Момичето, което запази мълчание

След лек обяд в хотела Били и Йенифер се качиха на колата и продължиха на север по „Кирунавеген“, път, който според Йенифер предлагаше най-красивата гледка, която някога е виждала. Били се обади на Пер Пейок, който обеща да ги посрещне; ако се забавели повече от двайсет минути, значи са се загубили и нека се обадят пак.

— Пер Пейок. Добре дошли в Куравара — поздрави мъжът на силен кирунски диалект и им подаде ръка. — Лесно сте ме намерили, виждам.

Били и Йенифер се представиха и след като Йенифер изрази възхитата си от красотата на селото му, Били очакваше да бъдат поканени на топло в къщата, но Пер посочи един червен рейндж роувър, паркиран наблизо.

— Да идем ли до мината, да я видите?

— Да, разбира се — съгласи се Йенифер веднага, развълнувана като преди някакво приключение.

Били не можеше да не се впечатли от ентусиазма й.

— Да вземем моята кола, мисля, че ще се справи по-добре — предложи Пер и Били можеше да се закълне, че на устните му се изписа насмешлива усмивчица, като видя малкия ситроен на двора до рейндж роувъра.

Поеха на път. Били на мястото до шофьора. Йенифер на задната седалка. Скоро в купето стана приятно топло.

— Мати се бори с онези мръсници до последно — започна Пер, докато безстрашно насочваше колата по тесните и все още затрупани от сняг пътища. — От момента, в който чу за плановете им, до… ами, да, докато изчезна.

— Но „ФилбоКорп“ показват договор за покупка на земята — обади се Йенифер от задната седалка.

Пер Пейок изсумтя, с което показа какво мисли за документа и същевременно опръска предното стъкло със слюнка.

— Те знаят как да се докопат до всичко.

— Но вие сте обявили в полицията брат си за изчезнал? — попита Били, макар вече да знаеше отговора.

— Естествено.

— А тя какво предприе?

— Нищичко. Минната компания размаха хартийката, за която говорите, и полицията не си мръдна пръста повече. Уж Мати взел парите и заминал.

Пер изсумтя още един път и на Били му хрумна, че е добра идея да слагат чистачки и от вътрешната страна на стъклото.

— Сигурно и куките са им в списъка с приятелчета, също като всеки един шибан корумпиран политик, който им е дал разрешение да копаят тук. — Пер отклони вниманието си от пътя и погледна Били. — Компанията изчислява приходи от близо петстотин милиарда през следващите двайсет години, тъй че могат да си позволят да купят каквото им трябва.

Той излезе на по-широко и сравнително ново шосе, кара още няколко километра и отново сви по тесен път, който веднага започна да се издига. Скоро вече изобщо не можеше да се нарече път, а наклонът ставаше все по-стръмен.

— Не можем да приближим повече — обясни Пер и спря на върха.

В следващата секунда Йенифер и Били гледаха към долина, изцяло белязана от огромна сива дупка; открит рудник, но от тяхното място повече приличаше на кариера за чакъл. Грамадна рана насред иначе идиличния природен пейзаж.

— Три километра дълга, километър широка, триста и деветдесет метра дълбока — каза Пер, без Били и Йенифер да са попитали.

— Какво вадят оттук?

— Мед. Всяка година вадят над петнайсет милиона тона медна руда, но има планове да удвоят добива.

Петнайсет милиона тона. Йенифер дори не можеше да си представи колко е. Как е възможно да изкопаеш такова нещо от една дупка в земята?

— Действат денонощно, целогодишно — продължи Пер, сякаш прочел мислите й, и посочи един камион, който товареха в момента. — Отиват четиристотин литра дизел на час само за да закарат рудата до трошачката. — Посочи една сграда малко по-надолу в долината. — Оттам натрошената руда продължава с конвейер до сепаратора, но той не се вижда оттук.

Пер отново насочи вниманието си към мината под тях:

— Самото копаене унищожава природата, както виждате, а по-нататък отклониха една река, което пък пресуши цяло езеро, но не това е най-големият проблем. — Той отново посочи сградата нататък в долината: — Онази планина ей там…

Били и Йенифер веднага разбраха за коя говори. Сиво-черен планински склон, съвсем различен по цвят и форма от всичко наоколо.

— Пет километра дълга, два километра широка и всичко това са примеси и натрошени остатъци от скали, останали след обогатяването. Петдесет хиляди тона се изпомпват всеки ден, но при срещата им с кислород се получава химична реакция, от която тежките метали, които все още са в скалите, се изпаряват във въздуха.

— Компанията няма ли план за тях? — потресе се Йенифер.

— Докарват от Стокхолм промивна течност, която се смесва с шлама и се полива, за да задържи металите вътре, но никой не знае дали и колко време действа.

Пер се обърна към тях и Били можеше да се закълне, че видя сълзи в очите му.

— Компанията ще копае тук още около двайсет години, но долината ще остане в този вид още стотици години, може би хиляди. Кой носи отговорността?

Въпросът беше реторичен, но и да не беше, Йенифер и Били не биха могли да отговорят. Всичко това беше ново за тях. Ново и доста плашещо. Пер изтри с показалеца окото и носа си. Значи Били беше видял правилно сълзите.

— Разправят, че осигурявали работа на хората, но тук не работи кой знае колко народ и повечето са чуждестранни специалисти. „ФилбоКорп“ дори не плащат данъци в Швеция. Мати провери.

Пер мина покрай паркираната кола и се насочи към другия край на платото, където се намираха. Под тях към хоризонта се простираше планинският пейзаж, все още недокоснат. Йенифер не можеше да повярва, че само на петдесет метра от мястото, където бяха стояли допреди малко, гледката може да е толкова различна. Просторна, непокътната, величествена, а зад гърба им — разруха.

— Мати живееше ей там — посочи Пер гората долу.

Били и Йенифер не виждаха нито една къща и предположиха, че Пер не посочва точното място, а общата посока.

— Какво ще стане, когато затворят мината след двайсет години?

— Ще потопят големия открит рудник под вода. Ще го превърнат в нещо като изкуствено езеро, но ще отнеме време природата да се възстанови. Тук всичко става бавно заради студа.

Пер пак се обърна към тях:

— Всичко това научих от Мати. Той ме запали. Нима вярвате, че би продал земите си, които изглеждаха така — той размаха ръка към лапландската природа, — за да бъдат превърнати в това? — посочи през рамо мината.

Отново реторичен въпрос, но този път и двамата можеха да отговорят.

Звучеше невероятно.

„ФилбоКорп“ имаха да дават много обяснения.