Обвинена в убийство

12

Час след като си бе тръгнал от къщата на убития, Скот седеше на задната тераса на наетата вила и пиеше бира. Имаше нужда да се подкрепи с нещо, след като бе научил, че отпечатъците на Ребека са върху дръжката на ножа, и след като бе видял окървавеното легло. Погледът му се местеше между папката с материалите по убийството, която лежеше в скута му, и Ребека и Бу, които бяха на плажа.

Какво всъщност правеше той тук? Дали наистина се бе оставил да го ръководи чувството му за вина, както бе намекнал Боби? Ами ако тя все пак се окажеше убийцата? Да защитава бившата си съпруга, ако е невинна, нямаше да се отрази по никакъв начин на кариерата му, но да я защитава, ако се окажеше виновна, означаваше веднъж завинаги да се прости с поста на федерален съдия. Щеше да му остане единствено другата опция.

Скот отново погледна към тях. Бу му помаха и той направи същото.

— Мразех те.

— Знам.

— А знаеш ли колко ме беше срам!

— От какво?

— Мамо, пишеше го във вестника! Всички около мен знаеха, че си избягала с треньора по голф!

— Много съжалявам, Бу.

— Двете с Шами си мислехме, че Скот ще се ожени за майка й.

— За майка й? Но тя беше…

— … само на двайсет и четири. Много млада за него. Обаче умря.

Отначало Бу се бе зарадвала, че вижда майка си след близо две години раздяла, но на следващия ден гневът й се възвърна. Тя просто не можеше повече да се сдържа. Лошите спомени за подигравките на децата я бяха завладели и сега искаше да й причини поне част от болката, която бе изпитала заради нея, да й каже неща, от които да я заболи силно.

— Продадохме всичките ти дрехи и обувки.

— Дори на „Джими Чу“?

— Да. Както и роклите на „Лука Лука“.

— Аз обичах тези дрехи!

— А мен не ме ли обичаше?

— Разбира се, и още те обичам.

— Защо тогава ме изостави? Аз ли бях виновна?

— Не, Бу. Не беше виновна ти. Стените ме притискаха отвсякъде.

— Стените?! Какви стени?

— Бу, още си малка, за да разбереш. Когато станеш жена, тогава.

— Разбирам само, че не е хубаво да изоставиш семейството си.

— Права си.

— Нямахме си майка, която да идва с нас на училищните екскурзии. Скот беше единственият баща.

— Скот е идвал на екскурзиите ви?

— Ами да! Майките много се радваха.

— Не се съмнявам.

— Веднъж те видяхме по телевизията на някакъв турнир по голф. Аз се развиках: „Ето я мама! Ето я мама!“ Гаджето ти те прегръщаше и те целуваше, понеже беше спечелил турнира. Тогава Скот загаси телевизора и отиде в другата стая. Дълго време остана сам. После ми се стори, че е плакал.

Майка й не каза нищо.

— В деня, когато си тръгна, аз си казах, че без теб ще ми е по-добре.

— И по-добре ли ти беше?

— Да — излъга Бу.

Тя вдигна поглед. По лицето на майка й се стичаха сълзи. Отдавна се бе заканила да причини болка на майка си, но сега, когато го бе постигнала, й дожаля за нея. Тя се пресегна и я хвана за ръката.

Скот се стресна. Луис незабелязано бе застанал до него. Как можеше един сто и петдесет килограмов човек да пристъпва толкова тихо? Скот бе насочил цялото си внимание към Бу и Ребека долу на плажа и не го бе чул.

— Какво откри в „Гайдо“?

— Че имат хубави пържени миди.

— Какво ти каза Рикардо?

— Че мистър Ролинс и мисис Фени идвали по няколко пъти седмично в ресторанта, докато били на острова. Че онази вечер не бил видял никакви непознати, само местни хора. Каза, че си пийвали и изглеждали много щастливи, а когато си тръгвали, били доста на градус, което не било необичайно. Нито веднъж не ги чул да се карат. Нито за миг. Само дето…

— Само дето какво?

— Само дето устната на мистър Ролинс била подута тази вечер. Сякаш някой го бил ударил с юмрук в устата.

— Рикардо чул ли е Трей да й прави предложение?

— Не, сър, каза, че не бил чул такова нещо. Когато станали да си ходят, той ги изпратил до изхода, където мистър Ролинс се отбил в тоалетната. Тогава Рикардо се сбогувал с мисис Фени и се върнал да си върши работата, а тя останала да чака мистър Ролинс.

— Но Рикардо е знаел, че Трей й е направил предложение?

— Да, сър. Знаел е.

— Че те кога са му казали?

— Не те, сър. Тя му била казала.

— Ние, аз, ти, той, какво значение има?

— Има, Ребека. Защото сега нямаме свидетел, който да е чул как Трей ти предлага брак. Имаме само твоята дума на обвинена в убийство.

— Трей ми предложи брак, Скот!

Скот бе слязъл на плажа и бе изпратил момичетата да сложат масата за вечеря. Двамата с Ребека седяха на ниски столчета под плажния чадър с лице към морето. Тя беше с черен бански, но на Скот все му се привиждаше еротичното бельо от шкафа.

— Аз ти вярвам, Ребека. В петък обаче голямото жури ще ти връчи обвинение и ще те предаде на съд.

— Но аз не съм го убила! От това, че съм спала до него, в кръвта му, не следва, че аз съм го направила! Кое ги кара да мислят, че съм аз?

— Отпечатъците ти са върху дръжката на ножа.

Тя се извърна към него и го изгледа с невярващи очи.

— Какво?! Но как така?

— Тъкмо това се канех да те попитам.

— Нямам никаква представа.

— Ножът е взет от кухнята ви.

— От нашата кухня?

Скот кимна.

— От комплекта в чекмеджето. Полицаите не ти ли казаха?

— Не.

— Големият нож за месо. Откъде сте купили този комплект, между другото?

— Не сме го купували. Трей го беше получил като подарък на някакво фирмено събиране преди година и нещо. На него все му подаряваха разни неща.

— Ти ползвала ли си този нож?

— Разбира се. Отпечатъците ми сигурно са върху дръжката от преди, когато съм рязала нещо с него.

Скот реши да не й казва, че отпечатъците й по дръжката не съответстват на хватката при рязане, а при намушкване. Не искаше тя отсега да си измисля обяснения, които едва ли щяха да заблудят прокурора и съдебните заседатели. Не й спомена също и за неидентифицираните пръстови отпечатъци върху таблата на леглото и огледалото в гардеробната. Засега предпочиташе да не навлизат в тази тема.

— От какво е била подута устната на Трей? Ти ли го удари?

— Не. Каза ми, че се подхлъзнал под душа в клуба и си разбил устната.

— Забелязала ли си, че през няколко парцела на същата улица има строителна бригада?

Тя кимна.

— Всеки път, като минех оттам, ми подсвиркваха и подвикваха на испански.

— Идвали ли са в къщата?

— Не, доколкото знам. Смяташ, че някой от тях може…

— Всеки може да го е направил, Ребека. От нас се иска да открием кой.

Той я остави да помисли върху току-що чутото, после каза:

— А сега ми разкажи за порнодискове.

Очакваше гневна реакция, но тя само сви рамене.

— Нищо необичайно за мъж на неговата възраст. Замества романтиката…

— И виаграта ли е нещо нормално?

Тя отново сви рамене.

— Трей каза, че много спортисти вземали по време на пътуване.

— Намерихме също лекарства, които се продават с рецепта. Бета-блокер и прозак. Трей имал ли е високо кръвно или депресия?

— Не.

— Не е имал никакви здравни проблеми, така ли?

— Трей беше на двайсет и осем, в цветущо здраве.

— Полицаите са открили отпечатъци на неизвестно лице върху плота в кухнята. Имаш ли представа кой може да е бил?

— Роузи?

Той поклати глава.

— Не са нейни. Отпечатъците са оставени върху плота в някакъв момент в четвъртък следобед, след като тя е приключила с чистенето.

— Но този ден в къщата не е влизал друг човек освен нас двамата и Роузи!

— Имало е и още някой.

— И кой е бил той?

— Убиецът.

— „Кръвожадната любовница“?

Боби кимна.

— По сутрешните новинарски емисии съобщаваха подробности от разследването, докато ти тичаше. Детектив Уилсън даде интервю и каза, че няма други заподозрени. Според него тя била виновна.

— Как да очакваме справедлив процес, след като говорят така по националните канали?! Защо го правят?

— Заради рейтинга. Кървавите убийства привличат зрителска аудитория. Сложи им по едно гръмко име: „Бостънският удушвач“, „Убиецът от фитнеса“, „Изкормвачът на манекенки“, и рейтингът ти скача нагоре. Новината на деня е Ребека, „Кръвожадната любовница“.

— Бу видя ли предаването?

— Не, смених навреме канала.

— Благодаря ти.

След вечеря Ребека бе завела момичетата на плажа, за да събират мидички. Консуела и Луис бяха останали в кухнята, а Скот си играеше на терасата с малката Мария. Още през първия ден от разследването защитата се бе натъкнала на изненади, затова сега се бяха събрали да обсъдят стратегията си. Облечена в широка рокля за бременни, Карин чукаше по лаптопа. Карлос се бе издокарал с прилепнала тениска, която разкриваше множеството татуировки по мускулестите му ръце. Боби пафкаше с наслада кубинската пура от прокурора.

— Нали нямаше да пушиш? — сряза го Карин.

— Поне не гълтам.

— Това оправдание сме го чували.

— Карлос — обади се Скот, — знам, че Карин те обучава за правен помощник, но искам временно да се преквалифицираш.

— Няма проблем, шефе.

— Някога правил ли си покрив на къща?

Карлос се изсмя гърлено.

— Родителите ми са родени в Мексико. Като малък работех с баща ми по строежите в Далас. Мога да скова покрив и с вързани очи.

— Добре. Видях една строителна бригада, мексикански имигранти, да оправят покрива през два парцела от дома на Трей Ролинс. Иди утре да ги навестиш, опитай се да се хванеш на работа и виж дали не знаят нещо. Или сами не са участвали по някакъв начин.

— Искаш да кажеш, че може да са го убили те?

— Или да знаят кой е убиецът. Или да са видели нещо. Вземи найлонови пликчета. Ако спипаш нещо с техни отпечатъци, слагаш го в пликче. Но гледай да не те хванат.

— Ясно, детектив под прикритие.

Скот се обърна към Карин.

— Описа ли в последователност какво са правили Трей и Ребека през деня?

— Ето. — Тя натисна няколко клавиша на лаптопа. — Трей тръгва за кънтри клуба в девет, прекарва деня в тренировки… Ребека излиза около десет, цял ден пазарува в „Галерия“ в Хюстън… връща се в шест… в седем двамата излизат да вечерят в „Гайдо“. Останалото го знаеш.

— Този ден Роузи е почистила и си е тръгнала около обяд. Цял следобед къщата е била празна. Може някой от работниците да е влязъл, да е огледал разположението, да е откраднал каквото е могъл, да е взел ножа и по-късно да се е върнал, за да убие Трей.

— Смяташ, че отпечатъците на кухненския плот са на някой от тях ли? — попита Боби.

— Те са с големи ръце. Освен това от покрива имат пряка видимост към къщата, могат да следят кой влиза и излиза. Знаели са, че Трей кара страхотни коли, че е пълен с пари и че… често отсъства от къщи.

— Но защо тоя тип е оставил отпечатъци само в кухнята, защо не и другаде? Ами върху ножа? Доколкото се знае, нищо не е откраднато. Защо му е трябвало да се връща само за да наръга Трей?

Скот поклати глава.

— Не знам. Но тези работници са единствените заподозрени.

— Отпечатъците на Ребека са върху оръжието на убийството — каза Боби.

— Тя е невинна.

— Отпечатъците на Уанда също бяха върху оръжието на убийството, върху пистолета, с който беше застрелян Кларк Маккол. Тогава ти мислеше, че е виновна.

— Това беше грешка. Която няма повече да повторя.

— Ами ако този път не е грешка?

— Боби, ти я познаваш. Смяташ ли, че е способна на такова нещо?

— Скоти, аз я познавах преди тринайсет години, когато следвахме право. Сега не я познавам толкова добре. Знам само, че отпечатъците й са върху дръжката на ножа, с който е убит Ролинс. Това само по себе си е достатъчно, за да получи доживотна присъда. — Боби издиша облак дим. — Виж, знам, че много адвокати защитават хора, за които знаят, че са виновни, но ние не сме от тях.

Той се обърна към Карин, която размахваше ръка, за да прогони дима.

— Ти познаваш Ребека едва от вчера. Тази сутрин я разпита. Как я преценяваш?

— Звучи правдоподобно. Цял ден пазарувала, прибрала се у дома, отишли да вечерят, Трей й направил предложение, понапили се, изчукали се на плажа (ДНК тестът трябва да го докаже) и си легнали в единайсет. По предварителни данни от аутопсията смъртта е настъпила между полунощ и три сутринта. И какво, малко след като са си легнали, на нея изведнъж й хрумва да го намушка с кухненския нож? Не ми се вярва. Освен това ми се струва, че Ребека ще бъде убедителна като свидетел. Много добре се владее.

— Твърде добре, бих казал — обади се Боби. — Ако теб те бяха заклали преди пет дни, аз едва ли щях да мога да вържа и две думи на кръст.

Карин му се усмихна.

— Много мило казано.

— Тя още е в шок — каза Скот. — Тази сутрин на плажа се срина психически. Не съм убеден, че можем да я използваме за свидетел.

— Скоти, ако тя не иска да прекара остатъка от живота си зад решетките, трябва да даде показания и да убеди съдебните заседатели, че не го е извършила — каза Боби. — А ако не е тя, ние трябва да посочим извършителя. Ребека е имала и средство — ножа от кухнята — и възможност да го направи: Трей е спял до нея. Остава да се докаже мотив. Защо й е било да го убива? Та той няма завещание, няма застраховка „Живот“, двамата не са имали никакви общи притежания… Сега тя е бездомна. С убийството му е щяла да загуби всичко, както е и станало.

— Сега проучвам активите му — каза Карин. — Момчета, мисля, че си струва да се поразровим около Трей Ролинс. Човек, който крие порно в бюрото си, сигурно има още нещо за криене.

— Два пистолета, порно, виагра… Нещо не ми се връзва с американския герой от рекламите.

— Всъщност, Скоти — каза Боби, — това е истинският американец в днешно време. Бих казал, че другото е публичният му образ: да пие шоколадово мляко и да утешава болни дечица. Поне имаме за какво да се хванем. Съдебните заседатели мразят двуличниците, все едно дали са жертви или престъпници. Само дето си обещал на прокурора, че няма да превръщаш Трей в обвиняем.

— Знам. Но си права — обърна се той към Карин. — „Добрият Трей“ по телевизията не е истинският Трей. Боби, утре иди в кънтри клуба и разбери какво знаят за него. Карин, ти продължавай да търсиш, виж какво още можеш да изровиш за Трей… а междувременно се опитай да понаучиш това-онова и за съдийката. Имам чувството, че е на страната на обвинението. Карлос, ти се позавърти край строителната бригада, виж там какво знаят. Аз ще се срещна със счетоводителя на Трей. Има ли още нещо?

Карин погледна към Боби, който погледна към Карлос, който погледна към Скот.

— Казвайте де!

— Абе, мислехме си… може би все пак е по-добре тя да се яви на детектора на лъжата. Да намерим някоя частна лаборатория, да го запазим в тайна. Ако не издържи, ще си траем. Ако издържи, ще уведомим официално окръжния прокурор. Така поне ще знаем с кого си имаме работа.

— Ами ако откаже?

— Това също отговаря на въпроса ни.

Няколко секунди Скот мисли по предложението, после каза:

— Карин, намери някого.

Мария направи гримаса и запъшка; ужасна воня изпълни стаята. Скот скочи от стола си и я подаде на Боби.

— Дръж, да свикваш! — каза той и отиде до парапета. Известно време остана загледан в морето. Слънцето на хоризонта беше оранжево и хвърляше жълти отблясъци по водата. Вълните лениво облизваха брега, жегата бе намаляла и вечерта обещаваше да е приятна. Би била перфектната ваканция през всяко лято. Но не и през това.

— Боби, може да ти се струва, че ме ръководи чувство за вина, но истината е, че не смятам Ребека за убийца. Освен това не желая Бу да ходи на свиждане на майка си в затвора. Аз съм… отговорен за нея!

— Тя вече не ти е съпруга.

— Но е майка на детето ми. Винаги ще бъда отговорен за нея. Ще ме разбереш, когато самият ти станеш баща.

Докато Ребека си играеше с момичетата на плажа, Скот си мислеше, че ако не я защити, той и Бу ще изтърпят присъдата заедно с нея, макар и отвън. Той можеше да се справи — последните две години за него бяха по-страшни от затвор, — но нямаше право да причинява това на Бу.

— Боби, трябва да го направя. Вие с Карин не се считайте длъжни. Върнете се в Далас, няма да ви се разсърдя.

— Виж, тук не си познал. Ти си ми като брат, Скоти.

— Благодаря ти. А сега да намерим човека, който е оставил онези отпечатъци на кухненския плот. Той е убиецът.