Момичето, което запази мълчание

Ваня седеше зад бюрото и подреждаше материалите по разследването. Повечето щяха да се архивират, но имаше доста дубликати и записки на ръка, които можеха да се унищожат. Вече беше събрала грамадна купчина, а Били и Торкел още не бяха предали своите части.

Последният документ дойде от Ерик Флодин, който току-що изпрати окончателен доклад за обиска в къщата на Франк Хеден, извършен малко след самоубийството му. Синът на Франк вече бил настанен в жилището от семеен тип, където бил отсядал за кратки периоди и преди, и социалната служба щяла да прецени дали има нужда да се премести другаде. Вероятно никога повече нямаше да види родния си дом. Ваня не можеше да не се пита дали Хампус разбира докъде е стигнал болният му баща, за да му осигури достойно съществуване, колко живота е отнел и съсипал, за да е сигурен, че синът му ще е добре, след като той си отиде. Тя се надяваше, че състоянието му не му позволява да схване изцяло, иначе щеше да живее с тази вина до края на живота си. Докладът от полицията в Туршбю беше добре написан и личеше, че Ерик и Фабиан са претърсили къщата и околността под лупа. В една канавка недалеч от къщата открили изгорели останки от ботуш „Гранинге“. Части от подметките се били запазили и Фабиан потвърдил, че са 44-ти номер. Историята на търсенията в интернет на компютъра на Франк показали, че е посветил много време на проследяване на разследването и е прекарвал в интернет почти по четири часа всеки ден след убийството на Карлстен. Изпипал е всичко. Хладнокръвен извършител, който непрекъснато е следял всяка тяхна стъпка и е знаел как да пресява най-важната информация в медиите. Ако Ваня не се беше срещнала със Стефан Андрен, вероятно Никол щеше да загине още същия ден. По всяка вероятност също и Себастиан, и Мария. Разминало се беше на косъм.

Тя погледна към бюрото, което обикновено използваше Себастиан. Не го беше виждала, откакто си тръгна от апартамента му преди срещата със Стефан Андрен, а тогава далеч не се разделиха като най-добри приятели. Но ако той беше умрял онази вечер, щеше да й липсва.

Много.

На нея най-много в целия екип.

Вероятно в целия свят.

Знаеше, че Себастиан Бергман няма много приятели. Хората идваха и си отиваха. Никой не се задържаше дълго. Постоянно ги заменяха нови.

Тя обаче беше тук.

Работеха заедно от около година и — колкото и да е необяснимо — в някои периоди бяха истински приятели. За нормалните хора една година не беше нищо, но за Себастиан това си беше цяла вечност. И макар в момента да бяха в нещо като конфликт, за едно беше сигурна:

Пак щяха да се сдобрят.

Такива бяха отношенията им. Защото тя го харесваше. Когато беше искрен. Когато не унищожаваше всичко. Когато не се държеше като идиот.

А в момента за съжаление се държеше точно така.

Ваня забеляза рисунките на Никол, взети от апартамента на Себастиан. Бяха оставени върху една от купчините, които тепърва трябваше да подрежда. Вдигна ги. Всеки път гърлото й се свиваше, толкова бяха силни и емоционални. Безпомощност и страх, уловени с прости евтини флумастери. Никол може и да не говореше, но определено умееше да се изразява. Струваше й се нередно да ги изпраща в архива. Бяха терапевтични и лични, а не нещо, което да се погребе в някакъв си склад. Реши да ги върне на Себастиан. Нека той реши какво да ги прави. В крайна сметка той беше убедил Никол да се върне по целия път назад до къщата. Биваше го. Само че нямаше представа къде е границата. Къде свършва ролята му на психолог и къде започва личният живот. Това беше фундаменталният му проблем. Това непознаване на всякакви граници.

Той се нуждаеше от помощ, така смяташе тя. Беше му приятелка. А понякога приятелите трябва да правят неща, които отначало изглеждат жестоки. Но това беше за негово добро. Също и на Никол и Мария.

Ваня се изправи и напъха рисунките в чантата си.

Щеше да ги върне лично.

И да използва момента да каже някои истини.