Обвинена в убийство

48

Пийт Пъкет беше бесен.

В девет сутринта на четвъртия ден от началото на процеса той положи клетва, седна на свидетелското място и хвърли изпепеляващ поглед на Скот. Не му пукаше нито от камерите, нито от съдебните заседатели, нито дори от съдийката. Имаше вид на човек, който би могъл да му извие врата като на пиле, ако му се отдадеше тази възможност.

— Мистър Пъкет, да се върнем на събитията от четвърти юни, четвъртък. Този ден до обяд вие сте играли първи раунд на турнира в Орландо, Флорида, нали така?

— Да — процеди Пийт през стиснати зъби.

— И ви е придружавал вашият асистент Клайд Долтън?

— Да.

— Дъщеря ви Били Джийн с вас ли беше?

— Не.

— А къде?

— В Остин.

— Началният удар на турнира в Орландо е бил в осем сутринта в четвъртък, нали така?

— Да.

— И сте приключили около обяд?

— Да.

— Но са ви дисквалифицирали, защото сте попълнили погрешно картата с точките си?

— Да.

— След което сте отпътували със самолет за Остин?

— Знаете, че не съм пътувал за там.

— Вярно. Отпътували сте за Хюстън.

— Точно така.

— Защо?

— За да убия Трей Ролинс.

Публиката зад гърба на Скот изригна. Съдия Морган заблъска с чука по масата, за да въдвори ред, след което изгледа зверски свидетеля. Съдебните заседатели се бяха навели напред до един. Скот запази спокойствие — стратегията им работеше. Пийт Пъкет беше на път да направи пълни самопризнания.

— Вие сте убили Трей Ролинс?

— Не.

— Но нали току-що казахте…

— Казах, че съм отишъл да го убия. Но не съм казал, че съм го убил.

В залата отекна колективен възглас на разочарование.

— Хубаво, да се върнем стъпка по стъпка на случилото се този ден. Отлетели сте за Хюстън и от аерогарата сте взели такси за къщата на Трей Ролинс в Галвестън, така ли?

— Да.

— С намерение да го убиете?

— Да.

— Защо тъкмо този ден?

— Защото дъщеря ми беше при него в къщата му.

— Откъде знаехте?

— Бях сложил на колата й джипиес за проследяване.

— Следили сте собствената си дъщеря?

— Почакай твоите момичета да се повлекат след разни негодници, и ти също ще започнеш да ги следиш.

— Значи знаехте, че Били Джийн ходи с Трей?

— Знаех, разбира се.

— Всъщност седмица преди това вие сте се нахвърлили върху Трей в съблекалнята на предишния турнир и сте заплашили да го убиете, ако не остави дъщеря ви на мира.

— Да. Брет Макбрайд седи отвън, питай го, той беше там.

— Но Трей не е оставил Били Джийн на мира, така ли?

— Не, не я остави.

— И вие решихте да го убиете?

— Да.

— И въпросния ден отивате в дома му и го заварвате с Били Джийн.

— Да — каза Пийт с глух глас.

— Как влязохте в къщата?

— По задното стълбище откъм плажа се качих на терасата. Вратата на спалнята беше отворена.

— И го сварихте да прави секс с дъщеря ви?

Пийт бе видимо разстроен.

— Бяха в гардеробната.

— И вие какво направихте?

— Отидох в кухнята.

— Да търсите нож?

— Да.

— Подпряхте ли се на кухненския плот?

— Не си спомням.

— Отпечатъци от дланите ви са открити върху плота.

— Значи съм се подпрял.

— Взехте ли нож?

— Не.

— Защо?

— Не можех да го направя.

— И после?

— После се върнах в спалнята, Трей и детето тъкмо излизаха от гардеробната. Аз го сграбчих и го запратих към стената.

— Трей какво каза?

— Нищо не можа да каже, защото го цапардосах с юмрук в устата.

— Щяхте ли да го убиете, ако Били Джийн не ви беше спряла?

— Може би.

— Във всеки случай сте имали намерение да го направите, така ли?

Очите на Пийт се насълзиха.

— Да, щях да го убия, дяволите да го вземат!

— Само защото е спал със седемнайсетгодишната ви дъщеря?

— Не!

— А защо тогава?

— Защото й даваше кокаин.

Скот не бе очаквал такъв отговор и за момент загуби ума и дума от изумление. В залата настана мъртва тишина. Съдебните заседатели мълчаха. Мълчеше съдийката, мълчеше обвинението, публиката по скамейките не издаваше звук.

— Нима? Мистър Пъкет, Трей… е давал на дъщеря ви… кокаин?

Пийт обърса очи с ръкава си. Няколко от съдебните заседатели също се просълзиха. Сега Пийт Пъкет не беше познатият грубиян и побойник, а един страдащ баща с разбито сърце.

— Що за човек трябва да си, за да направиш такова нещо? Що за изверг зарибява с кокаин седемнайсетгодишно дете? Всеки път, когато бяха заедно, той й е давал да смърка и сега тя не може да се откаже, иска още и още. Ти какво би направил, ако някой възрастен мъж даде кокаин на дъщерите ти?

Бих го убил, помисли си Скот.

— Моята Били Джийн… тя е добро момиче, опитвам се да я отгледам и да й дам прилично възпитание, но откакто почина майка й… не знам как да й обясня нещата от живота. Едно момиче на нейната възраст има нужда от майка, от жена, с която да си говорят за мъже, за момчета. Докато аз разбирам само от голф и лов. Откакто майка й си отиде, се лутам… и двамата се лутаме…

Пийт Пъкет зарови лице в едрите си шепи и захлипа. Съдийката обяви петнайсет минути почивка.

Следван неотлъчно от Луис, Скот отиде до тоалетната, където се озова лице в лице с Пийт Пъкет. Човекът очевидно бе влязъл, за да наплиска лицето си.

— Съжалявам, Пийт.

— Да го духаш, гнусно адвокатче! Кво ти пука за хората около теб! Гледаш само да отървеш жена си от затвора.

Пийт блъсна вратата и закрачи гневно по коридора.

Когато съдебното заседание продължи, Пийт видимо бе успял да се овладее.

— И така, мистър Пъкет, въпросния ден сте отишли в дома на Трей с намерение да го убиете, нали?

— Да.

— Но не сте го убили?

— Не.

— Просто сте хванали Били Джийн за ръка и сте я извлекли от къщата, така ли?

— Да.

— Знаем, че Трей е убит чак след полунощ. Знаем също, че с дъщеря си сте наели апартамент в „Галвез“. Знаем, че сте били бесен от ярост и след полунощ сте излезли от хотела. В къщата на Трей ли се върнахте?

— Да.

— За да го убиете?

— Да.

— Но този път си сложихте ръкавици, нали?

— Не.

— Отново минахте по задното стълбище към терасата, нали?

— Не.

— Влязохте в спалнята и заварихте Трей и Ребека заспали, в безсъзнание от преливане.

— Не.

— След което отидохте в кухнята и този път взехте нож за месо.

— Не.

— Върнахте се в спалнята и се надвесихте над леглото.

— Не.

— Над Трей.

— Не!

— Вдигнахте ножа…

— Не!

— … и го забихте в гърдите му.

— Не, не!

Пийт отново заплака.

— Не?

— Не!

— А какво направихте тогава?

— Седях отвън в колата и се опитвах да събера кураж. Но не успях.

— Защо?

— Защото чувах гласа на Доти Лин, която ми казваше: „Не го прави, Пийт! Ще идеш в затвора. И кой ще се грижи тогава за Били Джийн?“