Момичето, което запази мълчание

„Много е остарял“ — помисли си Ерик, когато Франк отвори вратата и го покани в къщата. Беше отслабнал, панталоните едва се крепяха на кръста му с колан, който ги беше нагънал целите, а ризата висеше свободно около тялото. Брадясалите му бузи бяха хлътнали и Ерик не помнеше някога да го е виждал с толкова големи торбички под очите. Единственото непроменено беше късата стоманеносива коса, която стърчеше право нагоре и винаги напомняше на Ерик за един комиксов герой, за когото четеше като малък — Майк Номад. Ерик си събу обувките и отиде с възрастния мъж в кухнята. Въобразяваше ли си, или Франк беше започнал да куца? От няколко години страдаше от рак на простата, но миналия октомври почувства болка в кръста и най-накрая склони да отиде на лекар. Метастази в гръбнака. Лъчетерапията за кратко спря разпространението, но нямаше как да се оперира и никой не знаеше още колко време ще се задържи на крака.

Ерик отклони предложението за кафе и седна край малката квадратна масичка до стената. Кухнята беше пропита с непозната и не особено приятна миризма. Готвено и… болест, помисли си Ерик, докато гледаше Франк, който поставяше филтър в кафеварката и сипваше кафе.

— Как е при теб? — попита и тайничко се помоли да не получи в отговор целия му здравен картон.

— Каквото такова. Знаеш, карам ден за ден.

Ерик замълча. Какво да отговори? Франк включи машината и прибра кутията с кафето в шкафа.

— Пия праща много поздрави — каза Ерик, за да наруши мълчанието.

— Предай й и от мен, надявам се да се отбие някой път.

— Да, разбира се, просто сега е много заета…

Франк кимна, но Ерик усети, че е разочарован, задето не се виждат по-често.

Разочарован и самотен.

Изненада се, че му е жал за Франк. Двамата с Пия няколко пъти бяха говорили за това. Ракът, естествено, никога не беше добре дошъл, но за Франк беше истинска катастрофа.

И така беше достатъчно измъчен. Съпругата му Айна загина в автомобилна катастрофа преди малко повече от осем години. Имаха само едно дете, Хампус, който беше на двайсет и осем години и още живееше с баща си. Никога нямаше да се захване с нищо и със сигурност нямаше да заживее в собствен дом. Беше тежко болен, Ерик знаеше за церебрална парализа, епилепсия и частична парализа, но май имаше и още нещо, което не си спомняше. Общината се грижеше Франк да получава помощ от асистент осемдесет и пет часа седмично, но през останалото време трябваше да се грижи сам за Хампус. Какво щеше да стане с него, ако или когато Франк умреше — не искаше и да си помисля.

Нито пък Франк.

— Е, с какво мога да ти помогна? — Той седна срещу Ерик и сключи ръце върху масата.

— Чу ли за изчезналото момиче?

— Което видяло убийството на Карлстен? — заклати той глава. — Ужасна история. Ужасна.

— Ти познаваше ли ги? — попита Ерик.

— Чувал съм ги, не съм ги виждал лично, но живееха само на четири-пет километра оттук.

Той пак поклати глава.

— Трябва да намерим това момиче — продължи Ерик и се приведе напред, за да придаде тежест на думите си.

— Да, разбирам.

— Сетих се за… по-точно Пия се сети за теб — поправи се Ерик. — Познаваш горите наоколо, а тя смята, че и кучетата могат да помогнат.

По погледа на Франк разбра колко скептично е настроен.

— Липсва от доста време, нали? — попита той и поглади брадата си.

— Повече от две денонощия, петдесет, може би петдесет и пет часа — потвърди Ерик. — Но разполагаме с нейни дрехи, ако това ще помогне.

— Две денонощия, това е твърде отдавна за кучетата.

Сега беше ред на Ерик да кимне. Франк се изправи и отиде при кафеварката, където последните капки кафява течност цопнаха на дъното на каната.

— Много бих искал да помогна, знаеш го, но асистентът си тръгва след два часа, а не мога да оставя Хампус сам.

— Разбира се.

Ерик пак млъкна. Нямаше как да спори — нуждите на сина му бяха по-важни. И изведнъж му хрумна. Все пак беше женен за председателката на общинския съвет, а асистентът представляваше общинска помощ. Той се приготви за последен опит.

— Ако смяташ, че кучетата могат да направят нещо, ще се погрижа някой да дойде и да поседи при момчето ти.

Франк наля кафето мълчаливо и върна каната на място; изключи кафеварката и въздъхна.

— Стига да имаш сили, разбира се — додаде Ерик.

— Имам сили. — Франк се обърна и се облегна на плота, отпи от кафето замислено. — Що за човек ще бъда, ако дори не опитам?

— Благодаря ти.

— Дай ми четвърт час да се приготвя.

Франк взе чашата си и излезе от стаята; Ерик го чу да се качва на горния етаж и доволно се облегна. Вярно, идеята да потърсят Франк бе на Пия, но той успя да го убеди. Като използва ума си. Ех, де да можеше довечера да се прибере у дома и да й каже, че Франк и кучетата му са открили момиченцето.

Как би реагирала тя? С радост и може би известна благодарност. Две настроения, които тя иначе рядко показваше в последно време.

Работеше прекалено много.

Туршбю не беше най-голямата община в страната, всъщност последния път, когато Пия провери, беше на сто осемдесет и пето място, но и така имаше много работа. Твърде много. Последните месеци бяха необичайно тежки. Така започваше изборната година с цялото планиране и позициониране, които тя предполагаше. Към това се прибавиха и скандалът в „Горден“, един от общинските старчески домове, през февруари, статията на „ВФ“ за липсата на дневници на служебните автомобили, „ФилбоКорп“ и вечните протести, дебатите за таксите, необичайно агресивната опозиция, която вече беше излязла да критикува бюджета за следващата година, макар че щяха да го гласуват чак през юни, и накрая — няколко случая на туберкулоза в една от детските градини. А сега пък пет убийства и изчезнало момиченце.

Ерик просто не знаеше как издържа тя.

Всеки ден. Денонощно.

Винаги е била политик. Може би повече, отколкото съпруга и майка, особено в последно време, ако трябваше да бъде честен. А дори да получеше каквото искаше, нещата едва ли щяха да се оправят. Миналия месец вермландската структура на партията взе решение да предложи нейното име за вакантен пост в ръководството на партията. Това би я поставило на самия връх. След това щеше да отделя още повече време на политиката. Денонощието имаше само двайсет и четири часа и ако възнамеряваше да удължи работния си ден, тя щеше да отнеме часове от други занимания.

От него и от семейството.

Беше дребнаво от негова страна да го мисли, знаеше го, но не можеше да се примири. В момента той работеше в Карлстад. Дългото пътуване с колата намаляваше и така малобройните им часове заедно. Същевременно тя наистина влагаше цялото си сърце в работата. Мечтаеше и напълно сериозно вярваше, че би могла да промени положението. Да направи Туршбю по-добър за всички. Отдадеността и страстта й далеч надминаваха това, което Ерик виждаше у колегите й. Може би точно затова пътят към Стокхолм беше отворен пред нея. Тя винаги поставяше на първо място доброто на партията и на общината.

Може би и това беше причината той така да се надява Франк и кучетата му да открият момиченцето днес. За да може той отново да стане най-важен за нея.

Ако ще и само за една вечер.