Момичето, което запази мълчание

— Пуснаха ли го?

Пия беше звъняла три пъти на Ерик, преди той да намери време да й се обади. Всички го разпитваха след решението на Окерблад. Очевидно и Пия беше разбрала, че Седер е освободен. Звучеше напрегната и раздразнена.

— Да — отвърна той и се прибра в кабинета, за да се скрие от погледите на Фредрика и на другите.

— Нали каза, че е той — продължи Пия едва ли не осъдително.

— Не, казах, че искам да говорим с него във връзка с убийството — обясни Ерик почти назидателно. — Но той има алиби и доказателствата не стигат… Засега — добави, за да я поуспокои.

Познаваше съпругата си добре и знаеше, че ще са необходими повече успокоителни думи, отколкото беше в състояние да изрече в момента, за да я укроти, когато изпадне в това състояние. Това беше нейна страна, която повечето й избиратели не бяха виждали никога. Погледната отвън — на дебати, агитации и срещи, тя винаги беше самото спокойствие, но външната стабилност криеше тежък характер и смесица от амбиция и неувереност, която само най-близките й познаваха.

И от която страдаха.

Сега пак се беше разтревожила, че Туршбю ще стане известен като мястото, където някакъв луд сее смърт и разруха, а не като модерната и напредничава община, за която тя работеше толкова здраво. След неколкоминутен монолог, през който той само ахкаше на правилните места, тя се умори и завърши разговора с изкопчване на обещание от него да й осигури обяд с ръководителя на „Риксмурд“, за да добие представа за способностите му.

След разговора той отиде право в стаята, където бяха настанили гостите, и се насочи към Торкел. Настроението вътре беше все така нервно и Ваня изглежда не се беше примирила със срамното решение на Окерблад. Макар Ерик да смяташе, че беше отишла твърде далеч с изказването на съмненията си срещу прокурорката, страстта й го беше впечатлила. От колегата Себастиан не беше във възторг и дотук не забелязваше нищо от прословутия му ум. Обиди и липса на интерес изглеждаха най-отличителните му черти.

Както и очакваше, Торкел прие колебливо предложението за обяд и се зачуди от къде на къде трябва да се среща с председателя на общинския съвет, но след като чу, че Пия е съпруга на Ерик, се съгласи.

Заедно тръгнаха пеш към недалечния „Нюа торйет“ 8.

Сградата на общината не беше особено впечатляваща, приличаше на две бучки захар от мръсночервени тухли, подредени нехармонично. Ерик го поведе навътре и жената на рецепцията ги покани с любезна усмивка.

Трапезарията се намираше на първия етаж на по-ниската бучка захар. Пия вече ги чакаше на най-вътрешната маса до стената. Като ги видя, се изправи.

— Добре дошъл в Туршбю. Сезонът тук е през цялата година — поздрави го тя с усмивка.

— Аха — успя само да отговори Торкел, доста учуден.

— Това е слоганът на нашата община. Казвам се Пия. Пия Флодин. Приятно ми е да се запознаем.

Ерик се подсмихна, като видя жена си. Нямаше следа от гнева отпреди половин час; сега, със светлия си костюм и фризирана коса, изглеждаше като олицетворение на самоувереността. Покани ги да си вземат храна от тезгяха за самообслужване — печена треска с картофено пюре.

— Искам да ви благодаря, че отделихте време — започна Пия, след като седнаха.

— Няма за какво. Разбрах от Ерик, че искате да ми зададете няколко въпроса — отговори Торкел любезно и отвори бутилката минерална вода.

— Малко ми е неудобно, че ви разкарах чак дотук, особено при положение че Ерик ми е съпруг, но щях да искам да ви видя, дори да не беше така.

— Само че тогава нямаше да се отзова толкова бързо — усмихна се Торкел многозначително.

— Не се съмнявам. Но спането в едно легло с местната полиция си има някои преимущества — отвърна тя бързо.

Торкел се засмя. Слава богу, изглежда си допаднаха, помисли си Ерик. Той нямаше никакво желание да посредничи между тях. И двамата бяха силни характери.

— Сигурно тези дни не се виждате много — продължи Торкел.

— Не, на Ерик му е много тежко. — Пия хваната ръката на мъжа си. — Току-що го повишиха, а това е най-големият му случай досега.

Ерик усети, че е време и той да се включи в разговора. Иначе щеше да създаде впечатление на дванайсетгодишен, чиито родители си приказват, без да му обръщат внимание.

— И най-ужасният — добави. — Но съм убеден, че ще го разрешим.

— И вие ли смятате така? — обърна се Пия към Торкел; беше искрено притеснена.

— Подобни случаи винаги отнемат повече време, отколкото ни се иска. Но да, аз също съм уверен, че ще открием виновника. Минали са само два дни от убийството.

Пия кимна, но не изглеждаше доволна.

— Знам, но колко време отнема обикновено подобно разследване и какъв е процентът на разрешените случаи?

— Моля? — погледна я Торкел и остави приборите.

— Трябва да направя изявление. Смятаме да организираме бдение и демонстрация срещу насилието. Освен това ще съобщим, че вие ни помагате, за да покажем, че работим изключително сериозно — обясни Пия и веднага доби по-делови тон. — И би било хубаво, ако мога да кажа на съгражданите ни какво да очакват.

— Нека очакват да направим всичко по силите си — отвърна Торкел. — Както винаги.

— Разбира се, но колко време отнема обикновено?

Торкел сви рамене и се върна към рибата.

— Невъзможно е да се каже.

— Опитайте се. Работих с все сили да върна Туршбю на картата, а сега когато вестниците най-сетне пишат нещо за нас, са само ужасии. Трябва някак да го неутрализираме. Това е пълна катастрофа за общината.

— Едно семейство беше убито — започна той бавно и отчетливо. — Ето това е истинската катастрофа, особено за близките им. А общината ви ще го преживее.

Студенината в гласа му не можеше да се сбърка. Ерик усети леден повей около масата.

— Да, това е ужасна трагедия, но все някой трябва да гледа цялостната картина и за жалост, този някой съм аз — държеше на своето Пия, без да отвръща поглед. — Мислете каквото искате, но това е истината.

Ерик усети, че този път жена му отиде твърде далеч, но все пак трябваше да се застъпи за нея.

— Пия работи до припадък, за да стане общината модерна и атрактивна. Просто се бои трудът й да не отиде по дяволите — обади се той.

Торкел погледна двойката от другата страна на масата. И двамата притискани от различни фактори. Той — понеже беше повишен току-що и не можеше да си позволи грешки в толкова нашумял случай. Тя — понеже трябваше да изглежда силна и делова, когато в действителност нямаше никакъв контрол над ситуацията. Тази година предстояха избори, всичко беше политика. Той почти ги съжаляваше.

— Известно време медиите ще се съсредоточат изцяло върху страхотиите — кимна той с малко по-мек глас. — Винаги е така. Никой от нас не може да промени този факт.

— Разбирам го — съгласи се Пия, също с по-спокоен тон. — Но точно затова беше такава глупост да пускате Седер. Не е ли той извършителят?

Торкел въздъхна дълбоко. Макар конфликтът засега да беше избегнат, Пия се оказваше събеседник, който той трябваше активно да избягва в бъдеще.

— Не знаем — каза уморено. — Прокурорът смята, че доказателствата не стигат, за да го задържим. Имам друго мнение по въпроса. Вие също. Но това е положението. Нашата работа е да намерим доказателствата, а засега не успяваме.

Торкел взе вилицата и отново започна да се храни.

— А кога ще успеете? — чу гласа й и реши да сложи край на този разговор един път завинаги.

— Не е редно да обсъждам течащо разследване с външно лице и ако не можете да предложите други теми за разговор, нека не говорим с пълна уста — заяви той и наведе глава към рибата почти демонстративно.

Пия млъкна.

Ерик усети угризения на съвестта, но трябваше да признае — това му хареса. Да, обичаше съпругата си, но рядко виждаше някой да й затвори устата. Последният път беше, когато не я номинираха за партиен лидер.

Преди три години.

Тъй че се случваше рядко.

От идването на „Риксмурд“ имаше не една полза.