Момичето, което запази мълчание

Себастиан беше доста напрегнат, когато се прибра в апартамента, беше се забавил повече от очакваното с избирането на бижу за Мария, но въпреки това усети, че нещо не е наред. Двата сака на Мария бяха оставени в антрето.

Ваня седеше в кухнята.

— Какво правиш тук? — попита той и усети как при вида на колежката му го изпълват едновременно раздразнение и безпокойство. — Къде е Мария?

Ваня погледна към спалнята.

— Обажда се на Пия, иска да я вземе по-рано — отговори след кратко мълчание.

— Защо?

— Мисля, че двете с Никол ще заминат сами…

Той не схвана съдържанието на думите й, но почувства как раздразнението започва да надделява над безпокойството. Каквото и да означаваха, не вещаеха нищо добро. Повиши глас:

— Нямаш никакво право да идваш тук и да се месиш в живота ми…

— Напротив, имам — прекъсна го Ваня. — Мария и Никол са жертви на престъпление. „Риксмурд“ носи отговорност за тях.

Себастиан загуби дар слово. Тя сериозно ли говореше? Той затърси точните думи, но някой го изпревари:

— Не й се сърди.

Гласът дойде иззад него. Той се завъртя към Мария, която стоеше на вратата и го гледаше с разочарование и мъка.

— Кога смяташе да ми кажеш? — попита.

— Какво? Какво да ти кажа?

— Истината.

Себастиан разпери ръце:

— Не знам за какво говориш.

Мария пристъпи към него:

— Че дъщеря ми е нещо като заместител на детето, което си изгубил.

За секунда Себастиан се вцепени.

— Ваня ли ти го каза? — заекна накрая.

— Вярно ли е? Това ли сме ние? Заместители на семейството ти? — продължи Мария, по-скоро тъжно, отколкото гневно.

Той отстъпи крачка назад.

— Не, не е така. Никол означава много за мен, знаеш го. А ти…

Мария го гледаше. Погледът й беше по-суров от когато и да било.

— Попитах те.

— Знам…

— Дали имаш деца.

— Знам…

— Дали си бил женен.

— Знам…

— Ти излъга.

— Знам…

Тя млъкна. Себастиан усети, че е негов ред да каже нещо:

— Смятах да ти разкажа. Но такива неща се споделят трудно. Особено след всичко, което ви сполетя — започна с умолителен тон.

— Нямаше нужда да ми разказваш, просто трябваше да отговориш. Аз те попитах и ти ме излъга.

Какво да отговори на това?

— Мислех те за честен. Вярвах ти.

— Можеш да ми вярваш. Двете с Никол сте толкова важни за мен — каза той отчаяно, гласът му трепереше.

Мария го погледна. Само мъка в очите й. Разочарование.

— Вече не ти вярвам. Чух твърде много за теб. Ужасни неща.

Тя подсмръкна. Той хвърли един поглед към Ваня, която изглеждаше едва ли невъзмутима предвид стореното от нея. Какво всъщност е казала за него? Той направи няколко крачки към Мария. Трябваше да я накара да разбере.

— Каквото и да си чула, то не се отнася за нас. Подкрепях Никол стопроцентово. Знаеш го.

Мария кимна тъжно, избърса сълзите.

— Да, знам го. Но защо? За нейно добро или за твое?

Какво да й каже? Какво можеше да й каже? Усети как всичко се изплъзва от ръцете му. Трябваше да й обясни. Как се чувства. Какво означават те за него. Че да, Сабине и Лили играеха известна роля, но не чак толкова голяма. Не решаваща. Че това беше нещо друго. Нещо истинско. Ето какво трябваше да й каже. Но не успя.

— Благодаря ти за всичко. Но сега искаме да ни оставиш на мира.

Тя се завъртя и си отиде.

Взе Никол от дневната.

Вдигна чантите си от антрето.

Преди вратата да се затвори зад тях, той потърси очите на Никол. Намери ги също толкова лесно, както и винаги досега. Няколко секунди се взира в тях.

Хукна подире им.

Беше длъжен.

Не можеше да я изгуби.