Момичето, което запази мълчание

До края на деня гледаха да не споменават разговора на Мария с адвоката. Отначало не беше лесно, но като забелязаха колко неспокойна става Никол, когато го обсъждат, решиха да престанат. В никакъв случай не биваше да я стресират. Вместо това Мария му разказа за сестра си и отношенията им, и за стопанството във Вермланд. Купили го заедно. Къщата стояла празна няколко години, била доста порутена и трябвало да се вложат големи усилия, за да се превърне в лятната вила, за която мечтаели, но си струвало. Идеята била в бъдеще да ходят там, за да почиват и да се наслаждават на отпуските. Заедно. По-късно може би със семействата си. Съпрузи, деца, кучета и сестрите Карлстен. Трапези, летни рокли, боси крака и слънце. Но в действителност така и не се превърнало в съвместен проект. Доста скоро се оказало, че Карин иска повече. Да работи повече, да я ремонтира по-бързо, да вложи повече. Мария искала само да ходи там да си почива. Било лятна вила, нямало нужда всичко да е идеално. Накрая решили да не ходят заедно, а да си поделят няколкото хубави летни седмици, но проблемите не свършили дотук. Карин все така искала да инвестира и очаквала Мария да плати половината пари за поправките и подобренията. Къщата не ги сближила, както очаквали, а когато Карин срещнала Емил и предложила да откупи дела на Мария, тя се съгласила незабавно. Карин и Емил решили да заживеят в Туршбю и с увеличеното географско разстояние се увеличила и дистанцията между сестрите.

През последните години обаче отново се сближили. Най-вече благодарение на децата. Никол винаги била добре дошла и Мария никога не била чувала някой да се опитва да купи имота им.

Докато Мария приготвяше обяда, Себастиан взе Никол със себе си в стаята за гости. Заедно постлаха леглото в приятната светлосиня стая и проветриха. Като видя празното легло, той съжали, че не й е купил някакви играчки и плюшени животни, но при следващото пазаруване щеше да се погрижи. При всички случаи тя нямаше да си тръгне скоро. Мария дойде да им каже, че обядът е готов, и отидоха заедно в кухнята.

След макароните с кюфтенца седнаха в дневната. Мария извади скицника и новите флумастери, които беше купил. Никол веднага започна да рисува.

Себастиан се наслаждаваше на момента. Приятно беше за малко да се изолираш от външния свят, да седиш в собствената си дневна и просто да си живееш живота. Никол дойде и остави рисунката на коленете му. Изолирането от външния свят вече не беше алтернатива. Той трябваше да се погрижи за един затворен свят, който беше на път да се отвори.

И какъв свят беше само.

Малко момиченце в голяма гора.

Могъщи дървета и тъмнина.

Тесни пътеки и малки крачета.

Никол рисуваше трескаво картинка след картинка. Беше се заела сериозно. Макар на всяка страница да се повтаряше един и същи мотив, изглежда, нуждата на Никол да се изрази беше нараснала след първите колебливи скици в Туршбю.

Себастиан не можеше да не се разстрои от видяното. Самотно момиченце в гората. Бягство. Видя, че за Мария е още по-тежко. Очите й се напълваха със сълзи след всяка завършена рисунка, при всяка нова. Повтарянето на едно и също показваше белезите, нанесени на Никол. Сякаш бе заседнала в тази гора. Мария явно мислеше същото, тъй като се наведе и докосна ръката на дъщеря си.

— Никога повече няма да те оставя — каза й нежно.

— Справяш се добре, Никол — обади се Себастиан, като се мъчеше да говори възможно най-спокойно. — Продължавай да рисуваш гората, но помни, че вече не си там.

Никол погледна и двама им. За миг им се стори, че иска да проговори, но все още не можеше. Върна се към рисуването.

Себастиан се загледа в последния лист, който бе оставила на коленете му. Отново тъмната гора, но нещо друго се показваше в ъгъла.

Очертанията на къща. Бяла двуетажна къща. Себастиан я позна.

Тя вече не бягаше през тъмната гора.

Намираше се пред къщата.

Къщата, където започна всичко.