Момичето, което запази мълчание

Сънят.

Проклетият сън.

Вече не го навестяваше чак толкова често. Понякога дори си въобразяваше, че се е отървал от него. Че се е свършило. И после пак се връщаше.

Както сега. Току-що.

Сабине като вързопче чиста енергия върху раменете му. На път към водата. Към прохладата и игрите. Въздухът е влажен и задушаващ. Момиченцето с надуваемия делфин. Последните думи на Сабине:

„Татко, и аз искам такъв.“

И после морето. Плисъкът. Смехът.

Виковете откъм брега.

Тътенът.

Водната стена.

Нейната малка ръчичка в неговата голяма. Мисълта никога да не я пуска. Цялата му сила, цялото му същество. Съсредоточени. Целият му живот, съсредоточен в дясната ръка.

Себастиан отметна завивката и отиде в тоалетната. Вдигна капака под ослепителната светлина от луминесцентната лампа, която го накара да замижи, докато болезнено отваряше и затваряше схванатата дясна ръка.

Която внезапно се бе оказала празна.

Която изпусна дъщеря му.

Той пусна водата и се върна в стаята. Часовникът под телевизора показваше 4:40. Но вече беше изключено да заспи, тъй че се облече и излезе. Оставаха още няколко часа до изгрев-слънце. Беше тъмно и безлюдно. Себастиан пресече улицата и слезе до езерото, тръгна по брега и излезе на широко шосе. Е16/Е45. Продължи покрай езерото.

Сънят.

Този проклет сън.

Знаеше защо се върна. Макар да гледаше да стои далеч от снимките от местопрестъплението и почти да не слушаше доклада, нямаше как да си затвори очите — работеше по случай с убити деца.

Отново.

Точно като предния път.

Не биваше да се занимава с мъртви деца. Вече не издържаше.

След около половин час се обърна и се върна по същия път. Качи се в стаята, взе набързо душ и слезе в трапезарията. Избра си закуска от шведската маса и отиде във вътрешното помещение. Някой определено си падаше по тапети с цветя. Тези пък бяха черни на бял фон. Седна на една сгъваема маса до стената с място за двама души.

Докато си наливаше втората чаша кафе, Ваня дойде и се огледа за познато лице в трапезарията. Забеляза Себастиан и леко му се усмихна, преди да отиде да си вземе закуска. Стори му се уморена. Напоследък това сякаш бе обичайното й състояние. Уморена и нещастна. Нямаше как разривът с най-важния човек в живота й да не й се отрази.

Себастиан би трябвало да се радва — от деня, в който научи, че Ваня е негова дъщеря, той мечтаеше тя да се отчужди от Валдемар. Но той внимаваше, помнеше ясно думите й, че е избрала да му вярва. Нямала сили да е в конфликт с всичко и всички. Но това можеше да се промени за миг. Особено ако тя научеше какво е сторил.

— Добре ли спа? — попита я, когато седна срещу него.

— Горе-долу. Ти?

— Като пеленаче — излъга той.

Довършиха закуската си с непринуден разговор и на излизане срещнаха Били, който се връщаше от управлението, където беше подготвил „най-малката стая на света“, както я нарече. Предложи да ги закара с колата, ако почакат десет минути да хапне някой залък, но Ваня и Себастиан отказаха. Смятаха да походят.

Въобразяваше ли си Себастиан, или Били ги гледаше странно? От целия екип познаваше Били най-слабо. Да, той беше приел присъствието на Себастиан от самото начало — за разлика от Ваня и Урсула — но не се бяха сближили ни най-малко за времето, в което Себастиан работеше с „Риксмурд“.

Били преживяваше труден период. Уби двама души. Вярно, на служба… но все пак.

Две вътрешни разследвания. Оправдан и двата пъти.

На Себастиан не му се вярваше, че Били е толкова неповлиян от случилото се, колкото се преструва. Не беше точно тип мълчалив мачо. След второто убийство Себастиан му предложи да поговорят, но Били отказа.

Докато вървяха един до друг към „Берйебювеген“ 22, Себастиан попита Ваня дали е забелязала нещо странно у Били.

— Не, държи се както обикновено. Защо?

Себастиан не се задълбочи в темата.

Както винаги.

Точно от това се страхуваше.

Точно това му се струваше странно за човек, убил двама души.