Момичето, което запази мълчание

Мария изкъпа Никол във ваната, докато Себастиан разчистваше масата в кухнята след вечеря. Ядоха само сандвичи. Никой от тях нямаше желание да готви, а на Никол явно не й пречеше. Напротив. Изяде три сандвича със сирене и мармалад. Не беше рисувала друго след последната картинка с бялата къща на Карлстен в ъгъла. Никой от двамата не й досаждаше. Добре знаеха какво следва. И те, също като нея, предпочитаха да останат навън още малко. Себастиан се впечатли от скоростта, с която Никол се връщаше назад. Най-трудното при травмирани пациенти беше, когато заседнеха на едно място в случилото се и не можеха да продължат — нито напред, нито назад. Никол обаче явно нямаше подобен проблем. Тя показваше огромна вътрешна сила и зрялост. Престрашаваше се да си спомня.

Себастиан отиде в дневната и събра рисунките. Внимателно ги остави на масата. Чу как се отваря вратата на банята и отиде да ги посрещне.

Мария носеше Никол на ръце. Беше я увила в една от големите му бели хавлии. От банята се носеше мирис на сапун и влага.

— Можете ли да ми донесете чантата? — помоли Мария.

— Вече съм я оставил в стаята за гости — отвърна той и ги поведе натам.

Мария остави момиченцето на леглото и извади пижамата от голямата черна чанта. Беше синьо-бяла и имаше старовремски вид. Стилна по класически начин.

— Имате ли нужда от нещо преди лягане? — попита той.

— Само чаша вода.

— Ще донеса.

Когато се върна, Никол вече лежеше под завивките. Мария се беше отпуснала до нея и я прегръщаше. Той остави чашата на бюрото и се обърна, за да пожелае лека нощ. Никол го гледаше с големите си тъмни очи.

— Искам само да ти кажа, че днес се справи чудесно, Никол — похвали я той и седна до нея. — И майка ти, и аз се гордеем с теб.

Никол кимна и също изглеждаше горда. Той й се усмихна, погали я за миг по бузата, след което стана и се обърна към Мария:

— Ако ви трябва нещо, ще ми кажете. Аз съм в другата стая.

— Ами, има нещо… — започна тя неуверено.

— Какво?

— Никол е по-спокойна, когато и вие сте в стаята.

Себастиан зачака продължение на изречението. Тя едва ли просто му съобщаваше факт, който му беше известен още от болницата в Туршбю.

Мария бавно си пое дъх.

— Мисля, че би искала вие да лежите до нея, докато заспива — продължи тя смутено, все едно му отправяше неприлично предложение.

— Права ли е майка ти? — обърна се той към Никол.

Кратко кимване в отговор, но това му стигаше. Себастиан внимателно легна върху тясната ивица на леглото, която беше останала свободна. Веднага забеляза реакцията на Никол. Той погледна Мария, но този път с тревожна бръчка на челото.

— Има само един проблем — каза й.

— Какъв?

— Тясно е. Елате.

Чувството беше особено. Сякаш се беше отворила цепнатина във времето и той се бе върнал десет години назад.

Отново имаше семейство. Жена, която лежеше в едната половина на двойното легло в спалнята му. Той в другата.

Дете между тях.

През последните години в леглото му бяха спали много жени.

Но никога десетгодишно момиченце.

И въпреки това му се струваше съвсем естествено. Това беше най-странното. Може би защото Никол все повече му напомняше на Сабине. Или защото за първи път от много години разбираше какво е едно дете да ти има пълно доверие.

Дете, което не искаше нищо друго, освен да му отвърнеш със същото.

Което нямаше скрити цели и задни мисли.

Което, за разлика от него, беше напълно искрено.

Може би истината беше, че изпитваше обич. Нежност. Напълно освободен от похот и страст.

Беше изпитвал много от тази нежност и към Ваня. Поне в най-хубавите им моменти. Но лъжите през цялото време се изпречваха на пътя му и разваляха всичко.

Тя не знаеше. Той знаеше.

Беше еднопосочно и сложно.

Знаеше, че няма да може да заспи. Затова лежеше и се наслаждаваше на близостта на Никол и на спокойното й дишане.

Беше прекрасно.

— Спите ли? — прошепна Мария.

Той не искаше да отговаря. Искаше да остане в това полусънно състояние. Но тя беше част от него. Важна част, затова той отговори:

— Не. Буден съм.

Чу как тя леко се намества. Усети, че й се говори. Че думите и мислете й напират. Твърде дълго ги бе сподавяла.

— На нас с Никол не ни е леко — започна; гласът й беше предпазлив. — Може да се каже, че няма никакъв контакт с баща си. Затова в живота й не е имало много мъже.

Той не отговори. Нямаше нужда. Знаеше го.

— Ето защо смятах, че е важно да гостува на братовчедите си. За да види как изглеждат истинските семейства.

Тя замълча.

Мъчително беше да говори за онези, които изгуби.

— Толкова е странно — продължи с още по-тих глас; дали за да не събуди Никол, или защото гласът й трепереше — той не беше сигурен. — Така завиждах на Карин. Сърдех й се. Няколко години изобщо не си говорехме. Мислех си, че тя винаги получава каквото пожелае. Че е разглезена и егоистка.

Мария се завъртя в леглото и за първи път срещна очите му над главата на спящата Никол.

— Само че тя не получаваше нищо даром. Работеше здраво за всичко, което имаше, но мисля, че ме караше да се чувствам… — Мария се поколеба; търсеше думите. — Не знам, просто завиждах, че изглеждаше толкова щастлива.

В очите й блестяха сълзи.

— И сега се срамувате?

— Може би малко. Но най-вече ми е мъчно за Никол. Сега пак остава сама. Толкова сама, колкото аз съм се чувствала винаги.

Тя млъкна.

Той не отговори.

— Вие защо нямате деца?

Въпросът го изненада. Очакваше да продължи да си излива душата, искаше да научи повече за жената в леглото си. Неприятно му беше, че смени темата така внезапно и разговорът да се насочи към него.

— Просто така и не стигнах дотам — отвърна, без да се замисли.

— Изглежда обичате деца. Имате подход към тях.

— Да.

— Никога ли не сте се женили?

— Не.

Лъжите.

Колко лесно идваха.

Без да помисли за последствията. Без да помисли изобщо.

— Хм… — чу я и видя следа от усмивка на устните й.

— Какво значи това „хм“?

— Просто е странно. — Тя се премести малко по-близо до него. — Вие сте много мил мъж.

— Благодаря.

Никой никога не го беше наричал мил. Никой. Никога. Ръката му се плъзна към нейната. Хвана я. Беше топла и нежна. Той легна по-близо до Никол и усети меката й кожа под бузата си. Ръката на майката в неговата.

Дъщерята между тях.

Не искаше да заспи никога повече.