Момичето, което запази мълчание

Беше стигнала. Беше намерила мястото. Не вярваше да я види, дори да надникне през процепа. Чуваше го навън. По-близо. Твърде близо. От време на време светлината от фенера му падаше върху стената вдясно от нея. Тя затаи дъх. Може би той изобщо нямаше да забележи входа. Изведнъж светлината престана да се мести насам-натам и се спря на едно място. Върху процепа. В скривалището й.

Но дори и така той може би нямаше да я види. Тя се притисна още по-плътно до стената. Остри камъни се забиваха в гърба й през якето. И тогава я видя. Консервата, която беше изпуснала. Лежеше на няколко метра навътре, до стената. Ако я осветеше, той нямаше как да не я забележи. И ако я беше чул, щеше да разбере, че тя е там. Трябваше да я махне. Но как? Чуваше стъпките му да приближават, а лъчът светлина не се отместваше и за миг.

Тъкмо щеше да се хвърли и да се опита да стигне консервата, когато ги чу.

Той също ги чу. Звуците. Нямаше съмнение. Двигатели, автомобилни гуми върху чакъл, отварящи се и затварящи се врати, приближаващи стъпки, гласове… Невъзможно да определи колко, но повече от един. Полицията или доброволците, предположи той. Защо не? Щом той можеше да се сети, можеха и те. Ами ако тя наистина беше в нишата? Имаше ли време да я убие? Щяха да чуят изстрела, но той можеше да се скрие в лабиринта, да изчезне. Но за колко време? И как щеше да излезе? Изобщо не познаваше мястото. Щяха да докарат кучета. Свършено беше. Той пропиля шанса си. С рязко движение изгаси фенера на челото си и с бързи и възможно най-безшумни стъпки потъна в лабиринта.