Момичето, което запази мълчание

Тя изглеждаше почти изненадана да го види, когато отвори вратата.

Той носеше бутилка вино, която с известно убеждаване бе получил от ресторанта на приземния етаж.

— Нетипично — отбеляза тя, след като отпи първата глътка от студената напитка.

— Кое?

— Да дойдеш. С вино.

— Беше ми скучно — сви рамене Били. — А и двамата с теб отдавна не сме… висели заедно.

Ваня се усмихна. Не познаваше друг на възрастта на Били, който да използва толкова много изрази, които човек обикновено свързва с младежите. Разликата между двама им беше само три години, но в много отношения той сякаш бе много по-млад от нея. Имаше профили в Инстаграм, Туитър, всички места, в които тя самата не беше активна. Не че беше враждебно настроена към тях. Просто не виждаше смисъл. Поне за нея. Кого щеше да следва и кой щеше да следва нея? Ако социалните мрежи служеха за нещо, то беше да разкриват липсата на приятели и познати.

— Е, как върви с Мю? — попита тя и пак надигна чашата. Все пак беше петък вечер.

— Добре. Готви се за сватбата.

Ваня кимна; приятно беше да седят така, нямаше да развали всичко с въпроси дали не прибързват, нито с критики към него и каквото и да било, което би могло да се изтълкува като упрек.

— Кога ще ни запознаеш? — попита.

— Виждала си я.

— Казах й „здрасти“ във фоайето на полицейското управление, това не се брои.

— Ами, може да дойдеш у нас на вечеря.

Ваня кимна. След като през близо десетте месеца, в които бяха заедно, не я бяха поканили, едва ли щяха да го сторят сега. Но тя не го каза. Пресуши чашата и погледна Били, докато той й наливаше още.

— Изглеждаш уморен.

— Урсула ми липсва — призна той. — Имам чувство, че не се справям с всичко.

Ваня се запита дали онази тяхна караница още не измъчва Били. Когато тя заяви, че е много по-добра полицайка от него. Не, не би трябвало. Бяха се изяснили. Сдобриха се. Но така и не се върнаха към предишните си отношения. И двамата го знаеха. Нямаше причина да си го припомнят.

— Справяш се великолепно — сложи тя ръка на рамото му. — Урсула липсва на всички ни, но не защото ти не успяваш да я заместиш.

— Благодаря ти — усмихна се той леко.

Йенифер също му липсваше. Но не го каза.

Йенифер работи с „Риксмурд“ при предишния им случай, когато всички очакваха Ваня да замине за САЩ. Само че не стана така и в групата не остана място за Йенифер. Били продължи да общува с нея. Беше симпатична. Добре се разбираха. Тя мечтаеше за напрежение и адреналин в полицейската работа. Службата в Сигтуна, където я пратиха, не й ги предлагаше кой знае колко, затова двамата от време на време се срещаха на стрелбището. Тя обичаше оръжията и беше — Били трябваше да го признае — много по-добър стрелец от него. Това, което той притежаваше, а на нея й липсваше, беше опит в стрелбата по живи същества.

Хора.

Едвард Хинде и Чарлс Седерквист. Той застреля и уби и двамата.

На Били му се искаше преживяното да го е накарало да намрази стрелбата, но уви. И двата пъти дни наред след това чувстваше нещо странно. Положителна емоция. И това го плашеше. А когато заедно с Йенифер стреляше в приземието на полицейското управление на Кунгсхолмен, понякога си представяше как стреля по жив човек вместо по силует на лист хартия. И това вдигаше адреналина му, ускоряваше пулса и му носеше… да, наслада, това беше думата.

Не можеше да го каже.

На никого.

На Йенифер, с която иначе споделяше какво ли не. Дори не и на Мю, макар че скоро щеше да стане негова съпруга и работеше в сферата на личностното развитие, но знаеше извънредно малко за тъмната му страна. И в никакъв случай на Ваня. Може би преди година-две, когато бяха най-близки, когато бяха като брат и сестра, но не и сега, вече не. Нещо се пречупи между тях в онзи ден и колкото и да си повтаряха, че са го преодолели, пропастта оставаше. Йенифер я замени като душеприказчик.

— Какво става с баща ти? — попита той и почувства, че наистина иска да знае.

— Има нов бъбрек и изглежда го приема добре, но аз не се виждам с тях — отвърна Ваня искрено и осъзна колко малко са говорили през последните месеци.

— Но пък със Себастиан пак сте си дружки.

— Чак пък дружки…

— Добре, но май вече не го подозираш, че ти е съсипал живота.

— Не.

Били се взря в нея. Кратки отговори. Дали се дължеше на нежелание да обсъжда въпроса? Ако е така, можеше просто да го помоли да сменят темата.

— В болницата изглеждаше съвсем сигурна.

— Помня, но защо му е да го прави?

„Защото иска да си близо до него“ — помисли си Били, но премълча.

— В много отношения е пълен задник — продължи Ваня. — Но избрах да му вярвам.

— Добре. Само се надявам да не те разочарова отново.

— Аз също.

Замълчаха. Тя беше сигурна, че той мисли същото като нея. Та това беше Себастиан Бергман. Винаги съществуваше риск да я разочарова отново. Били допи виното и остави чашата на нощното шкафче.

— Може ли да ползвам тоалетната?

— Разбира се.

Били се изправи и отиде в банята. Луминесцентната лампа светна и разкри баня, идентична с онази в неговата стая. Той вдигна капака и си свали ципа. Докато пикаеше, погледът му падна на малката стъклена поличка под огледалото. В една от чашите беше оставена синя четка за зъби. Четката на Ваня.

Имаше чувство, че идеята да я вземе се роди в този миг, че е чиста случайност, но дали наистина беше така? Дали не беше дошъл точно затова? Тя щеше да се чуди къде е изчезнала, разбира се, нямаше да може да си обясни къде е отишла, но изобщо нямаше да й хрумне, че може той да я е взел. От къде на къде?

Били пусна водата, изми си ръцете и след още секунда колебание взе четката за зъби, уви я в тоалетна хартия, пъхна я в джоба си и се върна при Ваня.

Остана при нея още около половин час. После се прибра в стаята си, сложи откраднатата четка в плик и я прибра в чантата си. Ами сега? Беше късно, но още не му се лягаше. Трябваше да поспи, но знаеше, че няма да може да се отпусне. Реши да излезе да се поразходи, взе си якето, изгаси лампата и затвори вратата след себе си.