Момичето, което запази мълчание

Сега бяха две.

Тя беше разделена на две личности.

Вътрешна и външна.

Външно тя все още се движеше.

С принуда, но целенасочено. Наученото в училище — да стои на едно място, ако се изгуби, противоречеше на вродения инстинкт — да бяга.

А дали се беше изгубила?

Не знаеше къде точно се намира, но знаеше накъде се е запътила. Не се отдалечаваше от шосето дотолкова, че да не чува автомобилите. Можеше да излезе на пътя. Да върви покрай него. Да се скрие, ако някой дойде. Да продължи, докато стигне табела, да се убеди, че е на прав път, и после пак да потъне в гората. Тоест не се беше изгубила. Нямаше причина да стои на едно място. Да не говорим за студа. Влажният студ, който я пришпорваше все напред. Движението щеше да я стопли. Щеше да позабрави и глада. Значи трябваше да продължи.

Вътрешно бе в покой.

Известно време беше тичала. Беше бягала сляпо. Сега не помнеше ясно от какво бяга, нито знаеше къде е попаднала. Не беше място, не беше пространство, беше по-скоро… нещо като чувство…

Не знаеше. Но тя беше там и там беше празно, и тя бе в покой.

Тя беше празна и в нея цареше покой.

Пълна тишина.

Това й се струваше най-важно. Докато беше тихо, щеше да е в безопасност. На мястото, което не беше място, осветено без светлина. Където никой цвят не напомняше на цветовете, които нейните все още виждащи очи продължаваха да долавят от външния свят. Отворени, но затворени за всичко, освен за чувството за безопасност. Което щеше да изчезне заедно с тишината. Усещаше го инстинктивно. Думите щяха да я разкрият. Думите щяха да срутят невидимите стени, и отново да направят всичко реално. Щяха да пуснат вътре ужасите, които се спотайваха отвън.

Трясъците, писъците, червената топлина и страхът.

Нейният собствен страх и чуждият.

Вътрешно тя стоеше тихо и в покой.

Беше принудена да продължи.

Да отиде там, където никой нямаше да я намери. Където никой нямаше да се опитва да я заговори. Външно бе принудена да закриля вътрешното.

Знаеше къде отива.

Бяха говорили за едно място. Бяха я предупреждавали за него. Място, където никога вече няма да те намерят, отидеш ли веднъж. Никога повече. Така казаха. Никой нямаше да я намери.

Външно уви твърде тънкото яке около тялото си и забърза.

Вътрешно се сви на кълбо, смали се и се замоли да изчезне напълно.

Ана Ериксон седеше в колата пред светложълтата сграда и чакаше.

Ваня закъсняваше. Крайно нетипично за нея. Ана реши, че това е поредната странност, която забелязва у дъщеря си през последните месеци.

Най-лошото беше, че вече не й се обаждаше.

Ако трябваше да бъде честна, Ана можеше да се примири с това. Разбираше причината. Понякога дори й се струваше, че си го е заслужила. Освен това истината беше, че с дъщеря й никога не са били в близки отношения и не са водили дълги разговори.

Валдемар страдаше повече. За него отчуждеността на Ваня беше непоносимо болезнена и това, в съчетание с болестта, го бе превърнало в развалина. Непрекъснато дърдореше за дъщеря си и онези тайни, които не бивало да крият от нея. За всичко, което трябвало да направят другояче. Той бе надхитрил смъртта само за да открие, че животът е пълен с терзания и разкаяние. Цялата ситуация, разбира се, измъчваше и Ана, но тя се справяше по-добре. Винаги е била по-силна от съпруга си.

Изписаха го от болницата преди повече от месец, но тя така и не успяваше да го изведе от апартамента. Както изглеждаше, тялото му беше приело новия бъбрек, само че Валдемар не можеше да приеме своя нов свят. Светът без Ваня. Той отблъсна всичко друго.

Ана. Малцината му колеги, които не се дистанцираха от него въпреки деянията му. Още по-малобройните приятели, които се обаждаха все по-рядко.

Дори разследването срещу него сякаш вече не го тревожеше. Обвиненията в данъчни и финансови измами бяха сериозни, но оставаха в сянката на измяната срещу Ваня.

Тя беше побесняла и му се беше нахвърлила. Беше ужасно. Виковете, обвиненията, сълзите. Никога не бяха виждали Ваня в такова състояние.

Толкова ядосана.

Толкова ужасно наранена.

Обвиненията бяха все същите: Как са могли? Кой родител постъпва така? Що за хора са изобщо?

Ана разбираше. На мястото на Ваня и тя би попитала същото. Да, въпросите бяха оправдани и разбираеми. Отговорът — това беше трудната част.

Тя. Тя беше родителят, който постъпва така.

На няколко пъти през най-ужасната кавга Ана бе готова да каже: „Искаш ли да знаеш кой е баща ти? Наистина ли го искаш?“. Но се сдържа. Отказа да отговори. Отвърна, че няма никакво значение кой е.

Не че искаше да защити Себастиан Бергман. Ясно виждаше какво иска той. Как се мъчи да се намърда в живота им. Да предяви искане, за което няма право; като лихвар, дошъл да събира дългове, които никой не му дължи.

Себастиан никога не е бил баща на Ваня. За разлика от Валдемар. От първия миг, през целия й живот. Каквото и да пишеше в болничния картон, който Ваня размаха под носа й. Единственото положително нещо бе, че Себастиан не можеше да се възползва от ситуацията за собствена облага. И той като нея беше оплетен в лъжи. Кажеше ли на Ваня, че е знаел от толкова време и си е мълчал, тя щеше да сметне предателството му за не по-малко от тяхното.

Щеше да го намрази също толкова силно.

Щеше да се дистанцира от него също толкова решително.

Себастиан го знаеше. През последните седмици звъня няколко пъти на Ана и я моли да му помогне да намери начин да поднесе истината. Ана отказа. Никога не би му съдействала да открадне Ваня от Валдемар. Никога. Това бе сред малкото неща, за които беше напълно сигурна. Във всичко друго цареше пълен хаос.

Днес обаче щеше да започне да си възвръща контрола.

Днес щеше да предприеме първата стъпка към възстановяването на реда.

Имаше план.

Входната врата се отвори и Ваня най-сетне се появи. Беше пъхнала ръцете дълбоко в джобовете на якето, раменете й бяха отпуснати. Имаше сенки под очите и изглеждаше бледа и уморена, сякаш през последните месеци се е състарила с няколко години. Отметна с ръка безжизнената си, сплъстена коса, докато пресичаше улицата и приближаваше автомобила. Ана събра мислите си, пое си дълбоко дъх и слезе.

— Здравей, радвам се, че намери време — опита се тя да звучи възможно най-непринудено.

— Какво искаш? — гласеше отговорът. — Много съм заета.

Бяха минали три седмици от последния им разговор и на Ана й се стори, че гласът на дъщеря й е позагубил малко от остротата си. А може би просто й се искаше да е така.

— Трябва да ти покажа нещо — започна предпазливо.

— Какво?

— Може ли да ти обясня в колата?

Ваня я изгледа с подозрение. Ана знаеше, че колкото по-дълго мълчат, толкова по-вероятно е дъщеря й да склони. Беше го научила от всичките им предишни караници. Не бива да атакуваш, не бива да притискаш Ваня в ъгъла и да се мъчиш да й наложиш волята си. Ако искаш тя да отстъпи, трябва да действаш без открита конфронтация и да я оставиш да го направи по своите собствени правила.

— Ще видиш, че си заслужава — продължи внимателно. — Сигурна съм.

Накрая Ваня кимна и отиде до колата. Отвори вратата и седна.

Ана запали двигателя и потеглиха. Тя наруши тишината чак някъде около бензиностанцията на Фрихамнен и допусна първата си грешка:

— Имаш много целувки от Валдемар. Липсваш му.

— И на мен ми липсва баща ми. Истинският ми баща — сряза я Ваня.

— Малко се тревожа за него.

— Винете себе си — прекъсна я Ваня. — Не аз съм лъгала през целия си живот.

Ана усети колко близо са до поредната кавга. Колко лесно стигаха дотук. Да, гневът на Ваня беше разбираем, но на нея й се искаше тя да разбере колко наранява тези, които я обичат най-много. Които я подкрепяха и стояха зад нея през целия й живот. Които лъгаха, за да я предпазят, не за да я наранят. Но Ваня само чакаше причина да избухне отново, затова тя се опита да понамали напрежението:

— Знам, знам. Извинявай, не искам да се караме. Не и днес…

Ваня изглеждаше склонна на временно примирие. Продължиха в мълчание. Надолу по „Валхалавеген“, на запад към „Нортул“.

— Къде отиваме? — наруши Ваня тишината, докато минаваха покрай „Сталместаргорден“.

— Ще ти покажа нещо.

— Какво?

Ана не отговори веднага. Ваня се извърна към нея:

— Обеща да ми обясниш в колата. Слушам те.

Ана си пое дълбоко дъх, но не отмести очи от пътя.

— Смятам да те заведа при баща ти.