Момичето, което запази мълчание

Той се спря.

Звукът от чакъла, който се сриваше под тежестта му, сякаш отекваше още по-силно от студените стени на пещерата. Ако тя беше тук, сигурно го е чула.

Иначе беше взел мерки, за да приближи възможно най-незабелязано. Паркира колата на един горски път на близо километър от входа на пещерата и тръгна пеш през гората, за да не го види никой, който евентуално минава по пътя. Предвид това бе избрал „Serbu Super-Shorty“, само 42 см дълга, лесно можеше да я скрие под якето. И след всички това акустиката бе на път да го предаде.

Той стоеше неподвижно, докато вадеше челника от джоба на якето и го поставяше на главата си. Яркият лъч от малкото четириъгълно фенерче освети най-близката стена и пътеката навътре.

Планът беше да се промъкне незабелязано. Надяваше се тя да е оставила следи или да се раздвижи, като го види, и той да я чуе. Да я улови. А сега вероятно тя щеше да чуе него. Беше загубил елементът на изненадата. Най-добре да остави всякаква предпазливост.

— Никол! — извика и направи няколко крачки напред, докато вадеше оръжието изпод якето си. — Знаем, че си тук. От полицията сме.