Обвинена в убийство

14

Час по-късно една стройна секретарка с тесен три четвърти панталон, високи токчета и упойващ парфюм поведе Скот по някакви безкрайни коридори, украсени със снимки на професионални атлети, рекламиращи спортни продукти. Спря се пред една отворена врата и му направи знак да влезе в обширен ъглов кабинет, където млад мъж стоеше до панорамния прозорец и говореше в миниатюрно микрофонче, затъкнато в ухото му.

— Я стига, Стю! Половин милион годишно, за да рекламирам стиковете ти? Аз не бих занимавал Пийт с оферта за по-малко от два милиона.

— Това е Ник — каза секретарката и се оттегли.

— Да, Стю, знам, че Пийт не е печелил турнир, откакто Рейгън беше в Белия дом… Знам, че е на четирийсет и девет и догодина ще мине горната възрастова граница… Да, Стю, знам, че вече не е в топ сто… или дори в топ петстотин…

Ник Мадън приличаше на по-малък брат на Джери Магуайър. Черната му коса беше пригладена назад и изглеждаше мокра. Беше облечен със синя фланелка с разтворена яка и панталон в цвят каки и жестикулираше по посока на лаптопа, поставен върху високата маса до прозореца. Над монитора имаше малка видеокамера — Ник Мадън водеше видеоконферентен разговор с някакъв рекламен агент. Когато приключи, той натисна един клавиш, за да прекъсне връзката, и тържествуващо показа среден пръст на угасналия екран.

— Супер! Дотук осемстотин бона комисиона, а още не е станало обяд!

Ухилен до уши, той се извърна и едва тогава забеляза Скот, който стоеше тихо до вратата. Скот го позна — беше един от покрусените участници в репортажа от голф игрището в понеделник.

— Ник, аз съм Скот Фени.

Усмивката на Ник се изпари и лицето му стана мрачно.

— Съпругът на Ребека.

— Адвокатът й.

Ник излезе иззад бюрото и двамата се здрависаха. Ник Мадън нямаше големи ръце.

— Не мога да повярвам, че Трей е мъртъв! — Ник приседна на ръба на бюрото. — С нож за месо… Божичко! Какъв ужасен начин да си идеш от този свят! — Ник поклати глава, сякаш още беше в шок. — Колко е крехък човешкият живот… Един ден си тук, жив и здрав, и всичко е наред, а на следващия те няма — той щракна с пръсти, — ей така, сякаш никога не те е имало. Сто милиона долара…

— Сто милиона?!

Ник кимна.

— Пропуснати комисиони.

Ник Мадън не скърбеше за скъпия си приятел, а за изгубените комисиони.

— Минаха шест дни, откакто Трей умря, Ник, не го приемай толкова тежко.

Ник се засегна.

— Как така?! Аз му бях осигурил договори за стикове, топки, костюми, енергийни напитки и шоколадово мляко. Подработвах компании за кредитни карти, шоколадови десерти, мобилни телефони, коли… при това японски, защото американските фирми сега са собственост на държавата. За цялата му кариера можех да му осигуря около петстотин милиона долара от реклами, от които двайсет процента щяха да са мои. Тъй че много се извинявам, ако съм леко разстроен.

— По телевизията каза, че Трей ти е бил най-добрият приятел.

Ник вдигна рамене.

— По-скоро аз му бях… приятел, брат, сестра, баща, майка, че и пастор. Спортистите са скъпи клиенти, Скот. В крайна сметка това си е голям бизнес. — Той посочи с пръст през прозореца към далечния хоризонт, където се носеха черни облаци дим от петролните рафинерии. — Също като с петрола. Все едно ми е пресъхнал кладенецът.

Скот посочи към телефона.

— Имаш и други клиенти.

— Те са колкото за запълване на дупките. Трей беше моят Тайгър Уудс.

Ник стана и отиде до барчето.

— Искаш ли нещо за пиене? Бира, бърбън… — Той вдигна нагоре една бутилка. — „Гейторейд“?

Скот поклати глава.

— Тайгър току-що е подписал договор с „Гейторейд“ за сто милиона — каза Ник. — Ако Трей беше спечелил Открития шампионат, можех да му уредя договор за някоя друга енергийна напитка и да изкарам десет, дори двайсет милиона от тази работа. Да имаш някоя звезда си е златна мина.

Изражението на лицето му бе на човек, чиято голяма любов му е изневерила с друг. Той въздъхна тежко.

— И така, какво искаш от мен?

— Информация. Искам да знам как е протичал животът на Трей, докато е пътувал от турнир на турнир.

— Защо?

— Защото се опитвам да открия убиеца му.

— Че не го ли уби Ребека, „Кръвожадната любовница“?

— Ребека е невинна.

— Голямото жури ще й повдигне ли обвинения? Смяташ ли, че имат основателна причина?

— Говориш като адвокат.

— Аз съм агент на професионални спортисти, разбирам малко и от углавно право.

— Досъдебното изслушване е в петък. Ако дотогава не открия убиеца.

— Два дни, а? Е, на добър час.

Ник пристъпи към шкафа с мостри в ъгъла и зарови ръце в някакви кутии.

— Искаш ли обувки за голф? Кой номер носиш?

— Не, благодаря.

— Топки, стикове, фланелки? — Той вдигна един стик.

Скот поклати глава.

— От колко време си агент на Трей?

Ник замахна със стика и зае поза, сякаш наблюдаваше траекторията на топката.

— Откакто се състезава професионално, вече около две години. Аз самият играех голф в училище, но не си уредих стипендия и записах бизнес администрация. Още като завърших, станах агент към „Спортс Скор Интърнешънъл“, Ес Ес Ай. Вече осем години съм в занаята.

— Разкажи ми за агенцията ви.

— Нашият девиз е: „Печелим точки за клиентите си“. Работим с триста спортисти по целия свят, през последната финансова година сме сключили договори за реклама на стойност над шестстотин милиона долара.

— Офиси като твоя струват много пари.

— Харесва ли ти? — Ник остави стика и пристъпи към конзолата за електронни игри на бюрото. — Спортистите имат концентрация на деца в ясли, затова гледам с нещо да ги залисам, докато се оправям с адвокатите и жените им. Най-зле са футболистите. — Той поклати глава и се усмихна като добрата леля на непослушен племенник. — Това са едни големи деца… големи, ама деца.

— Представляваш и футболисти, така ли?

— Нямам избор. Те са ужасни досадници и практически неграмотни дебили, но… хей, тук е Тексас! — Ник се изхили гърлено. — И все пак е гот да си агент. В Нова Англия или в Калифорния щатският бюджет за образование се харчи за математика и точни науки. Тук всичко отива за футбола. Затова Тексас произвежда най-добрите футболисти в страната.

— А Калифорния и Масачузетс си блъскат в главите разни учени и математици.

— Именно.

Явно Ник не разбираше от ирония.

— Ник, бил ли си някога в къщата на Трей на плажа в Галвестън?

— Да, хубав имот.

— Кога за последен път?

— Преди около два месеца.

Отпечатъците върху кухненския плот очевидно не бяха на Ник. Макар той да бе с малки ръце. Скот не можеше да допусне, че е влизал в гардеробната на Трей или в леглото му.

— Скот, можех да изкарам много пари от Трей Ролинс. Не съм го убил.

— „Покажи ми парите!“, а? Това движи вашия бизнес, нали?

— Какво? Аха, фразата от онзи филм! Да, Скот, това движи бизнеса ни. Трябва да знаеш нещо за Трей, което важи за повечето професионални спортисти в днешно време. Всички, които по един или друг начин бяхме част от живота на Трей — аз, Ребека, разните му там спонсори и рекламодатели, — живеехме в неговия свят. Не той в нашия, а ние в неговия.

Като адвокат на богат клиент, помисли си Скот.

— Тайгър е милиардер, а е едва на трийсет и три. Само миналата година е изкарал сто милиона от реклами. Трей тази година щеше да изкара поне двайсет.

— Искам копия от всичките му договори с рекламодатели.

Ник се намръщи.

— Мога да ги изискам и с прокурорска заповед.

Ник кимна.

— Знам. Всеки път, когато някой от моите спортисти почне да се развежда, жена му вади прокурорска заповед за всичките му договори, лична кореспонденция, имейли, данъчни декларации… Трябва да го съгласувам с правния ни отдел, но съм сигурен, че ще мога да ти направя копия и без прокурорска заповед.

— Какво можеш да ми кажеш за Трей?

Ник вдигна рамене.

— Например?

— Имал ли е здравословни проблеми?

— Трей?!

Ник взе едно дистанционно, насочи го към телевизора и натисна няколко копчета. На екрана се появи Трей Ролинс.

— Това е личният му рекламен клип.

Заредиха се кадри на Трей в близък план: как замахва със стика за начален удар, как тича сутрин по плажа гол до кръста, управлява моторница гол до кръста, или язди мощното кросово беемве, също гол до кръста.

— Беше здрав като кон — каза Ник. — Виж му телосложението. Метър и осемдесет и два, осемдесет килограма. Гледай само какви коремни мускули! Ако някой от другите играчи си свали фланелката, можеш да повърнеш. Толкова са дебели. Но не и Трей. Жените между осемнайсет и трийсет и пет бяха луди по него. — Ник постави на пауза близък кадър с гръдния кош на Трей. — Знаеш ли, че той си епилираше гърдите?

— Защо?

— За да му изпъкват по-релефно мускулите. Всички кинозвезди го правят. Жените много си падат по такива работи.

— Аха…

— А пък да му чуеш интервютата: „да, госпожо!“… „точно така, господине!“… „аз съм благословен от Бога“… „да, обичам страната си“… Пазарните проучвания показват кои фрази въздействат най-добре върху потребителите. Трей беше самороден талант: програмиран, без да звучи като робот. При това непрекъснато се усмихваше. Повечето спортисти получават заплащане срещу екранно време — колкото повече им се вижда лицето на екрана, толкова повече пари смъкват. Затова всичко по тях — шапки, фланелки — е отрупано с фирмени надписи и емблеми. Само че изражението им е такова, сякаш им вадят зъб, а не печелят милиони. При Трей усмивката не слизаше от лицето му, все едно дали печелеше, или губеше. На феновете тя им харесваше, а парите се трупаха…

Клипът отново застина върху искрящата усмивка на Трей Ролинс.

— Това е, което публиката знае за един професионален спортист. Никой никога не се среща с него на живо, публичният му образ е онова, което се вижда на трийсетсекунден клип. Ние сме в състояние да моделираме този образ както си искаме, все едно човекът се кандидатира за президент. По дяволите, та ние дори благотворителни фондации създаваме за нашите играчи! Хем отличен пиар, хем спестяват някой долар от данъци. Скот, деветдесет процента от доходите на един професионален спортист са от реклами, така че публичният имидж е много важен. — Ник се взря замечтано в екрана. — Трей Ролинс беше нашето златно момче.

— В дома му намерихме лекарства за високо кръвно.

Ник се усмихна.

— Да, вземаше бета-блокери.

— Ти си знаел?

— Досещах се. Не е лесно да уцелиш с един удар дупка на петдесет метра, когато пулсът ти е сто и двайсет в минута. Бета-блокерът контролира хормоните на стреса, забавя пулса и успокоява нервите. Също и лекарствата против страхова невроза.

— Той е вземал и прозак.

Ник вдигна рамене.

— Играел е на сигурно.

— Казваш, че е вземал лекарства, за да подобри играта си?

— Чудесата на съвременната наука. — Ник се засмя. — Виж какво, бейзболистите и футболистите вземат стероиди. Бета-блокерите и антидепресантите поне са законни.

Порно, виагра, медикаменти за подобряване на играта… Какво ли още имаше да научи Скот за Трей Ролинс?

— Сещаш ли се за някого, който да е имал интерес от смъртта на Трей?

Ник се засмя.

— Искаш да кажеш освен Гъската?

— Коя е Гъската?

— Бившият му личен асистент. — Ник вдигна подигравателно ръце, сякаш се предаваше. — Виж сега, Гъската може и да е пожелавал смъртта на Трей, но няма как да го е убил… Поне аз мисля така.

— Разкажи ми за Гъската.

Ник постави нов диск в плейъра и натисна копчето на дистанционното. На екрана в застинал кадър се появи Трей Ролинс на игрището за голф. До него беше подпряна същата онази огромна чанта със стикове и принадлежности, която Скот бе видял в личния му кабинет. А от другата страна на чантата бе застанал нисък набит мъж със сива козя брадичка и конска опашка, облечен в бяла куртка, на която с плътни печатни букви пишеше РОЛИНС, а отгоре с курсив „Открит шампионат — Мексико“. Между зъбите си мъжът стискаше дебела пура.

— Клайд Долтън, по прякор Гъската — каза Ник. — Цял живот е прекарал по разни турнири, феновете го обичат, като се появи на терена, всички започват да скандират: „Гъска, Гъска!“

— Защо му викат Гъската?

— Всеки асистент си има прякор: Пухкавия, Доктора, Кокала…

— Но защо тъкмо Гъската?

— Когато ходи, се клатушка като гъска. — Ник посочи екрана. — Това тук е в Акапулко през април. Организаторите искат да изнесат част от турнира в Латинска Америка. Хубаво време, страхотни плажове, само дето е леко страшничко да гледаш как командоси с калашници охраняват игрището. Докато бяхме в Акапулко, стана престрелка между охраната на някакви наркобарони. — Ник се засмя гърлено. — Да ходиш на почивка в Мексико напоследък е все едно да се снимаш във филм на Шварценегер.

Ник натисна едно копче и клипът тръгна. Гъската вдигна пръст във въздуха, премери на око наклона, провери нещо в малкия си бележник като пастор, който търси подходящия цитат в Библията. После извади един стик от чантата и го подаде на Трей.

Гъската: Пети номер.

Трей: Дай шести!

Гъската: Имаш стръмен наклон. Ако не преодолееш билото, топката ти се връща назад. Карай с пети!

Трей: Шести!

Гъската: Пети!

Трей: Казах, дай шести!

Гъската поклати глава и подмени стика му, после дръпна чантата извън кадър. Трей замахна и запрати топката в пясъка.

Трей: Дал си ми погрешна дистанция!

Гъската: Не трябваше да сменяш стика!

Трей: Прав си. Трябваше да сменя асистента.

Гъската: Аха, като оплескаш нещо, все асистентът ти е виновен.

Трей: Уволнен си!

Гъската: Какво?!

Трей: Казах — уволнен си!

Гъската: А кой ще ти носи чантата?

Трей посочи с пръст извън кадър: Ще си наема някой мексиканец. Едва ли ще е по-некадърен от теб.

Гъската изгледа Трей, после внезапно го блъсна в гърдите. Трей залитна назад, после се нахвърли върху асистента си. Двамата се търколиха на тревата, вкопчени един в друг като борци. Ник се смееше с цяло гърло; от очите му потекоха сълзи.

— Професионален играч и асистентът му се сбиват по средата на раунда! Не, това и да искаш, не можеш да го измислиш!

Останалите играчи и техните асистенти се хвърлиха да ги разтървават. Трей стана, отупа се и отиде до въжетата, които ограждаха игрището от феновете. Камерата го следваше. Той посочи една хубавичка млада мексиканка и каза:

— Искаш ли да ми бъдеш асистентка?

Някой й преведе и лицето й цъфна в усмивка.

— Si!

Тя се промуши под въжето и тръгна след Трей към чантата му. Едрите й форми преливаха над тясната блузка.

Камерата се премести върху Гъската, който стоеше неподвижен с пура в уста. Изражението на лицето му беше като на току-що уволнен работник в автомобилен завод. Той дръпна от пурата, издиша облак дим и в този момент забеляза, че го снимат. Последва рязко движение и внезапно в кадъра се появи синьо небе.

— Какво стана? — попита Скот.

— Гъската нокаутира оператора.

— Нямам това предвид. Какво стана с Трей и Гъската?

— Аха! Организаторите на турнира глобиха и двамата, но скандалът се потули.

— С какво се занимава Гъската сега?

— Той е добър асистент и веднага се хвана на работа при друг играч. Пийт Пъкет.

— А как се оправяше Трей без Гъската? Кой му стана асистент?

— Опита се да вземе онази мексиканка, но не й дадоха работна виза. Получи отказ от Агенцията за национална сигурност, можеш ли да си представиш?! След Мексико Трей е имал само три участия, наемаше си местни асистенти. Бях му намерил един за Открития шампионат следващата седмица.

— Ако Гъската се е хванал при друг играч, защо е толкова бесен на Трей?

— Защото Трей спечели турнира и един милион долара, а Гъската така и не си получи десетте процента.

— Асистентът получава десет процента?

— Да, при първо място. Седем процента, ако се класира в челната десетка, пет за по-надолу. Асистентът на Тайгър смъква по милион годишно.

— Това са доста пари. Достатъчно като мотив за убийство.

— Не мисля, че Гъската би тръгнал да убива Тайгър.

— Имам предвид да убие Трей. Заради онези сто хиляди.

— Аха. Е, няма съмнение, че при онзи случай Гъската беше готов да удуши Трей.

— Къде мога да го открия?

Ник натисна копчето и угаси телевизора.

— Да вървим!

— Къде?

— На турнира!