Момичето, което запази мълчание

— Тук съм, за да ти помогна.

Никол пропълзя по-навътре в тясната ниша и се притисна до стената. Хвана глезените си, облегна чело на коленете си и отново стана възможно най-малка. Не мислеше за това, но дишането й беше повърхностно и учестено. Стъпките навън ставаха все по-ясни, приближаваха.

— Никол! Не се бой, можеш да излезеш. Полицията е.

Никол вдигна очи, без да пуска краката си. През тесния процеп видя как по стените танцува светлина. Ако той я насочеше навътре, нямаше шанс да не я види.

— Никол!

Може би ако тя застанеше точно до тесния вход. Вдясно от него стърчеше стена, широка към петнайсет сантиметра. Успееше ли да се притисне към нея, имаше шанс той да не я забележи, дори да осветеше нишата.

Тя внимателно изпъна крака и прехвърли тежестта, за да може да изпълзи дотам. Сега най-после забеляза, че на практика е изпаднала в хипервентилация и се застави да диша по-спокойно. Заопипва с длани земята пред себе си, подпря се на коляно. Не беше далеч. Три оттласквания и щеше да стигне. Продължи напред. Още малко, да се извърти, да притисне гръб в стената. Щеше да успее. Почти стигна…

Почувства го, преди да го чуе. Една от консервените кутии изпадна от джоба на якето и се търкулна по пода.