Обвинена в убийство

43

Вторият ден от процеса започна с показанията на детектив Чък Уилсън, който се изживяваше като Клинт Истууд пред телевизионните камери. Скот си го представи как насочва пистолет към дете, навлязло в ливадата пред къщата му, и процежда през зъби: „Напусни границите на имота ми!“ Беше на петдесет, подстриган по военному и облечен в костюм специално за явяването си пред съда. Вече си бе наел литературен агент за бъдещата си книга — факт, който Скот бе научил от сержанта в следствения арест.

Уилсън беше опитен детектив, който двайсет и две години разследваше скучни до затъпяване битови престъпления в окръг Галвестън и едва сега бе попаднал на едно наистина сензационно убийство, което щеше да му позволи да се запише в историята. И той бе твърдо решен да се възползва максимално от шанса си. На него се падаше да представи версията на обвинението за случилото се. Беше главният свидетел и лично Рекс Труит водеше разпита.

— Детектив Уилсън, в колко часа пристигнахте на местопрестъплението?

— Приблизително в четири и трийсет сутринта на пети юни, петък.

— Как влязохте в къщата?

— През главния вход.

— Кой беше там, когато пристигнахте?

— Двама патрулни полицаи, криминологът и подсъдимата.

— А къде точно бяха?

— В спалнята.

— И какво видяхте, когато влязохте в спалнята?

— Забелязах жертвата, лежеше на леглото с нож, забит в гърдите… леглото беше подгизнало от кръв… кървави стъпки от боси крака водеха към френските прозорци… кървави петна имаше по белите завеси и по стената около ключа за осветлението… и по телефона… по нощницата и тялото на подсъдимата…

Дойде време да се показват снимки от местопрестъплението.

— Детектив Уилсън, бихте ли погледнали монитора пред себе си. Нека съдебните заседатели да погледнат екрана зад свидетелското място.

Когато първата снимка се появи върху огромния екран, Скот наблюдаваше внимателно съдебните заседатели. Очакваше някаква видима реакция — потрес, вопли на ужас, извръщане на очи, — но не видя нищо подобно. Хората се държаха, сякаш близките цветни кадри на намушкани трупове в локви кръв бяха нещо обичайно, част от ежедневието им. И после си даде сметка, че причината е съвсем различна: те бяха свикнали с подобни сцени по телевизията и за тях видяното по нищо не се различаваше от поредния полицейски сериал.

— Детектив Уилсън, тази снимка правдиво ли изобразява спалнята така, както я видяхте?

— Да, напълно. Снимано е откъм северната врата. Френските прозорци, които се виждат, гледат на юг. През тях се излиза на открита тераса. Леглото се пада до източната стена на помещението. Жертвата лежеше върху него.

— Така ли открихте убития, с нож, забит в гърдите му?

— Да, точно така.

— А бихте ли обяснили какво се вижда на тази снимка?

На екрана се виждаше трупът на Трей в близък план, но това също не предизвика особена реакция у съдебните заседатели. Дали тези хора изобщо си даваха сметка, че всичко е истина и действително е убит човек?

— Ето снимка на леглото с жертвата в него. Убитият беше гол и облян в кръв. Леглото е потънало в кръвта му освен мястото, където е лежала подсъдимата, тъй като кръвта е заляла тялото й и се е стекла около него.

— А на тази снимка?

Следващият кадър беше на Ребека, заснета в нощта на убийството.

— Това е подсъдимата, както я открих въпросната нощ, облечена с бяла нощница. Нощницата, ръцете, дланите и краката й бяха изцапани с кръв. Косата й беше сплъстена от съсирена кръв.

— Това ли е жената, която заварихте въпросната нощ в къщата?

— Да, тя е.

— А виждате ли тази жена в залата?

— Да, тук е. Това е подсъдимата.

— Ребека Фени ли?

— Да, сър.

Окръжният прокурор даде време на съдебните заседатели, за да огледат образа на екрана, което и направиха. Скот прошепна на Ребека да седи с вдигната глава и да гледа право пред себе си, без да реагира на каквото и да било. Тя го послуша.

Окръжният прокурор прожектира на Уилсън още десетина кадъра от местопрестъплението и после му зададе следващия въпрос:

— Детектив Уилсън, вие попитахте ли подсъдимата какво се е случило през въпросната нощ?

— Да, сър, попитах я. Тя ми каза, че се е събудила, понеже внезапно й станало студено, отишла да затвори вратата, но вместо това излязла на терасата, където усетила, че е цялата мокра, върнала се вътре и запалила лампите. Едва тогава видяла убития на леглото с нож, забит в гърдите.

— А каза ли ви кой го е убил?

— Не, сър, не ми каза.

— Вие попитахте ли я дали тя го е убила?

— Да, сър. Тя отрече.

— Впоследствие вие ли разследвахте убийството?

— Да, сър.

— Открихте ли някакви следи от проникване на трето лице, различно от жертвата и подсъдимата, в спалнята през въпросната нощ?

— Не, сър.

— И единствените отпечатъци върху оръжието на убийството са тези на подсъдимата, така ли?

— Точно така, сър.

— И при тези улики вие какво направихте?

— Арестувах подсъдимата и отнесох случая към окръжната прокуратура с препоръка да бъде съдена за убийството на Трей Ролинс.

— Благодаря, детектив Уилсън.

Съдия Морган обяви кратка почивка. Окръжният прокурор дойде при масата на защитата.

— Какви са тия хора?! — възкликна той. — Съдебните заседатели дори не мигнаха, когато им показвах снимките. — Рекс недоумяващо поклати глава. — Явно ми е време да се пенсионирам.

Карин Дъглас седеше, облегната на възглавници в болничното легло, кърмеше новороденото си бебе и гледаше на живо процеса по телевизията с коментари от Рене Рамирес. На масичката до нея тихо бръмчеше лаптопът.

След почивката беше ред на Боби за кръстосания разпит на Уилсън.

— Детектив Уилсън, кога арестувахте мисис Фени?

— В петък сутринта, около осем.

— Към момента на арестуването й разполагахте ли с резултатите от експертизата на пръстовите отпечатъци върху оръжието на убийството?

— Не.

— Тогава на какви основания я арестувахте за убийството на Трей Ролинс?

— Открих я на местопрестъплението, обляна в кръвта му.

— Откъде знаехте, че кръвта е била негова?

— Никой друг не кървеше.

— И това са били единствените ви доказателства за нейната вина?

— Беше ми достатъчно. В понеделник получихме резултатите от дактилоскопската експертиза, с което въпросът за мен е приключен.

— Постфактум…

— Ваша светлост! — Помощник-прокурорът бе скочил на крака. — Върховният съд на САЩ отдавна е постановил, че неправомерният арест на заподозрян не отменя последваща осъдителна присъда.

— Знаем за постановлението — каза Боби, — но в случая нямаме влязла в сила присъда. И ви моля да не прекъсвате кръстосания разпит освен при възражение. — С тези думи Боби се обърна отново към детектива. — И така, вие пристигате на мястото на произшествието, виждате мисис Фени, обляна в кръв, и решавате, че тя е извършителят на престъплението?

— Горе-долу така беше.

— Детектив Уилсън, след като арестувахте мисис Фени, отведохте ли я в полицейския участък?

— Да.

— И там ли я разпитвахте?

— Да. Докато в един момент тя се обади на адвоката си и той ни нареди да прекъснем разпита.

— Понеже по конституция сте длъжни да не разпитвате заподозрян, решил да се възползва от правото си да запази мълчание?

— Точно така.

— С други думи, нямате право да изтръгвате признания, изтезавайки американски граждани, така ли?

— Да… за съжаление. — Той се усмихна, но никой от присъстващите не схвана това като шега.

— Детектив Уилсън, когато разследвате убийство, нямате ли практика да си съставяте списъци от потенциални заподозрени?

— Да, имаме такава практика.

— И този път ли съставихте подобен списък?

— Да, съставих го.

— И кого включваше той?

— Ребека Фени.

— Друг?

— Друг нямаше.

— Защо?

— Никой друг не бе прониквал в стаята, а отпечатъците й бяха върху дръжката на ножа.

— Френските прозорци към терасата са били отворени, нали?

— Да.

— А до терасата може да се стигне по стълби към плажа?

— Да.

— И по френските прозорци не е имало петна от кръв?

— Не, нямаше.

— Тоест мисис Фени не ги е отворила, за да излезе на терасата, което означава, че са били отворени?

— Точно така. Тя самата каза, че са спали на отворени прозорци.

— Включително въпросната нощ?

— Да.

— Следователно, докато са спели, в спалнята е могло да проникне външно лице.

— Да.

Боби вдигна ножа от масата с веществените доказателства.

— Ако си сложа латексови ръкавици и хвана ножа, няма да оставя отпечатъци, нали?

— Няма.

— Нито пък ще изтрия отпечатъците, които вече са по дръжката, така ли?

— Точно така.

— Следователно отпечатъците на мисис Фени върху ножа може да са били стари, оставени по дръжката отпреди, а сега някой с латексови ръкавици е могъл да проникне в кухнята, да вземе ножа и да убие мистър Ролинс, нали така?

Детективът изпръхтя презрително.

— Дали е могъл? Ами да, защо не! Всичко е възможно.

— Но вашето разследване на убийството започва и завършва с мисис Фени.

— Да.

— Защо?

— Защото аз работя с реални факти, не с теории. От това, че някой друг е могъл да направи всичко, което описвате, далеч не следва, че го е направил.

— Вярно. Но ще бъда ли прав, ако кажа, че вие дори за миг не сте допуснали, че някой друг освен мисис Фени би могъл да е убиецът на мистър Ролинс?

— Да, може и така да се каже.

— А сега, детектив Уилсън, да ви попитам друго: когато разследвате убийство и имате списък със заподозрени, опитвате ли се да определите дали те имат или нямат мотив за извършване на престъплението?

— Да, опитвам се.

— И какъв според вас е бил мотивът на Ребека Фени да убие Трей Ролинс?

— Не можах да определя.

— Мислите ли, че го е убила за пари?

— Не.

— Или може би в пристъп на ярост?

— Не.

— Имаше ли следи от борба?

— Не.

— Смятате ли, че в основата на всичко може да има любовен триъгълник?

— Не е изключено.

— Но не разполагате с доказателства, че мисис Фени е била замесена в такъв?

— Не.

— И така, онази вечер мисис Фени и мистър Ролинс са пили алкохол, вечеряли са заедно, взели са кокаин и после са правили секс, нали така?

— Да.

— Според вас всичко това води ли логично до убийство?

— Не разбирам въпроса ви.

— Алкохол, вечеря, кокаин, секс… всички тези действия водят ли до убийство?

— Не мога да кажа.

— Имали ли сте подобен случай в миналото?

— Не.

— Но смятате, че тя го е убила?

— Да.

— Въпреки че после сама е позвънила на горещата линия?

— Да.

— И че е имала предостатъчно време да изтрие собствените си отпечатъци от дръжката на ножа, преди да повика полицията?

— Да.

— Значи тя го е убила и после е повикала полицията в дома си? Смятате ли, че е логично?

— Едно убийство никога не е логичен акт.

— А не ви ли се струва, че за да докажем убийство, най-напред трябва да изясним обстоятелствата, довели до него?

— Предполагам, че е така.

— Имам предвид, че след като досега не сте установили никакъв мотив Ребека Фени да убие Трей Ролинс, не бихте ли желали да се запознаете малко по-отблизо с живота на мистър Ролинс, с онова, което се е случвало около него в последно време, за да видите кой действително е имал интерес от смъртта му?

— Случило му се е това, че е срещнал нея.

— Вие разследвахте ли личния живот на мистър Ролинс?

— Не.

— Защо?

— Защото знам кой е убиецът му.

— Значи не са ви интересували останалите обстоятелства около живота му?

— Не ми беше нужно да ги знам.

— Детектив Уилсън, когато сте арестували Ребека Фени, давали ли сте си сметка, че лице, издирвано за убийство в Мексико, е работело като строител на обект на по-малко от сто метра от жилището на Трей Ролинс?

— Не.

— Имахте ли представа, че мистър Ролинс е дължал петстотин хиляди долара на човека, който го е снабдявал с дрога и който на свой ред е обвързан с мексикански наркокартел, известен с бруталните си убийства?

— Не.

— А знаехте ли, че мистър Ролинс дължи петнайсет милиона долара на мафията в Лас Вегас, изгубени на хазарт?

— Не.

— А давахте ли си сметка, че мистър Ролинс е поддържал сексуална връзка със седемнайсетгодишната дъщеря на друг професионален играч и че само седмица преди това въпросният играч е заплашвал да го убие, ако не остави дъщеря му, а той не се е съобразил с желанието му и е продължил да се вижда с нея?

— Не, не си давах сметка, но и да си давах, едва ли щеше да има някакво значение, защото върху ножа бяха открити единствено отпечатъците на подсъдимата.

— Но експертът от криминологичната лаборатория заяви при показанията си, че тези отпечатъци може да са отпреди година и че друго лице с латексови ръкавици е могло да хване ножа и да намушка жертвата, без да остави нови отпечатъци и без да премахне старите от дръжката! Тоест наличието на отпечатъците й върху дръжката на ножа далеч не означава, че тя единствена е била в състояние да извърши убийството!

— Тогава защо отпечатъците й са поставени по начин, сякаш ножът е държан с острието надолу, като за намушкване, а не за рязане?

— Защото тя може би…

— Може би, вероятно, едва ли не… Това са предположения и догадки. Докато мен ме интересува единствено фактът, че жертвата е била намушкана и че отпечатъците на подсъдимата са върху ножа, следователно тя го е направила.

— Значи цялостната логическа постройка на обвинението се гради върху факта, че отпечатъците на мисис Фени са открити върху оръжието на убийството в посока, при която острието е било насочено надолу, така ли е, детектив?

За момент Уилсън изглеждаше смутен, но не толкова, колкото чернокожият и двамата латиноси сред съдебните заседатели; те бяха чували за много случаи, когато полицията вменява вина без достатъчно разследване. Засега защитата се справяше доста прилично.

— Разбира се, че обвинението се гради върху отпечатъците й върху оръжието на убийството, защото тези отпечатъци са разположени по начин, който подсказва замах надолу, а също и защото подсъдимата беше обляна в кръвта на жертвата. Според мен това стига.

— Нека оставим на съдебните заседатели да преценят дали стига, или не, детектив Уилсън. И така, вие игнорирахте всички останали улики, които биха могли да ви насочат по различна следа относно убиеца на Трей Ролинс?

— Не съм разполагал с никакви други улики.

— Защото не сте ги потърсили.

— Защото тя е убийцата.

— Вие сериозно ли вярвате, че Ребека Фени е убила Трей Ролинс и после си е легнала да спи в кръвта му?

— Да.

— Нима? Защо според вас го е направила?

Детективът помисли и откровено каза:

— Не знам защо.

— А вярно ли е, че сте наели литературен агент?

— Ъъъ… д-да.

— За да ви намери издател за книгата, която смятате да напишете за делото ли?

— Да.

— Но желанието ви да изкарате пари от тази трагедия в никакъв случай не се е отразило на професионалната ви преценка или действия ви при разследването, така ли?

— Не.

— Вашият агент обясни ли ви кога е по-вероятно да подпишете договор за книга: ако мисис Фени бъде осъдена или ако бъде оправдана?

— Не е ставало дума.

— Значи вие искате съдебните заседатели да признаят мисис Фени за виновна само защото вие лично сте убеден във вината й?

— Да.

— А не защото имате амбицията да продавате книга и да изкарвате пари?

— Не.

— Е, добре. Щом казвате…