Момичето, което запази мълчание

Мама.

Имаше чувство, че отдавна изобщо не е мислила за нищо.

Че се е изпразнила изцяло. Свила се е в себе си и е станала още по-малка.

Надяваше се да изчезне изцяло.

И тогава тя се появи.

Единствената мисъл. Единствената дума.

Мама. В опасност.

Не беше успяла да спаси Фред.

Но той не знаеше нищичко. Нито пък тя.

Тогава.

Сега обаче знаеше.

Мама трябваше да научи.

Точно както се беше принудила да отвори вратата на къщата, за да помогне на мъжа, който я спаси, така и сега беше длъжна да й каже.

Дори това да срутеше стените около нея. Да я оставеше незащитена. Да я разголеше пред всичко страшно и ужасно.

Мама трябваше да знае.

Външно тя бавно вдигна лице от топлото яке, в което се притискаше. Погледна нагоре.

Мама изглеждаше доволна. Изненадана. Усмихна се.

Външно тя се протегна. Към мама, която наведе глава към нея.

Вътрешно намери гласа си. Оказа се по-лесно, отколкото очакваше. Все едно е седял в някой ъгъл и само е чакал да се престраши и да го повика.

— Тя беше, мамо — прошепна тихо. — Тя беше.

Мария се вгледа в дъщеря си.

Гласът беше слаб, но странно твърд. Мария си беше представяла как първите думи на Никол ще я изпълнят с щастие. Как ще й идва да крещи от неимоверна радост. Не като сега. От чист страх.

— Какво каза? — прошепна и се наведе още повече.

Беше чула, но не разбираше. Не го свързваше с жената, чийто любопитен поглед сега срещна в огледалото.

— Тя беше там — продължи Никол малко по-силно; гласът се успокояваше с всяка следваща сричка. — Когато умряха.

Мария видя накъде гледа дъщеря й. Изражението на Пия се беше изменило. Нямаше го любопитството. Нямаше ги любезността и съчувствените погледи. Сега Мария виждаше единствено гняв, примесен с решителност и сила.

Внезапно разбра.

Очите в огледалото й казаха всичко, което искаше да знае. Истината.

Колата поднесе силно, когато Пия завъртя волана рязко надясно. Гумите изсвистяха. Мария и Никол политнаха наляво и ако не бяха с колани, щяха да се стоварят върху вратата.