Момичето, което запази мълчание

Когато Торкел излезе от къщата на семейство Бенггсон, вече се свечеряваше.

Със скриването на слънцето пролетната топлина изчезна доста бързо и Торкел вдигна ципа на якето догоре, докато вървеше към колата. Същевременно му направи впечатление колко е свежо и приятно навън. Чистият въздух, лекият ветрец, който донасяше уханието от някоя отрано обработена нива и едва доловимия аромат на гора. Торкел спря и задиша дълбоко. Реши да отиде пеш до дома на Туршон. Ваня не се беше обаждала и той предположи, че семейството едва на неколкостотин метра оттук ще се падне на него. За момент се поколеба дали да не каже на Бенгтсонови, че ще остави колата си в двора им за малко, но реши, че няма кой знае какво значение.

Тръгна. Няколко малки птички използваха последните минути дневна светлина, за да си търсят партньори. Торкел се развличаше, като се опитваше да ги разпознае по песните. Когато момичетата бяха малки, прекарваха много време в природата. Торкел смяташе за важно да опознаят гората, не само детските площадки, надуваемите замъци и басейните с топки. Кошница за пикник, езерце с попови лъжички, виеща се водна змия, парченца кора, плаващи в бърз ручей; да събират плодове и ядливи листа, да се научат да познават птиците по песните и да различават дали дадена шишарка е нагризана от съсел или от катерица. Винаги имаше какво да правиш и да научиш в гората. Това бяха простички удоволствия, не някакви невероятни преживявания, но той си помисли, че напоследък твърде рядко има възможност да им се порадва. Веднъж Ивон бе подхвърлила, че на тези излети в гората най-много се забавлява самият Торкел, и може би беше права, но той все пак се радваше, че има възможност да дари дъщерите си с тези преживявания. В днешно време на децата не се позволяваше да ходят по места, където може да се наранят. Всичко трябваше да бъде контролирано и напълно безопасно през цялото време.

Той отмина полята и нивите и продължи по покрития с чакъл път към дома на семейство Туршон. След още десет минути различи жълтата къща между дърветата и скоро влезе в двора. Беше се насладил на всяка една крачка, но сега беше време да се върне в суровата действителност. Телефонът иззвъня. Погледна дисплея, преди да вдигне. Ваня. Разговорът беше кратък. Каза, че двамата с Ерик са приключили с Франк Хеден и попита дали да отидат при Туршон. Торкел отвърна, че той вече е там и те могат да се връщат в управлението. Щели да се видят там по-късно.

Едва бе затворил, когато пак иззвъня. Този път се оказа Фабиан, който съобщи, че са готови с Бенгтсоновата къща и половината група тръгва, имат ли нещо друго за вършене? Торкел нареди да дойдат при Туршон, след което хвана чукчето на пътната врата и пусна позлатената конска подкова върху металното квадратче няколко пъти. Никакъв отговор. Почука отново. Малко по-силно и продължително. Все така никой не отваряше. Торкел отиде при прозорчето и надникна в къщата. Дали бяха последвали съвета му и бяха заминали?

Торкел пак извади телефона, получи мобилните номера и на Феликс, и на Хана от Фредрика в управлението и набра единия. Феликс отговори след втория сигнал. Торкел се представи.

— Къде сте в момента? — попита.

— Заминахме за няколко дни, както предложихте. При сестрата на Хана.

— Кога се прибирате?

— Не знам, след два-три дни може би. Корнелия трябва да тръгне на училище.

Торкел чу приближаването на автомобил и видя как волвото на Фабиан влиза в двора.

— Трябва да говоря с вас. Къде живее сестрата на Хана?

— Край Фалун. За какво трябва да говорим?

Торкел се поколеба. Какво да им каже? Видя как Фабиан слиза от колата и тръгва към него. Посочи въпросително къщата и Торкел поклати глава и показа телефона си. Фабиан кимна.

— Чухме за мината — обясни Торкел накрая.

— Аха? — Феликс реагира неразбиращо.

— Загубили сте доста пари, когато Карлстенови са отказали да продават и плановете се провалили.

— Нищо не сме загубили — отвърна Феликс с такъв тон, все едно е близко до ума, което доста обърка Торкел. — Напротив, спечелихме от това.

— Според нашата информация всички освен Карлстенови са искали да продават.

— Да, но ние не притежаваме нито земята, нито къщата. Наематели сме и щом Карлстенови отказаха, ние можехме да останем.

Смисълът на думите му бавно стигна до съзнанието на Торкел и той веднага се ядоса на Ерик и колегите му. Това беше нещо, което трябваше да стане ясно в самото начало, когато четиримата собственици на земи, повлияни от плановете на „ФилбоКорп“ придобиха важност за разследването. Не беше информация, която да получи по телефона от външно лице. Но по-добре късно, отколкото никога, помисли си той и се постара да скрие гнева в гласа си, когато попита за това, което вече трябваше да знае:

— Кой тогава е собственикът?

— Тумас Нурдгрен — съобщи Ерик и окачи на дъската снимка на мъж на около четирийсет години.

Беше увеличена паспортна снимка и както при деветдесет процента от хората той не изглеждаше нормално на нея. Лош контраст, твърде ярко осветление, опит да изглежда естествено, довел до противоположния ефект, и втренчен поглед, който в съчетание със страха да не мигне точно в решаващия момент караше снимката да изглежда като взета от криминално досие.

А Тумас Нурдгрен нямаше такова.

Всъщност не знаеха почти нищо за него.

След като попаднаха на името му, Торкел набра двата телефона, които намери. Мобилен и стационарен. На мобилния още след първия сигнал му бе съобщено, че „Абонатът, с когото опитвате да се свържете, в момента не може да приеме разговора. Моля, обадете се по-късно“. На стационарния след четвъртия сигнал прозвуча мъжки глас на вермландски диалект: „Тумас Нурдгрен. Не съм вкъщи. Оставете съобщение“.

След като с големи усилия се свързаха с работодателката му, научиха, че Тумас е в отпуска от около седмица и го очакват на работа чак след почивните дни. Тя не знаеше къде може да е отишъл, нито кой може да е наясно.

Така че най-близката им среща с Тумас Нурдгрен оставаше снимката на стената.

Ваня и Торкел й хвърлиха едно око, а Ерик прочете в бележника си:

— Както знаете, работи като градинар в парк „Ротнерус“, живее сам в двустаен апартамент в Суне. Купил имота, където в момента живеят под наем Туршон, заедно със съпругата си през 2001, развели се през 2009, нямат деца. — Ерик вдигна очи от записките със смутено изражение. — Само това знаем засега.

— Туршон са се нанесли през 2009 — кимна Торкел. — В договора Тумас е записан като единствен собственик.

— Сигурно е откупил дела на бившата си жена — предположи Ваня.

— Трябва да му е струвало доста — продължи Торкел. — Колко печели един работник в „Паркове и градини“? Двайсет хиляди месечно? Може би двайсет и две.

— Но през 2009 плановете за мина още са били актуални — обади се Ваня, разбрала накъде бие Торкел. — Значи сигурно е очаквал да си върне парите с лихвите.

— Още не сме наясно с финансовото му състояние — вметна Ерик. — Утре ще знаем повече.

— Искам да знам финансовото състояние на всички. — Торкел се изправи и пак отиде до дъската на стената. — Всички от този списък — продължи и почука с химикалката по краткия списък, съставен от Били. — Утре трябва да свършим тази работа. Все още смятам, че парите са мотивът за убийството.

Ваня и Ерик кимнаха. Ваня хвърли един поглед на часовника и се изправи. Изтълкува последното изречение на Торкел като край на разговора. Оказа се, че е сгрешила.

— Ваня, още нещо — повика я Торкел, когато тя бутна стола и се зае да си събира нещата; тя спря и се обърна към него. — Искам да се прибереш в Стокхолм.

— Сега?! — учуди се тя и погледът й се насочи към часовника, макар да знаеше колко показва.

— Възможно най-бързо — потвърди Торкел. — Време е да се свържем с „ФилбоКорп“.

— В Стокхолм ли се намират?

— Там е централният им офис за Швеция — обади се Ерик услужливо.

— Освен това искам да говориш с него. — Торкел посочи последното име в списъка. Стефан Андрен.

— Нали живее в Лондон?

— В командировка е в Осло и утре вечер ще бъде в Стокхолм — уведоми я Ерик, очевидно доволен, че има с какво да помогне. — Имам номера му.

— Нали Себастиан е в Стокхолм, нека той иде — предложи Ваня.

Торкел въздъхна тихо. Какво ги прихващаше всички? Защо никой не можеше да си свърши работата без възражения?

— Себастиан не е полицай, а ако беше, щеше да е лош полицай, а на мен ми трябва добър.

— Не се хващам на ласкателства — отвърна Ваня с лека усмивка, която трябваше да скрие раздразнението й от това, че я отпращат.

— Няма нужда да те лаская, тъй като мога да ти заповядам. — Торкел също се усмихна и излезе от стаята, за да предотврати евентуални протести.

Ерик обра соса от чинията си с парче хляб и се облегна назад. Обикновено не вечеряше толкова късно, но се прибра ужасно гладен и намери в хладилника шишчета със сьомга и бурканче сос уасаби, останали от съботната вечеря. Стопли шишчетата в микровълновата, докато си правеше салата, и поля всичко с бира. Рецептата беше от едно готварско шоу и на него сега му се стори още по-вкусно, отколкото прясно. Маринатата с чили и джинджифил изпъкваше повече, а рибата се беше овкусила допълнително от лимоновата трева.

Тон се изправи и постави съдовете в миялната, свърза телефона си с уредбата и пусна музика, докато пълнеше мивката с вода. Явно нито Пия, нито Алма знаеха как се използват мивка, вода, препарат и гъба, затова всичко неподходящо за миялната оставаше за него. Не му пречеше. Дори понякога му беше приятно и намираше известно успокоение в слушането на музика и миенето на съдовете, плота и печката. От домашните задължения определено предпочиташе това пред, да речем, чистенето с прахосмукачка и гладенето, които бяха убийствено досадни.

Вече приключваше и си мислеше как ще се отпусне на дивана да позяпа „Дискавъри“, преди да си легне, когато две ръце го прегърнаха през кръста.

— Как ме стресна! — възкликна и се завъртя.

— Как беше денят ти? — попита Пия и се вдигна на пръсти, за да го целуне по устата.

— Биваше. Ходих при Франк.

— За тази история с „ФилбоКорп“ и продажбата ли?

— Торкел смята, че мотивът е скрит там — кимна Ерик.

— Да не би да подозира Франк? — изненада се Пия и както изражението, така и тонът й показаха за колко абсурдна намира идеята.

— Не, не мисля. Другите двама, Ваня и Били, в момента разследват компанията, така че предполагам, че са по-скоро насочени към тази следа. И към Тумас Нурдгрен.

— Кой е Тумас Нурдгрен? — вдигна вежди тя.

Ерик леко поклати глава от раздразнение към самия себе си. Трябваше да внимава повече, когато споделяше новини около разследването, но не можеше да се въздържи. Не и пред Пия. Тя винаги получаваше каквото искаше.

— Собственик е на един от имотите, но не можем да го открием и го няма от миналата седмица, затова…

— Затова е заподозрян — довърши тя.

— Не бива да го обсъждам с теб — усмихна се Ерик и я целуна.

— Тогава недей — отвърна Пия, отстъпи крачка назад и на него му се стори, че едва сдържа усмивката си. — Питай ме как мина моят ден.

— Как мина денят ти?

— Нормално. Насрочих дата за бдението и назначих работна група. Даже ми беше скучно допреди половин час.

Тя замълча. Погледна го някак настоятелно. Очевидно чакаше нещо. Каквото и да възнамеряваше да му разкаже, явно го отлагаше. Искаше да се наслади на момента възможно най-дълго. Изглеждаше доволна, ведра и в добро настроение, което рядко й се случваше, затова той се включи в играта.

— Какво е станало преди половин час? — угоди й.

— Обадиха ми се по телефона.

— Откъде?

— От Стокхолм. — Вече не можеше да скрие усмивката си, широка, блестяща усмивка. — Викат ме там. Канят ме на „Свеавеген“ 68.

Той добре знаеше какво има на „Свеавеген“ 68. Това беше митично място за семейство Флодин. Нещо като политически Шангри-Ла. Централата на Социалдемократическата партия.

— За какво те канят? — продължи той играта, макар да се досещаше за отговора.

— Ти как смяташ? Искат да говорят с мен за мястото в ръководството.

Пия не можеше да си намери място от радост и нетърпение. Ерик подозираше, че тя не се усеща, но я виждаше как леко подскача из кухнята, а усмивката й достигна максималната възможна ширина. Ерик усети как детската й неподправена радост го заразява.

— Обадих се на Мия от избирателния район и според нея е чиста формалност, вече са решили.

Тя дойде при него и го прегърна. Притисна се в него и дланите й се плъзнаха по гърба му.

— Тъй че, ако искаш, имаш възможност да правиш секс с бъдещия член на ръководството на социалдемократите.

За своя изненада Ерик почувства, че звучи далеч по-възбуждащо, отколкото беше предполагал.