Момичето, което запази мълчание

Торкел стоеше до кафемашината и чакаше четвъртата чаша кафе за деня, когато Ерик дойде при него.

— Получих данните за финансите му — подаде той малък наръч хартия на Торкел, който набързо я прегледа и кимна, като установи, че вчерашните им теории се потвърждават.

Финансовото положение на Тумас Нурдгрен беше, меко казано, напрегнато. Все още изплащаше големия заем от 2009 година, изтеглен за откупуването на половината имот от съпругата му при развода. Заемът не беше с най-добрата лихва, а освен него той имаше още един сравнително голям банков кредит, няколко заема и два-три необезпечени кредита. Месечната му заплата беше 22 400 крони бруто. Дори Торкел със сравнително оскъдните си икономически познания разбираше, че Тумас е завършвал всеки месец на минус. Продажбата на земята на „ФилбоКорп“ е щяла буквално да промени живота му.

Полезна информация, но не доказателство.

Но им помагаше за втората най-важна задача — да установят мотив.

Не разполагаха с кой знае какви доказателства.

Даже никакви, ако трябваше да бъдат честни.

В апартамента на Тумас Нурдгрен и в избата му не откриха нищо, което да свържат по какъвто и да било начин с петте убийства. Никой от съседите не им каза нищо полезно нито за Тумас като човек, нито за обкръжението му, заниманията му в последно време или местонахождението му в момента. Никой не го беше виждал повече от седмица.

— Тя чака вътре от близо час — погледна Ерик часовника си.

Торкел знаеше за кого говори. „Тя“ беше Малин Окерблад.

Веднага се беше освободила и беше дошла доброволно, за да даде показания, а той я беше накарал да чака повече, отколкото беше необходимо, пък и допустимо.

— Знам, отивам — кимна Торкел и взе чашата си от металната решетка на машината. — Просто чаках това. — Той размаха листовете, които му даде Ерик. — Благодаря. Добра работа.

Той тръгна по коридора, като обмисляше дали да се извини на прокурорката за дългото чакане. Но той никак не харесваше Малин Окерблад и беше съвсем сигурен, че чувството е взаимно. Ваня му беше заръчала да я притисне здравата и той възнамеряваше да стори точно това. А в такъв случай не можеш да започваш с извинения.

Торкел влезе в малката стая, в която чакаше Малин Окерблад. Същата, в която стоеше Ян Седер, когато го разпитваха преди няколко дни. Поетична справедливост, помисли си Торкел.

— Дойдох напълно доброволно, за да ви помогна — започна Малин със смесица от умора и гняв в дълбокия си глас. — Няма никаква причина да се отнасяте така с мен.

Торкел не отговори. Просто отиде до масата и остави чашата си демонстративно. Надяваше се тя да забележи, че нито й е донесъл кафе, нито й предлага.

Издърпа стола и седна срещу нея. Облегна лакти на масата и отпусна брадичка върху сключените си ръце.

— Брат ви… — започна той и многозначително замълча.

— Да? — подкани го Малин, за да покаже, че има нужда от нещо повече, за да разбере какво иска от нея.

— Разкажете ми малко повече за него.

— Какво искате да знаете?

— Какво искате да разкажете?

Малин вдигна рамене:

— Тумас е осем години по-голям от мен, затова не общувахме кой знае колко, докато растяхме. Той се изнесе от къщи на седемнайсет, а аз бяха само на девет, така че… — Малин направи жест, който вероятно трябваше да обясни последиците върху отношенията им, причинени от голямата разлика във възрастта. — Имахме спорадични контакти, виждахме се на рождени дни и празници, поне докато родителите ни бяха живи, а после… — Отново остави изречението недовършено, явно надявайки се, че е очевидно какво има предвид.

— Имотът, в който живее под наем семейство Туршон? — прехвърли се Торкел на темата, която всъщност го интересуваше.

— Тумас се ожени за Софи и две години след сватбата купиха онази къща. Не се разбирах със Софи и през годините на брака им практически не поддържахме връзка.

— А сега поддържате ли?

— Рядко.

— Знаете ли къде се намира той?

— Не, не сме се чували от няколко седмици.

Торкел кимна и отпи глътка кафе. Облегна се назад и сключи пръсти на тила си.

— Тумас и Ян Седер са били в една ловна дружинка през годините, когато е живеел в къщата — заговори той с неутрален глас.

Не беше въпрос. Малин изглеждаше искрено изненадана.

— Не знаех.

Торкел не отговори. Мълчеше и се поклащаше леко на задните крака на стола. Наглед съвсем спокоен.

— Не познавам приятелите на Тумас — продължи Малин с тон, който показваше, че се мъчи да го убеди. — И както казах, не общувах с него през годините на брака му със Софи.

— Значи не сте знаели за познанството му с Ян Седер?

— Не.

— И не затова толкова държахте да го освободим?

Никакво обвинение в гласа, никакъв гняв, никаква атака. Обикновен разговор. Прост, делничен въпрос.

— Не, пуснах го, защото нямахте никакво основание да го задържате.

— Ние смятахме, че имаме.

— Не бяхте прави.

Увереността струеше от дълбокия й глас и Торкел осъзна колко убедителна може да бъде във всеки спор. Това беше глас на победител. Сега обаче не пледираше в заседателна зала. Сега седеше на подсъдимата скамейка.

— Брат ви не е харесвал семейство Карлстен — заяви Торкел, стана от стола и отиде до прозореца; облегна се на перваза с лице към него, макар да не можеше да погледне навън.

— И това не знаех.

— Никога не ви е казвал, че вини тях за финансовите си затруднения, нито че е щял да забогатее, ако те просто се съгласели да продадат земята си?

— Не.

— Значи, след като Карлстенови бяха убити и това разследване се озова на бюрото ви, изобщо не ви хрумна, че може да има връзка между случилото се и брат ви?

— Както вече казах, не. Иначе не бих поела случая.

Торкел се обърна към нея за първи път, откакто беше станал:

— Нима очаквате да повярвам на това?

— Вярвайте в каквото искате, но това е истината.

— Окей, тогава ще ви кажа в какво вярвам. В момента. — Торкел се върна до масата, облегна се на нея и се надвеси над Малин. — Вярвам, че финансовото положение на Тумас е станало неудържимо, че е взел пушка от старата си дружка Ян Седер и я е използвал, за да застреля семейство Карлстен.

Малин поклати глава, все едно посоката, към която се беше насочил разговорът, е извънредно далеч от истината.

— Тумас се е страхувал Седер да не проговори, да не ни каже кой е взел пушката — продължи Торкел. — Не сте знаели докъде се простира омразата му към полицията и властите, затова пуснахте Седер, а Тумас го е причакал в къщата му и го е застрелял в заграждението на кучето.

— Абсурд! — възкликна Малин и не можа да се въздържи, избухна в смях, който още по-добре демонстрираше мнението й за чутото. — Разполагате ли с нещо, каквото и да било, което да доказва твърденията ви?

— Имаме нов ръководител на разследването — смени темата Торкел.

— Да, знам. Емилио Торес.

— Той е малко по… как да кажа… разбран, отколкото бяхте вие.

Нямаше грешка — Торкел се наслаждаваше на ситуацията. Искаше му се да вярва, че е над тези неща, но беше длъжен да признае пред себе си — искаше да си го върне на Малин Окерблад. Беше му направила живота труден, а той и така беше достатъчно сложен; на всяко едно ниво.

Той прикова очи в нейните и зачака тя да се осмели да го погледне.

— Ще поискам задържането ви и ще обявя брат ви за общодържавно издирване.