Момичето, което запази мълчание

На сутринта пред полицейското управление се събраха близо сто и шейсет души, за да продължат издирването. Разпределиха нови райони на вчерашните отговорници. Торкел не освободи Били от участието; определи му нова група и район. По-далечен и по-обширен от вчерашния. Никол бе избягала от къщата преди около седемдесет часа. Можеше да се е отдалечила значително. Тъй като се бяха събрали двойно повече хора, Ерик добави още два района, които да претърсят, по-труднодостъпни и затова по-малко вероятни, но все още съвсем възможни. Пак раздадоха телефони, радиостанции, пакети с храна и термоси. Колите потеглиха и дворът опустя впечатляващо бързо.

Но не съвсем.

Остана една възрастна жена, подпряна на бастун. Много възрастна, забеляза Ерик, когато тя тръгна към него с малки, но бързи крачки. Поне на осемдесет. Беше с грижливо увит около врата шал, шапка на главата и дебело палто, вероятно вълнено.

Слънцето още не топлеше много, но и това щеше да стане скоро — на небето нямаше и едно облаче. Ерик предположи, че старата госпожа никога не се поти.

— Запречихте вратата с целия този народ отпред — подвикна тя на Ерик. — Може ли такова нещо?

— Едно момиченце изчезна и трябва…

— Да, да, да — прекъсна го старицата и махна нетърпеливо с ръката, която не държеше бастуна. — Искам да съобщя за престъпление. — Обърна тя сбръчканото си лице към Ерик. — Убийство.

Петнайсет минути по-късно Ерик изпрати възрастната жена, която се казваше Ингеборг Франсен и чийто съпруг бил президент на местния Ротари клуб. Докато той я насочваше към вратата, тя повтори, че мъжът й имал „връзки“ и затова щял да научи, ако не вземат случая сериозно. Ерик я увери, че вече са го взели, но премълча, че дори сериозно взетите случаи може да не получат приоритет. Жертвата се казвала Гнистен и била дванайсетгодишна, нечистокръвна, но сред предците й имало свещена бирманска котка. Когато Ингеборг излязла сутринта да вземе вестника, свраките били развълнувани, а Гнистен лежала мъртва до кофата за боклук зад къщата. Със счупен врат. Езикът й бил провесен от устата по начин, който убедил Ингеборг, че някой е удушил малкото й слънчице. Ерик реши да не споделя с нея теорията си, че котката вероятно е била прегазена от кола, шофьорът е слязъл, видял е, че няма с какво да помогне на Гнистен, и я е хвърлил в двора. Безсърдечно, неморално, но не и невъзможно, нито пък незаконно. Докато почти я буташе през прага, той все пак повтори обещанието си да дадат всичко от себе си.

Боже господи, петнайсет минути за една умряла котка, мислеше си той, докато се прибираше във вътрешността на управлението. А дори вече не работеше в Туршбю.

Тъкмо вадеше картата си за достъп, когато чу Денис да го вика от рецепцията. Денис беше единственият останал тук, освен Ерик и онзи Себастиан Бергман, всички други участваха в търсенето. Ерик се обърна и видя, че Денис му маха да се върне.

— Дали можеш да се заемеш?

Ерик хвърли бърз поглед на мъжа, застанал пред гишето.

— Взлом — поясни Денис, когато Ерик дойде при него.

— А ти не можеш ли? — попита Ерик и се усмихна на мъжа; усмивка, която силно контрастираше на едва сдържаната ярост в гласа му.

— Сам съм и телефоните звънят, и…

Все едно се бяха наговорили с някого — в същия момент телефонът иззвъня. Ерик въздъхна и се обърна към чакащия човек:

— Насам.

Покани го да тръгне с него, а Денис вдигна телефона. Докато Ерик и мъжът се отдалечаваха, вратата на полицейското управление се отвори отново. Денис вдигна очи все така със слушалката до ухото. Журналистите бяха получили строго нареждане да стоят навън, освен това повечето се бяха записали доброволци в търсенето на малката. Ако я намереха лично, можеха да напишат разказ от първо лице, вероятно за първа страница, особено пък ако успееха да вземат и интервю. Ако пък не я намереха, щяха да напишат сърцераздирателна статия от първо лице за отчаяното издирване и саможертвата, която бяха направили, за да се покажат добри граждани. И в двата случая печелеха.

Не, в управлението не влезе журналист. Беше около двайсет и пет годишен мъж. Ако се съди по облеклото, работеше в „Статойл“. Момчето се огледа из пустото помещение и се насочи към Денис, който му кимна, докато записваше някакъв телефонен номер и приключваше разговора с обещание да се обади пак. След това затвори и се обърна към новодошлия:

— С какво мога да ви помогна?

Себастиан стоеше до бялата дъска и записваше главните точки в психологическия профил на извършителя:

На това място той почти чу въпроса на Били. Това значи ли, че може да го е получил за задача от някой друг?

Отговорът беше „не“ по няколко причини.

В най-необичайния случай, в който е ангажиран наемен убиец, неизменно става дума за организирана престъпност. Абсолютно нищо не сочеше, че семейството е замесено в подобно нещо. Професионален убиец не би използвал взета назаем пушка, а и би се постарал повече да прикрие следите. Може би дори би подпалил къщата. Освен това нямаше да остане в района и да убие Седер, който — в това бяха убедени — знаеше кой е стрелецът. Ако Били зададеше въпроса, Себастиан разполагаше с толкова много начини да му смачка фасона, че направо се надяваше да го направи.

На рамката на вратата се почука и един униформен полицай, когото Себастиан беше виждал из управлението, но нямаше представа как се казва, подаде глава в стаята.

— Можете ли да запишете показанията на едно момче?

— Не ми се ще. Ерик не е ли тук някъде?

— Зает е, а това е важно. Става дума за малката. Казва, че я е видял.

— Видял е Никол?

— Да го доведа ли? — попита полицаят.

— О, да, нека възможно най-много хора разгледат снимките на избитото семейство.

Младото полицайче веднага разбра грешката си и побърза да си тръгне.

— Ще го поканя в кухнята — смотолеви.

Себастиан въздъхна. По дяволите, тук беше пълна лудница. Въпросът беше дали в скоро време нямаше да предпочита да обикаля по горите да търси. Но можеше и да е по-зле. Можеше Малин Окерблад да е тук. Сутринта тя замина за Карлстад и щеше да се върне едва утре вечер, стига да не възникнеше нещо извънредно. Той се въздържа да я буди посред нощ, но в момента, в който часът стана пет и половина, я разтърси безцеремонно и й каза, че е време да си тръгва. Тя попита защо и този път той избра истината:

— Не искам Торкел и другите да те виждат. Той няма да остане очарован.

И я подправи с лъжа:

— А се надявам да повторим някой път…

Тя кимна и му даде да разбере, че също очаква повторението с нетърпение. Себастиан се усмихна пресилено.

Надяваше се тя да не го разкрие, като се върне; да не му се лепне и да се държи любвеобилно. Временното примирие с Торкел беше твърде крехко.

Той излезе от стаята, зави надясно по коридора и слезе няколко стъпала до кухничката. Там го чакаше млад мъж в бежово-сини дрехи. Върху тъмната коса беше кацнала шапка с козирка. Остро, слабо лице. Гъсти кафяви вежди. Белези от тежко акне по лицето.

— Слушам. — Себастиан седна срещу него, без да се представи.

— Сутринта видях във вестника, че търсите тази. — Той посочи снимката на Никол на първа страница във вестника, поставен между тях.

— Да — потвърди Себастиан и зачака продължението.

— Видях я. Вчера.

— Да, да, разбрах, единственото, което искаме да знаем, е къде си я видял.

— В работата. На бензиностанцията — отвърна момчето и показа фирменото лого на ризата си. — Влезе и си помислих, че е с някой, който зарежда бензин, или нещо такова, но тя се въртеше около хладилника и изглежда беше сама.

— Добре, много интересно, но къде? — попита Себастиан още по-припряно.

— Не съм сигурен, но мисля, че открадна нещо за ядене — продължи момчето, сякаш е репетирало историята и няма намерение да се отклонява от сценария.

— Възможно е — кимна Себастиан. — Къде? — попита отново с надеждата, че третият път е на късмет.

Себастиан се прибра в работното помещение и бързо намери бензиностанцията на картата. Отбеляза мястото с габърче и записа часа и датата с флумастер. Чу стъпки на коридора и видя някакъв мъж, следван от Ерик.

— Ерик! — провикна се Себастиан.

— Идвам, само да изпратя човека — отговори той и кимна към мъжа пред себе си.

Себастиан седна и пак се вгледа в картата, все едно тя щеше да проговори и да му каже къде е отишла Никол, след като е задигнала храна от бензиностанцията. Явно е поела на северозапад от къщата на Карлстен. Дали е продължила в същата посока? Ако да, какво разстояние може да е изминала? Дали бяха изпратили група в онзи район?

— Какво има? — показа глава Ерик през вратата и Себастиан усети неприязънта в гласа му.

— Вчера е била тук. — Себастиан се изправи и посочи. — Откраднала храна от бензиностанция.

— Току-що ми докладваха за влизане с взлом в лятна вила на километър-два оттам. — Той застана до Себастиан и му показа точното място. — Счупен прозорец, нищо откраднато, освен малко храна. И изглежда, че някой е спал под едно от леглата.

— Под леглото?

— Да, били оставени възглавница, завивка и одеяло.

Себастиан се замисли.

Уплашено малко момиченце.

Бои се от всичко, но има нужда от сън, има нужда от храна.

Можеше и да е някой друг, но вилата се намираше в същата посока и всички ценности, ненужни на бягащо дете, бяха непокътнати.

— Ако е тя, значи продължава на северозапад. Какво има в онази посока?

— Норвегия.

— Можем да изключим теорията, че е решила да емигрира — скастри го Себастиан. — Какво има на път за Норвегия, ето тук горе? — посочи той картата.

Ерик се вгледа в нея, като клатеше унило глава.

— Нищо. Или… да, Мечата пещера, но не е много вероятно тя да знае за нея. А и да знаеше, никога не би отишла.

— Защо?

— През осемдесетте години там изчезнаха две момчета. Така и не ги откриха. — Ерик се обърна към Себастиан: — Всички тукашни деца знаят, че отидеш ли там, никога повече няма да те намерят.

Всичко си дойде на мястото.

— Точно това иска тя — промълви Себастиан инстинктивно. — Там е.

Видя скептичното изражение на Ерик и изпревари възраженията му:

— Да, сигурен съм. Обади се на останалите и отиваме.