Момичето, което запази мълчание

Най-после да му излезе късметът.

Оставаха му едва няколко метра до входа на номер 18, когато вратата се отвори и млада двойка с бебешка количка излезе на тротоара. Франк забърза и стигна точно преди вратата да се затвори. Той се усмихна и кимна на двамата, за да ги убеди, че просто се прибира вкъщи, но те не показаха какъвто и да било интерес към него. След като вратата се затръшна зад него, той се спря на площадката. Вдясно имаше копче за лампа и Франк го натисна, докато гледаше списъка на живеещите, поставен над прекъсвача в рамка и зад стъкло, просто за да се увери, че е запомнил правилно.

Правилно беше запомнил.

Бергман ет. 3.

Той продължи напред и пъхна ръка под палтото. Докосна пушката с върха на пръстите. Асансьорът или стълбите? Избра стълбите. Щяха да му дадат още малко време да се подготви. Дали да позвъни на вратата? Дали щяха да му отворят? Франк се качи до първия етаж и забеляза, че повечето врати имат шпионка. Себастиан Бергман никога не бе виждал Франк и точно сега едва ли щеше да отвори на непознат. Не и като се има предвид кого криеше в апартамента. Франк изведнъж почувства как умората надделява. Щеше да стигне до още една врата, през която някак трябваше да мине. Предишната отне близо половин час и влизането му беше чист късмет. Какво да прави със следващата?

Телефонът му иззвъня.

Франк подскочи и затършува из джобовете на палтото. Отново си представи как внезапният звук привлича любопитни очи зад всяка една шпионка около него.

Намери телефона и погледна.

Пия се обаждаше.

Поколеба се; това беше възможно най-неподходящият момент за разговори и той би затворил на всеки друг. Но това беше Пия. Жената, изобщо човекът, когото смяташе за свой най-добър приятел. Толкова много години заедно, в политиката и в личния живот. Винаги се бяха подкрепяли взаимно. Бяха преживели заедно какво ли не. Може би обаждането й точно в този момент беше някакъв знак? Той вдигна.

— Ало? — обади се с възможно най-тих глас, завъртя се и заслиза обратно надолу.

Щеше да се чувства в по-голяма безопасност, ако говори долу във входа, където не е обкръжен от врати с хора зад тях.

— Здравей, какво правиш? — попита Пия с толкова делничен тон, че чак звучеше абсурдно с оглед на заниманието му в момента.

— Ами добре съм… извинявай… малко съм зает.

— Къде си?

Франк трябваше да мисли бързо. Ерик знаеше, че той ще ходи във Вестерос. Не очакваше семейство Флодин да прекарва вечерите си в разговори за него, но все пак съществуваше реална възможност той да е споменал за пътуването му, затова най-разумно беше да поддържа същата линия.

— Във Вестерос.

В полицейското управление в Туршбю Пия вдигна очи към съпруга си и Торкел, който, може и да грешеше, но долови сянка на колебание върху лицето й. Той й кимна.

— Аз съм в полицейското управление — каза тя. — Ерик е тук, също и шефът на „Риксмурд“. Искат да дойдеш да говориш с тях.

Отговори й мълчание.

— Франк?

— Какво… — толкова дълга тишина, че Торкел помисли, че е прекъснал. — За какво искат да говорим? — попита Франк накрая.

Пия отново погледна Торкел, който пак кимна.

— За Карлстенови и историята с мината…

Отново мълчание. На Торкел му се счу дълбока въздишка през високоговорителя. Отчаяна въздишка.

— Ела да говориш с тях, Франк — умоляваше го тя, наведена по-близо до телефона.

— Вече е твърде късно за това.

— Как така „твърде късно“?

— Мисля, че знаеш.

Торкел не знаеше дали Пия е криела някакви подозрения преди, но сега изглеждаше убедена във вината на Франк. Цялата сила, която иначе струеше от нея, сякаш я напусна за секунди. Тя тежко се отпусна на стола и явно се бореше да спре сълзите.

В Стокхолм Франк направи същото, само че той стовари тежкото си тяло върху коравите стъпала и не се опита да скрие плача.

— Направих го за Хампус — прошепна.

— Тогава сега помисли за него — чу думите на Пия.

Франк не отговори.

Той не мислеше за нищо друго освен за Хампус.

Всичко, което правеше, беше единствено в името на сина му. Абсолютно всичко. Беше прекрачил граници, които дори в най-безумните си фантазии не си беше представял, че би могъл да мине — само заради него.

Че би могъл да мине.

Оказа се, че би могъл. Ето го тук. Само допреди няколко минути беше напълно готов да убие още трима души, единия от тях малко дете.

Защото мислеше за Хампус.

Защото беше принуден да го остави сам твърде, твърде рано и защото никого другиго не го беше грижа за него. Освен ако не му се плаща. Парите бяха най-важното. Всичко можеше да се купи, човек получаваше онова, за което плаща, а станеше ли дума за грижата за сина му, той не се задоволяваше с нищо по-малко от най-доброто. Но когато научи, че времето му е ограничено, той вече нямаше никакви пари, понеже не излезе нищо от мината, понеже Карлстенови отказаха да продадат имота си.

Затова Карлстенови трябваше да изчезнат.

Заради Хампус.

Човек прави какво се налага. Животът не е справедлив.

— Мисли за сина си — повтори Пия и Франк се изненада колко меко звучи гласът й, толкова нетипично за нея. — Помисли какво може да му се случи. И постъпи правилно.

Франк дори не си направи труда да отговори. Какво да каже? Какво би могъл да каже, което да промени или подобри положението, в което се намираше? Нищичко.

— Франк, знаеш какво мога да направя. — Гласът й — смесица от самоувереност и отчаяние. — Мога да ти помогна.

Изведнъж той почувства огромна празнота и ръката с телефона се отпусна на земята.

— Разбираш ли какво ти казвам, Франк? — чу се тихо откъм слушалката в краката му.

Да, разбираше. Напълно разбираше.

Смелото малко момиче и майка му щяха да оживеят.

Това беше. Свърши се.

Единственото му усещане беше облекчение, че вече не се налага да се вмъкне през заключената врата на третия етаж. Че не се налага повече да убива.

Че не се налага да отнема нечий живот.

Той пъхна ръка под палтото и извади пушката.

Изстрелът, който отекна през каменното стълбище, наистина привлече любопитни очи зад всяка шпионка.