Момичето, което запази мълчание

Ваня беше излязла от пътя, мина право през храсталаците и спря колата едва на метър-два от водата. Червеният автомобил вече беше потънал, виждаше се само покривът и около него излизаха мехурчета от изтласкването на последните остатъци от въздух в купето.

Един човек плуваше към тях. Пия Флодин.

Никой друг — нито около колата, нито във водата. Себастиан смъкна якето си, изу обувките и се хвърли вътре, без да се замисли.

Беше му се случвало и преди.

Тогава водата беше по-топла, движеше се стремително и помиташе всичко по пътя си.

Но иначе разлика нямаше.

Беше му се случвало и преди.

Водата, която му отне всички, които обичаше.

Плуваше с всички сили към колата. Видя как на брега Ваня стои с телефон в ръка и вика линейка. Един полицай беше дошъл на мотоциклет и тичаше към Пия. Себастиан отново насочи очи към колата. Покривът се виждаше още около секунда и после потъна изцяло. Никакъв признак на живот. Той се гмурна по посока на колата, но водата беше мътна и тъмна и той едва виждаше собствените си ръце. Пак излезе на повърхността. Видя как някой изплува едновременно с него. Беше Мария. Пищеше в паника:

— Никол!

Въртеше се във водата и търсеше истерично.

— Още ли е в колата? — извика той.

Тя го забеляза. Той никога не беше виждал по-ужасен поглед.

— Не, пуснах я! Пуснах я пред мен!

Той чу как плачът се смесва с див ужас. Тя пак се гмурна. Той също. Също толкова тъмно и невъзможно да видиш каквото и да било, колкото и преди малко. Но едната му ръка докосна колата. Той се хвана за ръба на тавана над отворения прозорец и се издърпа надолу. Усещаше единствено студен метал, виждаше единствено ъгловати промишлени форми.

Нищо живо.

Нито следа от Никол.

Остана долу колкото можеше, преди да се принуди да изплува на повърхността. И Мария беше там. Беше изтощена, трепереше от студ и шок.

— Никол! — изкрещя, по-слабо заради умората.

Тя самата едва ли щеше да издържи още много. Той пое дълбоко въздух и отново се гмурна.

Мощни загребвания, силни оттласквания.

Щеше да я открие.

Дробовете го боляха, усещаше как студът се пропива в него. Ушите му туптяха от налягането. Ръцете му напипаха нещо меко и лепкаво. Тинята оцветяваше водата в кафяво и още повече го затрудняваше. Опипваше мократа кал по дъното. Цялото тяло го болеше и не можеше да мисли трезво. Но продължи, въпреки че дробовете му крещяха за кислород.

Пак до повърхността. Приближаваше малка лодка. Един мъж викаше нещо. На брега пристигаха още и още хора. Полицаи в светлоотразителни жилетки. Той се опитваше да диша дълбоко. Изкрещя на Мария, която изглеждаше полумъртва:

— Плувай към лодката!

Не изчака отговор, а отново пое въздух и се гмурна. Все още не можеше да се ориентира, но този път се опита да се гмурне малко по-далеч от колата. В действителност вече нямаше представа къде се намира нито колата, нито самият той. Виждаше само вода. Но знаеше едно. При всяко гмурване се задържаше под повърхността все по-кратко. Започваше да се задъхва. Скоро щеше да загуби сили. Отново изплува. Мъчеше се да диша. Изпълваше дробовете изцяло със силата на волята. Пак потъна. Към мрака и студа.

Внезапно усети нещо с дясната ръка. За част от секундата нещо мина покрай него. Не беше твърдо и метално, а съвсем различно. Той заплува с всичка сила надясно и протегна ръка колкото можеше, затърси трескаво.

Отново го докосна. Върхът на пръстите върху нещо меко.

Внезапно се върна във водата край Као Лак.

Тогава държеше една ръка и я изпусна.

Сега също.

Изплъзна му се. Изчезна във водата точно като миналия път.

Но беше ръка. Нейната ръка!

Той излезе на повърхността. Пое си въздух съвсем малко и се гмурна. Вече не трепереше. Не мислеше за болката в тялото и дробовете си. Не мислеше за нищо друго освен за ръката.

Търсеше, опипваше, протягаше се.

Нищичко.

Отново я изгуби.

Слънцето явно беше пробило облаците, понеже сега във водата се процеждаха лъчи. Осветяваха я. Из лъчите се носеха прашинки и тиня и водата стана по-светла. Той видя сянката от тялото й съвсем наблизо. Тук беше. Само на едно загребване. Достигна я. Ръката и тялото бяха безжизнени. Стисна ръката. Опита се да я издърпа нагоре, но се оказа по-тежка, отколкото очакваше. Бореше се с всички сили, с другата ръка я хвана около кръста. Беше изтощен до смърт. Но никога нямаше да я пусне. Никога. По-скоро щеше да потъне заедно с нея, отколкото да се предаде.

Както толкова често му се искаше да бе постъпил през онзи ден в Тайланд. Да беше потънал заедно с нея.

Риташе с крака, влагаше последни сили. Нагоре. Нагоре към слънцето. Към спасението. Но всичко беше изгубено. Водата сякаш се мъчеше да ги задържи.

Но той не я пускаше. Не я пускаше.

Не и този път. Ритна един последен път.

Внезапно почувства слънцето върху лицето си. Чу как кашля и се бори да си поеме дъх.

Искаше да извика за помощ, но нямаше сили. Видя бледото лице на Никол над водата. Не помръдваше. Кичури коса бяха полепнали по лицето й. Той риташе с всичка сила, за да се задържи на повърхността. Нагълта се с вода. Но риташе. Държеше я.

Видя малката лодка да приближава. Забеляза Мария, която висеше през релинга.

— Никол! — изпищя тя.

Не му оставаха сили. Отново потъна. Ставаше му все по-трудно да я задържи над водата. Мъжът в лодката протегна ръка към него. Но той отказа да я поеме. Не можеше. Никога нямаше да пусне Никол. И двамата отново потънаха под повърхността. Сякаш нещо ги дърпаше към дълбините.

И тогава усети някого до себе си. Някой, който беше силен. Някой, който го вдигна.

Ваня.

— Държа я! — извика тя в ухото му и издърпа Никол от ръцете му.

Той й позволи. Улови се за релинга на лодката с една ръка. Видя как Ваня плува по гръб към брега, притиснала Никол към гърдите си, за да може лицето й да е над водата. Видя как я извади на сушата.

Никол все още не помръдваше.

Парамедиците обаче не губеха време.

Започнаха с изкуствено дишане.

Себастиан пусна релинга и заплува към тях. Движеше се бавно, но не се предаваше. Изпълзя на брега. В тинята и водата. Изтласка се напред и отново хвана момичето за ръката. Стисна я и се просна.

Гледаше как се мъчат да я съживят. Трепереше от студ.

И тогава тя се закашля. Повърна водата. Той едва имаше сили да помръдне, едва гледаше след цялото това усилие, но чу.

Тя беше жива.

— Себастиан, вече можеш да я пуснеш — каза гласът, който го спаси.

Ваня.

— Не мога. Не отново — промълви той безсилно.

— Налага се. Ще я качат в линейката. Трябва да я пуснеш. Тя ще се оправи.

— Не искам — отвърна той умолително.

— Трябва.

Тя и един парамедик издърпаха ръката му. Стана лесно. Не му бяха останали сили да се съпротивлява.

Те се затичаха, отнесоха я далеч от него на носилка. Той легна по гръб и се загледа в слънцето. Зъзнеше. Трепереше. Но беше успял. Този път водата изгуби битката. Някой му даде одеяло. Друг го изправи до седнало положение. Ваня беше там и му помогна да се вдигне на крака. Той беше готов да заплаче. Да прегърне тази жена, която беше негова дъщеря и навярно единственият му приятел, и да бъде искрен.

Но не можеше.

— Има линейка и за теб — каза му тя меко.

Той кимна. Видя мокрите си чорапи, докато вървяха по тревата.

Видя Пия с белезници. Видя Никол с кислородна маска в едната линейка.

Затвориха вратата след нея.

Отпътуваха. И той знаеше.

Знаеше, че я вижда за последен път.

В живота си.