Момичето, което запази мълчание

Вече се здрачаваше, когато стигнаха самотната двуетажна къща на около двайсет минути път от града. Беше голяма и бяла и изглеждаше добре поддържана. Единствено синьо-бялата полицейска лента, която бавно се развяваше, показваше, че красивата фасада крие трагедия. Фредрика паркира колата си до един бял нисан, за който Торкел предположи, че принадлежи на семейството. Тя слезе, кимна рязко към къщата и зачака. Били паркира до нея, бързо слезе, отвори багажника и извади чантата си. Торкел остана на място, загледан в къщата.

Наистина изглеждаше идилично с този голям двор и няколко красиви дървета, които тъкмо напъпваха. Малко по-нататък, покрай паралелна на оградата стена, имаше няколко боядисани в червено хамбара и голяма стъклена оранжерия. Бяха му казали, че Карлстен се занимават с екологично земеделие и са се специализирали в кореноплодните растения.

Той слезе от колата и отиде до каменния зид, който обрамчваше в солиден квадрат къщата и зелената морава. От другата страна, облегнати на зида, бяха оставени два детски велосипеда, син и зелен. Изглеждаха често използвани. По-нататък той видя пясъчник с няколко пластмасови играчки, зарязани върху дървената рамка. Изглежда са си живели добре тук. Много пространство и място за тичане и игри.

От къщата дойде мъж в гащеризон. Вероятно местното техническо лице — Ерик спомена, че сигурно още е там.

— „Риксмурд“? — попита мъжът Фредрика, която стоеше до оградата.

— Да — кимна тя. — Ще ги поемеш ли? Имам друга работа.

— Разбира се — съгласи се мъжът и се обърна към Били, който беше направил няколко крачки към него. Ръкуваха се.

— Били Русен, а това е Торкел Хьоглунд, който ръководи разследването.

Мъжът кимна дружелюбно и на двамата.

— Фабиан Хелстрьом. Добре дошли.

Той поне не изглеждаше ни най-малко притеснен от идването на „Риксмурд“. Това беше добро начало. Торкел бе изтърпявал значително по-студени посрещания при поемане на нов случай.

Тримата мъже се насочиха към къщата.

— Преместихме жертвите, но съм снимал всичко.

— Видяхме част от снимките в управлението. Явно сте свършили добра работа — каза Торкел любезно и беше искрен; доколкото виждаше, дотук екипът на Ерик не беше оплескал нищичко.

— Благодаря. Районът е много обширен. Извършителят е бил и на долния, и на горния етаж, затова ми остава още много работа.

— Доколко сте сигурни, че извършителят е бил един?

— Доста. Открихме следи от ботуши четирийсет и четвърти номер, които са обикаляли доста из къщата.

— И не може да са на мъжа в семейството?

Фабиан поклати глава:

— Той е носел номер 46 или 47, освен това сред неговите обувки не намерихме ботуши с подметки, които да отговарят на следите.

Бяха стигнали до пътната врата и спряха, за да си сложат калцуни и ръкавици. Торкел веднага забеляза огромното количество засъхнала кръв по каменния под пред тях.

— Карин Карлстен, майката, лежеше тук — потвърди Фабиан и посочи антрето. — Предполагам, че е застреляна първа и че тя е отворила вратата на извършителя.

Торкел кимна и отстъпи крачка назад. Искаше да види общата картина. Вратата, антрето, кръвта. Осъзна, че Урсула му липсва. Не че Били не го биваше, напротив, той работи дълго с нея и научи толкова много, че Торкел не би предпочел никого пред него. Но не беше Урсула. Никой не можеше да се мери с нея, когато трябваше да се види и общата картина, и дребните подробности, които можеха да придвижат разследването напред.

— Пътната врата е била отворена, когато съседското момиченце открило майката, нали? — попита той след малко.

— Да. Не намерихме и никакви следи по задната врата и прозорците, затова работим по тезата, че извършителят е влязъл и излязъл оттук.

Фабиан въведе двамата мъже в къщата. От другата страна на антрето имаше просторна кухня. Пред подредената за закуска маса лежеше катурнат стол. Навсякъде имаше кръв. По масата и по стола, дори стената на няколко метра оттам беше изцапана. Не беше трудно да си представиш къде е била просната жертвата. Кръвта очертаваше контурите на малко телце върху килима до прекатурения стол.

— Йеорг Карлстен, осемгодишен — поясни Фабиан с по-слаб глас отпреди малко.

Той клекна и посочи кървави следи от малки боси крачета, които излизаха от стаята и бързо избледняваха, а накрая изчезваха в посока към голямото стълбище.

— Малкият му брат също е бил тук.

— По дяволите, как може да направиш такова нещо?! — промълви Били, който също беше клекнал и оглеждаше отпечатъците от малките крака. — Имали ли са много врагове?

— Дотук знаем само за онзи Седер. Но доста хора са ги намирали за особени с цялата тази екология и битка за опазване на околната среда. Малко странни — отговори Фабиан.

Торкел си пое дълбоко въздух и изведнъж се почувства ужасно зле. Може би заради купичката с овесени ядки на масата и потоците кръв навсякъде, които правеха сцената едновременно толкова ежедневна и толкова ужасяваща.

— В други подобни случаи е ставало дума за семейни конфликти и битки за родителски права — спомни си той.

— Нямаме информация за такива неща — поклати глава Фабиан. — Били са женени от дванайсет години. Никакви контакти със социалните служби. Карин има сестра в Стокхолм, която потърсихме, но засега не намираме. Родителите на Емил са починали. Няма братя и сестри.

Фабиан посочи бледа кална следа на пода до килима.

— Това е първият ясен отпечатък, който открихме, има няколко и на горния етаж, от които сглобихме цялата подметка.

Били се приближи и се вгледа в следата.

— Кой номер носи Ян Седер?

— Ще проверим, той е в управлението. Изпратих им и отпечатъка.

Торкел взе решение. Не искаше да вижда нищо повече.

— Ето как ще процедираме. Искам вие двамата да се съсредоточите върху това тук. И вътре, и вън. Претърсете района. Намерете по какъв начин е дошъл дотук извършителят.

Фабиан се опита да протестира:

— Обещах на Ерик да намеря време и за къщата на Седер.

— Няма да намериш време. Седер никъде няма да ходи. Важното място сега е тук. Покажи на Били всичко, което си намерил, и дръж всички останали настрана, не искам цял куп хора да обикалят наоколо и да стъпват върху уликите.

Фабиан изглеждаше леко потиснат, но кимна. Торкел се опита да му се усмихне мило, след което се обърна към пътната врата.

— Не искаш ли да видиш горния етаж? — учуди се Фабиан. — Бащата и другото момче бяха там.

Торкел поклати шава:

— Покажи на Били. Аз ще се съсредоточа върху семейството. — Той се обърна към колегата си: — Били, може ли да поговорим?

— Разбира се.

Излязоха на верандата. Торкел сниши глас и се наведе, за да остане разговорът между тях двамата.

— Изглежда свестен, но провери още един път всичко. Малко се безпокоя, че веднага са се хвърлили на Седер. Може да са пропуснали нещо, което да води в друга посока.

Били кимна.

— Разбира се.

Торкел с благодарност потупа Били по рамото. Ваня винаги е била негласният му фаворит между двамата, но Били беше узрял много през последната година. Не блестеше така ярко и несъмнено му липсваше нейната интуиция, но винаги беше на линия, когато се нуждаеш от него.

— Знам, че този път върху теб пада голяма отговорност. Но мисля да се обадя на Урсула да я попитам дали може да помогне малко — продължи той.

— Нали е в болнични?

— Според мен ще е полезно за нея да се поразмърда малко.

— Мога да я свържа със системата, за да има достъп до всички материали.

Торкел му се усмихна. Да, Били винаги беше на линия, когато се нуждаеш от него.

Фабиан обясни на Торкел пътя до къщата на семейство Туршон и той реши да отиде пеш. По пътя се обади на Урсула. Тя прозвуча изненадващо щастлива от предложението да участва в разследването от разстояние и сама го помоли Били да я свърже възможно най-скоро.

Беше прекрасно да чуе гласа на Урсула да обсъжда случая. Тя се пробуди, така му се стори, сякаш вътрешната й енергия намираше излаз, когато говореха по конкретни въпроси. Колкото и брутална да беше историята, тя явно я предпочиташе пред обсъждането на чувствата си.

Такава си беше.

По-добра с мъртвите, отколкото с живите.

Торкел обеща да й се обади пак вечерта, за да разменят впечатленията си дотук. Винаги работеха така и той се зарадва, че Урсула одобри предложението. Той се спря. Дали това бе пътят назад? Да се върнат към познатото, към онова, което някога споделяха? Може би тъкмо там беше сбъркал. Беше се опитал да превърне отношенията им в най-обикновена връзка между мъж и жена. Интимността им се основаваше на съвместното разрешаване на случаите. Не на съжителството и любовните отношения, както при всички други хора.

Той искаше това.

Но не и тя. В никакъв случай.

Това беше истината.

Къщата на Туршон се криеше зад малка горичка на север и според Фабиан имало една-единствена тясна пътечка, по която може да се стигне. По нея минало съседското момиче Корнелия, което открило телата.

Той бързо я намери край изоставения простор за пране, тясна отъпкана пътечка, която потъваше в тъмната гора. Торкел забърза. Беше приятно да влезе в свежата гора с всичките й аромати и да си прочисти главата от смрадта на кръв и смърт. Тук, само на десетина метра от пробуждащата се зеленина на двора, пролетта още не беше започнала. Земята още беше влажна след зимата и тук-там имаше снежни преспи, най-вече откъм сенчестата страна на огромните дървета. Той изкатери малък хълм и пак спря. На трийсетина метра различи жълта къща през храсталака. В материалите, които прочете, не пишеше кой знае какво за семейство Туршон. Мъж и жена на около четирийсет години с дъщеря. Мъжът работел в икономическия отдел на общината, жената — при социалните. Дъщеря им често играела със съседските момчета. За Великден заминали при роднини и се прибрали в сряда вечерта. На следващата сутрин Корнелия изтичала по пътеката и открила труповете. Жалко, че не са били у дома. Разстоянието между двете къщи не беше голямо, вероятно щяха да чуят изстрелите и да определят точен час на убийствата. Освен това на дъщеря им щеше да се спести ужасяващото преживяване да намери Карин мъртва в антрето. Макар, разбира се, да съществуваше и опасност катастрофата да стане още по-голяма, ако бяха изтичали да проверят какво става. Или още по-лошо — ако дъщерята вече е била там, за да играе с момчетата.

Торкел реши, че в крайна сметка е за предпочитане, че семейство Туршон са празнували Великден при роднини. Извършителят беше действал толкова хладнокръвно, че спокойно би могъл да убие и други. Мнозина други.

Феликс Туршон отвори вратата и след като погледна полицейската карта на Торкел, го покани в дневната, където седяха останалите членове на семейството. Майката прегръщаше дъщерята толкова силно, сякаш нямаше намерение да я пусне никога.

— А ти на колко си години? — попита Торкел приятелски, след като жената представи себе си и дъщеря си като Хана и Корнелия.

— На девет. Нали, миличка, на девет годинки си.

Корнелия нито потвърди, нито отхвърли думите й, само я стисна още по-здраво и скри лице в гърдите й.

Торкел седна на един от диваните срещу семейството и се извини за безпокойството. Те кимнаха с разбиране и той усети как го гледат с очакване, което не можеше да сбърка — той щеше да им помогне да проумеят станалото. Завесите бяха спуснати и нито горящата свещ на ниската стъклена маса между двата големи дивана, нито запалените малки лампички успяваха да ги освободят от мрака и сенките.

Тишината и нюансите на тъмнината у семейство Туршон насочиха мислите на Торкел към някои от картините, които бе видял заедно с дъщерите си в Държавния музей на Амстердам. Ходиха там през миналата есенна ваканция, най-вече като компенсация за дългите седмици, в които Торкел не бе успял да ги посети. Музеят отваряше след дълъг ремонт и Вилма успя да повлече натам скептичната си голяма сестра и малко по-малко скептичния си баща. Торкел остана приятно изненадан от Рембранд, преди всичко от усещането, което будеха у него лицата в сенките. Хора, които очевидно криеха нещо дълбоко в себе си, едва видими в обкръжаващия ги мрак и същевременно напълно разкрити в цялата си уязвимост. Също като семейство Туршон, преди Феликс да наруши дългото мълчание:

— Знаете ли нещо? — попита тревожно. — Кой го е извършил?

Торкел се опита да даде възможно най-неангажиращ отговор, с който да ги успокои, без да ги лъже:

— За момента се опитваме да изградим цялостна картина и чакаме завършването на техническия оглед, но вече имаме някои следи.

— Срещу Ян Седер? — попита незабавно Феликс.

Торкел беше наясно, че в малките населени места слуховете плъзват невероятно бързо, но за него беше важно да се опита да изкорени всички инсинуации възможно най-бързо и с нищо да не допринася за разпространяването им.

— Не мога да обсъждам конкретни имена. Работим по няколко следи.

— Не го познаваме — продължи Феликс, който очевидно нямаше намерение да се предава лесно. — Не е от хората, с които бихме общували, ако мога да се изразя така. Доста е странен, доколкото разбрах.

Торкел реши да смени темата и се обърна към Хана:

— Как е Корнелия?

Като чу името си, момиченцето се притисна още по-силно в майка си. Хана успокоително го потупа по дългата руса коса.

— Горе-долу. Свързаха ни с детски психиатър от Карлстад, но в момента се опитваме да го караме по-спокойно — отговори предпазливо.

Торкел й кимна окуражително:

— Правилно. Тези неща искат време. — Той се обърна към Корнелия, макар че тя все така седеше с гръб към него. — Искам да говоря с майка ти или татко ти за малко, може ли?

Корнелия не помръдна, но татко Феликс се изправи:

— Хайде, Корнелия, да отидем в твоята стая.

Той внимателно вдигна дъщеря си от скута на Хана. Тя веднага се вкопчи в него също толкова силно, както в майка си досега.

— Хана си беше у дома, когато се случи, освен това познаваше семейството по-добре — обясни той през рамото на момиченцето. — Ако има нещо, ме извикайте.

— Благодаря — кимна полицаят.

Феликс и Корнелия се качиха по стълбите. Торкел изчака, докато стигнаха горния етаж, и се обърна към Хана:

— Разбирам, че ви тормозим с всички тези въпроси, но трябва да науча всичко възможно — започна съчувствено. — Например дали Корнелия е казала нещо ново, след като говори с полицията?

Жената решително поклати шава.

— Какво например?

— Каквото и да е. Дали се чуди за нещо, дали е забелязала нещо у семейство Карлстен, дали момчетата не са споменали нещо.

— Не, все мълчи. — Торкел забеляза, че очите на Хана се насълзяват. — Мразя се, задето не отидох с нея. Обикновено я придружавам, но от миналото лято й позволявам да ходи сама. Така се чувства пораснала.

Торкел мълчеше, нямаше какво друго да направи. Тя трябваше да се справи сама с това. Той тъкмо се помъчи да насочи разговора обратно към Карлстен, когато Хана го прекъсна:

— Според вас дали е безопасно да останем тук? — попита тя с несъмнен страх в очите.

Докато детето бе в прегръдките й, й беше значително по-лесно да крие страха. Сега вече не се налагаше да се прави на смела.

Въпросът не беше лесен. Всъщност беше невъзможен. Опитът на Торкел подсказваше, че убийството в съседната къща е било замислено конкретно за семейство Карлстен. Не беше реалистично убиецът да се върне и да нападне съседите. Но, разбира се, нямаше как да се закълне в това.

— Не смятам, че сте в опасност. Но не мога да бъда сигурен. Ако това ще ви успокои, заминете за няколко дни. Само преди това ми съобщете къде.

Торкел извади визитната си картичка и я постави на масата пред нея. Хана я взе, явно облекчена от този отговор. Тя щеше да последва съвета му, личеше си, но той още не биваше да ги изпуска.

— Добре ли познавахте семейство Карлстен?

— Мисля, че тях познавах най-добре от всички съседи, най-вече защото Корнелия толкова обичаше момчетата. Бяха чудесни хора, но малко особени.

— В какъв смисъл?

— Бяха страшно мили. Наистина. Това ми харесваше. Но се конфронтираха с доста хора наоколо. Някак не се вписваха. Нали бяха стокхолмчани, някои ги намираха за… не знам… прекалено натрапчиви по въпроса за околната среда и тем подобни. — На Хана явно й беше по-лесно да говори по други теми, отколкото за преживяното от детето й; цветът на лицето й се повъзвърна. — Например дето снимаха Седер с вълка. Така не се прави, когато живееш тук — продължи тя. — Дори и когато не харесваш някого. А те правеха точно такива работи.

— Сещате ли се за някой друг освен за Седер?

Хана се замисли.

— Не че смятам, че той може… да ги е убил. Но Емил се оплака в полицията от фирмата за лодки долу на езерото. На Уве Хансон. Падаха си малко кавгаджии. Особено Емил. Но никога с нас. Никога.

Торкел извади бележника си и отбеляза:

— Добре, добре. Нещо друго?

— Не се сещам. Прозвуча лошо. Все едно виня тях.

— Не е прозвучало лошо. Просто казахте каквото знаете. Както и трябва.

Хана отново доби нещастен вид.

— Толкова е трудно. Всъщност са напълно прави. Нали така? Аз също обичам природата. Но понякога бяха леко наивни… Човек трябва да умее да се нагажда.

Торкел кимна. Тя се поколеба, преди да продължи. Очевидно изпитваше вина дори да мисли нещо лошо за убитото семейство.

— Бяха толкова свестни хора. Работеха здраво. Знаете ли, преди да дойдат, стопанството беше пълна развалина. Ремонтираха къщата и всичко. А сега… ги няма…

Торкел не знаеше какво да отговори.

Разбираше обаче едно.

Трябваше да научи всичко за семейство Карлстен.

На връщане към местопрестъплението Торкел мина по обиколния маршрут.

Покритият с чакъл път между къщите изглеждаше доста нов и бледосивите камъчета хрущяха под краката му. Обади се на Ева Блумстед в централата и я помоли да провери Емил и Карин Карлстен. Тя веднага намери две осъдителни присъди за Емил от 1994 и 1995. И двете за незаконно проникване и нанасяне на щети, присъдата — глоба и обезщетение. Оказа се, че Емил е бил — поне едно време — активен член на Освободителния фронт на животните, доста войнствено настроена организация за правата на животните, и участвал в две акции срещу ферми за норки в Йостерйотланд. И двата пъти успели да пуснат стотици норки от клетките. При последната присъда Емил бил едва на 21 години и след 1995 нямаше данни за извършени престъпления. Младежки прегрешения. Торкел благодари на Ева за помощта и реши да звънне на Бьорн Нурдстрьом от „Сепо“, Службата за национална сигурност. Бяха се запознали на коледно парти преди няколко години и тогава Бьорн се оплака от новата си задача — отговарял за разследването на агресивните групировки за защита на животните в Швеция. Може би щеше да бъде в състояние да даде малко неофициални данни за Емил, поне да насочи Торкел дали има нужда да изисква информация за него по бавния официален път.

Бьорн не вдигна и Торкел му остави кратко съобщение.

Беше стигнал до четворния кръстопът, където шосето за Туршбю пресичаше няколко тесни пътя, които се виеха из полята и горите. Този вдясно водеше до Туршбю. Левият — обратно към къщата на Карлстен. Виждаше Били и Фабиан, наведени пред стъпалата отпред. Реши да не ги притеснява. Щом Били беше там, можеше да бъде спокоен, че ще научи всичко ново. Вместо това се насочи към другите съседи. Казваха се Бенгтсон и живееха по-нататък по пътя право напред. Били у дома, но нито чули, нито видели нещо. Само че разпитът бил извънредно кратък и нито веднъж не се повдигнал въпросът за отношенията им със семейство Карлстен.

Пътят минаваше през няколко големи поляни, обрамчени от миналогодишните високи жълти треви; някои ниви вече бяха изорани, а на едно пасище няколко коня тичаха, за да отърсят зимата от себе си. Той не виждаше и следа от къща, но предположи, че конете са на семейство Бенгтсон, тъй че едва ли беше далеч.

Бьорн Нурдстрьом се обади точно когато Торкел зърна стопанството — голяма червена къща и два хамбара. Изглеждаше значително по-западнала и от Туршоновото, и от Карлстеновото стопанство. Бьорн се извини и обясни, че бил в Херйедален със семейството си, затова нямал достъп до компютъра. Тъй или иначе, никога не бил чувал за Емил Карлстен, тъй че едва ли е бил особено активен или с централна роля в агресивните природозащитни организации. Бьорн обеща да провери подробно, като се прибере и след това да се обади, освен ако не е спешно. Торкел се замисли. След арестуването през 1995 нямаше нищо повече в досието на Емил… Не, едва ли беше спешно. Поговориха още малко. Бьорн беше чел за бруталното убийство и пожела на Торкел успех с разследването.

Докато приключат разговора, Торкел бе стигнал стопанството. Къщата изглеждаше празна и тъмна, отпред не беше паркиран автомобил. Поне не и такъв в движение. До по-големия хамбар бяха зарязани две таратайки, вратите и предните стъкла бяха изкъртени. Покрай стените на постройките растеше коприва и колкото повече приближаваше къщата, толкова повече се убеждаваше, че никой не я поддържа. Бялата боя около прозорците беше излющена и на няколко места по дървената фасада се виждаше мухъл.

Той натисна звънеца, но изглежда не работеше, във всеки случай не чу звън, докато се облягаше на рамката на вратата. Почука няколко пъти, без да получи отговор, и накрая се отказа. Явно не бяха у дома. Написа на гърба на визитната си картичка за какво ги търси и я пусна в пощенската кутия.

Вече се беше смрачило сериозно. И ставаше мразовито. Съжали, задето не взе колата. Винаги допускаше тази грешка през пролетта. Забравяше колко бързо изстива въздухът, като се скрие слънцето. Вдигна ципа на якето и пое назад. Надяваше се Били да е приключил с претърсването около къщата, за да могат да се приберат.