Момичето, което запази мълчание

Себастиан стоеше на вратата на малката им стаичка и наблюдаваше Ваня. Определено се нуждаеше от разведряване — седеше със сърдито изражение и припряно прелистваше записките от разпитите на Седер.

— Ела — пристъпи той към нея и сложи ръка на рамото й.

Ваня се дръпна раздразнено:

— Искам да ги проверя още един път.

— Нищо не си пропуснала — каза той, твърдо решен да не се предава. — Ела да се разходим.

Ваня вдигна поглед, в който се четеше всичко друго, но не и желание за разходки:

— Знам какво се опитваш да направиш. Но ще ми мине, ако просто ме оставят на мира за малко.

Себастиан й се усмихна. Харесваше му, когато се държеше като тийнейджърка. Това не се харесваше на всички от обкръжението й, но пък той беше неин баща.

А бащите досаждат.

— Хайде, ще излезем малко на чист въздух, ела.

Ваня въздъхна дълбоко, но за негова радост се изправи.

— Добре, но наблягам на „малко“.

Прекосиха полицейското управление. Беше доста различно от работното им място на Кунгсхолмен, където можеш да вървиш петнайсет минути, без дори да наближиш следващия етаж. А тук след минута и половина се озоваха на малкия паркинг.

— Къде отиде Торкел? — попита Себастиан.

Ваня изведнъж доби развеселено изражение:

— Да се запознае с жената на Ерик.

— Странна задача за шефа на „Риксмурд“.

Ваня поклати глава:

— Не му е само жена, а и председател на общинския съвет. И явно е решила, че заслужава лично отношение.

Себастиан се ухили и даже му стана жал за Торкел. Още на втория ден да му се налага да се разправя с местните политици — Себастиан не го пожелаваше на никого. И така политическите игри бяха достатъчно уморителни, когато пристигнеше „Риксмурд“, особено пък в толкова малки населени места. А председател на общинския съвет, женен за местния шеф на полицията, вече идваше в повече. Като цяло този род задачи ставаха все по-трудни с всяка изминала година. Понякога имаше чувство, че работата на „Риксмурд“ все повече се превръща в дундуркане на политици, властимащи и журналисти и все по-малко в разследване на престъпления. Ако продължаваха така, в скоро време нямаше да могат да свършват нищо.

— Какво мислиш за Седер? — прекъсна Ваня размислите му.

Себастиан се обърна към нея. Изглеждаше малко по-весела. Пак добре.

— Крие нещо, но не е застрелял семейството — заяви той твърдо.

Ваня изглежда беше съгласна с него.

— Не разбирам защо Окерблад го пусна. Какво толкова, ако беше полежал още малко?

Внезапно на Себастиан му хрумна идея:

— Вместо да се жалваме от малоумната прокурорка, може да направим нещо по въпроса.

— Какво? Пак да го разпитаме? Не можем да го задържим. Няма никаква нова информация.

— Той не е голям умник, та може да извърши някоя глупост в момента, в който се прибере вкъщи.

— Какво например?

— Не знам. Но сме единодушни, че крие нещо. Значи може би е предприел нещо. Нещо, което трябва да видим.

Ваня се усмихна широко. Явно разбираше какво намеква той и намираше известна доза хумор в предложението.

— Искаш да го шпионираме ли? — Тя сякаш едва се сдържаше да не избухне в смях. — Ти и аз?

Той закима ентусиазирано.

— Някога шпионирал ли си някого? — попита Ваня скептично.

— Ти си по-скоро от онези, които идват впоследствие и обират всички лаври.

Не беше далеч от истината.

Той я погледна искрено:

— За всичко си има първи път. Нали?

Взеха един от цивилните автомобили на полицията в Туршбю и поеха през градчето на запад, пресякоха Е16 и продължиха на северозапад. Не след дълго навлязоха сред гори и диви полета. Най-вече второто, така че изразът „дълбоките вермландски гори“ не се връзваше много-много. Поне не покрай шосето за Йостмарк. Прекосиха езерото Шилен и за ужас на Себастиан в Родом Ваня взе да гледа джипиеса повече, отколкото пътя.

Двайсет минути след това спряха зад някакъв порутен хамбар недалеч от тесния път, по който бяха свили, и спряха двигателя. Себастиан я изгледа учудено.

— Ако паркираме по-близо, може да ни види — обясни тя и посочи през прозореца.

Себастиан различи зад дърветата, на около 500 метра, малка къща.

Ваня разкопча предпазния колан и слезе от колата. Себастиан остана.

— Мислех, че ще шпионираме от колата — запротестира той.

— Стига си се оплаквал. Идеята беше твоя — тросна се Ваня, заобиколи колата и отвори неговата врата.

Той беше принуден да слезе и да се надява, че краката му няма да се намокрят. Не се беше подготвил за горски преход, а както винаги носеше тънки ниски обувки.

— Стига си се цупил. Нали искаше чист въздух — подкачи го тя и го поведе напред.

Вървяха през гъстата гора към къщата на Седер. Закачаха се в клони и храсти. Себастиан съжали още след няколко крачки. Не след дълго чуха кучешки лай.

— Има куче, разбира се. Няма как да се приближим повече, без да ни види. — Ваня приклекна зад голям, покрит с мъх, камък.

— Има ли значение? Искам да кажа… какво повече ще направи, освен да залае? То и сега лае.

— Ако някой дойде, ще залае по друг начин.

Себастиан реши да не спори, нищо не разбираше от кучета, знаеше само, че не ги харесва. Погледна към къщата, която се мяркаше зад дърветата. На нищо не приличаше. Безлична стара развалина. Прозорците бяха тъмни, вътре нямаше каквато и да било светлинка. На неокосената морава отпред беше паркиран зелен пикап. По-близо до тях, край една вада, се намираше заграждението на кучето. Висока телена ограда и зад нея — голям саморъчно правен дървен сандък с изрязан с трион вход. Кучето, което подтичваше навътре-навън, представляваше рошав сив звяр с дебел кожух и завита над гърба опашка. Нещо като шведски йемтхунд, предположи Ваня. То продължаваше да лае.

— Изглежда не си е у дома — отбеляза Ваня, след като огледа целия район с бинокъла, който беше взела.

— Колата е тук — посочи Себастиан колебливо.

— Вярно. Но може да е излязъл на разходка.

— Без кучето?

— Защо не?

„Ами как защо не?“ — помисли си Себастиан. Седер бе отсъствал повече от денонощие. Дали не би трябвало да поразходи кучето? Да го пусне да се раздвижи. Да потича. Но пък Седер явно не се отнасяше кой знае колко добре към жените си, тъй че от къде на къде да се държи по-различно с кучето? Като цяло не приличаше на човек, който обича разходките. Дали не бяха закъснели? Дали той вече не се беше отървал от всички доказателства? Нямаше какво друго да правят, освен да чакат. Себастиан също се облегна на големия камък и въздъхна тихо. Очевидно обаче не достатъчно тихо.

— Вече ти омръзна? Не са минали и пет минути.

— Да. Не разбирам как издържаш. Пълна скука е.

— Ами аз не шпионирам хората кой знае колко често. Разследвам убийства, както може би ти е известно. — Ваня отмести очи от къщата и го погледна с любопитство: — Как всъщност си започнал работа в полицията?

Себастиан й се усмихна и осъзна, че шпионирането има някои плюсове. Оставаше насаме с Ваня.

— Мога ли да бъда честен? — попита той шеговито и с наслада от възможността да води разговор, който може да засили връзката помежду им.

— Ако знаеш как.

Себастиан кимна весело, но вече беше решил да не казва истината. Тя беше неприлична и неморална, и от онзи род истории, които не разказваш на човек, който искаш да те хареса. Приведе се съзаклятнически към нея.

— Когато започнах да уча психология в университета, осъзнах, че трябва да си създам свой уникален профил, да стана експерт по нещо необичайно, за да изпъквам. Написах дипломна работа за скритите мотиви и фантазиите на класически серийни убийци — започна той и реши, че звучи съвсем правдоподобно. — Естествено, получи се извънредно добре и аз продължих с темата. Беше краят на седемдесетте години и цялата тази работа с профайлърите едва започваше в САЩ, а при нас изобщо не съществуваше. Тъй че аз бях първият тук.

Звучеше умерено, звучеше добре, но не беше вярно.

Да, беше написал дипломната работа, но не за да си създаде уникална специалност. Не, беше я написал, понеже винаги го привличаше тъмната страна на човешката психика, а серийните убийци го запленяваха открай време.

Продължи с украсената версия:

— Когато по-късно ми се отвори възможност да продължа обучението си във ФБР, ми се струваше твърде хубаво, за да е истина. Затова се възползвах от нея, без да се замисля, а после вече беше твърде късно, за да започна нещо друго. В крайна сметка това умеех най-добре.

И тази истина беше модифицирана.

Обучението във ФБР бе последният му изход. Оплакванията от сексуалните му посегателства бяха стигнали до ушите на най-висшето ръководство и той беше само на една стъпка от изритването. Пътуването до САЩ бе добра възможност да избегне уволнението. Както много други неща в живота му, осъзна сега той. Зад всичките му действия имаше скрити мотиви. Дори днес, когато клечеше зад камък и се мъчеше да накара Ваня да го хареса с измислени истории. Такъв беше той. Изкусен в изкривяването на истината за собствена облага.

— Е, поне един от двама ни се е възползвал от това обучение — промърмори Ваня с горчивина в гласа.

Себастиан осъзна, че твърде непредпазливо е поръсил сол в раната от отхвърлената й кандидатура. Опита се да намали щетите, доколко е възможно:

— И ти ще успееш. Въпрос на време е.

Тя не отговори, само се изправи и изтърси боровите иглички от якето си. Явно нямаше желание да продължи разговора.

— Писна ми. Да обиколим около къщата — посочи тя задната страна на самотната постройка.

Себастиан също се надигна, подразнен от нетактичността си — как можа да повдигне въпроса за проклетото обучение във ФБР, който още я измъчваше?!

Тръгнаха бавно в широк полукръг, като гледаха да се държат на разстояние от къщата. Дърветата, клоните, храстите и широката вада не им позволяваха нито да се движат по избрания път, нито да са невидими откъм къщата. След като изписаха полукръг, установиха, че къщата на Седер изглежда също толкова пуста и от новата им позиция. Почакаха десет минути. Чуваше се единствено лаят на кучето.

— Това куче денонощно ли се дере? Как го изтърпява, да му се не види?

Себастиан погледна към заграждението. Сега беше почти изцяло скрито зад къщата, но му се стори, че вижда нещо в клетката.

Нещо, което не бе забелязал преди.

Нещо голямо.

— Да идем още малко нагоре, за да виждаме по-добре — прошепна той решително.

Ваня погледна първо него, после оградата. Сега и тя го забеляза. Нещо сиво, облегнато на стената на сандъка, в който живееше кучето. Дали беше чувал? Не беше сигурна.

Себастиан се изправи и забърза нагоре, за да огледа по-добре. Вече не му пукаше дали някой ще го забележи откъм къщата; трябваше да разбере какво е това. Ваня се затича подире му. Настигна го точно когато приближиха достатъчно, за да го видят.

Определено там седеше нещо.

Нещо, което не биваше да бъде там.

Човек.