Момичето, което запази мълчание

Били бутна лаптопа настрана.

Тази вечер нямаше какво повече да свърши. Беше получил и категоризирал информацията от Фабиан, ъпдейтна базата данни и принтира всичко, което смяташе да окачи на стената утре сутрин. Поговори малко по Скайп с Мю. Тя го разпита за разследването, той й разказа за деня си.

— Ужасно! — въздъхна тя, като чу за изчезналото момиченце.

Били можеше само да се съгласи. Тя поиска да знае кога смята, че ще се прибере у дома, той й каза истината — че няма представа. Повториха си, че се обичат и си липсват, и се разбраха да се чуят утре.

Утре. Още един ден в гората, помисли си Били. Да организира и да участва в търсене не беше любимото му занимание. Може би трябваше да помоли Торкел да го пусне утре. Ако наистина дойдеха двойно повече хора от „Изчезнали хора“, щяха да се справят и без него. Себастиан се измъкна, нали така?

Били погледна часовника. Рано беше да си ляга, а телевизията не го привличаше. Не можеше да си намери място. Беше нервен. Дали да се преоблече и да излезе да потича десетина километра? Да си прочисти мислите. Реши обаче, че чистият въздух и движението в гората за днес са му били предостатъчни. Едва ли само на него му беше скучно.