Момичето, което запази мълчание

— С кого говори толкова дълго? — попита Мю в момента, в който Били вдигна. — Звъня от цяла вечност.

— Йенифер се обади — отговори Били и започна поредната обиколка на старателно окосената морава пред хотела.

Той обичаше да крачи напред-назад, докато говори по телефон, а стаята му беше твърде малка и тясна за целта. Погледна часовника и осъзна, че Мю може и да не е звъняла цяла вечност, но той е прекарал на телефона с Йенифер над час.

— Какво толкова си говорихте? — настояваше тя и ако Били не я познаваше, щеше да помисли, че ревнува.

Но това бе едно от многото положителни качества на Мю. В отношенията им не се долавяше и намек за ревност. Тя беше наясно, че връзката му с Ваня е — или поне е била — специална. Знаеше и че с Йенифер се виждат често. Не показваше раздразнение от появата на съученички от гимназията или от полицейската академия, а и той не й даваше причина за това. Просто не беше от хората, които изневеряват. Никога не е бил.

— Разправях й за случая, винаги е полезно да чуеш мнението на външен човек.

Беше истина, но не цялата. Така започнаха, но след това Йенифер разказа за работата си, всичко й се струвало пълна безсмислица, той пък се оплака от безумно скучните часове във вермландските гори, докато намерят изчезналото момиче. Или, ако трябваше да бъде честен — докато Себастиан го намери и го убеди да излезе от пещерата.

— Помниш ли как се запознахме с теб? — попита Йенифер. — Аз също търсех изчезнало дете. Лукас Рюд.

Как се запознахме… Били си помисли, че така би се изразило някое гадже. Или много близък приятел. Беше някак интимно и затвърди чувството му, че Йенифер е заела ролята на Ваня като негова най-добра приятелка.

— Да, помня, в ямата за чакъл — отвърна той и можеше да се закълне, че в момента и Йенифер се усмихваше също като него. — Беше ужасна жега, а Ваня я мъчеше махмурлук.

— Как е тя след тази история с баща й?

— Добре, струва ми се. Не говори много за това.

След това обсъдиха подробно разследването и Били сподели притесненията си, че не се справя. Беше приятно да поговори с някого, който няма — като Мю например — веднага да го засипе със съвети и идеи как да ги преодолее, как да мисли, какво да прави, а само ще го подкрепи чисто човешки и от собствен опит ще знае точно какво му е. Вярно, опитът й не беше кой знае колко голям — повечето разследвания в Сигтуна бяха далеч под нивото на Йенифер — но все пак. Разговор, взаимно разбиране, без желание да се измислят „разрешения“, както с Мю.

С която той говореше в момента.

Или по-скоро — която слушаше в момента. Днес разпратила поканите и взела решения за оставащите подробности около сватбата, които се надявала той да одобри, но ако не, всичко — или поне повечето — още можело да се промени. Огледала помещение, което намерила за идеално, изпратила му снимки, които щяло да е супер той да погледне през уикенда, понеже до понеделник трябвало да решат твърдо.

Били обеща да ги види и да й се обади. След това разговаряха за лични неща, как е минал денят й, накрая както винаги си казаха как копнеят един за друг.

— Правил ли си някога телефонен секс?

Както обикаляше моравата, Били се закова на място. С изненада трябваше да признае.

— Не… А ти?

— Не. Искаш ли да пробваме?

— Не съм в хотела.

— А кога ще бъдеш там?

— Ей сега, след няколко минути — вдигна очи Били към фасадата.

— Звънни ми, като стигнеш.

— Окей.

И тя затвори. Били прибра телефона в джоба си. Това беше нещо ново. Той нямаше никаква представа как се прави. Чувстваше се леко… неловко. Дали само щяха да говорят, или щеше да има и видео, по Скайп? Може би Мю знаеше как, а той просто щеше да следва инструкциите й.

Тъкмо понечи да изкачи стъпалата до входа, когато вратата се отвори и Себастиан излезе.

— Здрасти. Къде си тръгнал? — подхвърли Били и хвана вратата, преди да се е затворила.

— Защо?

— Просто питам.

— Ами, питай си.

Той слезе по стълбите, мина по добре поддържаната градинска пътека, излезе на улицата и се скри от поглед.

Били се загледа подире му.

Себастиан беше излязъл. В стаята му нямаше никого. Едва ли щеше да му се удаде по-сгоден случай. Никой не знаеше колко още ще стоят тук. Трудно можеше да отиде и при Себастиан с бутилка вино и после да му открадне четката за зъби от банята. Първо, понеже Себастиан не пиеше алкохол, второ, защото той — за разлика от Ваня — щеше да го намери за крайно подозрително. Изобщо не бяха в такива отношения.

Били обмисли още веднъж действията си. Ами ако го хванеше? Нямаха кой знае каква връзка, която да пострада, бяха колеги, нищо повече; абсолютно нищо. Което беше доста странно, като се има предвид, че Били единствен в екипа не се обяви открито срещу присъединяването на Себастиан. И въпреки това той беше много по-близък с Урсула и Ваня, които отначало държаха да се отърват от него на всяка цена. А може би пък нямаше нищо толкова странно. Те бяха жени. Били нямаше представа как и защо се получаваше така, но Себастиан сякаш оказваше едва ли не магическо влияние върху представителките на противоположния пол. Поне докато ги вкара в леглото. Не че му завиждаше. Той злоупотребяваше с това, както други злоупотребяваха с алкохола. Вероятно на следващата сутрин се чувстваше точно толкова зле, колкото алкохолиците след запой. Или пък не? Били не знаеше. А и не го беше грижа. Единственото, което го вълнуваше около Себастиан Бергман в момента, беше дали е баща на Ваня, а за да научи това, трябваше да се добере до негова ДНК.

Бутна вратата, влезе в хотела и се насочи към рецепцията.

— Здравейте, колегата ми е излязъл, а лаптопът ми е в неговата стая. Дали може да ми дадете ключа за секунда, за да си го взема?

Дадоха му го.