Момичето, което запази мълчание

Били паркира вана пред бялата двуетажна къща и всички слязоха. Цареше пълна тишина и спокойствие, с изключение на синьо-бялата полицейска лента на верандата, която се развяваше от бурния вятър. Себастиан погледна постройката колебливо. Труповете не бяха вътре, знаеше го, но въпреки това му прилошаваше при мисълта да влезе в къща, където са загинали деца.

— Идваш ли? — попита Ваня откъм пътната врата.

Торкел и Били вече се бяха скрили вътре. Себастиан кимна и дълбоко пое въздух. В крайна сметка бе виждал какво ли не и ако искаше да изпълни новото си обещание и да помогне с разследването повече, отколкото в предишното, трябваше да стисне зъби и да даде всичко от себе си.

А това включваше посещение на местопрестъплението, независимо дали иска, или не.

Той вдигна лентата и мина под нея, изкачи седемте стъпала до Ваня и се спря. На метър-два зад вратата на пода в антрето се виждаха големи петна засъхнала кръв. Себастиан отвори папката, която носеше, и прелисти до снимките, направени от техническите лица. Карин Карлстен, просната по гръб. Прогорената дупка в белия пуловер.

— Какво мислиш? — попита Ваня и се наведе към него, за да погледне снимката.

Себастиан вдигна очи, огледа пътната врата, обърна се към верандата, пак се завъртя.

— Планирано е — промълви. — Не е внезапен импулс, нито е извършено в състояние на амок.

— Откъде знаеш?

— Не знам, просто много неща сочат за това.

Той пак се завъртя и посочи двора, където бяха паркирали вана.

— Ако се е намирал някъде другаде, когато се е вбесил на семейството, е трябвало да отиде до вкъщи, да вземе пушката, да паркира, да се втурне насам, да бутне вратата и направо да нахлуе. А това тук — той посочи с ръка, — това сочи, че е почукал, изчакал, приготвил се е и е притиснал пушката в гърдите й, когато е отворила.

Прескочиха внимателно кръвта и влязоха в къщата.

— Дали е убивал и преди? — попита Ваня, когато приближиха кухнята. — Има ли смисъл да проверяваме стари неразрешени убийства?

— Може би. Във всеки случай няма да му е проблем да го направи отново — отвърна Себастиан.

Подминаха Торкел и Били, които се бяха спрели в кухнята. Себастиан хвърли бърз поглед на петното кръв край масата, където следите от детски крака още бяха ясни.

— Не и след това.

— Ян Седер е доказателство за това.

— Да, май да…

Торкел видя Себастиан и Ваня да продължават към стълбището, извади телефона си и набра номера на Урсула. Тя вдигна още след първия сигнал.

— В къщата сме. Къде е това, което си видяла?

— В кухнята ли сте?

— Да.

У дома, в апартамента си, Урсула се облегна назад на стола и затвори очи. Макар да стоя далеч от компютъра, докато чакаше Торкел да отиде на местопрестъплението, главоболието й се беше усилило.

— Следите и кръвта още ли са там, или на някое местно дарование му е хрумнало да почисти?

Торкел се усмихна. Каквото и да ставаше, тази жена не губеше пълната си липса на доверие към всички полицаи, които не работят в „Риксмурд“.

— Още са тук.

— Измерете ги. По дължина.

— Защо?

— Искам да проверя нещо — отвърна Урсула и Торкел усети от тона й, че няма смисъл да я моли да разясни.

Обърна се към Били:

— Моля те, измери следите.

Били понечи да попита защо, но си замълча, излезе от кухнята и изтича до вана. Торкел изчака да се отдалечи, преди да продължи разговора си с Урсула.

— Как се чувстваш? — попита я със значително по-нежен глас. — Струваш ми се уморена.

— Страшно ме цепи главата.

— Ще работиш само ако имаш сили.

— Достатъчно си почивах.

Тя пак се наведе към компютъра, отвори документ, в който беше маркирала няколко точки.

— Липсваш ми — промълви Торкел още по-тихо.

— Благодаря ти, много мило — отговори тя и увеличи текста на екрана.

Знаеше, че е прозвучало грубо, но в момента нямаше сили едновременно да радва Торкел и да се съсредоточава върху работата, а между двете работата определено беше по-важното.

— В антрето е имало обувки и ботуши, трийсет и втори номер. Така пише в материалите, които получих.

— Щом го пише, значи сигурно е вярно. Искаш ли да проверя? — Торкел хвърли поглед към поставката за обувки в антрето. — Всичко е оставено както си беше.

— Не, няма нужда — отвърна тя и той чу щракане по клавиатура в слушалката. — Около двайсет сантиметра и половина.

— Кое?

— Ако носиш трийсет и втори номер, ходилото ти е около двайсет сантиметра и половина — обясни Урсула и отново затвори очи от внезапна болка в главата; панадолът изобщо не беше помогнал. — Колко големи са следите?

— Още не знаем — отговори Торкел и в същия момент Били се върна в кухнята с метър в ръка.

Торкел кимна към следите в засъхналата кръв и Били коленичи до тях.

— Смятаме, че момчето от гардероба е притичало през кухнята след втория изстрел и е минало през кръвта на брат си — започна Урсула, стана и отиде в банята. — Само че първо, следите са от ходене, не от тичане и второ, момчето от гардероба има твърде малко засъхнала кръв по ходилата, за да е нагазило в локвата в кухнята.

Тя отвори шкафа в банята и извади кутийката „Ардинекс“, взе една таблетка и я пъхна в устата си. Свали телефона от ухото си, наведе се към крана и пи вода. С тласък на врата глътна таблетката, сложи слушалката на ухото си и излезе от банята.

— Дори да е обърсал повечето по пода или по някакъв килим по пътя към спалнята, ходилата щяха да изглеждат другояче.

Тя пак седна през компютъра и отвори снимките на шестгодишното дете, което се беше опитало да се скрие. Изпитваше физическа болка всеки път, като ги поглеждаше.

— А тук имаме само отделни петна кръв, вероятно негова собствена.

Били се изправи и Торкел го изгледа въпросително.

— Около двайсет и три сантиметра.

— Отпечатъците са по двайсет и три сантиметра — предаде Торкел на Урсула.

Тя не отговори. Чуваше се само щракането по клавиатурата.

— Номер 35/36.

Торкел внезапно осъзна какво му казва Урсула, какво е открила и доказала с тяхна помощ.

Отпечатъците в кръвта не принадлежаха на момченцето в гардероба.

В къщата е имало още някого.

— Кой може да направи такова нещо?

Ваня и Себастиан стояха един до друг и оглеждаха гардероба. Себастиан държеше отворената папка, но никой от двама им не поглеждаше снимките. Следите в гардероба го правеха ненужно. Непоносимо.

— Да убие дете, имаш предвид? — изясни си Себастиан.

— Да.

— Повече хора, отколкото си мислиш.

Ваня го изгледа въпросително.

— За да го направиш, трябва да дехуманизираш жертвата, вече да не е… човек за теб. — Себастиан млъкна.

Навън се чуваха птичи песни и чуруликане.

Пролетни звуци.

Пълни с живот.

— А стигнеш ли дотам, възрастта на жертвата не играе никаква роля — продължи Себастиан и затвори папката.

Обърнаха се и напуснаха спалнята. Излязоха в тесния коридор. Ваня пак хвърли бърз поглед към кръвта по вратата на банята.

— Всичко това казва ли ти нещо за личността на извършителя? — Тя направи жест, който обхвана цялата къща.

Преди Себастиан да отговори, викът на Торкел от долния етаж прекъсна разговора им.

Искаше да слязат при него.

Веднага.

Каза им, че са сгрешили. Не малкото братче е притичало през кръвта.

Бил е някой друг.

Размерът на отпечатъците говореше за дете или дребна жена. Най-вероятно дете, тъй като никой не се беше обаждал в полицията. Въпросът беше кое.

— Говорих с Ерик — подвикна Били още преди да е влязъл при тях в кухнята. — От сряда насам няма обявени за издирване деца. Нито пък жени.

Торкел се обърна към Ваня:

— Питай съседите дали знаят кой може да е бил тук.

Ваня кимна и излезе.

— Претърси къщата още веднъж — нареди Торкел на Били. — Виж дали можеш да намериш следи от пети човек.

Били се завъртя и се върна на горния етаж. Себастиан остана на място. Взираше се в отпечатъците в кръвта, после погледна към дневната. Какво всъщност се е случило тук? Застрелват майката. Застрелват големия син, а после? Дали в дневната са гледали телевизия двама, а не един? Малкото братче и още някой? Братчето хуква. Покрай убиеца. Нагоре по стълбите. Убиецът знае, че семейството се състои от двама възрастни и две момченца, току-що е застрелял едното и е видял другото, затова дори не поглежда към дневната, където се крие трето дете.

Възможно е.

Дори вероятно.

Ами после?

— Ела с мен — прекъсна размислите му Торкел.

Тръгнаха след кървавите отпечатъци до мястото точно преди стълбището, където изчезваха.

— Явно не се е качил горе — промълви Торкел замислено.

Вдясно, точно до стълбите, имаше малък кабинет. По-нататък — две врати. Едната водеше към баня с вана, двойна мивка и тоалетна.

Другата — към комбинация от перално помещение и килер. Стаята беше дълга и тясна, а препълнените полици с какво ли не — от градински инструменти до хокейна екипировка — на стената срещу пералнята и центрофугата създаваха усещане, че е още по-тясно. След няколко метра стаята правеше деветдесетградусов завой и завършваше с друга врата. Торкел я бутна. Заключена. Хвана топката и я завъртя. Пред тях се разкри моравата. Той огледа вратата. Стар модел, не ти трябва ключ, за да заключиш. Достатъчно е да я затвориш на излизане. Нямало е причина полицаите, дошли на адреса, да й обърнат специално внимание.

Торкел и Себастиан излязоха под слънцето зад къщата.

— Ставаш свидетел на четворно убийство — проговори Торкел. — Избягваш оттук. — Той се завъртя и огледа околността. — Накъде поемаш след това?

Себастиан усети, че въпросът е риторичен, но реши да отговори:

— Всеки действа по различен начин.

Направи няколко крачки през моравата, завъртя се към гората. Не се виждаха никакви постройки, които да предложат укритие.

— Някои биха избягали веднага — продължи той и пак погледна Торкел. — Възможно най-далеч, без да се замислят. Други биха се държали учудващо здравомислещо.

— В смисъл?

Себастиан извърна поглед към заключената задна врата, представи си как се отваря и навън изскача дете или жена. Студът навярно го е сковал веднага.

— В девет сутринта е било доста мразовито. Другите бяха по пижами, а за него — или нея — знаем, че е бил на бос крак.

Торкел се вторачи в Себастиан:

— Пак се е прибрал вътре?

— Не, вратата се е заключила.

Тръгнаха към предния вход на къщата. На ъгъла Торкел пак се спря. Тревата под улука беше изгнила и бе заместена от влажна гола земя.

Отпечатък от бос крак. Заради рядката кал беше размазан, но Торкел прецени, че е горе-долу същия размер като онези в кръвта в кухнята.

Лицето се е върнало. Към входа.

Торкел почти се затича нагоре по стъпалата до верандата. В антрето се спря и изчака Себастиан. Протегна ръка към него. Себастиан носеше само папката, затова предположи, че това иска Торкел и му я подаде.

Торкел я отвори.

— Не са намерени обувки номер 35/36. — Той затвори папката и се обърна към Себастиан. — Смяташ ли, че лицето, което е избягало, се е върнало, за да вземе обувки и връхна дреха?

— Така изглежда.

— Горе в банята имаше пет четки за зъби. Намерих и това.

Торкел и Себастиан се завъртяха. Били стоеше до кухненската врата и държеше в ръката с ръкавицата червен куфар.

— Беше в стаята на момчетата.

Торкел отиде при него.

— Провери ли какво има вътре? — попита.

Били кимна.

— Най-вече дрехи. Номер 146. Момичешки дрехи.