Момичето, което запази мълчание

Били и Йенифер седяха в празен кабинет на втория етаж в полицейското управление на Кируна. Голяма четириъгълна тухлена сграда, която не навеждаше мисълта към нищо освен към голяма четириъгълна тухлена сграда. Спокойно можеше да е и общински съвет, училище, затвор, стара психиатрична болница, офис сграда, склад, каквото и да е — ето колко безлична и скучна беше. След като насочи малката количка към паркинга и я видя, Били се изпълни с надежда тя да не е от сградите, които толкова внимателно щяха да демонтират и сглобят в новия град, а вместо това да я изравнят със земята и унищожат завинаги. Колегите му заслужаваха нещо по-добро. Ако изобщо трябваше да се търси нещо положително, то беше, че сградата се оказа значително по-голяма от очакваното.

На гишето на долния етаж съобщиха за какво са дошли и поискаха да се видят с някого, отговарящ или поне познаващ разследването по изчезването на Мати Пейок. Наложи им се да изтърпят няколко минути телефонни разговори, пренасочвания, препоръки и още телефонни разговори, след което полицаят на гишето ги заведе в един кабинет на втория етаж и ги помоли да почакат.

И сега те чакаха.

От доста време.

Били тъкмо вече смяташе да се качи на асансьора и пак да отиде на гишето да попита дали не са ги забравили, когато вратата на кабинета се отвори и една униформена полицайка на около петдесет години и около сто и петдесет килограма влезе с голяма папка в ръка. Беше с гарвановочерна коса, дълга до раменете, гримирани тъмни очи и начервена устни. Жена, която искаше мъжете да я забелязват или поне нямаше нищо против. Представи се като Ренате Столнаке и се тръшна на един от столовете от другата страна на писалището.

— Интересуваме се от изчезването на Мати Пейок — започна Били, след като всички се настаниха.

— Братя Пейок, да — въздъхна Ренате и даде да се разбере, че се е занимавала достатъчно с тях да й стигне до края на живота.

Били започна да разбира защо, след като през следващите двайсет минути тя мина през всички етапи преди, докато и след като „ФилбоКорп“ започнали дейността си в Куравара.

— Мога ли да попитам защо Националният отдел за разследване на убийства се интересува от тях? — завърши тя изложението си и загледа ту Били, ту Йенифер.

— Компанията, която разработва мината, участва в друго разследване, с което се занимаваме в момента и това върна изчезването на Мати Пейок на дневен ред — отговори Били честно.

— Още някой ли е изчезнал? — попита Ренате.

— Не, едно цяло семейство беше убито — осведоми я Йенифер, продължавайки избраната тактика на пълна откровеност.

— И смятате, че компанията е замесена — констатира тя.

— Проверяваме всички възможности много внимателно — поясни Били. — Минната компания е една от тях.

— Не знам защо всички се опитват да ги изкарат лошите в случая — поклати глава Ренате. — Аз смятам, че трябва да копаем повече. Нуждаем се от метали, всеки го знае, и е по-добре да го правим ние, които имаме ясни правила за опазване на околната среда и за условията на работа, отколкото да оставим да пращат разни деца в Латинска Америка и да мятат отпадъците където им падне.

Били и Йенифер не бяха в настроение да започват спорове за минната промишленост, затова Били бързо смени темата:

— Имате ли копие от договора за продажба, под който се е подписал Мати Пейок?

Ренате отвори папката, която беше донесла, известно време прелиства материалите от разследването и накрая извади лист хартия и го постави на масата пред гостите си. Йенифер и Били се наведоха едновременно напред, за да го разгледат.

— Брат му твърди, че това не е подписът на Мати. — Били й посочи името най-долу на страницата.

— Знаем, затова проверихме — отвърна Ренате, извади още два листа от дебелата папка и ги постави пред Били и Йенифер.

Единият представляваше договор за автомобил под наем, другият — копие от паспорта му. И двата с подписа на Мати.

— Не са съвсем еднакви — отбеляза Йенифер, след като се взря първо в единия, после в другия, накрая в третия и така няколко пъти.

— Вашият подпис всеки път ли е съвсем еднакъв? — скастри я Ренате и й хвърли скептичен поглед, от което Йенифер се досети, че е чувала това възражение и преди.

— Общо взето — отвърна тя самоуверено.

— Е, ние преценихме, че разликата не е толкова голяма, че да буди подозрения за престъпление.

— Хрумна ли ви, че може да го е подписал след мъчения? — попита Йенифер и дори Били се сепна.

Вече познаваше Йенифер доста добре и знаеше, че тя мечтае полицейската работа да е съставена от изпълнени с напрежение и екшън дни. Искаше да преследва престъпници, колкото по-хитри и ловки, толкова по-добре. Да се бори със силите на злото. Действителността в Сигтуна обаче беше възможно най-далеч от тези мечти за професията, която бе избрала. Мечти, за които Били, ако трябваше да бъде честен, подозираше, че водят началото си от американските филми.

Но макар да знаеше всичко това за своята приятелка и колежка, той се изненада от предположението й, че Мати е бил измъчван, за да подпише договора за продажба.

— Би обяснило защо подписът върху договора е леко треперлив — продължи Йенифер, явно взела скептичния поглед на Били за насърчителен.

— Може да се обясни и с това, че решението е било трудно за него. Или пък че повърхността, върху която е сложил листа, е била грапава — предложи Ренате, наведе се, събра си книжата и ги прибра в папката.

— Братя Пейок са лично отговорни за повече часове извънредна работа за полицията от всички жители на Кируна взети заедно и трябва да призная, че имаше моменти, в които така ми беше писнало от тях, че ми идваше да сложа край на всичко, свързано с тях, но не, проучихме всичко изключително внимателно, няколко пъти, и абсолютно нищо не сочеше, че е било извършено престъпление във връзка с изчезването на Мати Пейок.

Ренате се облегна назад, леко задъхана от дългата тирада. Били и Йенифер размениха бърз поглед. Ренате Столнаке изглеждаше компетентна и от всичко чуто и видяно наистина не намираха нищо, което да противоречи на заключенията й.

— Можете ли да ми дадете копие на това? — кимна Били към папката на масата.

— Направили сме ви дигитално, чака ви на гишето — отговори Ренате.

— Проследихте ли парите? — попита Били, докато ставаше.

— Пратени са в сметка на името на Мати Пейок. Всички бяха там. Недокоснати в продължение на няколко месеца, проверявахме от време на време.

— Проверихте ли сега? — прекъсна я Били.

Празният поглед на Ренате им отговори.

Не бяха проверили.

Нов кабинет. Ново дълго чакане.

Този път в банката, която се намираше надолу по същата улица като полицейското управление. Отидоха дотам пеш и по пътя Били се обади на Торкел да му съобщи малкото новини.

Пер Пейок беше все така убеден, че зад изчезването на брат му се крие престъпление, но местната полиция не му вярваше. Били още не беше намерил време да прочете всички материали по разследването, но, изглежда, колегите бяха вложили много време и си бяха свършили работата старателно. Но той имаше идея, която искаше да провери и възнамеряваше да се свърже с Малин Окерблад.

Тук Торкел го прекъсна.

Малин Окерблад вече не била ръководител на разследването, всъщност в момента Торкел уреждал задържането й. Затова Били трябвало да говори с приемника й Емилио Торес. Преди Били да успее да смели новината, някой с лек акцент се представи и попита с какво може да му бъде полезен.

Били обясни.

Емилио обеща да помогне.

След пет минути Били и Йенифер влязоха в ъгловата сграда, където се помещаваше „Спестовна каса Север“, и се представиха, обясниха за какво са дошли и помолиха за номера на факса им. След това ги въведоха в малкия кабинет, където чакаха в момента. Навън, по „Ларш Янсонсгатан“, минаваше по някой и друг човек, но би било преувеличение да се каже, че тази сутрин градът е оживен. Поне в тази част, в която се намираха Били и Йенифер.

Вратата се отвори и при тях влезе мъж с костюм и такава усмивка, все едно току-що е получил най-голямата печалба в кивота си. Веселието му се прехвърли и в меко казано ентусиазираното ръкостискане, докато, на диалект, който показваше, че не е родом от Кируна, се представяше като Антон Берингер, шеф на кирунския клон.

— Преди малко трябва да сте получили факс от прокуратурата в Карлстад — започна Били в отговор на въпроса с какво може да им услужи.

Антон кимна утвърдително.

— Да, искате информация за сметките на един от нашите клиенти.

— Съществува риск вече да не е клиент, но бих искал да знам къде са отишли парите.

— Разбира се, няма проблем, за кого става дума? — Антон се завъртя към компютъра и постави пръсти в готовност на няколко сантиметра над клавиатурата.

Били му съобщи името, личния номер и номера на сметката, който беше вписан в договора между Мати Пейок и „ФилбоКорп“. Антон бързо въведе данните в момента, в който ги получи, и натисна Enter с леко театрално движение.

— Да видим, все още е наш клиент и сметката е активна. — Антон отвори страницата с мишката и се приведе към екрана. — Олеле, много пари! — възкликна и завъртя екрана, за да гледат Били и Йенифер, докато той им обясняваше какво виждат. — Няма кой знае какво движение по сметката. Преди малко повече от пет години се е получила огромна сума, ето тук — посочи той. — После няколко малки трансакции и след това парите не са били докосвани в продължение на повече от година.

— По това време е бил обявен за издирване — отбеляза Йенифер, като видя датата на последната трансакция.

— През последните четири години е имало месечни трансакции. 25 000 на месец се прехвърлят тук. — Антон продължи да сочи по екрана, този път към един ред с цифри. Номер на сметка.

— Каква е тази сметка? — попита Били, докато си водеше бележки.

— Бихме могли да проверим — предложи Антон щастливо, завъртя екрана обратно и пак защрака по клавиатурата.

— Той изчезва, не пипва парите цяла година и после започва да тегли редовно — обобщи Били.

— 25 000 на месец, значи 300 000 годишно — сметна Йенифер. — С това темпо парите ще стигнат за малко над петдесет години.

— За месечна издръжка ли мислиш? — попита Били.

— Ти не ли?

— 25 000 стигат за месец…

— Сметката е в „Скотиябанк“ в Коста Рика — прекъсна ги Антон със — ако изобщо е възможно — още по-широка усмивка.

— Там 25 000 на месец стигат още повече — отбеляза Йенифер.