Обвинена в убийство

33

Пенсионираният агент на ФБР Гюс Граймс беше нагазил до колене във водата и размахваше дълъг въдичарски прът. Той живееше до един отдалечен плаж на неголям полуостров в малка къщичка, скрита зад редица пясъчни дюни.

Скот и Ребека паркираха колата, заобиколиха къщата и намериха Гюс, улисан в риболовните си занимания. Като ги видя, той излезе от водата и закрачи към тях. Тялото му излъчваше миризма на море; имаше вид на някой от онези безделници, които се шляят по плажовете, а не на бивш специален агент на ФБР.

Скот му представи Ребека и каза:

— Приятно местенце. Без любопитни съседи…

— Преди Айк на полуострова имаше три хиляди къщи — каза той. — Оцеляха едва дузина. Моята не беше сред тях. Построих я наново с парите от застраховката, за да не скучаят рибите без мен.

Влязоха в къщата, която отвътре напомняше магазин за риболовни такъми.

— Познаваш ли Ханк Ковалски? — попита Скот.

— Разбира се. Ханк идва тук през почивните дни. Заедно ловим риба.

— Всички пенсионирани агенти на ФБР ли се преселват в Галвестън?

— Само по-умните.

Карин вече бе обяснила случая на Гюс по телефона. Скот извади от куфарчето си един документ и му го подаде.

— Декларация за конфиденциалност.

Гюс кимна.

— Разбирам.

Ако резултатът се окажеше неблагоприятен, Скот не искаше това да изтече в пресата или да стигне до окръжния прокурор. Гюс подписа документа, без да го чете, и му го върна.

— Значи работиш у дома?

— Не ми трябва офис. Правя по шест-седем теста месечно, колкото да си добавям към пенсията. Живея сам с рибите си. Жена ми почина преди три години, синът живее в Ню Йорк, адвокат в голяма кантора. Мрази работата си, но трябва да изкарва пари.

— Страхотен изглед! — каза Ребека.

За разлика от Скот, тя изглеждаше напълно спокойна, което не убягна на Гюс.

— Кой ще се явява на теста, ти или тя? — попита през смях той, като го плесна по рамото. — Адвокатите винаги се притесняват повече от клиентите си. — После се обърна към Ребека. — Хайде, седни и ще ти обясня как става.

Гюс й посочи един стол до ниска масичка, върху която се намираше полиграфът.

— Това си е вид лаптоп — каза той. — Онези устройства с многото писци, които си виждала по телевизията, които чертаят криви по лента, са заменени с дигитални машини.

Той вдигна маншета за измерване на кръвно налягане и го нахлузи върху лявата й ръка.

— Все едно си на лекар. Това нещо мери пулса и регистрира промени в кръвното. А тези тук се наричат пневмографи. — Гюс уви две гумени тръбички около гръдния кош и корема й. — Те броят вдишванията. А това са сензори за потене. Когато човек лъже, кожата му се поти.

С тези думи той сръчно постави два диода върху пръстите на ръцете й.

— И така, тази машина регистрира притеснение и стрес посредством изменения в пулса и дишането, кръвното налягане и влажността на кожата, като аз ги съпоставям с отговорите на конкретни въпроси. Притеснението е индикатор за лъжа. Това е, което детекторът открива: дали се притесняваш. Всъщност „детектор на лъжата“ не е точно наименование, доколкото машината не може да открие дали лъжеш, а следи единствено физиологичните ти реакции. Затова данните от теста не се допускат като доказателство в съда. И така, готова ли си?

Ребека се усмихна.

— Готова съм.

Гюс си сложи очилата за четене.

— Скот, ще те помоля да ни оставиш сами известно време. Тестът не се получава в присъствие на наблюдатели. Ще отнеме около час.

Той придружи Скот до задната врата на къщата.

— Не се притеснявай, жената ще се справи. Повечето хора, които тествам, нервничат като котка в чувал. Но не и тя. Не виждам следи на боязън и притеснение при нея. На излизане Скот прошепна на Гюс:

— Попитай я вземала ли е кокаин.

Скот крачеше замислено по пустия плаж. Само преди две години животът му изглеждаше перфектен: съдружник във „Форд, Стивънс“ със 750 хиляди долара годишна заплата, огромна къща в Хайланд Парк, ферари, мис ЮМУ за жена, Бу…

Докато изведнъж изгуби този живот.

А сега можеше да си го върне. „Форд, Фени“. Милион долара годишно. Ъгловият кабинет на шейсет и втория етаж. Здравна застраховка. Ферари. Ребека. Бу. Шами.

Но искаше ли го той? И щеше ли да бъде същото? Щеше ли новият му стар живот да включва и Ребека, или на Бу щеше да й се наложи да посещава майка си в затвора? До делото оставаха деветнайсет дни.

Скот реши да се пробва още веднъж с Мелвин Бърк. Адвокатът знаеше нещо, но го криеше, позовавайки се на изискването за конфиденциалност. Скот извади телефона си и набра номера. Когато Мелвин отговори, той каза без предисловия:

— Трей е дължал половин милион долара на Бенито Естрада. Знаеш ли кой е той?

След кратка напрегната пауза Мелвин отговори:

— Да.

— Знаеш, предполагам, и какво продава? И за кого работи?

— Да, знам. А защо му е дължал пари? Трей изкарваше толкова за една седмица.

— Обвинил Бенито, че го мами, отказал да му плати. Знаеш ли какви са последиците от това да завлечеш с пари картела?

— Да, знам.

— Трей е дължал и петнайсет милиона на мафията.

Мълчание. После адвокатът попита:

— Кой ти каза?

— Гейб Петрочели. И него познаваш, нали?

— Чувал съм го.

— Работи за мафията.

— Знам.

— А знаеше ли за дълговете на Трей?

— Рекс знае ли за тях?

— Знае за дълга му към Бенито за дрога. Утре имам среща с него и ще му кажа за дълга към мафията.

— Може би Рекс ще оттегли обвиненията.

— Мелвин, ако знаеш още нещо, моля те да ми кажеш. Нека не допуснем невинен човек да влезе в затвора.

— Не забравяй изискването за конфиденциалност, Скот.

В този момент Скот видя Гюс да му маха от прозореца и прекъсна разговора. Когато влезе в къщата, Гюс каза:

— Ребека, защо сега не идеш ти да се разходиш, докато ние със Скот поговорим?

— Става.

Тя събу сандалите си и двамата я изпратиха с поглед, докато нагази във вълните.

— Е? — попита Скот.

— Резултатът е спорен — каза Гюс.

— Какво значи това? Че Ребека лъже?

— Ние не боравим с понятия като „лъжа“ и „истина“, Скот. От резултата не може да се определи дали отговорите й са правдиви или подвеждащи.

— Защо?

— Защото физиологичните й реакции не бяха ясно проявени.

— Значи е казвала истината?

— Възможно е. Съдейки по поведението й, дори вероятно. Не прояви никаква нервност, никакво притеснение, така че съм склонен да приема отговорите й за верни.

— Дори и за кокаина?

— Да. Вземала е няколко пъти в компанията на Трей и нито веднъж от тогава.

— Но е възможно и да лъже?

Гюс кимна.

— Именно затова казвам, че резултатът е спорен. Сега разбираш ли защо излязох преждевременно в пенсия?

— Какво имаш предвид?

— Помниш ли случая с Хансен? Който шпионирал за руснаците? След този случай и особено след единайсети септември на ФБР, ЦРУ и АНС започнаха да им се привиждат шпиони навсякъде, зад всяко бюро. И решиха да прилагат масово полиграф тестове на служителите в държавната администрация. Ако зависеше от тях, щяха да вържат всеки американски гражданин за детектора. При най-малката индикация следваше незабавно уволнение. Аз обяснявах на шефовете, че тази работа не става така, че машината твърде често греши, за да може само по резултата от теста да съсипят живота на някого. Тестът се смята за деветдесет и пет процента надежден, но не е там въпросът. Нищо не е стопроцентово доказателство за вина. Дори пръстовите отпечатъци, дори ДНК тестовете могат да бъдат сгрешени. Както обаче се надяваме с едно хапче да отслабнем, така искаме с един тест да отсеем престъпниците от почтените хора. Но в Бюрото се тревожеха повече какво ще кажат медиите, отколкото че някой невинен може да пострада, и ми казаха: затваряй си устата и прави тестове. И аз правех. Провалих кариери, съсипах човешки съдби, докато накрая се отказах и напуснах.

— Хубаво си направил, не вярвам обаче окръжният прокурор да прекрати делото, защото резултатите от полиграф теста били спорни.

— Е, няма да го прекрати.

Скот тръгна към вратата, но се спря.

— Ти дори не ме попита…

— Какво?

— … защо защитавам бившата си жена.

— Да. Виж, ако си работил толкова години за ФБР, колкото аз, се научаваш да не задаваш излишни въпроси.

— Много успокоително.

— Консуела де ла Роса-Гарсия си тананикаше мексиканска песен на задната тераса, докато подрусваше на ръце малката Мария. На плажа Бу и Шами играеха и се гонеха, а Луис и Карлос се учеха да карат сърф навътре в морето. Пред къщата спря кола и след малко сеньора Фени излезе на плажа и отиде до момичетата.

Консуела не харесваше сеньора Фени.

Още когато Скот и Ребека бяха купили онази голяма къща в Хайланд Парк и Консуела стана тяхна прислужница, тя знаеше, че ще й е трудно да се сработи със сеньора Фени. Така и се оказа. По-късно сеньор Фени й бе помогнал да получи зелена карта тъкмо когато имиграционните власти заплашваха да я депортират в Мексико и дори я бяха изпратили в транзитен център, а когато се върна при него, сеньора Фени вече се беше изнесла и живееше с онзи мъж. Последните две години бяха добри за Консуела. Тя беше единствената домашна помощница в Хайланд Парк със здравна застраховка. Беше родила детето си в болница, при истински доктор, а не с мексиканска акушерка в някоя кухня в Южен Далас както повечето си сънароднички. Да, Консуела беше доволна от живота.

И се надяваше сеньора Фени никога да не се върне при тях в Далас.