивака, отколкото да се осланяме на слабата му наблюдателност. Затова, ако е възможно тези две лодки да бъдат прибрани при „замъка“, то колкото по-скоро стане това, толкова по-добре.

— А бихте ли участвали и вие в извършването на тая работа? — запита Хътър е тон, в който личеше, че предложението на Ловеца го изненадва и същевременно му харесва.

— Разбира се. Аз съм готов да участвам във всяко начинание, което не противоречи на правата и склонностите на белите. Природата ни заповядва да защитаваме живота си, а също и живота на другите, когато бъде необходимо или ни се удаде случай. Когато целта ти е такава, плуващи Том, аз ще те последвам дори в лагера на мингосите и ако се стигне до сблъскване, ще се старая да изпълня дълга си, макар че не бих искал да обещавам повече, отколкото мога да изпълня, тъй като никога досега не съм влизал в бой.

— Думите ти са скромни и благоразумни, момко! — възкликна Хари. — Ти никога досега не си чувал гърмежа на разярена вражеска пушка; и позволи ми да ти кажа, че той се различава толкова много от вашите ловджийски пукотевици, колкото смехът на Джудит Хътър при най-доброто й настроение от проклятията на някоя холандска домакиня в Мохоук. Не очаквам от теб да излезе добър воин, Ловецо макар че по тия места няма равен на теб, що се отнася до сърните и елените.

— Във всеки случай знаем, че умееш да си служиш с веслото, млади човече — каза Хътър, — и това е всичко, което Ще искаме от теб тази нощ. Но да не губим повече време, нека влезем в лодката и нека действаме, вместо да приказваме.

И тъй Хътър се залови с изпълнението на плана си; лодката скоро беше готова и Хари и Ловецът се настаниха при веслата. Но преди да се качи в нея, старецът се съвещава няколко минути с Джудит, заради което влезе в къщата. След това той зае мястото си в кануто и миг по-късно то се отдели от „ковчега“.

Мракът се беше сгъстил, но нощта все още бе ясна и звездната светлина — достатъчна за целите на тримата смелчаци. Само Хътър знаеше местата, където бяха скрити двете лодки, ето защо той управляваше с кормилото, а двамата му силни спътници вдигаха и спущаха извънредно предпазливо веслата, та шумът да не стигне до ушите на неприятелите по гладката водна повърхност сред тишината на нощта. Но лодката беше твърде лека, за да изисква изключителни усилия и замествайки силата със сръчност, след половин час те приближиха брега при полуостровче, разположено на около левга от „замъка“.

— Приберете веслата, приятели — каза Хътър тихо, — и нека се поогледаме за миг. Сега трябва да се превърнем целите в зрение и слух, защото тия гадове имат нюх като хрътки.

Изследваха бреговете на езерото внимателно, за да открият и най-малката искрица светлина, останала може би в някой индиански лагер и напрягаха зрението си в мрака, за да видят дали някой стълбец дим не се вие покрай склоновете на планините, над загасващите главни на някой огън.

Нищо необикновено не се забелязваше. И тъй като мястото беше отдалечено от началото на реката — където бяха срещнали диваците, сметнаха, че е безопасно да слязат на сушата. Потопиха веслата отново и носът на лодката се вряза в чакълестия бряг с лек и едва доложим шум.

Хътър и Хари слязоха незабавно и оставиха Ловеца да тази лодката. Старецът носеше своята пушка и пушката на приятеля си. Поваленото хралупесто дърво се намираше недалеч от брега, на склона на планината, и старецът се отправи към него толкова предпазливо, че спираше на всяка трета или четвърта крачка, за да се вслуша дали стъпки няма да издадат присъствието на неприятели. Ала наоколо господстваше среднощна мъртвешка тишина и те се добраха до търсеното място, без да се случи нещо тревожно.

— Ето го — прошепна Хътър и постави крак върху стъблото на една паднала липа. — Подай ми най-напред греблата и извади лодката много внимателно, защото в крайна сметка негодниците може да са я оставили и като примамка.

— Дръж пушката ми готова, с приклада към мен, старче! — отвърна Марч. — Ако ме нападнат натоварен с лодката, искам да разтоваря срещу тях поне пушката. И виж дали е заредена.

— Всичко е наред — промърмори другият. — Като нарамиш товара си, движи се бавно и ме остави да те водя.

Измъкнаха с крайна предпазливост лодката от хралупата, Хари я вдигна на рамо и двамата тръгнаха обратно към брега — стъпка по стъпка, за да не се свлекат по стръмния наклон. Разстоянието не беше голямо, но слизането се оказа извънредно трудно и в края на краткия им път стана нужда Ловеца да слезе на сушата и да ги пресрещне, за да им помогне при пренасянето на кануто през храстите. С негова помощ работата бе извършена успешно и леката лодка скоро се намери във водата до другото кану.

Щом приключиха с това, тримата неспокойно се извърнаха към гората и възвишението, сякаш очакваха неприятелят да изскочи от гъсталаците или да връхлети по склона. Но тишината не бе нарушена и те се качиха в лодката със същата предпазливост, с която бяха слезли на брега.

Сега Хътър насочи лодката право към средата на езерото. Когато се отдалечиха достатъчно от брега, той отвърза току-що измъкнатата лодка, защото знаеше, че лекият южен вятър ще я тласка бавно нагоре по езерото и възнамеряваше да я намери при завръщането си в тази посока. Като се освободи така от тегленето на втората лодка, старецът сви към долния край на езерото, насочвайки кануто право към мястото, където Хари беше направил безуспешния опит да убие елена. Тъй като разстоянието от този полуостров до оттока беше по-малко от миля, за тях това беше равносилно на навлизане в неприятелска територия и се налагаше удвоена предпазливост. Тъй или инак, стигнаха до най-издадената точка на полуострова и благополучно слязоха на тесния чакълест бряг, за който вече споменахме.

За разлика от мястото, където бяха слезли неотдавна, тук не трябваше да изкачват стръмнини, тъй като планините се издигаха в мрака чак на четвърт миля по на запад, а между тях и крайбрежието се простираше ивица равнина. Самият полуостров, макар да бе дълъг и покрит с високи дървета, беше почти плосък и на известно разстояние само няколко метра широк. И този път Хътър и Хари слязоха на брега, оставяйки спътника си да пази лодката.

Хралупата, където бе скрито второто кану, което бяха дошли да търсят, се намираше приблизително на половината път между крайната точка на тясното полуостровче и мястото, където то се съединяваше с брега. И понеже знаеше, че съвсем близо вляво от него се намираше вода, старецът се движеше доста самоуверено по източния бряг на ивицата, като крачеше смело, макар и предпазливо. Той беше слязъл нарочно на самия му край, за да може да надзърне в залива и да се увери, че по крайбрежието няма неприятели; инак би слязъл на брега точно на мястото, където бе хралупестото дърво.

Не беше трудно да го намерят. Изтеглиха лодката точно както първата и вместо да я мъкнат дотам, дето ги чакаше Ловеца, спуснаха я във водата още на първото удобно място. Хари веднага скочи в нея и загреба към края на полуострова, накъдето Хътър го последва по сушата.

Сега, когато имаха в ръцете си всички лодки от езерото, тримата мъже се почувствуваха много по-уверени и не изпитваха вече трескаво желание да напуснат сушата, нито предишната необходимост да бъдат извънредно предпазливи. Пък и положението им в края на дългия тесен полуостров още повече засилваше тяхното чувство за сигурност, защото даваше възможност на неприятеля да се приближи само от една посока — право срещу тях, и то при условия, които положително биха го издали, като се има предвид обичайната бдителност на белите скитница. Сега и тримата слязоха на чакълестия бряг и започнаха да се съвещават.

— Хубаво ги оставихме на сухо тези негодници! — каза Хари и се засмя, радостен от успеха. — Нека газят или плуват сега, ако искат да посетят „замъка“! Идеята ти, приятелю Том, да потърсиш убежище сред езерото е била великолепна и извънредно удачна. Има хора, които смятат, че сушата е по-сигурна от водата, но в края на краищата разумът показва, че не е така — бобрите, плъховете и другите хитри животни видят ли се натясно, предпочитат водата. Сега вече според мен нашата позиция е непоклатима и аз бих призовал на бой всички канадци.

— Нека минем покрай южния бряг — предложи Хътър, — за да видим дали няма да зърнем там някоя следа от лагер. Преди това обаче позволете ми да огледам по-добре този залив. Защото никой от нас не проникна достатъчно навътре, за да се увери какво е положението в този участък.

Веднага след думите на Хътър и тримата се отправиха в посоката, която беше указал. Едва бяха приближили мястото, отдето се виждаше дъното на залива, когато едновременното им трепване показа, че техните очи бяха съзрели едно и също нещо. То бе само загасващ огън, от който се излъчваше блещукане и слаба светлина, но в този час и на това място той беше толкова очебиен, „колкото и доброто дело сред един лош свят“.

Нямаше и съмнение, че този огън беше пламтял в индиански лагер. Мястото, скрито от всички страни освен, от тази, а дори и откъм нея видимо само съвсем отблизо, говореше за много по-голяма грижливост, отколкото се полагаше обикновено и Хътър, който знаеше, че наблизо има както извор, тъй и едно от най-добрите места за риболов в езерото, веднага предположи, че в този лагер са настанени жените и децата на индианската група.

— Това не е военен лагер — прошепна на Хари той, — а около огъня спи достатъчно плячка, за да получим солиден дял от наградите за скалпове. Изпрати момчето при лодките, защото от него няма да имаме полза при такова нападение и да се залавяме веднага за работа като мъже.

— Идеята ти е разумна, приятелю Том, и ужасно ми се харесва… Ловецо, иди в лодката, момчето ми, и отмъкни празната навътре в езерото, а после я пусни свободно, както направихме с другата; щом свършиш тая работа, подкарай своята лодка покрай брега, колкото можеш по-близо до устието на залива, но се дръж настрана от полуострова, а също така и от тръстиките. Когато имаме нужда от тебе, ще ни чуеш, а ако се забавиш, аз ще изкрещя като чапла — да, така е добре — крясъкът на чаплата ще бъде сигналът ни. А пък чуеш ли пушечни изстрели и ти се доще да влезеш в бой — е, тогава можеш да дойдеш и ти и да провериш бива ли те и с диваците тъй, както, те бива с елените.

— Ако слушате мен, не е добре да се залавяте с тази работа, Хари.

— Много право — никой не го отрича, момчето ми, но не можем да те послушаме и това слага край на въпроса. Така че поразходи се с кануто до средата на езерото, а като се върнеш насам, в този лагер ще има повечко оживление!

Младият човек седна в лодката и се подчини с голяма неохота и с тежко сърце. Но той познаваше твърде добре предразсъдъците на пограничните жители, за да се опитва да ги увещава. При дадените обстоятелства това би било опасно и положително безполезно, ето защо той мълчаливо улови веслата и със същата предпазливост, както преди, откара лодките близо до средата на спокойната водна повърхност, където пусна току-що прибраната лодка да плава сама към „замъка“, тласкана от лекия южен ветрец. И двата пъти това беше сторено с твърдата увереност, че докато се зазори, вятърът не ще може да отнесе леките лодки на повече от левга или две и тогава те лесно ще бъдат прибрани. За да предотвратят възможността някой скитащ дивак да ги използва, като стигне до тях с плуване — нещо възможно, но почти недопустимо, всички гребла бяха прибрани в третата лодка.

Щом пусна кануто на волята на вятъра, Ловецът веднага отправи носа на своето към онази брегова точка, която му бе указал Хари. Толкова леко се движеше малкият плавателен съд и тъй усилено гребеше младият човек, че не бяха изтекли и десет минути, когато той отново се приближи към брега, като през това кратко време беше изминал повече от половин миля.

Щом зърна тръстиките, много от които растяха във водата на стотина стъпки от брега, Ловецът престана да гребе и спря лодката си, като се хвана здраво за тънкото, но жилаво стъбло на едно, от повехналите растения там той остана, чакайки края на рискованото начинание с тревожно напрежение, което всеки би могъл да си представи.

Трудно е да опишеш за онези, които никога не са го изпитвали сами, величието, характеризиращо тъй пълната тишина, легнала сега над Глимърглас. В този миг величествеността се усилваше още повече от нощния мрак, който хвърляше своите призрачни, фантастични сенки над цялото езеро, гората и хълмовете. Едва ли има друго място, където човек би могъл да добие по-ясна представа за това, от мястото, на което се намираше сега Ловеца. Размерите на езерото правеха достижимо за човешките сетива всичко и същевременно разкриваха пред очите величествената гледка с такава широта, че един-единствен поглед беше достатъчен, за да създаде най-дълбоки впечатления.

Както споменахме вече, това беше първото езеро, което Ловецът изобщо бе виждал. Дотогава той беше скитал само пое теченията на реките и малките потоци и никога пред очите му не се беше простирал тъй нашироко девственият лес, който толкова обичаше. Ала свикнал с живота в гората, той бе в състояние да си представи и всичките й скрити тайни, докато гледаше нейното покривало от листа. Освен това сега Ловецът за пръв път участваше в начинание, от изхода на което зависеше животът на хора. Често бе слушал в захлас легенди за войните по границата, но никога дотогава не се беше изправял лице с лице срещу неприятел.

Ето защо читателят лесно ще разбере какво напрегнато очакване беше обзело младия човек, докато седеше в самотната си лодка и се стараеше да долови и най-слабия звук, който би могъл да даде указание как се развиват събитията на брега. Дотам, докъдето можеше да се стигне с теорията, той бе съвършено подготвен, а самообладанието му — въпреки силното вълнение, породено от необичайността на положението — би правило чест дори на някой ветеран. От мястото, където се намираше лодката, не можеше да се види светлината, указваща съществуването на лагера, и Ловецът бе принуден да се уповава единствено на слуха си. Не проявяваше нетърпение, защото в суровата школа, която бе минал, на търпението се гледаше като на добродетел и особено се наблягаше за необходимостта от предпазливост при всяко прикрито нападение срещу индианците.

По едно време му се стори, че чува пукането на сух клон, ала очакването му бе тъй напрегнато, че бе възможно и да се е заблудил. Така се нижеше минута след минута, докато времето, което бе изтекло, откак бе оставил спътниците си, приближи час. Ловецът не знаеше да се радва ли, или да тъжи за това забавяне, защото, като показваше, че приятелите му се намират в безопасност, то предвещаваше заедно с това гибелта на слаби и невинни същества.

Трябва да беше изминал час и половина, откакто Ловецът и спътниците му се бяха разделили, когато до неговия слух достигна звук, който едновременно го изненада и изпълни със силно безпокойство. Трепетливият крясък на чапла се разнесе откъм отсрещната страна на езерото — очевидно недалеч от оттока. Никой, който познава шумовете около американските езера, не може да сбърка гласа, на тази птица. Пронизителен, треперещ, силен и твърде проточен, той наистина прилича на предупреждение. И често се чува и нощем — едно изключение от навиците на повечето от останалите пернати обитатели на горите, което именно подбуди Хари да го избере за свой сигнал.

Наистина двамата авантюристи бяха имали достатъчно време да стигнат по суша от полуострова, дето бяха слезли, дотам, откъдето се разнесе викът, но не бе вероятно да са тръгнали в тази посока. Ако лагерът беше напуснат, те щяха да извикат Ловеца до брега; в случай че там имаше хора, не съществуваха особени причини да го заобикалят, за да се качат на лодката толкова далече. Ако се отзовеше на сигнала и се отдалечеше от този бряг, животът на ония, които се уповаваха на него, можеше да бъде погубен; пренебрегнеше ли повика, приемайки, че е нададен наистина от птица, резултатите също тъй биха могли да се окажат гибелни, макар и по друга причина.

Тъй, изпълнен с нерешителност, Ловецът зачака, надявайки се, че крясъкът, престорен или естествен, скоро ще се повтори. И не се излъга. Изминали бяха само няколко минути, когато същият остър, предупредителен вик се разнесе пак откъм същия край на езерото. Този път младият мъж бе нащрек и слухът му не го излъга. При все че бе чувал често възхитителни подражания на тази птица и сам бе твърде изкусен в издаването на тия звуци, той бе напълно сигурен, че Хари — на чиито опити в тая насока бе присъствал — в никой случай не би могъл да подражава толкова съвършено и изкусно природата. Ето защо той реши да не обръща внимание на този крясък и да чака друг — по-несръчен и по-близък.

Тъкмо когато Ловецът взимаше това решение, сред пълната нощна тишина се разнесе толкова ужасяващ вик, че прогони от ума му всички спомени за тъжния крясък на чаплата. Това бе болезнен писък, нададен или от жена, или от толкова малко момче, та гласът му още не беше загрубял. Този вик не оставяше място за съмнение. Сърцераздирателен ужас, ако не и мъчителна агония, звучеше в него и страданието, което ги бе предизвикало, беше толкова внезапно, колкото и страшно.

Младият мъж пусна тръстиковото стъбло и потопи веслото във водата, без сам да знае какво да прави и накъде да насочи лодката. Но веднага след това неговата нерешителност изчезна. Съвършено ясно се чу трошене на клони, пукот на сухи съчки и шум от човешки стъпки. Тия звуци, изглежда, се приближаваха към водата, макар и в посока, диагонална на брега, и малко по на север от мястото, дето бе наредено на Ловеца да чака. Ръководен от тях, младият човек подкара лодката напред, без да се грижи много за това, че по тоя начин щеше да издаде присъствието си. Тъй стигна до една част от крайбрежието, където непосредствено до водата брегът бе достатъчно висок и твърде стръмен.

Явно беше, че през храстите и дърветата по горната част на този бряг си пробиваха път хора, тичайки успоредно с водата. Бегълците навярно търсеха удобно място, за да се спуснат. Тъкмо в този миг изгърмяха пет или шест пушки и както обикновено, отсрещните хълмове повториха силните изстрели с проточено гръмко ехо. Последваха един или два писъка, каквито се изтръгват и от устата на най-отчаяния смелчага при неочаквана болка и уплаха. После шумът сред храсталаците се поднови, но така, че явно личеше, че там се боричкат хора.

— Ах, плъзгав дяволе! — яростно и разочаровано изкрещя Хари. — Кожата му е намазана с масло! Не мога да го сграбча! На ти за твоята подлост!

Думите му бяха последвани от падането на нещо тежко сред по-ниските дървета, които кичеха брега, и на Ловеца се стори, че исполинският му приятел беше отхвърлил от себе си своя враг по този безцеремонен начин. Отново започна бягството и преследването и след това младият мъж видя как някаква човешка сянка стремглаво полетя надолу по склона и навлезе на няколко ярда във водата. В този критичен миг кануто беше достатъчно близко до мястото, за да може Ловецът да види това движение, придружено от силен шум. И понеже разбра, че ако ще взима приятелите си, това трябва да стане именно тук, Ловецът бързо подкара лодката напред, за да ги спаси. Веслото му не се бе потопило и два пъти във водата, когато гласът на Хари изпълни въздуха с проклятия и гигантът се изтърколи на тясната крайбрежна ивица буквално затрупан от врагове. Прострян и почти задушен от неприятелите си, силният граничен жител нададе своя крясък на чапла така, че ако обстоятелствата не бяха толкова ужасни, би предизвикал смях.

Човекът във водата, изглежда, изведнъж се разкая за своето бягство и се втурна към брега, за да помогне на приятеля си — там обаче беше посрещнат и незабавно повален от пет-шест нови преследвачи, които току-що бяха наскачали от склона.

— Пуснете ме, боядисани влечуги такива… пуснете ме! — извика Хари, твърде жестоко притиснат, за да държи сметка за изразите си. — Не ви ли стига, че сте ме стегнали като дърво за бичене, ами още ме душите?

Тези думи убедиха Ловеца, че приятелите му са пленени и че да слезе на сушата, значи да сподели тяхната съдба. Той се намираше вече на стотина стъпки от брега, когато няколко навременни удара с веслата не само спряха напредването му, но и го отдалечиха на шест или осем пъти по-голямо разстояние от враговете му. За негово щастие през време на преследването всички индианци бяха захвърлили пушките си, инак това оттегляне не би минало безнаказано, макар в разгара на схватката никой от тях да не бе забелязал кануто.

— Бягай по-далече от сушата, момче! — извика Хътър. — Сега ти си единствената опора на момичетата. Ще бъде необходима цялата ти предпазливост, за да избягаш от тия диваци. Бягай и дано случаят ти помага, както ти ще помагаш на децата ми!

Досега между Хътър и младия човек не бе съществувала особена симпатия, но телесната и душевна болка, която прозвуча в този вик, накара Ловеца да забрави недостатъците на стареца. Сега виждаше в него само страдащ баща и веднага реши да обещае, че вярно ще изпълни молбата му, и да удържи думата си.

— Успокойте се, мастър Хътър! — извика той. — Ще пазя и момичетата, и „замъка“. Неприятелят завладя брега, това не може да се отрече, но не е завладял още водата. Никой не знае какво е писано да се случи с нас, но ако добрата воля може да помогне на вас и вашите дъщери, разчитайте напълно на мен.

— Ех, Ловецо — отвърна Хари с гръмовития си глас, който обаче бе загубил част от своята сърцатост. — Ех, Ловецо, намеренията ти са добри, но какво можеш да сториш? Ти не представляваш нищо особено и в най-благоприятно време, нима може да се очаква, че ще сториш чудо при най-неблагоприятното! Ако на този бряг има един дивак, то значи има и четиридесет, а това е вече армия, с която ти не можеш да се справиш. Най-добре според мен е да се върнеш право в „замъка“ и да вземеш в лодката момичетата и малко провизии. След това насочи се към онзи край на езерото, откъдето пристигнахме, и оттам взимай най-краткия път към Мохоук. В продължение на няколко часа тия дяволи няма да знаят къде да ви търсят. А ако се досетят и се втурнат да ви преследват, то ще трябва да заобиколят или откъм долния, или откъм горния край на езерото, за да ви стигнат. Така мисля аз по този въпрос. И ако старият Том иска неговата последна воля и завещание да облагодетелстват дъщерите му, той ще повтори същото.

— Не прави това, млади човече! — разнесе се гласът на Хътър. — В този миг неприятелят е пуснал из околността разузнавачи да търсят лодки и веднага ще ви видят и пленят. Осланяйте се на „замъка“ и преди всичко: пазете се от сушата. Издръжте една седмица и части от гарнизона ще прогонят диваците.

— Няма да минат и двадесет и четири часа, старче, и тези лисици ще потеглят на салове, за да нападнат „замъка“ ти — прекъсна го Хари по-разгорещено, отколкото можеше да се очаква от един вързан човек и пленник, у когото можеха да се нарекат свободни само мнението и езикът му. — Съветът ти звучи добре, но ще доведе до съдбоносен кран. Ако ти или аз бяхме в жилището, може би щяхме да издържим няколко дни, но спомни си, че до тая нощ това момче не е виждало неприятел и че е от ония хора, които самият ти наричаш „кротки поселници“. Диваците ми правят знаци, Ловецо, да те окуража да се приближиш с лодката към брега, но аз никога не ще сторя това, защото то противоречи на разума и на природата. Що се отнася до стария Том и мен, дали ще ни скалпират тази нощ, или ще ни пазят за мъчения с огън, или пък ще ни отвлекат в Канада, това знае само дяволът, който ги съветва какво да правят. Охо, почват пак със знаците, но нека ме изпекат и изядат, ако те посъветвам да слезеш на сушата. Не, не, Ловецо, остани там, където си, а след разсъмване по никой начин не се приближавай на по-малко от двеста ярда…

Това указание на Хари бе прекъснато от някаква ръка, която грубо запуши устата му — сигурен знак, че някой от червенокожите разбираше все пак достатъчно английски, за да открие най-после насоката на разговора. Веднага след това цялата група изчезна в гората, Хътър и Хари очевидно не се съпротивяваха повече. Ала тъкмо когато шумът сред храстите заглъхваше, гласът на бащата се разнесе отново:

— Бъди благословен и закриляй децата ми, млади човече! — достигна до ушите на Ловеца. Сетне той беше оставен на повелите на собствения си разум.

Изминаха няколко минути в мъртвешка тишина, след като групата от брега беше изчезнала в гората. Поради разстоянието — над двеста метра — и тъмнината Ловецът едва бе смогнал да различи групата и да види оттеглянето й. Но дори тия смътни очертания на човешките фигури бяха създали сред картината известно оживление, което рязко контрастираше с пълната самота, настъпила след това. И макар младият човек да се навеждаше напред, за да чува по-добре, макар да сдържаше дишането си и да се беше превърнал целият в слух, до ушите му не достигаше никакъв друг звук, който да издава близостта на човешки същества. Над околността пак владееше пълна тишина, сякаш никога не бе нарушавана. И в този миг дори пронизителният крясък, който бе раздрал преди малко горския покой, или пък проклятията на Марч биха премахнали у него чувството на изоставеност, което го обземаше.

Ала у човек, устроен душевно и физически като Ловеца, това вцепеняване на ума и тялото не можеше да продължи дълго. Той потопи веслото във водата и обърна носа на лодката, като я отправи бавно към средата на езерото тъй, както се движи човек, погълнат от мисли. Когато му се стори, че е стигнал на едно равнище с мястото, където беше пуснал последната лодка, той смени посоката на север и гледаше лекият ветрец да бъде по възможност зад гърба му. След като греба така около четвърт миля в тази посока, малко надясно в езерото се очерта някакъв тъмен предмет. Отправи се нататък и скоро завърза пуснатото кану към своята собствена лодка.

Сетне Ловецът огледа небето, определи направлението на вятъра и положението на двете лодки. И като не откри нищо, което би могло да промени плановете му, легна на дъното на лодката и се приготви да поспи няколко часа, за да може утрото да го свари подготвен за трудностите, които го очакваха.

При все че смелите и уморени хора заспиват дълбоко дори при опасност, доста време изтече, докато Ловецът се освободи от своите впечатления. В ума му не преставаше да се върти онова, което се беше случило и в просъница сетивата му възпроизвеждаха нощните събития, сякаш сънуваше с отворени очи.

Неочаквано Ловецът се стресна и скочи. Стори му се, че чува уговорения сигнал на Хари, който го зове към брега. Ала всичко наоколо беше тихо като гроб. Тласкани от вятъра, лодките се движеха бавно на север, високо над него замислените звезди блестяха величествено и кротко. А заобиколена от гори, водната площ се простираше сред планините тъй тиха и печална, като че ли никога не я бяха вълнували ветрове или огрявало обедното слънце. Откъм другия край на езерото проехтя още веднъж пронизителният, треперещ вик на чаплата и тогава Ловецът разбра какво го бе стреснало. После той оправи твърдата си възглавница, изтегна се на дъното на кануто и заспа.